19

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Но това не е толкова важно. Важното е, че моята титанична борба със себе си продължава, макар и безуспешно, засега. Удовлетворението, болката и недоволството непрекъснато се борят вътре в мен. Сега вече Данчето е щастлива, но само когато й обръщам персонално внимание. Благодарен съм й, хубаво ми е с нея, добре ми е с нея, горд съм, че се любя с такава хубавица, за която моите познати и колеги, дори и от други общини, ми завиждат. Всички й се възхищават. А тя още повече се разхубавява. Тялото й с класически форми като че ли от ден на ден става още по-гъвкаво, още по-сексапилно, още по-съблазнително.

Но... Е, нали винаги има по едно "но", но този път това е едно огромно "НО". Въпреки че Данчето ме вълнува, всъщност не се стремя към нея, защото цялото ми внимание е насочено към другата. Знам, че със секретарката е по-лесно, защото не е омъжена, може и да се оженим, но това въобще не ме интересува. Както и преди, съзнанието ми се занимава само с нея - Ленчето от Комсомола, която е омъжена, има дете и според обществото са симпатично младо семейство. Значи, ще очаквам проблеми. Тя сигурно си е направила тази равносметка, то не е сложно де, и е решила, че не си струва да рискува да си обърка живота с една опасна авантюра. Сигурно вече дори е доволна, че аз се оказах толкова вързан.

Интересно, но пренебрежителното ми отношение към секретарката не е повод за морални терзания, не се чувствам гадняр спрямо нея. Това е така, защото всъщност обичам комсомолката, която заема опасната позиция на недостижима. И това мое чувство е толкова мощно и страшно, че връзката ми със секретарката се оказва изневяра спрямо Ленчето. Смятам се за предател на тази, която всъщност обичам, така че не е толкова смахнато, както изглежда.

Сега се разминаваме по улиците като трамваи, уж без да се забележим. Жаден съм за всеки неин поглед, всеки жест, но уви! Има моменти, когато се чувствам безкрайно нещастен и самотен. Това се случва в дните, когато оставам да работа след пет часа. Данчето си тръгва, макар че понякога остава с мен, но това става все по-рядко. Уж пиша нещо, печатам, но слухтя за шума от отиващите си служители - стъпки, смехове, подмятания, тракане на заключвани врати, чукане на токчета.

Търся нейния глас като ловец, дебнещ в храстите, опитвам се да различа нейната походка по стъпките й. Разбира се, че си въобразявам, защото така ми се иска. Та тя работи в Общинския партиен дом. Обичам да се самозаблуждавам, защото самоизмамата стимулира въображението и ми помага да идеализирам нещата. Но сега става дума за нещо съвсем конкретно, за образа на една жена. И какво толкова - ако не бе тя, можеше да бъде друга.

Да, ама не може да е друга, просто защото съм си избрал по някакъв мой каприз да бъде точно тя - тя ще бъде идеалната, съвършената и т.н. И това само защото се гипсирам в нейно присъствие, защото я смятам за недосегаема. Господи, кога ще остарея, та да намалее производството на хормони в тялото ми! Надявам се, че тогава ще гледам по-спокойно на жените и най-после ще си отдъхна... Засега обаче такива изгледи няма, така че продължавам борбата.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012