ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ИВАН ЦАНЕВ II

След Таньо, с никой български поет, сходен ми по възраст, не съм бил така близък, както с Иван!

Колко той ме е чувствал близък, не е тема на този текст. А и няма как да знам.

Никоя любов не се радва на взаимност.

Единият винаги дава/обича повече.

И не, за да меря-премервам, пиша сега.

Сега пиша за моите чувства към него.

Обичах го като брат и го имах за брат!

По-голям, по-талантлив, по-умен, напътстващ и подкрепящ ме.

Да, вярвах че и той ме има за такъв.

Защо така обичах ли?

Защото в ония години, самопрокуденик в столицата, без изход и надежда, бях се хвърлил направо в кипналия ѝ вир, без да зная да плувам и дали ще изплувам.

Да, имах нужда да бъда обичан. Но повече - да обичам!

И всичката любов, на която бях способен, давах нему!

Не, не съм искал споделеност.

Просто обичах! Имах нужда да обичам.

Когато той внезапно бе откаран в Пирогов и спешно опериран от спукване на язвата, за мен това бе трагедия. Въпрос на живот и смърт!

Всеки ден, а ако не е било всеки ден - през ден, ходих да го видя. Сякаш от неговия живот зависеше моят.

Всички се чудеха как влизам, откъде минавам и как надхитрям строгия ред, който царуваше там!

Редът при социализма бе ред, а не както сега.

Даже и аз се чудя!

Но това е силата на братството, на приятелството. На любовта, в съюз с приятелството!

То има природата на стихията, или на един от съставните елементи на света.

Да, бях като стичащата се от най-горния етаж вода, превземаща стълбища и стаи, всепробивна, всепроникваща, докато запълни всички кухини и потече в най-ниското, после - по коридора на пратера и накрая рукне из улиците.

Само че аз тръгвах, за разлика от леснината на водата, не от най-горния, а от най-долния етаж.

Отдолу - нагоре!

Както целият ми живот!

И стигах при Иван!

И сега са пред очите ми втъкнатите през носа му пластмасови тръбички, стигащи чак до стомаха, от които изтичаше мътната, способна да го убие стомашна течност.

Той лежеше безпомощен, бял, отпаднал и сякаш бях тялото му, пронизано от болката на тези тръбички.

Оживее ли той - ще продължа да съм жив и аз!

Не, не сугестирах - смятах, че му помагам с присъствието си. Че му преливам живот!

Ако трябваше да дам част от себе си, за да оздравее - щях да я дам, без да се замисля.

Сродство на душите или сродство на съдбите?! Моя наивност, недоразвитост или какво още - но бях всеотдаен и предан. Толкова всеотдаен, че не можех да се видя отвън. Помня, след време, когато Иван се възстанови и пак така си пиехме в ресторанта, в тоалетната се засякох с Калин Донков. Пиянството отслабва контрола на разума. В изобилно изливащата се светлина над мивката, огледалата я разтичаха още повече; в галещата с мекота и топлина вода от чешмата, в тихия ѝ плисък, до мен се изправи и Калин. Чувам думите му: - Ти не си за оръженосец...

Изгледах го враждебно.

За мен имаше само един дон Кихот - Иван Цанев!

21.02.2015

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020