10

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Хубавото на силните емоции е, че бързо отминават. Лошото е, че пораженията сега са по-тежки. Явно случката от курса е увредила жестоко и без това крехкото ми самочувствие. Много пъти достигах дъното и се оттласквах, за да изплувам, но поемах само за кратко глътка свобода. Свобода от себе си, но не и от другите. Сега осъзнавам, че през целия си кратък досегашен съзнателен живот съм се стремял към това - да се чувствам свободен да мога да избера и да реша сам какво да правя и как да го правя. Знам, че не съм силен човек, но това не ми пречи всяка сутрин да се събуждам с надеждата, че ще успея да се справя със себе си, с това, което ще ми се случи през деня.

Така живея, крепейки се на голата надежда, само тя ми дава самочувствие. Иначе нищо не върви както трябва. Повечето мои приятели се изпожениха, завряха се в апартаментите си, през лятото отидоха на семейни почивки по морето и аз останах почти сам. Родителите ми започнаха открито да ме тормозят на тема женитба. Еди-кой си мой приятел твърдял, че няма да се жени, пък го направил. А аз съм бил балама, който вярва на приказките на другите.

Не стига, че прекарах скучно лято у дома, но през есента ме награби и службата. Ама яко ме награби! През пролетта и есента в нашата малка община умряха две бебета, което увеличи процента на смъртност сред новородените, а това поставяло нашия окръг на първо място в страната по този отрицателен показател. Жалко, наистина, за децата, но мисля, че се преувеличава. Дали пък някой ми няма зъб за нещо? Може в целия окръг или в цялата страна положението да е такова, но другите сигурно са по-добри от мен в стъкмистиката. И сега, след като гръмна бомбата, се върви по бюрократичните пътища: натиск от Партията върху администрацията в здравеопазването, оттам - към здравните работници и, естествено, върху общинските чиновници, отговорни за здравните заведения.

Последствието за мен се изрази в привиквания при кмета на цялата община, при Партийния на общината. През горещия юли, след неочакван топъл дъжд, се запалиха въглищата в едно селско училище и част от сградата изгоря. Пак аз бях виновен, естествено: не са били взети своевременно мерки - нямало дежурни служители в момента, видели съседи, ама късно. Е, трябваше да накажа директора, чиято отпуска бе прекъсната. Той поне си беше починал, защото се върна спешно от морето, ами аз? “Сега откъде ще вземем пари, другарю, трябва да ги отклоняваме от други важни пера. Знаеш ли как ми се караха заради тебе в Партията?"... "Ти, като комунист вече, вместо да бъдеш по-отговорен, правиш издънки. Какъв такъв ръководен кадър си, а?" "Ти, другарю, къде си гледал?" Ами къде ли, наистина? Ходех по проверки, търчах по курсове, а и да си бях стоял в канцеларията, какво можех да направя? Щях ли да спра пожара?

Но и това не беше достатъчно. Когато си мислех, че по-зле не може да бъде, избухна най-голямата бомба. След една ревизия се оказа, че касиерката от моето счетоводство е фалшифицирала документи и е присвоявала пари. Не можех да си намеря място от яд. Добре поне, че тя си призна. Най-много ме тормозеше фактът, че началниците може да заподозрат несъществуваща моя съпричастност към кражбата. За щастие, по-късно разбрах, че никой не се е съмнявал в моята коректност.

Бях много притеснен и потиснат, защото постоянно ме дърпаха по разни инстанции да ме мъмрят, заплашват, поучават. Въобще унизителна ситуация. Освен административно наказание, ми лепнаха солена глоба. Но не това бе най-страшното. Най-лошото бяха страхът, срамът и унижението. Най-много се притеснявах от промененото отношение на Партията към мен. ТЯ си седеше в нейните уютни кабинети, добре облечена, модерно обзаведена, ВЕЧНА, винаги права. Най-страшна бе нейната правота. Тя е ръководната сила, стояща над обикновения морал. Нейният морал беше друга, по-висша категория, той не можеше да бъде оспорван.

Трябваше да се съгласявам, че съм сгрешил. Сгрешил в какво? "Слаб контрол, другарю! Знаеш ли Постановлението за борба с остатъците от буржоазния морал в съзнанието на социалистическия човек? Между тези недостатъци най-големите са кражбата и корупцията, некачественото изпълнение на трудовите задължения!"... И така, зад планини, увъртяни по китайски, изрази, прозира НЕЙНАТА мощ. ТЯ е навсякъде, макар че няма определена форма и лице, но има един цвят - червения. Чувствах се безсилен да се боря с червената правота, за да защитя себе си. А най-глупавото е, че съм част от тази система.

Касиерката беше много жалка. Ситуацията беше наистина безкрайно глупава и никой не я съжаляваше... Онзи ден милиционерите хванаха един крадец на гарата. Даже не се наложи много да го гонят. Романтичният и страшен образ на крадеца не съществува, днес има само жалки негови подобия. Като че ли в днешното българско социалистическо общество няма нищо истинско, само ТЯ е единствената реалност. Дори престъпниците съществуват по НЕЙНО благоволение.

Никой не казва публично това, което мисли. Говорим едно, а имаме предвид друго. Просто така е прието. Смята се за възпитано и умно да хвалиш Партията и ония по върховете. За тях се говорят само хубави неща! Подтекстът е, че въпреки грохналата икономика и огромната бюрокрация, Партийната власт е мъдра и знае какво да прави за твое добро. И ти се чувстваш странно доволен и спокоен. При разговорите с другите, извън приятелския кръг, е важно да намериш златната среда - хем да хвалиш обществото и институциите, хем да критикуваш "недостатъците", но критиката да бъде все пак някак си оптимистична - всичко ще се оправи, нали сме все пак по-справедливо устроено общество.

Съумявайки да направиш това, ти се чувстваш

удоволетворен. Но това самодоволство е измамно. То е за пред обществото - виждате ли колко съм тактичен, как съумявам да покажа недостатъците и начините за тяхното преодоляване, като утвърждавам курса на Партията. Усеща се само една лека ирония, но тя е много плаха и трудно доловима, бързо потъва в морето от думи. Душата ти е като звяр с размътен ум, който се чувства безкрайно наранен и унизен. Но ти сам си се наранил и няма на кого да се сърдиш. Един мой приятел наричаше този начин на разсъждение "теория на запушеното съзнание".

За да се защитиш, трябва да поставиш под пълен контрол мислите и действията си. И като резултат всичко се деформира - информацията, думите, постъпките на хората. Усещаш постоянно вътрешно напрежение и неудовлетвореност. Съзнанието ти е стегнато в обръчи. Всичко започва да изглежда еднообразно, благоприлично и скучно.

Огледало на този велик фалш са вестниците. В тях няма какво да прочетеш. Повечето от моите познати четат само спортните страници. А аз чета само международните новини, които често са представени по един изкривен начин. Затова изпитвам огромно удоволствие да открия зад написаното реалните факти и да си съставя СВОЕ мнение и оформя СВОЕ отношение към събитието.

Струва ми се, че в "престъпния свят" хората са по-открити и животът им е безкрайно по-интересен. При нас дори фактите са измислени, а онзи свят е истинският свят.

Подозирам, че такова вътрешно напрежение съществува под една или друга форма у всеки. То има страшна сила и аз се плаша от него повече, отколкото от НЕЙНАТА безпогрешност. То ще избухне някога и ще помете целия соцлагер, ще съсипе живота на всеки негов жител. Обикновеният човек е конформист, той иска да му е добре, но се страхува от радикални промени. И когато недоволството експлодира, нищо няма да може да го спре. Ще бъде неудържимо и ще порази всички нас. Не го ли усещат тези по върховете? Нали те определят правилата на играта и трябва да знаят истинското състояние на нещата? Или вярват на лъжливите отчети, вървящи по веригата отдолу нагоре.

Сега, когато и аз съм партиец, чета с жадно любопитство онези червени бюлетини, където по-малко дипломатично се обяснява ситуацията. Макар и непълна, правдата се казва и понякога звучи необичайно зловещо. Зловещо като старателно прикривана истина.

Затова ми се иска да настъпи някаква промяна. Истинска, не на думи. Не вярвам много в Горбачовата Перестройка. Това кокетничене с реалността не е докрай искрено. То може би отслабва малко напрежението, но не е достатъчно. Мечтая си за времена, когато хората ще могат да действат и говорят свободно, без да се съобразяват с НЕЙНАТА воля. Когато всеки ще се изявява според действителните си възможности. Дори крадецът, престъпникът, да бъде истински, а не някакъв сурогат, чието съществуване също зависи от Системата...

Уф, от тези бръмбари в главата ми няма никаква полза. Само се размеквам и търся оправдание за малодушието си, а в момента това е вредно. Отново съм пред "Кораба". След малко ще се срещна с Желязната лейди. Всички много ги е страх от това подобие на англичанката Тачър. Никога не съм имал "щастието" да говоря лично с нея. Тя е от хората, олицетворяващи твърдостта на Партията. С боязън преминавам онова мъртво пространство пред окръжния Партиен дом. Като че ли нарочно е направено така, да се чувстваме уязвими и безпомощни. Ето, минах през проверката на входа, лъскавият асансьор мълчаливо ме понася нагоре. Пристъпвам по огненочервения мокет. Влизам при секретарката (в случая секретар - младо момче, леко учтиво, леко надменно).

Чакам. Ни жив, ни умрял. И защо съм така уплашен, след като не съм виновен за нищо? Ей така, по навик, трябва да съм в отбранителна позиция. Началниците не харесват такива като мен. Аз не съм "разтропано момче", но трябва да ме търпят, защото съм един от тях. Може би заради тази моя неувереност се чувствам често виновен без вина. В такова унизително състояние, потен въпреки хладното време, влязох при отговорната другарка.

Тя беше едра жена на средна възраст с властническо поведение и глас, нетърпящ възражение. От тия, които са винаги прави и никога не грешат - самото олицетворение на НЕЙНАТА сила. Точно от такъв тил началници най-много ме е страх - даже не смееш да им се сърдиш, дори вътрешно в себе си. С ледено учтив тон тя ме заразпитва. Аз отговарях, но поради притеснението си не можех да обясня достатъчно ясно, а и не успявах да прикрия абсурдното си чувство за вина. Преклонена глава сабя не я сече. Робска поговорка, измислена от роби. Знам, че човек винаги може да се защити, но не винаги знае как. Говорейки тихо и уж приятелски, тя ме накара да се почувствам нищожество. Дори привидно спокойната обстановка в модерно обзаведения огромен кабинет ме потискаше. От страх съвсем изгубих реална представа за нещата. Не знаех доколко причината за жалкото ми състояние е у мен и доколко - у безжалостния човек отсреща ми. Всъщност тя се държеше с мен като с некадърник, а аз помагах за засилване на ефекта. Единственото, което можех да направя при това положение, бе да продължа да се самоунижавам, да се съгласявам и да се усмихвам глупаво и безпомощно като потърпевш. И, странно, постепенно ми олекваше. Като прегрешил, изповядал се в църквата.

След около половин час, продължил за мене цяла вечност, излязох. Беше ми уж леко. Поне в сравнение с преди бях направо с олекнало сърце. Свърши се. Екзекуцията бе изпълнена, макар че присъдата не бе още прочетена. От думите на тази другарка усетих, че ще имам поне две наказания - партийно и административно. Първото бе по-страшно, защото ме лишаваше от кариерно развитие. Но истината беше, че на мен не ми пукаше за кариерата. Ако трябваше да се издигам по бюрократичната стълба, това бе по-скоро за пред другите, за личен авторитет и психологически комфорт. Не ламтях за кариера, исках просто да съм спокоен и щастлив. А и не обичам да командвам хората, не ми е по вкуса. Но пък ми е неприятно, че някои ще ми се присмиват изтънко - от онези, кариеристите.

В края на краищата всичко мина и замина. Счетоводителката възстанови откраднатото, уволних я и тя отиде да работи в завода за пластмасови играчки. После чух, че там от работничка се издигнала до началник склад. Е, нали и тя е от нашите - партийка. Браво, борим се успешно с корупцията. Провинените партийни членове, особено ако са номенклатурни кадри, не ги изхвърлят от системата, само ги прехвърлят на по-ниско стъпало, да се почувстват унижени, да усетят здравия шамар на Партията, за да знаят, че другия път трябва да бъдат по-внимателни - когато крадат, да го правят така, че да не позорят НЕЙНОТО име. И аз съм убеден, че такива разтропани момчета (или момичета, все едно), си взимат поука. Както моята бивша счетоводителка.

А такива наивници като мен, "интелигентчета" (казват, че Ленин наричал интелигенцията "гнила" и давал за пример живота и романите на Достоевски), само търпят безропотно ударите. В същото време има някои гъвкави номенклатурчици, които са успели да се измъкнат от много по-големи неприятности. Аз обаче не съм от тях.

Ето как се получава единството на Партията. Нейните кадри не се изхвърлят навън, зад борда на управленския кораб. Важното е да си недоволен, но не много, и да се страхуваш, но много. Тази относителна безнаказаност на партийците беше още един от интимните мотиви за членство в Партията.

Както и да е, стараех се да забравя случилото се. То беше нещо неприятно, за което не трябваше да си спомням. Животът си върви. Мен ме наказаха, както и очаквах. Председателят на Общината ме извика един ден, за да ми връчи заповедта за наказание и ми каза да внимавам повече за това, което се случва в моята "губерния". А в първичната партийна организация проведоха другарски съд, където съпартийците ми се държаха с мен като учителки в детската градина с наакано дете. Но вече ми беше по-скоро смешно, защото някои от моите партийни "другари" бяха с основно образование и даже не можеха да произнесат правилно купешките фрази, които смятаха, че са длъжни да кажат по моя случай, защото ги бяха чували или чели в "Работническо дело".

Гневът на Партията ме застигна чак вкъщи, където месец по-късно (аз не бях казвал за наказанията у дома), баща ми, след като научил от приятели, ми държа едно конско. Едва тук си позволих да се озъбя, поне да ми олекне малко на душата. Но не спасих достойнството си, защото, както винаги, после изпитвах угризения, задето несправедливо засегнах човека, който най-много държеше на мен. Баща ми е добър и честен човек, който иска за децата си най-доброто. И го постига - поне това, което смята, че е добро за нас. В това отношение е безкрайно упорит и съм му благодарен за това, нищо, че той не го знае и в такива случаи се чувства обиден и неразбран.

През петдесетте години, по време на една чистка в Партията, го принуждават да я напусне и след редица житейски удари осъзналият се другар се връща в партийното стадо. А преди 9 септември е бил нелегален активист на БОНСС*, после и ятак на партизаните. Не знам как съчетава у себе си верността към Партията с разочарованието от действията на нейните членове и с увереността, че не вървим на добре, че "ония" са по-напред от нас... Когато бях малък, често казваше, че вкъщи съм мечка, а на улицата - буболечка. Вярно е, затова не му се сърдя.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012