КРАДЕЦЪТ

Начо Христосков

web

С върха на пръстите си усещаше релефа на монетата от един лев. От време на време инстинктивно я стискаше в шепа, за да се увери, че е там. Това бяха единствените пари в джоба му...

Бившият учител Иван излезе от сградата на Бюрото по труда, предпазливо озъртайки се. Притесняваше се, че точно тук, на изхода, макар и случайно, може да се сблъска с някой от родителите на своите, вече бивши, ученици. Преди два месеца, в края на учебната година, го бяха съкратили от училището и сега, за да получава помощите за безработен, трябваше всеки месец на определената му от чиновниците дата да идва тук да се разписва...

Иван настойчиво търсеше работа, ала напразно. Ето вече лятото си отиваше, а той трети месец не можеше и не можеше да намери каквато и да е. Денем през час влизаше в сайта на Регионалния инспекторат, ала свободни места за историци, дори и лекторски, не се появяваха. Напротив, колегите от други училища в града, с които се чуваше от време на време, тревожно споделяха, че броят на учениците намалявал и поради тая причина учителският щат навсякъде се свивал.

И аз с тая "история"... - отчаяно споделяше с жена си Иван - Кой ти търси сега историци? За какво му са? Поне да бях по-млад, нещо да се преквалифицирам... А то: вече на 46 години... Срам го беше от жена му, че ето здрав, прав, а неговият единствен влог в семейната хазна са тези жалки социални подаяния... Добре, че тя беше свястна жена, не се цупеше на безпаричието, а се опитваше да го окуражава, че ще си намери нова работа, и да го успокоява, че на всеки може да се случи да го съкратят... "Важното е човек да не унива, да си пази психиката, защото иначе..." - не се доизказваше тя... Слава Богу, че и дъщеря им вече беше завършила университета и от година време, макар и на някаква мизерна заплата, можеше да се издържа сама... Ала мисълта, че тя утре можеше да реши да се ожени, а баща й, бъдещият тъст, е безработен, караше Иван да се поти от смущение и срам...

Ех, живот... - въздъхна Иван и въпреки горещия ден се запъти пеша от Бюрото по труда към дома си. Дотам бяха четири спирки, но той не искаше да даде монетата от джоба си за транспорт... От нейното опипване и притискане пръстите на ръката му бяха станали влажни...

Беше ранен следобед и лятното слънце напичаше все по-силно. Горещината бе не по-малко от 32-33 градуса. Всички се криеха на сянка. При тая температура трябваше да си луд, за да тръгнеш да вървиш пеша километър и половина, два - и то без шапка и слънчеви очила. Тротоарите на улиците бяха пусти и Иван разчиташе точно на това. Вероятността в този час на деня да се срещне случайно на улицата с някой от родителите на бившите му ученици беше почти нулева. Няколкото досегашни такива случайни срещи го изцеждаха докрай. Майката или бащата на ученика, откъде да знаят хората, че той вече е съкратен, учтиво го поздравяваха, поспираха се, питаха го как кара ваканцията, осведомяваха го за своето дете, пожелаваха успехи през идващата нова учебна година. Иван отговаряше с някакви кратки общи фрази и, давайки си вид, че много бърза за някъде, гледаше да се измъкне по-бързо. Искаше му се, ала не можеше да им каже: Ама, аз вече не съм в училище...

Затова сега, въпреки капките пот под мишниците, по гърба и олисяващото му теме, Иван закрачи сравнително спокоен по безлюдните тротоари на пътя от Бюрото по труда към дома си. Колкото и да беше горещо и да му се пиеше вода, не бързаше за никъде и за нищо, все за един час щеше да се прибере в къщи... Беше извървял вече половината разстояние и целият плувнал в пот, с пресъхнало гърло, се стараеше да не гледа откъм вътрешната страна на тротоара, където бяха пълните с газирани напитки хладилни витрини на магазините... Оставаше му дори по-малко от половината път - вкъщи щеше да утоли жаждата си, да си вземе студен душ...

- Здравейте, господине! - изненада го мутиращ момчешки глас. Сепнат, Иван видя срещу себе си един от седмокласниците, на които бе преподавал. Детето ядеше сладолед и облизваше устните си. Инстинктивно, Иван също облиза своите - сухи и твърди като копито на животно...

- Как сте? - попита го момчето и една капка от сладоледа падна върху брадичката му.

- А добре съм, добре съм... - смънка Иван. - Ала сега много бързам... Пък ти в тая жега се прибирай вкъщи на хладно.

- Добре, господине! Довиждане! - остана зад гърба му момчето.

Иван продължи да крачи по пътя към дома си. С малкото останала слюнка от време на време облизваше с език пресъхналите си устни. Жълтата вафлена фунийка и белият сладолед в нея се бяха запаметили в съзнанието му и не искаха да излязат оттам... Устните му докосваха нетърпеливо сладоледа, зъбите му отхапваха жадно топка от него, а после езикът му с удоволствие препращаше тая студена хапка към хранопровода...

Иван крачеше и се оглеждаше с надеждата да види някаква градинска чешмичка, поне да се напие с вода... За съжаление, такава по пътя му нямаше... Добре де, даваше си кураж той, какво толкова, ще издържа, имам още петнайсетина минути път до къщи... Ала натрапчивият спомен от усещането за вкуса на сладолед му действуваше почти физиологически... Прекара език по сухото си небце, преглътна мъчително... Мина му през ума мисълта, че с единия лев можеше да си купи сладолед и да утоли желанието си... Да не съм дете - парира тази си мисъл Иван, - че да харча пари за всяка своя прищявка! Не ми се яде сладолед и това е! Толкова ли не мога да контролирам едно желание?

Така си повтаряше наум Иван: "Не ми се яде сладолед", ала всичките му вкусови рецептори и цялото му, омаломощено от жегата тяло не слушаха думите му, ами крещяха точно обратното. Ядеше му се сладолед зверски... Сякаш нарочно, за да го изкушават, хладилните витрини със сладоледите в тях бяха буквално през двайсет метра по пътя му... Можеше да спре пред някоя от тях и да си купи някакъв евтин сладолед... Колебливо попипа с вече мокрите си пръсти монетата от един лев в джоба си... Не, не бива! - тръсна глава Иван и продължи да крачи... След малко щеше да навлезе в квартала, където живееше. На ъгъла на малкото кръстовище, откъдето трябваше да пресече, за да премине на другата улица, върху тротоара пред входа на магазина също имаше такава хладилна витрина. Ще не ще, Иван трябваше да се спре до нея, за да изчака преминаването на няколкото коли по улицата. Сладоледите, във фунийка, на клечка, я бяха изпълнили почти догоре. Намиращи се на една ръка разстояние, той не можеше да откъсне очи от тях... Стомашните му сокове се раздвижиха, текналата слюнка овлажни устата му... Без да си го е поставял за цел, видя, че вратата на магазина е заключена. Хора наоколо нямаше... Ръката му хлъзна капака на хладилната витрина... Остана изненадан, че не е заключена... Огледа се още веднъж, наоколо нямаше жива душа... Иван бързо измъкна първия попаднал в ръката му сладолед и го пъхна в джоба си... Бедрото му веднага усети хладината... Веднъж и аз да открадна нещо... - с ръка във вече студения джоб Иван тръгна да пресича улицата. По средата на платното, от другата страна го засрещна и му препречи пътя жена на средна възраст, облечена в бяла престилка... За негов ужас тя беше майка на един от бившите му ученици. За още по-голям ужас магазинът и хладилната витрина се оказаха нейни...

- Какво взехте, какво държите в джоба си? - строго и гневно попита жената.

По средата на улицата, с наведена глава, Иван мълчеше гузно...

Жената бръкна сръчно в джоба му и извади сладоледа. Размахвайки го под носа му, закрещя възмутено: - И вие сте учител?! И вие възпитавате деца?! Как не ви е срам да крадете!

От фунийката на сладоледа върху лицето на Иван капна една ледена сълза... Както беше навел сконфузено глава надолу, той изведнъж я изправи и започна да се смее неистово. Заливаше се от смях, защото тази разбесняла се жена, явно, не знаеше, че не е учител, и го бъркаше с някой друг. И хич не му пукаше, че така, както са по средата на улицата, някоя кола като нищо можеше да прегази и двамата...

2011

© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.04.2019, № 4 (233)

Други публикации:
Начо Христосков. Разкази за Иван. Пловдив: Летера, 2013.