ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

НЕ МОЖЕ ДА СЪМ ПО-УМЕН, ОТКОЛКОТО СЪМ

Вероятно 1968 или 1969 г., написах стихотворението "Жени перат на реката..."

1975 издадох първата си стихосбирка "Село", смених заглавието на "Пладне", а и финала:

Трепти надвисналата жега.
Прането с въздуха се слива
и както парата над него,
денят полека си отива...

Искал съм, или си въобразявах, че съм го постигнал, чрез подтекста и заглавието "Пладне" (средата и върха на живота) да изглеждам философ.

2010 исках да съм още по-умен, отколкото съм. Пипнах (уж леко) финала на (пак) "Пладне", и с големи мъки постигнах нов, в който да се изкарам още по-голям философ:

Трепти надвисналата жега.
Прането с въздуха се слива
и леко, с парата над него,
денят, като живота, си отива...

Казах си: Какъв подтекст, а...

А всъщност дообясних онова, което бях по-изтънко казал.

Сега, октомври 2018, препрочитам стихотворението, писано в младежките ми години, и виждам, че тогава, когато съм бил по-глупав и неопитен литературно, всъщност съм бил най-умен.

"Умът" ми е бил в инстинкта.

Разбира се, че най-първият финал е най-добрият (а се срамувах да не мине за наивистичен и тенденциозен). Ами той е много по-подходящ за жизнерадостната картина, която съм съхранил от детството и съм се помъчил да изразя:

Нагазва слънцето във плиткото.
От хладното му е добре.
И се преструва упорито,
че облаците си пере.

(Колко по-подходящ завършек след картината в предишния куплет с къпещите се в бързея голи жени, от чиито пламнали тела водата сякаш че завира...).

Ето как старият поет не може да поучи младия.

Ето как се греши.

Ето защо поетът не бива да поправя.

Може би само малко, тук-там, където да доуточни: "превит във храстите пастира" поправих на "приклекнал", така отпадна и необоснованото граматически във.

Сега виждам цялото стихотворение така:

ПЛАДНЕ

Жени перат и над реката
протяжно слънцето гори...
Подир обяда им изплувват - златни -
по бродовете динени кори.

Нагазили водите бистри,
на кръст запретнали поли,
раздиплят чергите жените
и от бухалките вали...

Когато са изпрали вече,
те зад върбите ще се съблекат.
Децата пъдят по-далече.
Извътре чак - телата им пламтят.

Със вик сред бързея се хвърлят
и отначало, още плах,
смехът им в гърлото набъбва
и става силен женски смях;

водата ври... И пак замира
от гледката - за кой ли път! -
приклекнал в храстите пастира.
И дълго кравите мучат...

Нагазва слънцето във плиткото.
От хладното му е добре.
И се преструва упорито,
че облаците си пере.

13.10.2018

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.05.2020
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020