СТАР ДИМО

Марин Георгиев

web

Сякаш вчера беше, а то не беше вчера, а направо в миналия век...

Как е пресно-пресно преживяното у мен, а колко е далеч, далеч отдалечено!

1964! - още съм ученик в Плевен и не отнякъде, а от антикварната книжарница откраднах поетичния сборник "Прилив"; откраднах го почти без угризения, с вярата, че кражбата на материалното, в името на духовното, ще ми бъде простена.

(Може и да не е, щом си признавам.)

Дълго я прелиствах, дълго се колебах, но накрая го направих.

А струваше само 1 (един) тогавашен лев!

Един! Ама като го нямаш, а искаш да я имаш...

Току-що са се появили поредните най-млади български поети, кой с по една, кой с по две, а кой и без книга, канонизирани по-късно като априлски. Почти всеки е представен с по няколко стихотворения, някои от които емблематични - така се идентифицират и до днес.

Не казвам, че Димо Боляров, в онова време, в "Прилив", е сред ярките имена, но не бе и сред безличните. Запомняше се с човещината си неговата "Кукла".

И кой да допусне, че след по-малко от десет години ще се запозная с него, ще седим на една маса, било в ресторанта на писателите, било на журналистите, и ще слушам ту тихия, ту шепнещ, ту леко предрезнал от цигарите глас; ще слушам поредната му история от студентските години в литературния институт "Максим Горки", или разказа му за смъртта на Сталин. И сега чувам - и виждам - как Димо сетивно, непреднамерено артистично изиграва сцената с почти мучащия вожд, който, попикан и олигавен след инсулта, проснат на пода, моли за глътка вода треперещите доскоро от него съратници; скупчени наоколо му, подозрителни един към друг, радостни вътрешно и с престорено скръбни лица; те единодушно се ослушват, уговорили се безмълвно, само с поглед; Димо смижурваше очи, после ги подбелваше, преплиташе като че ли внезапно надебелелия си, подут език и над стихналата ни маса се издигаше протяжния вой на Джугашвили.

А пепелта от цигарата на обаятеля-сладкодумец - сива, изгърбена, а-а да се счупи, като че ли и тя заслушана, не падаше...

(Може да звучи невероятно, но дотогава не бях чувал истинското фамилно име на Вожда.)

Вече не съм сигурен, но ми се струва, че Георги Величков пръв доведе, и ни запозна, с Димо; Георги безпогрешно надушваше красивите, одухотворени жени; рицар на красотата, той по тях откриваше някои от приятелите си; влюбваше се в тези жени, припряно-откровено, по юношески. И пак по юношески може би и им се обясняваше в любов; признание, което повдига самочувствието на жената, станала неочаквано зряла след брака дори за себе си, и поради това великодушна към подобни излияния. На такива признания дори не можеш да се разсърдиш, те са толкова беззащитни, че не предизвикват ревност от страна на съпруга; резултатни в романите, в живота можеш само да им простиш и да ги отминеш със загадъчната усмивка на Джокондата.

Пиша тези хипотетични редове, защото в тях е тогавашното ми усещане за неизменното присъствие до Димо на съпругата му Мариана. Висока, стройна, малко по-висока от самия Димо, с красиво, дългообразо лице, сдържана, но и усмихната, с плътни устни и почти винаги с цигара - тогавашен знак на модерността, тя търпеливо слушаше, вероятно слушаните много пъти от нея на други маси с други компании, разкази на Димо; според мен тя усещаше лъчението на красотата си, покоряващата ѝ власт връз околните... Красотата ѝ бе добра маска, изкупваща и прикриваща остатъчните жестове на провинциализма ѝ. Все още благодарна на Димо, че я е измъкнал от Шумен и то не къде да е, а в самата столица, тя още не бе узряла за изневяра, но вече осъзнатата ѝ красота, расовата ѝ женственост, потвърждавана от гладните за любов погледи на Димовите компаньони са я подсещали, че не е жена само за един мъж.

Навярно тези вечери сред така наречените артистични среди (тогава сред каймака на обществото) за нея са били и вид разтуха, или представа за разтуха, след трудния ѝ и еднообразен ден в аптеката. А по онова време не само лекарствата, и какво ли не още бе дефицитно. Като знам колко пъти самия мен е снабдявала с недостъпната "Хумана" и родния ѝ заместител за децата ми, досещам се на колко още наши събратя и Димови приятели е помагала...

Но според мен Димо носеше и някаква скрита, само своя си драма. Всички сериозни литератори го признаваха за поет, дарбата му бе проникнала и в поведението му, но нови поетични изяви той нямаше с години. Бе потънал в киното, в анимацията, превеждаше поезия, но свои стихотворение не пишеше, или ако пишеше - не публикуваше; станеше ли дума за това - махваше с ръка, не искаше да се говори повече. Бях чул от приятелите си, че произходът му предполагал голяма кариера, предлагали му работа в ЦК, но той отказал. Той бе от малцината с достойно поведение, загърбил възможните привилегии; вероятно раним, преглъщаше болките си, работеше много, като всички нас, непривилегировани и неповикани, пришълци в столицата, за да вържем двата края, да имаме покрив над главите си, а поезията - тя е личен проблем, с който не бива да занимаваш околните. Така мислех тогава, така мисля и сега.

И сигурно и поради това, като изстрадана награда, Димо прие похвалите ни за цикъла си стихотворения в 5 книжка на сп. "Пламък" от 1987 г., уви, вече към края на живота си.

Запомненото от Димо и онова време, написано дотук, е на човек, който не е бил в центъра на литературния живот, нито в центъра на литературната компания, в която бях; за мен тя имаше два високи върха - Иван Цанев и Николай Кънчев, между които бях вечно раздвоен; аз гледах, слушах, учех се, търсех се; като всеки новак, най-младия при това, - бях поласкан, че са ме приели сред себе си; цяло живо богатство, мечтано, сънувано и считано невъзможно, бе около мен; богатство, равнозначно на щастие. Освен споменатите, в нашата компания бяха Светлозар Игов, Минко Бенчев, по-късно - Ивайло Петров и Тончо Жечев.

Какво повече да искам!...

Сред нас Димо идваше от време на време, но вратите за него бяха винаги отворени. Чак преди няколко дни научих от Мариана, че Ивайло Петров им е бил кум, дори един от синовете им носи неговото име.

А Ивайло кум не става всекиму, а още по-трудно би дал и името си.

Признат, но непризнат - дали така не бих могъл да определя мястото на Димо в тогавашния литературен живот: признат от поетите за поет, но непризнат от назначените поети и от надарените, но слели се с литературната йерахия и конюнктура негови връстници. Те не го приеха като свой, като равен в писателския съюз, оставиха го встрани, изолиран; дали не и за отмъщение, че още на младини не прие избора им да се омърси, избра човешкото, почтеното - и в живота, и в изкуството. А може би не му прощаваха предимствата, които е имал за кариера, когато те не са ги и сънували, макар и бленували, и той е бил потенцална заплаха за тях; неосъществил плюсовете, сега за тях, според новото им битие, ги бе превърнал в непоправими минуси...

Встрани от стадото, самотен, сякаш изпъден, той изкара и последните години от живота си; ракът бе превзел тялото му, вече бе оставил видими следи и по лицето му: тъмно петно прогоряла плът разяждаше едната му ноздра; той самият странеше от хората, а без хора не можеше...

Но съдбата му отреждаше друго, още по-страшно място - не само в ъгъла на живота, а и извън него. Виждам го, почти сянка, да се полюшва като загасващ пламък на свещ по площад "Славейков"; или това бе полусянката на мъртвец в света на живите, забравена от Харон...

Чувам гласа на Николай Кънчев - уви, и той вече в отвъдното!; чувам го жив: - Не го пожали приятелят му, употреби го, когато бе най-безсилен, нямаше как да се съпротивлява... (става дума за Никола Инджов, главен редактор на "Литературен фронт" по време на възродителния процес; за да утвърди кариерата си, Инджов трябваше да лови жертви - писатели, които да подкрепят с перата си невъзродимото...)

Димо жив се разпадаше на прах след поредната процедура за изгаряне на видимите следи на болеста му...

Докато и прахът изчезна!

.................................

Довчера живи, довчера приятели - а днес ги няма, по-мъртви от мъртвите. Боже, колко много мъртъвци вече отнасят живота ми в Оркуса, отнемат ме от мен, източват ме...

И жив ли съм аз - вече наполовина, че и повече - мъртъв? Втори път ми се случва да ми изчезне текст от компютъра; изяде го молецът на интернета, виртуалният вирус. И ред от предишния текст за Димо не помня; за по-сигурно - пиша на ръка. И в кой текст - в оня, или в тоя - е Димо!

И кой свят - оня, или тоя - е повече в нас?

Не знам.

И като не знам - кой знае?

А ако знае - знае ли и дали има смисъл от писане; дали не е по-добре нещата да се реят, все едно, в тукашното, или в отвъдното. Сами за себе си.

Само несигурната памет е изложила геройски гърди срещу времето и пространството.

Как да ги надделее...

И дали най-добрият завършек на този текст не са тези два реда от народната песен:

Стар Димо на двори седеше,
бяла ракия пиеше...

Е, не пиехме ракия по онова време. Пиехме водка.

Но тогава така бе тук. А как е там сега - кой знае.

Той?

Или той...

01.-03.08.2008, Ярема

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2014, № 6 (175)