СОФИЯ

Мартин Костов

web

Пътувам към София. Пътувам и минавам през времето, през часовете, минутите, стотните, секундите, слънцето, огъня, полетата, облаците, и вятърът ме гали. Спуска се по мен, сякаш съм пързалка. Прегръща ме, и краде от миризмата ми. Краде от мен, и твоето минало. Скубе ни, и ни пази от дъжда. Гледам залеза през стъклото на рейса, гледам хората, гледам себе си, гледам дните, усещам ги. Усещам болката между мантинелите, между клоните, и птиците, колите, и влаковете. Между мен и теб. Пътните знаци спират сърцето ми, глобяват го, и вените ми угасват като фарове без ток. Болен съм, имам кашлица и хрема, имам рак, и болки в главата. Разболявам се още повече, а рейсът не спира, ти не спираш. Аз не тръгвам. Нищо не започва отначало.

Мен ме няма, ти си някъде там, аз позирам пред обектива, и ти ми звъниш да ме питаш как съм. Птиците летят над закопаното ми по пътя сърце, кълват тялото ми, мъртвите ми очи. Улиците са студени и мокри, топлата ми суха кожа вехне. Тялото ми - пълно с нафта, оковано в железа от вторични, а пръстите ми горят като цигара "Карелия" 100. Пенисът ти е моята запалка. Закъснявам за срещата си с една монахиня, трябва да ми даде да прочета книгата й. Книгата на миналия ми живот. За да разбера кой съм бил, и как се казвам. Андрей, Николай, Аспарух. Помня паветата, по които всеки ден минавах, и колелото, което карах, когато се забих в оградата и паднах. Ожулих си капачката на крака, и започна да ми тече кръв, вода, ракия, и бензин.

Запали дните ми като тялото си. Изгори шкафовете с вещите ми и ми дай праха. Да я хвърля в душата на мъртвите си родители, за да не се сърдят. Както от чешмата ми проникват медузи и се изсипват в стъклената ми, прозрачна, напукана и стара чаша. О, Боже Господи, моля Те прости ми, че я изпих. Животът ми е хълм от рани. Поле от тиха смърт и бавна, унасяща ме, плаваща в съзнанието ми река. Корените се забиват в мен, бодат ме, синините по ръцете ми от белезниците на полицая още личат. Личи и спермата му по дрехите ми. Дано не съм прекалил. Сънувам, тъмнина, мрак, в който няма нищо освен мен. Както беше ден, изведнъж небето се скри, слънцето и то. И черният въздух ме обзе, като мечка в гората, малко преди да клекна по голяма нужда. Листата падат, ориентировъчните табели също. Косата ми и тя, миглите, ноктите - побеляват, остарявам, докато температурата ми спада, светлината угасва, полилеят се чупи, а аз целувам ръцете си.

Езерото лежи замръзнало, чака да потъна, калта ме трови с червеи в устата. Баща ми го няма. Не го познавам, и няма да го видя. Пие скрит от хората някъде в нищото. От любовта ми, и от липсата си. Дърпа ме като магнит. Скала на празен остров, празни думи. Шофьорът на рейса включва лампите и те светят в копчетата на лаптопа ми, докато пиша. Паля цигара, гълтам си от кафето и целувам човека до мен. Той е мъж, аз също, но не възразява. Скарал се е с майка си и баща си, и пътува към София за празниците. Дъщеря му я няма и е сам. Улицата е празна, само от време на време минават хора, за да маркират територията си. Мъже, жени, вдовици. На железопътни линии, под масата, на гарата, в магазина, където рибите раждат, докато сънуват реката.

Майната му на живота, от днес намирам смисъла сам. Намирам много неща, но не и него. Изгубен в планината, без телефон и пари, без дрехи, гол, обикалям между клоните и камъните, между вятъра и студа, докато прегръщам себе си и забравям къде съм. Забравям, защо съм там, изобщо как се казвам, на колко съм и откъде съм. Тунелът наближава, лампите все още светят, колите се движат зад мен и знаците ги няма. Снегът между тялото ми и твоите ръце се топи. Часовникът движи стрелките си, аз се премествам на предната седалка, майка ми ме чака, сестра ми е на работа. Къде са ми цигарите? Червените облаци са надвиснали над мен, прозирам, снимат ме и ме преследват. Лентата е скъсана на пода в къщата на баба ми. Отиваме на хотел, искам да те докосна, да те прегърна, усетя, целуна, блъсна, ударя, пиян, напушен, уморен от теб, от любовта ти. Птиците ги няма, червеният облак също, минавам през потока, улицата, вдишвам, забравям да затворя очи, убий ме. Остави ме, мъртъв съм, с боядисана коса, без брада, и сърце, вени, ръце и тяло. Няма ме, когато те искам. Пътувам към София и София към мен.

© Мартин Костов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2014, № 2 (171)