18

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Отново бях бесен. Бесен вътрешно, разбира се, защото отново не успях да защитя позицията си пред Партийния. Той ми каза направо, че ще вземе радиаторите, закупени за новото крило на общинската болница, за да ги занесе в новата сграда на едно селско кметство. Всъщост ще ги занесе в неговото си село. Неочаквано за мен (а и за Партийния) аз отказах, защото наистина не беше справедливо. Стаите за болните не достигат, те лежат по коридорите в студа и сред шума, а сега трябвало да изчакаме още една зима, защото кметството в неговото село не можело да чака. Имало партийно поръчение. Партийно поръчение - глупости! Просто това е неговото село и той гледа да уреди съселяните си, да трупа авторитет сред тях.

Значи ТЯ, Партията е и над здравето на хората! От НЕЯ зависи дали ще живееш, или ще умреш. Партийният изслуша внимателно мотивите за отказа ми. Беше леко учуден, леко разочарован, но в един момент се окопити и каза, че аз съм прав, той щял да "помоли" моите шефове в окръжния съвет да ми "разрешат" да "подаря" тези радиатори на кметството, пък той, т.е. Партията, обещава за догодина да осигури по-модерна парна инсталация за болницата.

Аз се съгласих, но отново се почувствах като мекотело. Значи така: ТЯ се разпорежда, ТЯ действа безогледно, ТЯ обещава, ТЯ осигурява, но никога не греши, никога не е виновна. Аз не вярвам в ТАЗИ партия, не вярвам, че постъпва винаги правилно, но се правя, че не е така. На всичкото отгоре се провалих пред онази съвършена жена, която си мисля, че обичам. Но все така съм отчаяно решен на... на какво? Не знам, не съм вече така сигурен, че ще се преодолея, но ме е страх от мене си - от силата на омразата към себе си, която генерира огромно съпротивление. При всяко положение ще изгоря, но не мога нищо да сторя. Не мога да се спра.

Сега неуспехите не ме отчайват, напротив, амбицират ме да ги преодолея. Само дето не знам дали ще успея. Както и друг път, влязох в киното, за да се отпусна и успокоя. Гледах един американски филм - "Вещиците от Истуик". Не ми хареса, макар че беше добре направен. Не обичам самоцелното поддържане на напрежението, естетизацията на насилието. Не ми хареса и това, че този път Джак Никълсън се оказа безсилен пред жените. По някакъв извратен начин ми напомни за мен. В предишните филми беше очарователно-арогантен и винаги побеждаваше убедително. Дори когато губи. Примирението не му е в природата. Май трябваше да отида на някой по-човечен съветски филм а ла Шукшин.

Както и да е, всъщност американските филми ме карат да се чувствам вътрешно свободен, разкрепостен. Имам чувството, че те живеят свободно, по-практично, без някакви висши идеали. Филмите им ме карат да се усещам като безотговорен простак, но по начин, който ми харесва. Спомням си, че в "Пет леки пиеси" една побъркана позната на музиканта беше решила да отиде да живее в Аляска, защото там било по-чисто. Да, при тях може да е много по-мръсно оттук, но при нас всъщност не е чисто, а стерилно. Не ти дават право дори да видиш боклука, камо ли да го помиришеш.

Сега не се почувствах по-освободен, може би защото си бях извоювал известна вътрешна свобода, свобода от самия себе си. Просто нямах нужда от това. Когато се върнах у дома, видях по новините как хиляди гедеренци* търчат през унгарската граница на Запад, към ГФР. Не знам какво са намислили този път шефовете на соцлагера, но е странно. Явно положението е неудържимо. Не тук обаче, а в ГДР. Усетих някаква неясна заплаха. И у нас не беше спокойно, макар че външно всичко си течеше постарому. В Русе имаше протести срещу замърсяването на въздуха от Румъния, които не бяха спрени от властта, в Пловдив някакви дисиденти създали някакво дружество, но не се разбра с каква цел. А и нашите турци, които напират към Турция... Или ТЯ вече трудно удържа положението, или нещо е намислила. А може би и двете? Не знам, ще видим, но имам опасения.

Пак обявиха кампания за борба с бюрокрацията. Съобщиха, че се съкращават чиновници, на които трябвало да се намери работа в производството. Позната игра. Приятели, колеги и подчинени с притеснение ме питаха знам ли какви ще са тези съкращения, а аз им казвах да са спокойни, няма да има истински съкращения.

Така и стана. Всеки ръководител, за да се почувства значим, има нужда от колкото се може повече подчинени. Затова във всяко министерство, организация, предприятие измисляха най-различни хитринки, за да запазят броя на подчинените си: тук "обединят" дадено звено с друго, там закрият едно, а създадат още няколко и т.н. И винаги ефектът е един и същ: броят на чиновниците се увеличава.

Най-смешното е, че всички са доволни, дори и ТЯ. Партията се бие в гърдите, че се е преборила отново с бюрокрацията, като е запазила принципа за нулева безработица; началниците са доволни, че вече имат повече подчинени; служителитe са доволни, че не са останали без работа. И притеснението се сменя с радостни погледи. Казваха ми, че не само не са съкратени, а са станали началници на отдели. Браво!

Сега обаче се тюхкат, че не могат да намерят подходящи хора за новите длъжности. Бели кахъри, им казвам аз. Е, тъй де, ама то било отговорно. Отговорно, глупости! Сега трябва да им се създаде работа - нови справки, нови видове информация. Но нали началниците са затова - да ти намират работа. Дори навлизащите компютри не могат да се справят с лавината от информация - нужна или ненужна. Може би защото са все повредени? Така и не се научихме ние, българите, да правим добри компютри, а от Запад не искаме да внасяме. А може би не ни дават? Каква е тази война - идеологическа или икономическа?

И чиновниците в моите отдели се нароиха. Всички са доволни, но има само една дреболия, която ме тревожи - кой остава да работи в хилядите заводи с остарелите машини, кой ще работи на полето с руската техника, която сякаш е създадена още преди Втората Световна?

И ТЯ намери "практично" решение - докарва работна ръка от другия край на света: Виетнам и Ангола; натъпква тези изнурени от глад и войни азиатци и африканци в общежития и ги хвърля в заводите, в строителството. Разбира се, това, че са технически неграмотни, а понякога и въобще неграмотни, няма никакво значение. И после плаче на конгресите си, че икономиката ни не е ефективна. И взема заеми от лошите капиталисти (поне така се шушука). Докога може да продължава така? Кога ли окончателно ще се срине тази скапана икономика?

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012