ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ

1.

Като стана на 60, Найден Вълчев ми рече: в Плевен за мен говори Иван Радоев, в София - Блага Димитрова, в Ловеч е твой ред.

За мен това бе висока и неочаквана чест.

Бях поласкан, не само от това, че Найден ме покани, но и че ме нареди сред Иван Радоев и Блага Димитрова. Дори не се сетих да си обясня защо.

Не знам дали това е отговорът, но днес се опитвам да го намеря: 1. Търсил е неофициални автори; 2. Самият той е бил такъв; 3. Продължавали са да го пренебрегват раздаващите тогавашното безсмъртие под формата на партийно-държавно благоволение; 4. Предпочел е естетическата пред идеологическата оценка; 5. Самоизолацията от официалния литературен парад в името на свещените, смятани за овехтели, скрижали на изкуството е била и вид опозиция.

Възможната в онази система.

2.

Дори присъствах на софийското му шестдесетилетие. Бе в къщата, в която е музеят на Яворов. (Не съм и сънувал, че след десет години цели шест на горния ѝ етаж ще бъде настанена редакцията на "Литературен форум"). Тържеството стана на партера, в най-големия салон, с Блага Димитрова бе и Багряна. Когато някой от присъстващите отвори дума колко голяма поетеса е, тя контрира похвалата с: Блага е по-голяма!

Бях поканен от Найден, бяхме малка група поети, които го тачеха и обичаха. Тогава не смеех да се обадя, гледах и слушах. Иван Цанев направи на висок глас, доколкото може да говори високо, своя комплимент: В поезията Найден е найден. Навярно искаше да каже, че не е пришълец, не е случаен, не е назначен, а му е от Бога дадено - сиреч - роден поет.

Все ми се струва, че сред нас беше и майката на Найден.

3.

Днес, когато човеците са все по-голяма рядкост; днес, когато дори и поетите са повече от човеците, неволно се връщам в годините на нашата ранна поетическа младост - наша, защото говоря от името на още двама поети, независимо дали те присъстват тази вечер тук, а те са Паруш Парушев и Таньо Клисуров. Бяхме вече третокурсници във Великотърновския университет, когато най-после се осмелихме да направим визита на "сказочна София", както я нарича Илия Волен. Какво ти сказочно - София беше мрачна, дъжделива, с тесни улички, още по-тесни от громолещите трамваи и високите, невиждани от нас дотогава сгради. Паруш, като идвал един път повече от нас в столицата, вървеше напред, ние, в колона - подир него. С по свитък стихове в джоба обиколихме всички редакции - най-първо младежките - "Пулс" и "Народна младеж", по после писателските - "Литературен фронт", "Пламък" и "Септември". Навсякъде, като изключим "Септември", ни посрещаха учтиво, даже преучтиво, машинописните страници потъваха в дебели папки, с тях - нашите стихове, на които тогава гледахме като на живи, оголени до кост вълнения. Навсякъде следваха обещания с ръка на сърце. Кой да ти знае тогава похватите на столичните редактори, кой да подозира, че обещанията са мехурите на вечно потънали удавници! Само на едно място не бяха така учтиви, а сдържано-внимателни. А тъкмо от това място най се страхувахме! И за срам на страха, тъкмо тук прочетоха стиховете ни, и то веднага, пред очите ни. Прочете ги тогавашният завеждащ отдел "Поезия" на сп. "Септември" Найден Вълчев, после - Вътьо Раковски, отбраха ни по две стихотворения, а самият Найден Вълчев ни каза: "Ще ви представим вероятно в 7-ма книжка. Обикновено каквото предлагаме - излиза". Тук няма да говоря за нашето нетърпение, по-важно е, че в 7-ма книжка, 1970 година нашите стихове наистина се появиха.

Значи, имало и такива хора! Толкова ги обикнахме - по онова време нямахме друго средство за благодарност, и през ваканциите, пишехме ли си писма, отдолу, на подател, винаги стоеше: Списание "Септември", Найден Вълчев.

Доброто, подкрепата, от която се нуждаехме, които са потребни на всеки начинаещ поет, кръстихме с неговото име.

4.

Боже, как се глумяхме тогава със себе си. Правехме го от безнадеждност: пишем, четем се помежду си, но на мегдан, на бял свят нищо няма. Преди да се решим да опитаме късмета си в столицата, опитахме го във Варна.

С питане намерихме къде се намира издателство "Георги Бакалов". Изкачваме запъхтени, повече от вълнуващия ни страх, отколкото от стълбите, стръмнината на своята Голгота и ето ни на етажа ѝ . Посочиха ни стаята на редактора. Почукахме. Никой не се обади. Може да не ни е чул, отворихме ба-а-а-в-н-о-о-о вратата - няма никой. Влезте, влезте, разнесе се зад гърба ни грохотен глас, а след него се появи и онзи, който го изригна: едроглав, с гъстокъдрава, жилава черна коса, здрав, пълен, твърде енергичен за пълнотата си, със сребърно-сивкав поло пуловер, едра домашна плетка. Петър Алипиев. Имаше само една табуретка. Сядайте, сядайте. Спогледахме се с недоумение, а той, сякаш разчел го, ни довърши: - Сядайте. Може и двама на един стол...

Ние и без това поради безпомощността така си приличахме, че после Паруш ни определи-представи така: "тримата с едно лице".

Най-готов от трима ни с книга бе Таньо. Остави папката на Алипиев с ръкописа: "Клонче от свиреща върба", подзаглавие - стихосбирка. Петър я прибра и допълни: - Оставете адреса си и ще Ви пиша.

Отговорът чакахме еднакво напрегнато: той не беше само за приятеля, но и за тримата ни. Отговорът дойде: Не!

Какво ни оставаше?! Танка, казвам му, знаеш ли защо ти върнаха книгата? А той: - Защо? - Защото си сбъркал: под заглавието "Клонче от свиреща върба" е трябвало да напишеш не стихосбирка, а стихосвирка...

Колкото бяхме по-безпомощни, толкова бяхме по-жестоки към себе си...

Но и Таньо не остана по-назад. Следващата година ми го върна тъпкано. В "Септември" занесохме по пет-шест стихотворения. Найден Вълчев бе стриктен: одобри ни по две стихотворения, останалите ни върна по пощата. На едно от моите върнати, озаглавено "Вечер", в което описвах привечерно състояние край Вита, отстрани бе написано с молив: Рано е! Викам на Таньо: - А бе не е прав, как да е рано, тъкмо по свечеряване се случват тия неща. А той: - Виж какво, братче, тази бележка не е за природното състояние, а за това, че ти е рано да публикуваш в "Септември"...

5.

Все отлагах, въпреки многократните покани на директорката Дьорди Димитров, това тържество. Накрая, месец преди да навърша 71, кандисах.

Беше ранна февруарска утрин, когато ми съобщиха за насрочената дата. Трябвало само да дам името на този, който ще води вечерта, за да го включат в програмата. Намерих се в небрано лозе...

Не съм от обичаните, пък и има защо - рогат (Овен) съм!

И се сетих за бачо Найден. Прехвърчаше сняг, духаше, заслоних се в един вход на близка кооперация почти до ъгъла на улиците "Искър" и "Раковски". Звъннах и той тутакси се обади. Така и така, би ли водил моята вечер? А той, с мелодичните, овладени извивки на баритона си: - А защо не?

Води я вечерта, че и пушек се вдигаше.

След като разказа как са го питали за мен, завърши: Сигурен съм, че утре и Марин ще го питат: А защо Найден Вълчев?

6.

1987-2017!

Помежду им - трийсет години!

Какво е станало през тях?

Във времето на най-голямото разделение 1990- 2002 Найден Вълчев сътрудничеше в синия "Литературен форум" със стихове, преводи, спомени (за Иван Радоев, Андрей Германов). 1998 издадох "Песен за зубъра" на Микола Гусовски, първата част преведена от Андрей Германов, втората - от Найден. Да, нито той, ни аз деляхме писателите на червени и сини (те се самоделяха). Ако ги делях, щях ли да издам - 2015 г. - избраните стихове на Никола Инджов? (Всеки има право на своите заблуди. Политиката е едно - изкуството - друго. И едното не определя другото!)

Колко усилия положи Найден, за да осигури средства за издаването на книгата, колко пъти ходехме двамата до белоруското посолство, докато накрая всичко стана и книгата видя бял свят. Премиерата ѝ направих в салона на фондация "Св. св. Кирил и Методий". Посланикът Александър Герасименко бе толкова доволен, че ми връчи почетна грамота и аз му станах желан спътник при някои от воаяжите му из страната. Така попаднах в един от кметските бастиони на БСП - Перник и видях как живее тогавашният управленски елит. (Както преди!)

След излизането на книгата Найден имаше само едно условие - хонорарът, който му се полага, да се изплати на вдовицата на Андрей Германов - Рима. Той, който положи толкова усилия, не искаше и трошка.

- - - - -

200 години от рождението на Пушкин, май или юни 1999, руското посолство.

Найден ме покани да участвам в четенето по повод годишнината. Знаех кои ще са там - едновременно и публика, и участници, петнайсетина души всичко, знаех как ще ме посрещнат, но аз съм храбрец - точно затова отидох.

Виждам празната зала с червени отвън столове и с червени отвътре писатели. Найден обяви името ми. Излязох на сцената. Писателите, не само извътре, а и извън, станаха още по-червени; от злобата и яда им сякаш почервеняха още повече и тапицерията на столовете, и цялата зала. Любен Георгиев, който седеше на първия ред, като ударен от мълния мигом се извърна с лице към дъното на залата и с гръб към сцената - т.е. - към мен. Така ли, рекох си...

И вместо своя творба, обявих, че ще рецитирам свой превод на белоемигранта от СССР Владислав Ходасевич от стихосбирката му "Собрание стихов", издадена в Париж, 1927 г., че съм получил нелегалния ѝ екземпляр от Иван Цветков (политзатворник, завършил литинститута "Максим Горки"), че толкова ми е харесал Ходасевич, че още от 1987 г. съм го запревеждал за удоволствие, превеждал съм го за себе си, защото съм знаел, че няма къде да бъде публикуван.

Свърших си работата и си тръгнах.

Чак на 7 март т.г. разбрах за последствията. Последствията за Найден. След два-три дена го питали "А защо Марин Георгиев?" (който не ми вярва да надзърне в Ю Туб, честване 70-годишнината ми в Унгарския културен институт).

Не каза Найден КОИ са го питали, още по-малко - КОЙ?

Найден е деликатен човек и поет. Не съм като него. Уви!

7.

От опит го знам: Иван Цанев обича да огласява добрите ти страни на ухо, а лошите - публично. Преди две-три години ми каза: "Е, как се застъпваше ти за твоите приятели от Търново!", а това, че сме се били скарали, научих от унгарските ни приятели-поети чааак в Будапеща... (Какви ли ги е наговорил на тукашните литератори!).

Сега, когато вече съм наясно с адетите му, реших: и двете ще си казвам сам!

От словото си в Ловеч, което пазя и до днес, написано на 5 декември 1987 г., разбирам, че тържеството с присъствието на Багряна и Блага е станало "преди една седмица", т.е. в края на ноември, вероятно 28. Разбирам, че съм писал и друг текст за 60-годишнината на поета - открих го: сп. "Септември", кн. 8, стр. 241-244 (и двата публикувам в приложението).

И ненадейно у мен възникна и друг спомен.

"Голяма мъка", искам да кажа неудобство, ми беше, че ето, всички ние - търновските приятели, сме членове на СБП, а Паруш, въпреки партийното доверие, въпреки кариерата му с високите номенклатурни постове, които заемаше, изредени последователно: съветник на министъра на образованието Дража Вълчева, гл. редактор на сп. "Комунистическо възпитание", зам.-главен редактор на в. "Народна младеж" и сега - зам.-главен редактор на "Пулс" - не е. То и нямаше как, като се има предвид и малкото му по обем творчество, за което почти не беше писано. И тогава изобретих следната схема: ще взема в Ловеч и Паруш, Найден е председател на секция "Поезия", Паруш като дойде, като се поотърка около него, като поприпомня студентските ни години и посещението ни в отдел "Поезия" на списание "Септември" през 1970 г., тогава и сега оглавяван от Найден, няма как да не подхвърля, че ето, само той остана неприет и е добре да го предложи на УС. Тази своя селска хитрина и целите ѝ споделих предварително на Паруш, като не бях сигурен дали ще я приеме, защото, съгласете се, това означаваше и да посегнеш сам на достойнството си, лично аз не бих го направил.

Но Паруш тутакси отговори: - Идвам.

И дойде, и всичко стана, както го бях планирал, Найден дори ми поръча да напиша препоръка (пазя я като опит, след като доброто е наказано, поне да не бъде забравено, а ако някой си мисли, че в нея не съм си изкривил душата - дълбоко се лъже; пазя я, защото моят принцип е да не твърдя неща, които не мога да докажа).

В анкетата си Паруш недоволства, че късно бил приет, "след промяната, заедно с дисидентите и концлагеристите" ("Живях на този бряг", 2011, стр. 162), явно, има го за несправедливо и обидно, и, както винаги - другите са виновни. Но и думица не обелва за "заслугите" ми.

Не знам бачо Найден загрял ли е тази сантиментално-идилична манипулация, но и ако е, сигурен съм: усмихнал се е и ми е простил, защото сърцето му е добро, а душата - великодушна!

8.

Толкова болно ми стана, когато прочетох в анкетата на Найден Вълчев как той, коскоджамити, а при това и десетилетен завеждащ-отдел "Поезия" в сп. "Септември", запитал литературния големец, шефа си Владимир Голев (тайният съветник в ЦК на БКП, когото всички знаеха, че е такъв), "Какво става в голямата къща?" "Че аз, като знам, на теб ли ще го кажа?" - отвърнал му високомерно властодържецът-интригант, пукащ се по шевовете от самочувствие - възнаграждението за сервилността му; същият той - обявен от властта чрез верноподаните критици дори за голям поет, той, за когото в един от задочните си репортажи Георги Марков дава най-вярното определение: "бездарният Владимир Голев". За такава съкрушителност следват съкрушителни действия от подобията Голеви, все едно поети или политици.

Като редактор на поезия Найден Вълчев е направил толкова добрини, на толкова даровити хора е помогнал да стъпят на краката си, че ето, след много-много години това му се връща.

Но има ли сила и власт, които да върнат думите на някогашните празнодумци, че Владимир Голев е голям поет?!

Така е по нас и досега: славата за заслуги към литературата пълзи, а литературната слава, поради заслуги към властта те връхлита, окичва с ордени, изяжда те и те изплюва.

9.

Когато се чухме с Найден за юбилейната ми вечер и ми даде съгласието си да я води, той неволно ми припомни нещо, което бях забравил. Безвъзвратно забравил. Изтъкна го като допълнителен аргумент за съгласието си: - Та как не, аз съм идвал в Биволаре, бяхме с Александър Муратов. На път за литературно четене ти ни покани и се отбихме у вас, майка ти беше изпекла топла-топла питка със сиренце, беше и баща ти, закусихме и продължихме.

За да ги поканя у дома, значи, съм ги чувствал много близки тези мои земляци!

Повече от питката ме стопли видението на милите ми майка и татко, вълненията им, радостта им, че ме виждат, макар за малко: колкото да изядеш къс топла питка с прохладно сиренце, все още горещ, парещ къс, прехвърлян от едната ръка на другата.

Майка и татко!

Потънаха в земята, потъват все по-надълбоко, завинаги. Питката обиколи нивката си, върна се и спря в ръцете ни. С въртящата се около себе си земя, сякаш се чуди накъде да вземе, родителите ми обикалят парещото слънце, изпепеляващо като смъртта, но ни аз, ни те ще се видим повече!

Толкова ме стопли този Найден Вълчев спомен, че сякаш е мой.

Не, той вече е мой!

10.

Светата роса на паметта! - единствената възможност за възкресение на мъртвите!

11.

Да, в ония страшни времена, когато Мишо Неделчев се бореше срещу комунизма като сътрапезник и душеприказчик на отговарящия за СБП по линия на ДС Петко Михов, или се подвизаваше като ръководител на работническия литературен кръжок в Кремиковци, в ония времена на контрол и подслушване, можех да си позволя и такава шега. Пътуваме за литературно четене с автобусчето на СБП, ако не се лъжа марка "Мерцедес". Спираме, преди да се измъкнем окончателно от Балкана, на нарочно благоустроеното място с паркинг и ресторант под родното село на Вожда. Изнизваме се един по един, а аз викам на Найден Вълчев, председателят на секция "Поезия" в СБП (новоизмислена длъжност с минимални права и максимални задължения): - Найдене, Найдене, може ли за малко. Той е възпитан, учтив и, разбира се, ми отделя внимание. А аз: - Найдене, виж какво поезия измислих като спряхме. Найден наостря големите си, по вълчи щръкнали уши:

Всеки дупедавец
първо спира в Правец.

Да, такива неща можеха да се кажат в ония времена, ако довереният е Найден Вълчев.

Как не: смяхме се; гръмко.

А, чудейки се на акъла ни, като ни питаха защо - още по-силно се смяхме...

Докато неделчевците се бореха, ние се глумяхме.

12.

На път за четенето първата ни отбивка бе в Брестница - спряхме, Найден да навиди майка си. Винаги съм си мислил, че един поет не бива да бъде откъсван и от природата, сред която е вдъхнал първите глътки въздух, която е попила с въздуха в цялото му същество. Който е минавал пешком или с кола, който е бивал в този благословен край по поречието на Вита, от равнината към Балкана, не може да не усети присъствието на този пейзаж в поезията на Найден Вълчев. Тук не е равнина, не е и самата планина, но тук планината е почти във всичко: в архитектурата на по-старите къщи, в плочестите им покриви, в горите отсреща, в суровата и хладно красива зима, в светлината и простора. Само човек, израсъл в такава обстановка, може да има нужните сетива, за да улови недостижимата красота, равна на красотата на естеството, обикновено, и затова по-велико, показано в уникалното според мен стихотворение "Еделвайс". За да го усети напълно, човек трябва да го чуе в изпълнение на автора. В негово изпълнение и аз го открих за себе си в един от салоните на Димитровград, по време на един от празниците на поезията.

13.

Аз не пиша. Аз се изповядвам.

14.

Първата ни среща с Найден Вълчев бе в началото на 1970 г.

Оттогава е минал близо половин век.

Какво пък толкова ни свързва, че да се тачим и до днес?

В него е и отговорът на въпросите "А защо Марин Георгиев? и "А защо Найден Вълчев?"

Защото човещината и любовта към поезията са над всичко!

2017

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020