МЪЖЪТ, КОЙТО СЕ ХРАНЕШЕ С ДУПКИ

Мирослав Ангелов

web

Мъжът лежеше на дъното. Затвори очите си. Ръцете смесваха двете парчета пластелин, мачкани в инерцията на неговото време. Не мислеше за нищо друго. Скоро щеше да погълне черната дупка.

Хлапетиите бягаха по мокрия пясък, ритаха във водата крачетата си, настигаха се, спъваха се едно в друго и в по-големите вълни, ставаха, хукваха отново и с ревовете на двете пищящи гърла обръщаха всеки поглед по голите дупета. Жената ги пресрещна:

- На ти! И за теб! - звучните шамари сляха морето с крясъците на ужасните птици, пикиращи в ниското под вятъра и дебнещи за царевицата и за всичкото от ръцете на плажуващите.

- Мамоо! Бати глътна дупката.

- Каква дупка? Къде бяхте бе?! Баща ви се скъса да ви търси!?

- Мамо. Гладен съм.

Момчето следваше пътя като стъпваше върху всяка шахта: „Деветата, осмата..., шеста.“ Не бе се сдържал. Добре, че материята проявяваше повече разум (грижейки се за поривите на хормоните) и липсващата дупка на шахтата бе моментално изпълнена и очертана в единственото възможно решение, допустимо от пространството. Хората и без чудеса се плашеха, но така живееха чудесно.

- Кетчуп? Майонеза?

- Само горчица. Данке.

След поглъщането на всяка дупка усещането за глад бе непоносимо. Той можеше да изяде минимум три парчета пица с два големи хамбургера, цяла шоколадова торта и поне два пакета от отвратителните желирани мечета; парите от майка му стигнаха за парче пица, от което отчупи половината и даде на муцуната, протягаща се през оградата до училищната мрежа.

- Как ти викат в училище?

- Вече няма да потъвам. Обещавам ти.

Психологът почувства прилив на щастие. Вълната, която заля жената, погълна болката, причинена й от смъртта. Спомените за ужаса, изплуващ почти всеки ден, изведнъж се превърнаха в дърво. Клоните сменяха цветовете на листата си, както и песните - с всяка минута звучеше по-хубава и желана от жената мелодия. Психологът седна в основата на дървото, облегна се на миналото и спокойно заспа.

- Какво да бъде?

- Искам от всичко в обедното. А от това - младежът лепна палеца в менюто - искам го два пъти!

Момичето наблюдаваше с нескрито любопитство младия мъж, който помиташе храна с междузвездна скорост. Погледна ръцете му, вгледа се в очите, изправи се и доближи масата.

- Може ли...

- Опитай. И без това май ще поръчвам още. Не ми стигна.

- ...да седнa. Благодаря. Откъде е този глад?

Когато й разказа, тя си тръгна и се върна след седмица с багажа си. Защото му повярва, защото я заобича и се влюби в нейните пропасти - от детството и смъртта, от голямата й първа любов, от следващите й връзки, от страховете й. Изяде дори кариесите, но все пак остави няколко от големите дупки... абсолютното щастие?! Бе плашеща картина и за двамата.

- Ти си луд. По цялата Менделеева таблица си луд, пич!

- А ти, по-объркана и много по-мила и по-красива от Халеевата комета. Колко време мислиш, че бих могъл да издържа без теб?

Тя обаче си тръгна.

Мъжът хвана черната дупка буквално в мига, когато тя сядаше на обяда си със Земята. Подозираше, че подобен вид героизъм няма да се понрави на времето и че гладът в крайна сметка щеше да вземе своето и да го погълне. Но можеше ли да лиши хората от Слънцето? И каква щеше да бъде неговата Земя без Луната?

© Мирослав Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2018, № 10 (227)