КОГАТО И БОГ ТЕ ИЗОСТАВИ

Марин Георгиев

web

Темата за ГУЛАГ, тема на романа, дава достатъчно неопровержими аргументи срещу комунизма, но взирането само в тях ще го обедни.

Представих си как би я разрешил руският писател: при всички случаи ще надделее руско-съветския садомазохизъм, комплексът "престъпление и наказание", защото там първо убиват, а после си посипват главата с пепелта на жертвата.

В българската литература преди всичко щяхме да се наслаждаваме на кръженето на пчелата около цвета и жуженето: Боже, как хубаво, или отвратително, мирише!

А как е при словашкия писател?

Да описваш жестокостите в ГУЛАГ след Солженицин и Варлам Шаламов е непродуктивно. Когато е създадена една цивилизационна матрица, тя трудно се разваля. Толкова е силна матрицата на западноевропейската култура, че продължава да работи и след разпадането на Австро-унгарската империя. Щеше ми се да напиша: културната матрица на Австро-унгарската империя, но не смея, защото знам, че всеки народ, бил в нея, иска да се еманципира. В тази култура за разума е широко, а за чувствата - тясно. Българската поговорка три пъти мери - веднъж режи, която някога сме извлекли от опита си, но отдавна не прилагаме в опитността си, може би най-подхожда за този лелеян от мен модел.

Павол Ранков умее да "конципира". Сюжетът е типичен за роман, създаден след падането на комунистическата цензура, но е обновен чрез начина на поднасяне. Дължи се на свръхумението на автора да композира, съобразно познат литературен контекст. Значимостта на писателя се измерва и с това на колко струни може да свири и какви реалии от видимото и невидимото човешко и околочовешко може да предаде.

Психологизъм

Когато секат дървета в лагера, само с един детайл се очертава характерът, ясно е с какъв човек си имаме работа: "Струваше ми се, че тя сече с нескритото удоволствие на унищожението и разрушението". При срещата на майката с дъщерята, която вече е излязла от лагера: "Погледът ѝ (на майката) издаваше по-скоро уплаха, отколкото радост". Нещо изключително вярно за всички времена: "От лагера бях научила, че когато човек се озове в благоприятна ситуация, трябва да се възползва колкото може по-добре и по-бързо от нея, защото всичко може много бързо да се обърне".

Или този откъс: "Тъмният глас, който се въртеше някъде в главата ми, ми нашепваше, че чрез самоубийството си мама е искала да ме унищожи. Нанесла ми бе последния удар, който по никакъв начин не можех да отблъсна. Бе спечелила победа над мен, тъй като не ми предостави възможност за помирение".

Исторически далновидни формулировки

За смъртта на Сталин например: "Дали изобщо можеше да умре легендарният човек, който управляваше тази безкрайна и неунищожима комунистическа страна".

Наистина: Жив е той! Стига ни да се сетим за скорошните изпълнения на днешния му отрок Владимир Путин.

А ето и един глобален феномен на новото време: "Интересът ѝ бе прекалено голям, ако нещо такова въобще можеше да се каже за днешните студенти".

Пластик

Лагерът с ограда от бодлива тел е: "като омотано насекомо в паяжина". А ето и един бегъл поглед през прозореца на ареста: "По площада наперено минаваха съветски войници, някак по-бавно, сякаш предпазливо, ходеха местните хора".

Наистина, така изглеждат през всички времена победителите и победените.

Сцената с вълчицата, вълчето и затъналата в снега сърна е хем завършен анималистичен етюд, хем метафора в контекста на цялото.

Само набито око може да фиксира такова мигновение, в което жената в старостта, обременена с години, и жената в младостта, бременна в последния месец, макар по различни причини, се изравняват мимически: "Ако някой ги наблюдаваше, можеше да си помисли, че гледа шествие на клоуни, в което всеки имитира различен начин на куцукане".

Пластик, анималист, рефлексиращ философ, психолог душевад, езиков ерудит. Сякаш да се подиграе с продукта на световната революция - интернационализма, показвайки представители на почти всички европейски народи, натикани в ГУЛАГ, авторът създава есперантото на Сталиновото бащинство на народите и на Марксовото съединение на пролетариите от всички страни: немски, словашки, полски, най-много руски, а даже и латински думи - такава е световната лексика на диктатурата на пролетариата върху пролетариата. Езикът на интернационализма е език на насилието на човека връз човека. И тук е уместно да изтъкна майсторството на преводача Асен Милчев, който разполага с богат езиков арсенал и разностранни, до енциклопедичност познания.

"Жаргонът на ГУЛАГ, който няма словашки еквивалент", а аз мисля - няма еквивалент и на никой друг европейски език. Този жаргон се е самосъздал от принудата, насилията, зверствата. За да го акцентува, авторът прибягва и до днешната лексика, например в напътствията на доцент Вокнар, образец на терминологична схоластика, двойник на днешното схоластично мислене; за да го отсени, прибягва и до всеядния ГУГЪЛ. (А не е ли ГУГЪЛ новият вариант на месомелачката на народите ГУЛАГ?! Защото и ГУГЪЛ, както ГУЛАГ, освен фонетичното сходство, иска да уеднакви индивида, да промени съзнанието на личността не чрез насилието на идеологията, а чрез инвазията на информацията.)

Затова ли схоластикът доцент Вокнар така ми прилича на д-р Вагнер, който никога не може да стане д-р Фауст? С вокнаровци са пълни не само нашите, но оказа се, и словашките висши училища, не само нашата, но и голяма част от европейската наука за литературата, литературната критика; вокнаровци препълват с изобилието си всички времена - вчера, днес, утре!

Авторът се опира на смисловите сигли, на битовите насъщности на лагерника, които са означения на битийни феномени. Ще дам пример с майчинството, с майката и рожбата. Те са разгънати на няколко равнища: романът "Майка" на Горки, в който майката следва идеите и действията на сина си; майката на вълчето, която го пази, учи, храни; майката на Зузана, която иска да я предпази; майката на Луция, която цели същото; самата Зузана като майка; Луция като бъдеща майка. Майчинството - висшето предназначение на жената, може да те изправи срещу собствената ти майка. И този синдром се повтаря не само между майката и героинята на романа, но и в днешното поколение, на записващата изповедта на Зузана - Луция. Любовта и омразата вървят в комплект при майката и дъщерята, обратно на архимодела свекърва - снаха.

В тази книга неказаното не е по-малко значимо от казаното. Жестокостите на ГУЛАГ са само една от проявите на злото, на вроденото човешко зло. Авторът цитира Светото писание: "Който обича баща си или майка си повече, отколкото мен, не е достоен; който обича сина си или дъщеря си повече, отколкото мен, не е достоен. Да нямаш други кумири освен мен".

И неволно подтекстът ти внушава, че Сталин е копирал и вградил този модел в идеологията на комунизма, заел е мястото на Христос като баща на народите и няма как Павлик Морозов да не предпочете кумира и да не предаде кръвния си баща.

Бог е жесток като Сталин! Или - Сталин е жесток като Бог!

Това, което майката смята, че е добро за дъщеря ѝ, дъщерята не смята, че е добро за нея; идва миг, когато виновният става невинен и невинният виновен, но и още по-страшният миг - че не можеш да не си виновен. Невинността не означава нищо. Няма изход след първородния грях, само вината преминава от един в друг, прескача от поколение на поколение като електрическа искра, а понякога - като волтовата дъга - разтърсващо, изпепеляващо.

И на Зузана Лавкова, както на Павлик Морозов, ѝ се налага да предаде родителя си, в случая майка си, само че в името на майчинството: "Бях се домогнала до майчинството си буквално през трупове. През трупа на собствената си майка". Накрая Лавкова се ядосва на всички: на майка си, на сина си и на Бога. Конкретният човешки персонаж неволно се превръща в човешки архитип. Като свята вещ Зузана Лавкова пази молитвеника. Той ѝ е опора в изпитанията. Но те надминават всичко предвидимо. Не случайно, за да оцелее, тя дори започва да го търгува лист по лист.

Неволно, под пресата на живота, този роман по своему става атеистичен, но не поради идеологически причини, а в смисъла, в който Просвещението ревизира Светото писание. Животът, със своята непредвидимост, не само надминава всяка фантазия, но и разпуква ризницата на всякакви формулировки за него, дори извлечени от него. Животът пише своето ново Свето писание. Даже и него постоянно го пренаписва. Иде ми да перифразирам един стих на Елиът: всяко пренаписване е нов вид провал. В един миг, неподчинилата се на майка си Зузана, вече съветва Луция да се подчини на своята майка.

Когато и Бог те изостави, сам на себе си ставаш Бог!

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2014, № 12 (181)