ГРАПАВИНИ ОТ МИНАЛОТО, ХЛЪЗГАВИНИ В НАСТОЯЩЕТО

Начо Христосков

web

Социалистическата култура обичаше гръмките определения и самоопределения за себе си. Те звучаха патетично от трибуните на различни партийни, профсъюзни, отечественофронтовски, комсомолски и всякакви други пленуми и конгреси. Тогавашните вестници, списания и телевизия ги тиражираха масово и налагаха бепардонно в съзнанието на хората. Пропагандната цел беше двупосочна. От една страна - да се самоубедим колко големи постижения имаме, а от друга - да покажем на "гнилия, антихуманен" капитализъм, че го превъзхождаме и бием и на този "фронт". Битуваше и такова определение: "културен фронт". Мегаломанските идеи на ръководителката на този "фронт", Людмила Живкова, не бяха една и две. На всеки пореден конгрес на културата се отчитаха все по-грандиозни успехи. Идеята й за "всестранно развитата личност" добиваше маниакални измерения. Нищо, че със своята амбициозност и абсурдност тя противоречеше на естествените генетични дадености и различия между човешките индивиди. Осъществяването й бе толкова вероятно, колкото възможността учен-агроном да създаде сорт дърво, от чиито клони да берем и круши, и ябълки, и орехи, пък дори и дефицитните при социализма банани...

Тогавашната българска художествена литература и книгоиздателствата бяха едно от важните "оръжия" на "културния фронт". Един поглед върху мястото и значението на писателите в соцкултурата и в тази на прехода след 1990 г. поражда интересни размишления и сравнения.

Литературният живот при комунистическото управление беше организиран и регламентиран в СБП (Съюз на българските писатели). При централизираната култура големите държавни пари и почести бяха там, а "важните и значими" писатели не можеше да не живеят в София. По-надолу, в пряка административна и финансова подчиненост и зависимост от СБП, бяха Дружествата на писателите във всеки окръжен град. Съюзът се наблюдаваше и контролираше от централния комитет на партията, а дружествата - от нейните окръжни комитети. Дълги години СБП се оглавяваше от фанатично и френетично кълнящ се в идеите на комунизма председател. Спечелил с величаене и раболепничене личната протекция и доверие на бащата Живков и дъщерята Живкова, ласкан и лакейнически аплодиран от свитата си и всички, мечтаещи да се докоснат до Него, същият се изживяваше като Бог Зевс на тогавашната ни литература. Не случайно, в любимата си "героична" поза (представяна за "дръзко-романтична"), той горделиво-претенциозно бе изстрелял поетическото си (и властническо) самочувствие: "Звездите са мои!". Разбираем бе неистовият стремеж на повечето пишещи от онова време да "закръжат" под обсебените от Председателя и априлското Му поколение "звезди", т.е. да бъдат приети за членове на СБП. Защото много добре виждаха, че единствено ситуирането им около този "небосклон" гарантира творческото фаворизиране, материалните придобивки и безпроблемния и престижен социален статус. А с автори, като проф. Светлозар Игов например, блясъкът на чиито текстове произтичаше не от лъскавината на станиола, а от мащаба на литературния им талант, дръзнали да осветлят фарисейството на Председателя, перфидната разправа бе лесна.

След 1990 г. стройната организираност на писателската дейност рухна. Този факт раздели литературната общност на две основни групи. По-голямата част от авторите облекчено въздъхнаха. Цялостното обсебване на страниците от литературния печат, "парцелирането" на литературния небосклон и нахалното присвояване на "звезди", най-вече от партийно-административни позиции, оставаше в миналото. Въздишката на останалата, по-малката, но най-силно протежирана дотогава част от авторите бе тревожно-носталгична. И двете въздишки бяха логични и естествени. За да бъдат писатели, на първите не им трябваше организационна структура СБП. Те искаха да вярват, че вече "художествеността" на текста ще е единственият критерий, превръщащ автора в значим писател. За да останат писатели и запазят привилегиите си като такива, вторите пък неистово се нуждаеха от "своя" си, по социалистически функциониращ СБП. Без неговия организационен "гръб" и ескалатора му оставаха в сумрака на партера...

След като ролята и протекцията на държавата в организационния живот на писателите изчезна, въз основа на различни признаци - политически симпатии, естетически споделяния, регионално-географски и др. - авторите вече добиха възможността сами и свободно да образуват своите организационни общности. По този начин в наследника на казионния СБП останаха предимно утвърждаваните по времето на социализма автори, а към новите организационни формирования се насочиха новопоявяващи се писатели и такива, които в миналото (къде незаслужено, къде заслужено) са били пренебрегвани. Сами по себе си възможностите за свободен избор на сдружаване и организационен плурализъм (при условие че авторът сам желае и държи да бъде член) несъмнено са предпоставка за нещо добро и полезно. Това обаче породи и редица спорни, с нееднозначен отговор, въпроси. Дали някои от множеството нововъзникнали литорганизационни общности отново не се самопредложиха да подпомагат, независимо чии, партийно-пропагандни цели? Дали естествените и неизбежни възрастови и творчески различия между отделните поколения не се превърнаха в траен процес на яростно противопоставяне и взаимно безапелационно отричане? Дали това явление не беше скрито и умело поощрявано и дирижирано от лично-користни подбуди? Дали тъмните и властни сенки на "звездопритежателите" от миналото, отразени сега, макар и в друг цвят огледало, не продължаваха да чертаят и налагат посоките и контурите на литературния живот, да пишат и налагат списъците с "по-по-най"? И в крайна сметка, дали естественото - авторът да дължи своята известност, награди и пр. признания единствено заради качеството на текстовете си и харесването им от читателите, отново не бе подменено от направляваното - да получава горното поради обстоятелствата, че е на еди-каква си възраст, членува в еди-кое си писателско сдружение, близък е до еди-коя си фондация или друга донорска организация? Реалните факти от действителността на прехода не дават окуражителни отговори в полза на първото.

Освен организационното обхващане, социалистическата държава внимателно и строго наблюдаваше и контролираше и самия писателски продукт. Да си главен редактор или директор на литературно издание или книгоиздателство, без да си партиен член, беше немислимо. Публичното тиражиране на текст, "кривнал" от "правилната линия" бе недопустимо. Попадането на талантливи и честни писатели (да се отрича, че е имало такива си е чиста лумпенщина) на гореспоменатите позиции беше истинска мъка за тях. От човешка гледна точка вътрешната им драма: да избират между художествения си критерий и да "охраняват правилната линия" бе разбираема и заслужава съчувствие. Онези от тях, които се опитваха да търсят трудно съвместимия баланс между двете, оцеляваха на постовете си кратковременно. Другите, при които "охранителското" постепенно надделяваше, се задържаха повечко. А третите, при които нямаше вътрешна драма, а "съблюдаването и охранението" им бяха в кръвта, сякаш бяха на постовете си вечни... "Заиграването" с тайните служби, дори и без наличието на прословутото "картонче", не е било празнична рядкост...За тази цел умело и лесно са били използвани уязвимите качества от характера на повечето творчески личности - психическа лабилност, подсъзнателно търсене на сигурност чрез близост със силните на деня, стремеж към признание и слава, лесно битово устройване и т.н. Множеството "очи и погледи", през които трябваше да мине писателският продукт, за да види бял свят, ограничаваше творческата свобода в избора на теми, герои и начина на поднасянето им. Това пък от своя страна държеше нащрек рефлекса на авторската предпазливост и самоцензура.

Строгата организираност и зоркото наблюдение и контрол върху писателския живот очертават и основните щрихи от социално-психологическия профил на автора от социалистическо време. Обстоятелството, че партията-държава го "държеше под око", но му плащаше нелошо за публикуваните от него текстове, издигаше усещането на писателя за професионална и личностна обществена значимост, осигуряваше му битова сигурност и уют. Членът на СБП получаваше контрактации и награди от профсъюзите, отечествения фронт, комсомола, можеше срещу нищожно заплащане да ползва писателските почивни станции (море, планина), страниците на литературните издания и вратите на издателствата бяха по-широко отворени за него. Членът, дори и автор само на една-единствена книжка, не бе оставян да се "мъчи" да работи това, за което е учил, а му се осигуряваше синекурна длъжност - най-често, "нещо там", в културата. Ако имаше битови проблеми, за тяхното решаване най-често се търсеше друг, по-специален начин, отколкото при "обикновените хора". Особен източник на самочувствие за членовете от по-първите редици (мястото зависеше от близостта с ръководството) на СБП беше фактът, че в своите разбори и списъците към тях, повечето оперативни литкритици задължително ги включваха в графата "талантливи". В пренебрежително-анонимната "и др." попадаха много рядко. Тя беше запазена територия за онези, от които нищо не зависеше в писателската организация, но най-вече за извънстоличните автори.

Да си признат за писател и поставен в "челните редици" на гилдията, беше и престижно, и респектиращо, а и доходоносно. В цялата тогавашна атмосфера конформизмът, ласкателството, интригантството и разните други литературни шмекерлъци, макар и шепнешком обсъждани и заклеймявани от някои малки групи честни и достойни автори, се приемаха за нещо неизбежно, а оттам и за напълно нормално и естествено в живота на писателското съсловие.

Още в първите години на прехода държавата-собственик набързо се отказа от своите литературни вестници, списания и книгоиздателства. Юридически нейна собственост, противно на всякаква икономическа логика и липсата на каквато и да е културна стратегия, де факто беше оставена на самотек. Разбира се, там, където имаше ДМА (дълготрайни материални активи), те бяха дадени или присвоени от "правилните" хора.

Довчерашните мощни "оръжия" на културния и идеологическия "фронт" изведнъж се превърнаха в жалки и никому ненужни структури. Окончателното им "отлитане в небитието", напълно закономерно и логично, се случи след нелепо, близо седем-осемгодишно агонизиране. С тяхната кончина отпаднаха и контролът и наблюдението на държавата върху писателските текстове. Отпадането на идеологическата цензура и авторовия инстинкт за самоохраняване са може би един от малкото днешни факти, неподлежащи на оспорване. Това е валидно и полезно, разбира се, само при наличие на най-важното условие - литературна дарба. А за самонапомпващата се посредственост и при социализма, и през прехода творческата свобода е без особено значение. Основните характеристики на посредствеността - самовлюбеност, претенциозна напористост, лактопробивност, олелия до небесата около собствените писания, само и само да се придвижва "напред и нагоре" - не зависят от условията и времето. Дори в либерална атмосфера "развихрянето" й е по-силно и горните характеристики добиват гротескни размери. Най-тъжното и опасното е, когато, възползвайки се от ценностната "мътилка" на промяната, сръчната и хлъзгава имитация на литература брутално измества истинската литература и става все по-изобретателна в агресивното си самопредлагане на читателя.

От 20 години насам всеки може да пише каквото си иска, както си иска и да предлага за публикуване текста си, където иска. Особено широк терен за това е интернет пространството. Хората, интересуващи се от художествена литература вече публично и свободно могат да изразят всякакво мнение. Колкото и субективизъм (а той е естествен) да има в читателските възприятия и оценки, те все пак са един своеобразен минимаркетинг за авторите. Е, изключвам онези от тях, за които три кликвания "харесвам" и още толкова възторжени приятелски коментара вече са достатъчни за добиване на високо авторско самочувствие. Днес всеки, определил текста си като "стихотворение", "разказ" или "роман" и поднасяйки го на публиката в електронен или хартиен вариант, може да претендира да е писател. Категоричното отричане или иронизиране на такава претенция, от който и да е друг, би било израз на опит за писателски монополизъм и прибързана нарцистична самонадеяност. В тази посока литературната история съдържа доста поучителни примери...

По времето на социализма книгите на българските писатели се издаваха основно в 5-6 от тогавашните държавни издателства. Работещи по правилата на централизираната планова икономика, за тях "капиталистическият маркетинг" бе абсолютно непознат.

Подборът на заглавията и техните тиражи не зависеха от читателските търсения и предпочитания, а от "линията" и одобрението на издателската "шапка" - ТСО (творческо стопанско обединение) "Българска книга и печат". Във всеки окръжен град имаше ОП (окръжно предприятие) "Книгоразпространение". Получили в края на годината издателските каталози за следващата, те правеха своите заявки - т.е. целият тираж се изкупуваше предварително от тях. Консигнацията като форма на търговия не съществуваше.

Ето защо, по времето на социализима за българския писател най-важното бе не книгате му да се продават, а да се издават. Авторското му възнаграждение въобще не зависеше от реално продадените, а от издадените бройки. Всичко това беше нормативно уредено в тогавашните хонорарни таблици. Оттук идва и фалшивото самочувствие и самозаблудата на авторите от онова време, че читателите масово са се интересували и са четяли книгите им. А истинските причини за високите (най-вече за прозата) от по 10, 20, че и повече хилядни тиражи се крият в хитростта на системата и нейната културна политика. Разхвърляни на глава от населението, те даваха един висок показател за читаемостта на средностатическия българин. Размахван пропагандно, този показател трябваше да бъде "убедителното" доказателство за "бурното развитие" на социалистическата култура. От което пък финансово печелеше авторът - колкото по-висок тираж, толкова по-висок хонорар се полагаше според хонорарната табличка. Не отричам, че "преди" се четеше повече художествена литература, отколкото "сега". Ала твърдя, че поне половината от онези високи тиражи бяха "кухи". Една книга има смисъл, когато е прочетена - дали ще се хареса или не, е отделен въпрос. А непрочетената, макар и сложена на рафта, е "куха", непотребна вещ. По данни на Министерство на културата общият брой на библиотеките в България е над 3600. При социализма сигурно са били повече - имаше ги в читалищата и на най-затънтените селца, в повечето заводи, училища, обществени организации и учреждения. Държавата им отпускаше под различни форми средства за изпълнение на показателя "новозакупени книги". Най-малките са закупували по 1 бройка от заглавие, а големите, естествено, по много повече. Ако приемем, усреднено, че всяка библиотека е купувала по 3 книги. от заглавие, това прави над 10 хил. бройки. Страниците на поне половината от това количество книги, особено намиращите се в заводските, учрежденските и читалищните библиотеки на малките населени места, си оставаха завинаги девствени... Като добавим към тях и онази хитринка на ОП "Книгоразпространение" - в книжарницата към търсената (от нашумял чужд автор) книга да се прибави и една нетърсена (обикновено българска) и двете да се продават в задължителен комплект, както и фактът, че почти всички организации и училища закупуваха с обществени средства основно книги за подарък на своите отличници, то въпросът за изкуствено високите тиражи при социализма получава своя отговор.

Днешните издатели и техните български автори със своите тиражи от 500-1000 бройки, наистина само могат да завиждат на "лекотата" и "замаха" на социалистическото книгоиздаване и книгоразпространение. Както и на "заслужените", щедро раздавани писателските хонорари...

Спъването в грапавините на българския литературен живот от времето на "развития социализъм" е грозно, но неизбежно. Културните рискове от подхлъзване върху хлъзгавините му след 1990 г. съществуват. Но ако все пак имаме надеждата, че във все по-материализиращия се и потребителски свят общността на хората, прояваващи интерес и имащи вътрешна потребност от четене и възприемане на думите като художествен текст, колкото и да се стеснява, няма да изчезне, то сякаш най-смисленото действие е едно. Най-после да бъдат оставени авторите (със степента на своята дарба) и читателите (с предпочитанията си) да се срещнат по естествен път, "очи в очи".

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2012, № 12 (157)