12

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Отново е зима, но сега нямам нито време, нито желание да и се наслаждавам. Преименуването е лудост, а по зловеща ирония аз трябва да съм един от стожерите на партийната политика спрямо малцинствата. Това сега е най-важното. Дори и икономическите проблеми на страната вече не са на първо място. В уводните статии на вестниците се говори само за това колко са доволни новите ни сънародници от сменените си имена. Навъдиха се разни професори със странни "български" фамилии като Доганов, Карабатаков, очевидно турци, които с детска радост хвалят решенията на Партията, разсъждават задълбочено и научно (?) за историческата необходимост от възвръщането на българската идентичност на..., сещате се кои.

Големи снимки по вестниците показват яки, усмихнати були със забрадки, които доят крави, карат трактори, натискат уверено копчетата на модерни машини. Това не е толкова интересно, познато ни е, по-важното е, че тези ударнички на социалистическия труд носят имена на преименувани туркини. Поредният парадокс на нашата система е, че в българския език се появиха "български" имена, запазени само за турците, като Фиданка, Дерманка.

Кога ли ще сбъркам и ще кажа на глас не където трябва тези забранени думи: турчин, туркиня, турски език? Като че ли са нещо срамно и не трябва да се изваждат на показ, не трябва дори да минават през ума ти. Потискай ги съзнателно. С довчерашни приятели и познати вече не се поздравяваме, защото те вече не са турци. Нямаме си доверие, макар че уж вече всички сме българи. Забранено е даже да се говори на турски. В автобуса, в магазина или на улицата често долавям, че се говори на турски, но тихо. Любопитно ми става, но когато доближа, чувам вече българска реч. Минути след това все още се чудя дали тези хора бяха... турци или само така ми се е сторило.

Така лека-полека те обзема параноята. Разбира се, че е глупаво да им правя забележка, макар че законът ме задължава, но с времето започвам да се дразня. Онзи ден в автобуса една група турски цигани се отпуснаха да говорят по-шумно, и то на турски език. Това прозвуча нагло. Хората около мен започнаха да мърморят недоволни. Аз не се стърпях и им се скарах. Циганите, които обикновено са безцеремонни и груби, този път млъкнаха изведнъж и не казаха нищо. После ми стана кофти, почувствувах се унизително. Като в детството, когато по-големите момчета ме караха да върша непривични за мен неща. Опитах се да се оправдая пред себе си, че съм се подразнил по-скоро от невъобразимия шум, който вдигаха циганите, но всъщност осъзнавах, че бях воден от чувството на тревога, на омраза към турския език.

Това бяха някакви грозни демони, които са се спотайвали и криели в душата ми, от които се срамувах и досега не исках да излизат наяве. Сега вече те настояваха да получат легитимност, като че ли ми заявяваха: "Виждаш ли, че бяхме прави, а ти ни пренебрегваше. Турците винаги са били врагове на българите и това не трябва да се забравя."

Икономиката ни буксува, прилича на огромно чудовище, което едва се движи. Това се вижда навсякъде и се усеща постоянно. Продължават да се появяват нови недовършени строежи и никой не се чуди, че така си стоят. Техниката е амортизирана и грохнала, новите машини сега са изключение. Ако се закупи ново оборудване, то не може да се използва - ръждясва забравено някъде.

На всичкото отгоре започна и режим на тока. На едно партийно събрание ни казаха, че токът се изнасял за Турция, за да покрием някаква огромна сделка. Това се казва доверително на приятели некомунисти и слуховете тръгват. Турците са виновни за стопанския крах. Как да не ги мразиш тогава? Освен взаимния страх и недоверието между турци и българи, сега се добавиха и тъмните снежни улици. Това неволно те навежда на мисълта, че между "Възродителния" процес и тъмните селища има някаква връзка.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012