|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)
Марин Георгиев
web | Някой винаги гледа
КОГАТО ЛУНАТА Е ПЪЛНА
Под стихотворението "Пълнолуние" стои 1986 година; би трябвало да е по-близо до истината за написването му, защото я поставих през 2009; предполагам че тогава паметта ми е била по-точна, отколкото сега. И въпреки това, днес мисля че и 1985 би била възможната година.
Все още живеехме на квартира при Румяна, с две малки деца в една стая, а същевременно строяхме апартамента на Патриарха. Румяна ни отпусна за допълнително ползване още една стая с две легла и дебел, плътен килим; в тази стая жена ми обикновено гладеше, докато спят децата; понякога се оттеглях в нея на тишина от запълнения ми до гуша ден: участвах рано-рано в приготвянето на закуската, какво варене и какво бъркане бе на сухо мляко Бебе - българският заместител на вносната Хумана, която веднъж ми донесе от Виена Гошо - шофьорът на Джагаров; водех Марина, вече попораснала, на ясла, Петър - на разходка; живеехме на четвъртия етаж в кооперация без асансьор и мъкнех детето с количката четири пъти на ден по стълбите - разхождахме го сутрин и следобед; в 14 часа трябваше да съм на работа - вече в "Литературен фронт", вечер пак помагах в семейните задължения, а като приключеха - пишех в една ниша, която бяхме пригодили за кухня (в нея сутрини готвех, защото жена ми работеше преди обед). Главно превеждах, защото ми трябваха пари за дострояване на апартамента, а най-доходоносни бяха преводите.
В две издателства бях предал и две стихосбирки - във Варненското - "Показалец" - главният му редактор Панко Анчев гледаше да се подсигури всякак и бе поръчал три вътрешни рецензии, а в престижното "Български писател" бях заложил ръкописа на "От първо лице" - в нея, наред с новите имаше и стари стихотворения от предишната ми книга. Редактор ми бе Иван Тренев, който минаваше за естет. Естет, естет, но и той искаше да си върже гащите идейно: всеки път ми напомняше, че книгата е много мрачна, песимистична, че трябва да има нещо ведро, светло, окуражително. Моята поетика, характерът ми и разбирането ми за поезия не предполагаха вече "изкупване" с нещо на гражданска тема; така бях направил само с първата си стихосбирка, но тогава нямаше къде да мърдам - дебютирах, и то доста закъснял.
Сега, разбира се, не исках да платя този данък по същия начин, но какво да бъде това "светло и оптимистично", което трябва да напиша. Може би трябва да е нещо витално.
Както е ставало преди това, а и по-късно, бях забелязал, че съм и като една необяснима за себе си машина: задам си съзнателно тема, тя потъва нейде из мен и след време - може да е и години - подсъзнанието ми я изсипва в завършен вид, като касов бон; самоизписан.
Така стана и сега, само че за много кратки срокове.
Прииждащото стихотворение изведнъж даде своите сигнали, разтресе ме като токов удар с бързината и внезапността на лятна светкавица; сякаш силен прилив на кръв ме заля, изпълни ме целия и ме свали, гътна ме на пода връз килима; това е единственото стихотворение, което написах легнал по корем, изляло се отведнъж, готово от първата до последната буква. То ми извади налице един свят, който не подозирах в себе си; самият акт на написване ми отвори очите за така нареченото осенение свише, за да не кажа божествено начало.
Заради принудата-предизвикателство на редактора, посветих му стихотворението; то ми стана входния билет за книгата.
С посвещението хем умилостивявах редактора си (поне така си мислех), хем се отървавах от него.
И май се отървах, защото ме остави на мира, след като му предадох "Пълнолуние".
Случвало ми се е да го рецитирам на два пъти: първият в Сандански пред делегация с гръцки поети. Бях изпратен на Кулата да пиша репортаж за посрещането им, след което трябваше да пренощуват в новия луксозен хотел и на другия ден да се включат в международната писателска среща. Преди вечерята в салона на хотела се проведе литературно четене. От гръцка страна всички бяха поети, но от страна на домакините липсваха. Тогава ме помолиха и аз да чета; нуждата ме произведе набързо от журналист-хронист в поет. Четоха Петър Караангов и специално дошлия от София нов главен редактор на "Литературен фронт" Евтим Евтимов. Пред българската публика той имаше най-голям успех, но пред гръцката - призът бе мой.
Като човек дълго потискан от тогавашните порядки, пренебрегван, избутван настрана, снизяван в редакцията (а и в предишните редакции) все до черната работа, освен това ненавиждащ четенията (трябваше отново да преживея сътворението, а не обичах да показвам току-така съкровеното в себе си), изрецитирах "Пълнолуние" с такава вътрешна сила, че незнаещите и думица гърци започнаха да ми ръкопляскат и да викат "поетус", поетус"; после, на вечерята, когато играехме с тях български хора и гръцко сиртаки, щом се изравняваха с мен пак викаха "поетус", на другия ден Андониос Стемнис, поет и издател на тамошно литературно списание, взе интервю от мен, публикува го заедно със снимката ми и преведеното стихотворение.
Почти по същите причини, с голяма вътрешна сила рецитирах това стихотворение и в Струга, Македония на вечерта на българската поезия през 1999 г. Публика почти нямаше, имаше само един македонски поет, престрашил се да надделее предубежденията, който след четенето, а после и по улиците, ме поздравяваше за стихотворението.
А Георги Мишев, преди няколко години, в случаен разговор ми каза, че след като го е прочел в "Литературен фронт", си го изрязал и запазил (другото стихотворение, с което направил същото било "Мелодия от есента" на Иван Цанев).
2011
© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020
|