1:1

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ДАВЕНЕ

Може би трябва да напиша давене и изплуване.

Дванайсетгодишен, давил съм се в с. Балканец, Троянско.

Така казваха околните, макар аз да не помня такова нещо; просто задържах по-дълго под водата.

Но помня душевни сривове, равни на давене.

Единия съм описал в "Синьоризец Храбър".

Другия описвам сега, защото бе пред удавяне.

Колко по-лесно е да плуваш навътре в морето, то сякаш те мами (подобно е усещането в планината - вървиш и не искаш да се връщаш!) и колко трудно, поне дваж - е връщането...

Бях в Приморско, на един от летните семинари на т.нар. млада творческа интелигенция.

Плувах радостно-облекчително навътре, вълните ми помагаха, сякаш стигах или - още малко! - ще стигна същността!

Но трезвият страх - страхът на моята природа, или всечовешкия страх: - Не стигнах ли твърде далече, твърде навътре?! - се обади.

Огледах се: напред вода, нагъната, набраздена вода, смаляващи се вълни и - безкрай... Назад - о, назад: колко далече си, бряг!

И изгубих смелост; "изгубих слух, изгубих глед", както е казал поетът; изгубих ги от страх.

И потънах - преди да съм потънал.

Нейде в далечината се бе изгубила неизтощимата Юлиана Алексиева, школувана плувкиня, със здраво телосложение, с ликуваща от плуването плът. С нея ли се мерех? - (май...).

Озърнах се: бяхме тръгнали заедно, а наоколо - само вълни.

За всеки случай извиках (с пресипнал, не - с потънал глас): - Юлиааа....

Нямаше и следа от нея.

Нямаше и следа от гласа ми.

И разбрах: или - или!

Ако искам да съм жив - трябва да изплувам. Сам.

Струваше ми се невъзможно - толкова далеч бе брега!...

(И сега - като се връщам назад - описвайки, потръпвам от безнадеждност!).

Не, не ми бе ясно - а и днес - откъде намерих сили.

Първо се съсредоточих в себе си, в някаква невидима точка живот. Сякаш се допитах до нея и тя ми каза без думи - затвори очи, не гледай брега, а само мен! И греби!

Загребах с омекнали ръце.

С всяко загребване - главина на лоза ли загрибах с пръстта около нея, за да я съхраня в студовете за грозд наесен?! - ръцете ми заякваха, с тях - увереността.

Лека-полека, почти до радост с всеки мах - стигнах брега!

Спитен от вълните, колко твърд, като камък, бе пясъкът!

А аз - слабият! - колко силен!

23.10.2014

КАК УДРЯШЕ НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ

- Искаш ли да те ударя? - питаше ненадейно, непредвидимо, по средата на разговора, засмян, поруменял.

Първоначално си изненадан, но в името на честта, въпреки страха, отговаряш:

- Да!

И мигаш невярващо, готов да си ударен, очакващо-неочакващо: навярно се шегува...

Но той не се шегува. Гледа те в упор и... замахва. Първо чуваш глухото изкънтяване на удара. А нищо не усещаш.

Да, удар, но от дясната му ръка, по собствената му гръд, там, където е сърцето. Силен удар, защото пространството още трепти-кънти.

А другата му, лявата ръка - промушва въздуха далеч от лицето ти и виси неподвижно в пространството.

03.10.2014

НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ И СВИНСКАТА ПЪРЖОЛА

Ей го, най-после идва пъргавият сервитьор. Нас най-често ни обслужваше Ачо (от Ангел), защото сядахме на все една и съща маса. В едната му ръка - една чиния с пържола, в другата - други две, с по една пържола. Навежда се Ачо да я поднесе - към Иван, към мен, или който и да е от масата.

Кънчев го пресича заповеднически по средата на движението: - Ей, ей, къде така, я дай тук!

Ачо се подчинява - подава на Николай и двете чинии.

Сега бе ред на Кънчев: с по една чиния в едната ръка, първо помирисваше всяка поотделно, после пак така поотделно, по няколко пъти ги оглеждаше, притегляше ги по няколко пъти на невидимия си кантар и вземаше онази, която му се струваше че е най-тежка, най-ароматна, най-добре опечена и най-голяма!

03.10.2014

БОГДАН БОГДАНОВ ПРЕДИ ДА СТАНЕ ПРОФЕСОР

Бе като анекдот.

Рафа* се явява на изпит по антична и западноевропейска литература.

Тегли въпрос.

Идва му реда да започне...

Но как да започне, като нищо не знае...

И си тръгва...

Боби му дава втори шанс, казва му да се върне.

Рафа тегли нов въпрос.

Прочита го и пак така - гордо си тръгва.

А Боби:

- Рафаело, повече не мога да Ви връщам.

Чул е Боби отнейде, чул-недочул, че му викаме Рафо и го преиначил на Рафаело.

А може би това бе поредния израз на тънката му, перфидна и презираща ни ирония.

03.10.2014, София

ДЕМОКРАТ ПЪРВА РЪКА

В епохата на социализма, Васил Станилов, все още антикомунист в спящо състояние, най-много е имал две длъжности едновременно.

В епохата на демокрацията, вече изявен антикомунист, той би собствения си рекорд: имаше три длъжности: депутат от ОДС, директор на издателство "Иван Вазов" и главен редактор на в. "Анти", който бе на издръжката на все още държавния ИПК "Родина". 2001 г., на върха на рекорда му, когато организирах в ЦДА честване на 70-годишнината на Юхас, костюмиран, надменен, неочаквано се появи и Станилов. Като застанахме десетина души за обща снимка с Юхас, Станилов се приближи до мен и за да ми изтъкне какъв голям седесар е, прошепна: - Нали знаеш, че ние с теб нямаме нищо общо!"

Отговорих му:

- Ако имаш предвид, че ти си сътрудник на ДС, а аз - не, - нямаме.

28.01.2015

СИРАКЪТ

Това, което е обичайно, което ни заобикаля като част от ежедневието, тъкмо със своята обикновеност ни кара да не го забелязваме.

Днес, чистейки хола с прахосмукачката (като ходя безцелно или работя нещо друго, извън литературата, най-добре си спомням, или мисля) се сетих за сирака, за сираците. И изведнъж открих между тях нещо общо, въпреки различията на характерите, способностите и видимия им образ.

Бях средношколец, когато най ме трогваше сълзливата песен за двама сираци.

Било е, защото самият съм имал нужда от любов и като не съм я получил, раздавал съм онази, която е била у мен в изобилие.

Съученикът ми Йордан от червенобрежкото село Сухаче свиреше на акордеон и пееше. Дори го канех на село - да посвири и попее. Айде сега дай оная, подканвах го.

Той знаеше коя е оная:

Сняг се сипе на парцали
вятър вее снежни хали,
а там долу в едно село
два сирака жално плачат...

Как да не се трогнеш?!

Пък и бях виждал сирачета и бях чувал какво казват възрастните за тях: - Жив/и да го/ги оплачеш/ожалиш....

Паметта ми "прелиства" сираците, които съм запомнил, все из средите на писателите.

Винаги ме е поразявала хищността, понякога до бруталност, на сираците, тяхната практичност, пресметливост и страхът да не се минат, или да не ги минат. Виждам как ядеше, надвесен над чинията, обгърнал я с ръце, като че ли да не му я отнемат, съветският писател Анатолий Приставкин, сирак, израснал в детски дом. Свидетел съм как Юхас, обсебил масата, ще яде и пие до последното загасване на светлините, а когато и те угаснат - ще вземе недоизпитата бутилка в джоба си. Сиракът трябва на всяка цена да успее, защото инак няма да оцелее. На младини Борис Христов бързаше да се наживее, да отземе, докато има, защото не се знае кога ще няма. Той бе отрано циник (както и Юхас), живееше ден за ден и отрано влезе в преразход. Ивайло Петров беше стиснат, направо пинтия, вероятно гонен от подсъзнателен страх да не иде пак там, където е бил, откъдето е започнал. Пестелив, цепещ косъма на две, съм запомнил и Владо Попов. Когато работехме в "Пулс" ме покани да му помогна при преместването на един багаж. Като свършихме работа - отидохме на тавана, където твореше. Донесе две пържоли - една за мен и една за него. Неговата бе толкова мънинка, че нямаше и половината на моята.

Очите на Борис, студени, недоверчиви, проучващи да открият слабите ти места; дори когато лицето му се смее, те не се смеят.

Такива са само едни други очи в паметта ми - на Ивайло Петров.

Но дори и те понякога си били засмени; ето - виждам ги: в миг на благоразположение - искрят и сякаш в искрите просветва и доброта...

Имах по-щастлива участ: които ме родиха, ме откърмиха, отгледаха и възпитаха.

Едно е да си сирак, друго да си израснал при живи майка и татко, баба и дядо. Бащиният авторитет потиска, но и въздържа. Бащата, дори и да мълчи, е вид контрол. Може би затова, който има баща, има и мигове, когато копнее да се отърве от него ("Кой не желае смъртта на баща си!" - Достоевски); който го няма - неистово го търси.

Когато прочетох книгата с документален запис на разказа на майката на Борис, пратих му есемес: "Каквито и да са греховете ти, простени са. Поклон на майка Ерина!"

Борис е имал ужасно детство.

Без с нищо да е виновен за това!

Но и никой не съчувства при страданията на такива като мен, отрасли в нормална среда.

А и те страдат, с цялата душа и сърце на излъганата, измамена добродетел, която е по-наивна и беззащитна поради по-малкото изпитания, "расла и пасла" в злачните лъки на доброто и обичта.

Може би пък затова тъкмо такива хора съчувстват на сираците.

Е, щом съм живял и изпитал толкова добро и любов - защо да не отсипя от тях и на другите, които не ги познават и може би поради това - не могат и да ги дават.

09.05.2014

ЛАМАР

В последния, пети курс на плевенския Техникум по механотехника, публикувах две стихотворения в притурката "Ученическо творчество" на вестник "Народна младеж". Достатъчна причина да ме приемат за член на Плевенския литературен кръжок Цветан Спасов... Не си спомням есента ли беше на 1964 или пролетта на 1965 г. И в двата сезона има дни, които си приличат като две капки вода - ни много слънчеви, ни много студени. И все още е зелено...

Ще гостуват писатели от столицата, съобщиха ни...

Има ли по-мечтано събитие, особено за начеващия поет!

Стоя като на стража пред входа на Сметната палата - и тогава, и сега, там е общината... Ей ги идат; напреде им беловлас, енергичен, макар и кривокрак от годините - Ламар... Не си спомням какво му казах, би трябвало да съм смънкал нещо като Добре дошли, тогава все още не бе популярно днешното Здравейте, но си спомням той какво ми каза...

По него съдя, че поне трябва да ме е попитал какво пиша и да съм отговорил: - Стихове...

- За да станеш поет, трябва да имаш поне три кила мъдури... - напъти ме, окуражавайки ме, Ламар.

Тогава тези му думи ми прозвучаха като шамар - и за юношеския ми свян, и за представата ми за възвишеността на поета.

С годините се менеше оценката ми за тях: от дебелашка до цветиста шега, а днес ги разчитам дори като фройдистка мъдрост: наистина, голяма потентност е нужна за творчеството, физическа и психическа издръжливост, устоимост...

Те бяха причина с времето да се мени и отношението ми към поезията му: от пренебрежение към любопитство, вникване и даже предпочитане...

Приличат ми на кладенец, чието дъно, в зависимост от светлината на деня, мени дълбочината и цвета си и макар една и съща, водата му всеки път ни се струва различна на вкус.

19.09.2009, Ярема

ГОЛЯМАТА ЗИМНА ВАКАНЦИЯ

И тогава, както сега имаше голяма зимна ваканция. Но за разлика от сега - имаше и големи снегове. То колкото си по-малък, толкова снегът е по-голям. Както и всичко наоколо.

И искаш по-бързо да го настигнеш!

Бях средношколец - самотен всред връстниците: различен от тях, техните вълнения ми се струваха глупави; живеех с идеалите на изкуството, лелеех съвършенството на човека и справедливостта в живота. Исках да са според книгите. Те ме отчуждаваха от света, затварях се в себе си, караха ме да презирам бренното, да съм вечно недоволен, търсещ "чего нет на свете", по думите на поета, и някаква голяма, необяснимо голяма, поради безбрежния ми копнеж и непознаването ѝ - любов!

Никога не сме по-мечтателни, по-идеалисти, по-крайни и по-максималисти, отколкото в ранното юношество. А може би и по-чисти!

Бил съм 14-15 годишен, мутиращ целия, не само с гласа си. О, този дрезгав глас, с внезапни възвисявания и пропадания, в който се преплитат струните на детството и на бъдещия мъж; едните прорязват другите, издават предела, на който си: тъкмо искаш по мъжки да си категоричен, силен, твърд и фалцетът на детския писък прониже и разкъса надебеленото въже на набъбващия бас; усилието става изведнъж комично и ти се обливаш от червените вълни на срама; те избиват не само по лицето ти, което всички виждат, но те обливат като гореща вода по цялото тяло.

В една такава голяма зимна ваканция у дома дойде дъщерята на майчиния брат - кака Вангелица; учителстваща нейде из Добруджа; дойде у дома да се видим-повидим. Със себе си водеше друга учителка, нейна колежка.

Радостта ми да съм с първата си братовчедка, топлината на роднинската кръв, изненадващо бяха охладени от порива ми да се харесам на непознатата, за което направих всичко. Знаех, като всеки прекомерно четящ, много повече от връстниците си, а може би и от учителките. И исках тя да разбере това, да ме оцени, та някак си, ако не възрастово, със знания да се изравня с нея, да я настигна и покоря.

И уж говорех все възвишени неща, а ме привличаше хубостта ѝ, изпълнилата пуловера ѝ гръд; виждам го и сега, червен на цвят, домашно плетен на две куки, с две копченца горе, едното неволно разкопчано, като неподозирана съблазън, като открехнато ъгълче към изкушението, защото надолу потичаше гладката, топла плът на шията! За невидимите пулсиращи вени под кожата, издаващи вълнението ѝ, толкова бе ускорено въображението ми, съдех по пулсацията на моите. Но какво общо имаха думите ми за възвишения неземен свят, с тази телесност, която ме завихряше с не по-малка сила и аз бях покорна прашинка; смятах се достоен за нея, макар да ми бе кака и си обяснявах, че възрастта би могла да бъде единствената пречка, от нейна, не от моя страна, да приеме любовта ми, защото с всяка минута се влюбвах; в началото се страхувах, а по едно време вече не, че майка ми, че околните ще разберат.

И самовнушение ли бе, но ми се струваше, че и аз допаднах на учителката, че ако имах повече време за повече разговори и срещи, щях да я убедя да бъде моя, да я притежавам, макар да не знаех какво да правя. Исках да ме гали, да опра глава на гърдите ѝ, да усетя топлината ѝ; онази топлина, която ще развърже и моята и в която е скрито незнайно знание; то ще ме отведе до действието, което усещах, че е нужно, за да се изразя - едно напиращо кълбо от усещания, заредено с взривоопасно предзнание, за което нямах заслуга и не беше от книгите.

Откъде този нагон в юношата да притежава по-голяма и по-зряла жена?

Тази "болест" щеше да ме държи дълги години, чак до Христовата възраст, че и след нея.

21.-22.11.2012-2014

ЕЛ ШТУКАТУРКУ

Какво е това жалко малодушие пред неприятните истини?
Истината стои по-високо от понятията добро и лошо.
Защо непрестанно предпочитаме удобната лъжа
и сме готови да наречем това милосърдие и благородство?

Любомир Левчев. Убий българина (2010: 134-135)

Вероятно е било в началото на третата ми студентска година, есента. Бяхме вече признати за поети не само от състудентите си, местния вестник "Борба", но и от градското ръководство на Комсомола. ЦеКа-то му организираше срещите на МХТИ (Младата художествено-творческа интелигенция). Този път заседанието бе във Велико Търново. Бяхме поканени и ние, местните творци - поети, художници, белетристи.

Бе голяма, неочаквана чест: щяхме да видим столичните светила, а наред с тях - и изтъкнати творци от СССР. Не знаех добре руски, или го знаех колкото под средния българин, въпреки самоуките си занимания с руска поезия, а чат-пат - и преводачески опити. Но и те ми стигаха, за да запомня едно от най-ярките изказвания - на Дмитрий Урнов, който дори не бе писател, а изкуствовед. Заседанията се провеждаха в пристройката на хотел "Етър", в която бе разположен младежкият дом, а на вечерята в ресторанта на хотела притесненията и комплексите на провинциалиста (оказаха се едни и същи и в огромната страна, и в малката) ме направиха съсед със сибиряка Валентин Распутин. Звездата му току-що изгряваше, но той инстинктивно отбягваше да е център на внимание и още не можеше да свикне ни със славата, ни с обиграните обноски на московчани. Зачервен от притеснение, изпотен под носа - досущ като мен - лека-полека се поразговорихме и открихме сходни неща не само за себе си, но и за процесите в двете литератури.

Като контраст на ниското ни самочувствие, с обратна пропорционалност, бе вярата ни в изкуството и убедеността, че то трябва да отстоява истината.

Сякаш да отнеме и последното ни убежище, бе изказването на Любомир Левчев - винаги в челната редица на поколението си, винаги представящ се като несъгласен и винаги с висок пост в йерархията. По това време, освен главен редактор на "Литературен фронт", той бе и в ръководството на МХТИ, може би и председател. А ако не е бил председател - поне заместник е сигурно, че е бил.

С комсомолски патос, несъответен на претенциите му за интелектуализъм в поезията, той се впусна в дълго, елементарно, скучно-пропагандно изказване и не на първия, майчин език, а на второродния руски. Но то не бе никакъв руски, не бе и руско-български, а направо българо-руски. Започна с безрадостното си и бедно детство (тогава все още бе далеч от първия си "роман", в който вече е син на лекар и от буржоазно семейство) и за да ни убеди в истинността на разказа си, сподели как чоплел с нокти стената, отлюспвал мазилката и я ядял; даже била вкусна! За ям намери съответната руска дума - ел, но дълго търси, опитвайки да си спомни нещо, което не знае, а по-точно - какво е ел; и затова, жестикулирайки, представи го описателно дотолкова, че съветските другари се досетиха за руското езиково съответствия на мазилка - штукатурка. Най-после Левчев сглоби словосъчетанието - ел штукатурку.

Неговата сервилност към гостите, политическата правоверност, която демонстративно подчертаваше, без да му се налага, а още по-малко - без да му се иска от никого, безотговорният му артистизъм и помпозност възмутиха всички присъстващи, но само един се осмели да го каже на глас: с щръкнала тук-там коса, винаги намръщен, като че ли сърдит, с торбички под очите, един от художниците, преподавател в нашия университет, изплю камъчето. Когато му дадоха думата да представи местните си колеги, започна с:

- Като слушах изказването на преждеговорившия, реших, че вместо да слушате развален руски, по-добре е да говоря на правилен български...

08.01.2013

ЖИВО АГНЕ

Първо трябва да ме е открил в тогавашното ми постоянно седалище - ресторанта на писателите, а после да съм го довел в квартирата си: 13 етаж на "Елемаг", в която карах последните си ергенски години. Бе късно посреднощ и нямаше как след подобаващото пиене да не кажем и майчиното си мляко.

Брей този Бенко, как ме е намерил... Бенко е от моето село, от род беден, все хора мързеливци, неугледни, с вродени дефекти и поради това - неуспели. Тяхната кирпичена къща, пред която се излежаваха на припек по цял ден, бе последната съборена, за да построят новата тухлена. Бенко бе един от предприемчивите потомци на рода. Учил-недоучил, сега е шофьор, блъска се от сутрин до вечер по пътищата, упорит е, не се предава, продължава и след неуспехите...

Беше доста по-малък от мен. С над десетилетие може би. Помня го от Вита, Вита с бавната, мътна и ленива вода в дълбокото, дипли се загадъчно и пред нея всички сме равни. В ония времена никой от нас не се къпеше с плувки: всички бяхме голи-голенички, както ни е майка родила. Бенко бе от малкото малки деца, които се осмеляваха да се хвърлят и да прецапат (разбирай - преплуват) вира, умееше да се гмурка и дълго да стои под водата, без да си поеме дъх. Слабичък, гърчав, попрегърбен - да му се ненадяваш - беше сред шампионите.

Та ето ти го Бенко мой гост. Насочил го е баща ми, който се е хвалил с мен толкова, че Бенко ме мисли за всеможещ: - Бате Минчо, помогни ми да замина на работа в Либия. (Бил съм в Либия командировка от СБП, на срещи по шериките с нашите сондьори, за да им четем стихове - за чий са им?! - не помнех дали съм разказвал на баща си, но не е изключено). О, казвам му, нямам такива контакти. Да е нещо да пишеш, да струва и да искаш да ти съдействам за отпечатването му - виж това мога да опитам... А Бенко: - Бате Минчо, ако го направиш, ще ти донеса печено агне...

- Де да можех... Аз, ако мога да ти помогна, никога нищо няма да ти искам, но, уви, не мога...

В толкова слаба позиция съм, че няма как да го убедя, освен да повторя казаното още веднъж, да допълня, че съвсем други хора, от други министерства, до които няма достъп, решават такива проблеми.

А Бенко: - Е, добре тогава, живо агне ще ти донеса ей тук насред стаята ще ти го сложа... (Представих си как по паркета изтрополяват оронените изпод опашката му черни и кръгли, почти твърди като зърна на броеница едри дръндорки).

Не, не успях да го убедя, че не мога. Тръгна си, ако не обиден, поне с едно наум за мен. Ореолът ми бе паднал в краката му.

Сега си мисля: не започва ли оттук корупцията, срещу която уж всички недоволстват...

Корумпиран е не само, който взема.

Корумпиран е и който дава.

Даже той e по-корумпираният...

21.10.2018

ПИКАСО

Никога не съм се чувствал така свободен, както през 90-те години на миналия век. Старото зло си отиваше, а новото още не бе настъпило, по изчерпателната формула на Светлозар Игов. Ние, хората, сме най-решителни във времето на надеждата - отдиха между изпитаната диктатура и мечтаната, неизпитана демокрация. Трябва да е било началото на 1992 г. Тончо Жечев бе главен редактор на списание "Летописи" (преименуваното "Септември"), аз - зам.-главен на "Литературен форум" (преименуваният "Литературен фронт"). Звъни ми той и ме пита мога ли да намина към него. За теб, винаги, казвам му и тръгнах веднага.

Бе се мръкнало рано, уличните лампи светеха, аз вървях бързо, като с крила.

Като влязох в кабинета му, научих защо ме вика: Бих ли провел разговор с Румен Драганов да остави Богомил Райнов в апартамента на "Руски" 10, а срещу това Богомил ще му даде няколко картини на Пикасо...?! Бях толкова учуден, стреснат и дори очарован от себе си, че ми се доверява такова важно посредничество (кога пък узрях за него?!). Ти си приятел с Румен Драганов и затова се обръщаме към теб. Подробностите ще научиш у Богомил, кани ни у тях.

Ето, така отколе се решават българските работи, помислих си. Знаех, че мисията ми е невъзможна, но с някакъв прастар инстинкт, де на шега, де на истина, подметнах на Тончо:

- А за мен ще може ли един мъничък Пикасо.

Ноември 2012

КАК БОРИСОВ БОРИЛ ПРЕСТЪПНОСТТА

Това лято се запознах с друг мой съсед от вилната зона - Краси, инженер, завършил електроника в СССР; пенсионирал се като служител в МВР.

От дума на дума, за това, за онова, неочаквано разказа, че по времето, когато Бойко Борисов е бил главен секретар на МВР, тръгнел ли на път из страната, искал винаги да му монтират допълнително антени по колата; и то не работещи, а бутафорни, фиктивни антени; ама няма повече накъде, препълнено е вече, казвали му специалистите, металът на покрива и задния капак е слаб, тънък е, няма да издържи толкова допълнителен товар...

- Слагайте, слагайте, казвал Бойко, като пътувам из страната и по път, и където спра, хората трябва да разбират, че аз съм най-важният човек в държавата и че върша най-важната работа!

15.11.2012, София

МЛАДЕНОВ КАТО МЛАД

Поназнайвахме се от "Отворено общество". Но бегло. Все пак дотолкова, че да се поздравяваме.

2006 г. - последен предизборен митинг на общия кандидат-президент на СДС и ДСБ Неделчо Беронов. Митингът е на закрито - в залата на "Експо", но дошлите по-рано сме все още отвън. Младенов вече е "политик", издигнат на добра позиция от Надежда Михайлова - зам.-председател на СДС, подал оставка след избора на новия лидер Петър Стоянов, но все още непреминал в ГЕРБ. В рехавата тълпа няма как да не се забележим. Ръкувахме се и разменихме задължителните общи учтиви фрази. Докато разговаряме, ей я, зададе се Екатерина Михайлова. "Ето един политик, който трябва да напусне политиката", каза ми Младенов. Подир малко се зададе и Иван Костов.

- Ето още един, който трябва да направи същото...

И още недовършил, завтече се да се здрависа с тях.

06.01.2011

П.П. Внезапно се сетих за една снимка от първия "Български Великден", публикувана във в. "Литературен форум" (бр. 13, 2000, с. 12), на която младият Младенов е още по-млад: препречил е пътя на Иван Костов, тогава министър-председател, ухилил се е сервилно. По-угодническа усмивка, при това документирана, не съм виждал.

07.08.2013

ГОЛОТА

В "Поезия и истина" Гьоте дава най-точното определение за поета: "Изрод без цел и покой!"

По-точно няма и да срещна: време нямам!

Никой не е вниквал вътре в поета дотолкова, че и да го злепостави дори.

То поетите и сами се злепоставят. Виждали ли сте сборището им?! Сборище от несигурни хора, скупчени един в друг за опора; пресиленият им смях, извънмерната им словоохотливост, когато са център на внимание или искат да станат такъв... За забързания, неартистичен, обикновен човек, помъкнал вседневния товар на бита, те са неприятни, досадни, неуравновесени човечета!

Все съм гледал да се погледна отстрани, през очите на този човек и съм се потрисал отвратен от себе си, защото и аз съм изпадал в тази словесна и емоционална еуфория.

Но това е, дето се вика, вътрешния портрет на поета.

Видях го най-напред отвън.

Като студенти отидохме на подобно сборище във Варна - честваше се десетгодишнината на алманах "Простори". Бяхме настанени по двама в стая. Аз се паднах с Илия Буржев от Бургас.

В моята стая дойдоха Таньо и Паруш, нетърпеливи да излезем из града. Изчакайте ме! - извика от банята Буржев.

И докато да седнат, той се появи чисто гол, гол както го е майка родила, бършеше с горния чаршаф от леглото си мокрото си, меко, като отпуснато тесто тяло, в което сякаш имаше нещо женствено; бършеше го в движение, обираше капчиците искряща вода без капчица свян.

Не бях подготвен да приема такова разголване на непознат пред непознати, колкото и да бях се сблъсквал вече с братството на поетите; братство, докато са неизвестни, без самочувствие; временно братство, братство от безсилие, в което зрее бъдещата взаимна ненавист.

В показната голота на Буржев имаше нещо брутално, безцеремонно, принуда да го приемеш с онова, което дотогава смятах за твърде интимно, дори съкровено. Нещо, което нарушаваше чувството ми за мярка и приличие.

Когато артистичността мине определени граници - става отблъскваща.

Когато човек няма какво да разголва отвътре, разголва се отвън.

11.12.2012, София

НАЙ-БЪРЗАТА МИ РИМА

Рафо все нямаше пари и все просеше.

Бе ни дошъл до гуша.

Просеше, не че беше беден. Просеше, защото получеше ли от баща си каквото и всеки от нас - тутакси го изпиваше.

Вече свикнал с навика му, бях винаги нащрек.

Засичаме се един ден по главната. Чувам: - Марине, Марине...

Извърнах се, колкото и той да чуе: - Пари не. Пари не...

21.02.2015

ПОСЛАНИК

1991 г. Елка Константинова, като министър на културата, ми предложи да стана директор на културния център в Берлин. Не знам езика, казах ѝ, защо да злепоставям България. Няма значение, убеждава ме тя, нямаме кадри. Не, не мога да приема такова предложение. По-добре покани Федя Филкова, тя знае немски, превежда, не е с комунистите.

После разбрах, че и Федя е отказала.

През 90-те години, покрай поета Димитър Стефанов позачестих посещенията си в Словакия.

Той преведе, а аз издадох антология на словашката поезия. Представихме я в нашето посолство. По това време посланик бе проф. Иван Славов. Подир година Стефанов уреди едноседмично гостуване в Братислава. Бяхме със съпругите си. Гостуването ни съвпадна с националния празник на Словакия и бяхме поканени на приема.

Костюмиран, както останалите словашки държавници и посланици от Европа и света беше и нашият професор. Вместо да се нареди сред елита, той все около нас се върти. Поогледахме се, поразменихме някоя и друга дума, поразпитах го какви езици знае. Оказа се, че е като мен: знае само български. Освен официалния костюм, другото, което показваше, че е дипломат, бяха скръстените му чинно под корема ръце. Но то това се учи и от снимките.

Стои, мълчи, гледа в една точка и... присъства физически.

По-унизително посланичество не бях виждал. Дори и през социализма.

Да, така беше: през 90-те години мнозинството българи искаха промяна, но самите те да не се променят.

17.07.2014

БЯЛ КОСЪМ

Кръглолика, смугла, с тъмни, кръгли очи и черна коса, не можеш да ѝ дадеш годините. Младее.

Особено след като си скъси косата.

Е, пак е боядисана, но е като същинска. То коя жена не сe боядисва днес...

И ето - откъде се взе - долу, под брадичката ѝ, под трептящата от благозвучния ѝ глас брадичка, нежна, гладка, сладко извита, щръкна косъм: остър, бял!

Един!

Зад младеещoто ѝ, неповторимо лице видях лицето на майка ѝ.

Напираше да го измести

И разбрах: тя вече е стара.

04.07.2014

А ДАЛЧЕВ ЗАПАЗИХ ЗА СЕБЕ СИ

През социализма, от съветските поети - най-добрите поети на света! - винаги можеше да се изкара някой лев; те бяха задължителна гарнитура на литературните вестници.

Превеждахме ги, за да свързваме двата края, а се учехме от западните.

Още работех в "Пулс" и бързо схванах цаката: преведеш и веднага излезе, до края на седмицата и хонорара вземаш.

Но като нямах достатъчно опит, все удължавах стиха с една-две, че и повече срички; нали смисълът и ритъмът са верни, оправдавах безсилието си или самощаденето си аз.

Дадох превода за мнение на Владо Попов, с когото работехме рамо до рамо в отдел "Публицистика". Владо имаше много по-голям опит, а и бе по-сръчен стихотворец; той нормализира набързо нарушенията, които си бях позволил... Понеже бе се и примирил с борбата да се утвърждава като поет, поне така си мислех тогава, а аз бях амбициозен и пробивен провинциалист, казах му:

- Оттук нататък ще превеждаме двама; като Далчев и Муратов...

Смятах, че му правя добро, ама...

И за да не ме изпревари, обърнах се към него с:

- Муратов, Муратов...

17.12.2009, София

ПОБЕДИТЕЛИ И ПОБЕДЕНИ

В началото на юни 1982 г., като новоизбран член на СБП, разбрах от Емилия Константинова, чиновник в международния отдел на писателския съюз, запалена туристка, с която туризма ни сближи, че имам право да замина в чужбина. Понеже опитът ме бе уверил, че правото не се дава, отидох и си го поисках. Заедно с Янко Станоев бяхме командировани в Будапеща за празника на книгата. Имаше представители на всички соцстрани. Един от празничните маршрути бе в Шалготариян, провинциално градче в Северна Унгария. Натовариха ни на специален автобус от площад Вьорошмарти и едва напуснали покрайнините на Будапеща, срещу ни се зададе военна колона зелени зилове. Спогледахме се озадачено, а поетът Михай Ладани ми обясни, че това са съветски войници. Много пъти, при всяко посещение в победена Унгария щяха да пресичат пътя и погледа ми военните колони на победителите. Случаят си бие шега с нас и една от шегите му бе, че към мен се насочи руска матрьона, с хубава глава и едри гърди; по облеклото, самочувствието и бялата ѝ гладка кожа, заключих, че е от комунистическата аристокрация. Така и излезе - съветската поетеса Лариса Василиева бе съпруга на дипломат в Лондон, дъщеря на изобретателя на бронята на танк Т-34; като дете бе виждала Сталин, който гостувал на баща ѝ. Не пропуснах случая да общувам с нея; поканих я на кафе в Парижкия двор, сграда с изключителна архитектура. Бе след вечеря, в кафенето нямаше никой, бяхме само двама. Унгарски не знаех, а руски разбрах, че не биваше да говоря - дори българския ми унгарците вземаха за руски. Помнех урока на път за Сент Андре: като ги попитах това ли е спирката, казаха да, слязох, но в последния момент видях, че друго пише на табелата. Едва смогнах да се пъхна през самозатварящата се врата на електрическото влакче.

Ето защо помолих Лариса да поръча. И тогава видях унижението на империята, страха на победителя да говори на майчиния си език пред победения: Лариса поръча кафето на английски.

За тази сцена си струваше да жертвам 140 форинта и да лиша някой от близките си от подарък.

Oктомври 2006

УНГАРСКА ПЪРЖОЛА

Юни 1982 г., когато за пръв път кракът ми стъпи в Будапеща, малко видях, но много разбрах.

Ето едно от многото.

Поетите Йожеф Уташи, Бенедик Киш и Ендре Рожа ме поканиха на обяд. Поканиха ме в студентския стол на Будапещенския университет. Макар да го бяха завършили преди повече от десетилетие.

Не ги питах защо; обясних си го по себе си: когато дойдох да завладявам София, без работа и връзки, без сигурно препитание, най-евтиното място, в което се хранех, бе мензата. Помислих си: по-бедни са от мен; гостуваха ли в София, канех ги в ресторанта на писателите: да ядат и пият на корем. Такъв "разход" тогава ми бе "муха ме ухапала".

С мен бяха преводачът ми Гюлла Дудаш и приятелката му Беата, еднакво непозната за всички ни. Тя седеше чинно до Дудаш накрая на масата; аз, като събирателен знак - между тях и тримата поети. Приятелите поръчаха две пържоли.

Едната за мен, другата за Йожката.

Ям аз, обелваме по някоя дума - те знаеха български десетократно повече, отколкото аз някоя и друга унгарска дума; там, където не се разбирахме, се намесваше преводачът.

Ям и попоглеждам какво става.

По едно време Йожката премести чинията към Бенце; после Бенце - към Ендре. Ендре, както и останалите, току-що бе се запознал с Гюлла, му даде остатъка, а той, като кавалер, след като я опита - отстъпи я на Беата.

Така че аз съм единственият българин изял сам най-дългата пържола на света - унгарската.

ПОДАРЕНО И КУПЕНО

Повече от 7 години всяка събота и неделя изкачвах Черни връх. Вей-вали - аз съм там. Тръгвах от автобусната спирка на Драгалевци и слизах на трамвайната на Владая.

Покрай туризма научих билките и боровинките. Толкова трудно се берат боровинки, особено на северния склон на Витоша. Намирах ги по платото на малки гнезда. Но зрънце по зрънце - берях, ядях, а повечето оставях за сладко. Било много полезно. Правех го в опразнените бурканчета от детски храни. Правех го за децата си; изядат те детската храна, а аз измия бурканчето и го зареждам със сладко от боровинки.

През юни 1982 г., заминах за една седмица в Унгария. Познавах се бегло с Петер Юхас. Но... не можеш да идеш в Унгария и в Будапеща да не видиш Юхас!

Много се чудех какъв армаган да му занеса: хем да е оригинален, хем да е нещо ценно, свидно и на самия мен. Реших: сладко от боровинки! Нали има и той дъщеричка. Къде ще вкуси тя витошки боровинки!

Звъннах му, обясни ми как да стигна до него, на кой номер, на кой вход и кой звънец да натисна.

Запотен, разтуптян, вече съм при него.

Прие ме в хола. Масата бе отрупана с български вина, ракии и коняци; свити на малка купчинка, в далечния ъгъл се мъдреха унгарските бутилки. По-малко, но по-привлекателни! Като всичко чуждо и непознато.

Убеден, че наистина съм направил добър избор. Извадих съкровеното бурканче: - Заповядай! За детето.

Може да му се е видяло малко това бурканче, знам ли, но той тутакси отвъртя капачката, тя изпука, навири бурканчето над главата си, раззина уста и го изсипа цялото, наведнъж; шльоп, чу се звука от изсипването в устата, мигновено повторен от поглъщането; изсипването и поглъщането станаха като че ли едновременно. И звукът, и сместа се хлъзнаха и потънаха в бездънния му търбух...

Гледах изумен: ами нали му казах, че е за детето...!

- Какво ще пиеш? - запита ме Юхас.

- Нямам предпочитания - измънках, а очите ми все в унгарските етикети!

И ми наля коняк "Плиска".

Изглежда ценно е само онова, за което си дал пари.

08.12.2012, София

КУВЕРТ

През 90-те години на миналия век се сприятелих с председателя на Съюза на унгарските писатели Бела Помогач. Гостувал ми е в редакцията, през 1996 в Будапеща подписахме договор за сътрудничество между вестника и писателския съюз. При едно от следващите ми посещения в Будапеща, Юхас отишъл при Бела.

- Искаш ли да обядваш с Марин Георгиев?

- О, да, разбира се...

- Кувертът обаче е 5000 форинта.

- Няма проблем!

Така хем обядвах безплатно, хем ми платиха и хонорар за това.

25.09.2013

СВЕЩТА

Държавният изпит-ревю на Петър бе на 30 май, сряда.

Всички бяхме под пара, най-вече той. За майка му да не говорим. Тя предната нощ не спа до 6 сутринта. И знаеш ли защо, пита ме? Е, отде да знам! Ами заради свещта, рече тя. Цяла нощ съм я мислила тази свещ и съм убедена, че не бива да я има. Освен че трябва да се носи, трябва и да се гаси; ами къде ще я остави манекенката, може да я забрави на сцената и следващата да се спъне и всичко да се провали. Освен това, като я остави, манекенката трябва бързо да свали и качулката... А и католиците не си служат с такива свещи. Не, става много сложно. Като дойде, ще се опитам да го убедя да се откаже. И ти помагай...

Бях и аз на ревюто.

В първата третина, при представянето на една от колежките му, прозвуча църковна музика, излезе манекенка в черно, с качулка, в ръката ѝ - запалена свещ. Много ефектно! Публиката заръкопляска, манекенката коленичи, угаси свещта и свали качулката, а аз, изтръпнал, викам на жена си - някой го е предал; това е неговата идея; моля се на Господ Петър да е по-късно, че появи ли се скоро, всички ще го освиркат, че е плагиат. А тя, само ме гледа с твърд поглед, стиснати устни: - няма страшно!

Слава Богу, мина много време, докато се яви персонажът му - той бе 16-ти, последен.

Първата му манекенка се яви в черно, с качулка, но без свещ; висока, стройна, размаха ръкави като крила, обърна се с гръб - пак ги размаха, по-внушителни и сякаш живи. Заръкопляскаха.

Чак на другия ден разбрах, че предателят на Петър си е самият Петър: споделял пред няколко момичета как мисли да се представи.

Ех, този Петър! Обича да се раздава. Обича да споделя.

Като баща си - добави жена ми.

01.06.2011

ПАРУШ

Ако не се лъжа, през 1987 г. изненадващо ме поканиха да участвам в анкета на сп. "Септември".

Отговорих максимално честно, греха оставих на цензора-редактор. Колкото и да е изненадващо - нищо не ми бе пипнато.

След публикацията, отивайки на работа по "Ангел Кънчев", току-що стъпил на тротоара на "Васил Коларов", днешната "Солунска", от отсрещния ми маха Надежда Станева:

- Поздравявам те за отговорите! Ако Емилиян Станев беше жив, и той щеше да те поздрави.

Всекиму бяха зададени по 7 еднакви въпроса. Единият от тях бе: От кои съвременни български поети помните цели стихотворения, от кои отделни куплети или стихове?

Ето моят отговор: "Цели стихотворения помня от Далчев, Геров, Алипиев, Ив. Цанев; отделни куплети или стихове от Багряна ("Вечната и святата"), В. Петров, Н. Инджов, Л. Левчев, Н. Кънчев, К. Павлов, Сл. Хр. Караславов, П. Стефанов, Андр. Германов, Т. Клисуров, Б. Христов, Г. Белев... (подредбата не е степенувана по качество - б.м., М.Г.). Някои разбира се пропускам. Неволно."

Трябва да си живял в ония години, за да знаеш, че единственият "силен на деня" от споменатите бе Левчев, а К. Павлов още бе само автор на киносценарии.

По стара традиция, дойдеше ли някой от провинциалните ни състуденти - я Таньо, я Панко, събирахме се у Паруш. Седнали сме в хола, разговаряме, вероятно сме и пийвали нещо... Но помня, бяхме едва-едва почнали. Панко излезе за малко от хола.

И така, както си седяхме, Паруш внезапно извърна глава към мен, в кафеникавите му очи мигновено присветнаха зеленикави искри и той изсъска:

- А от мен нищо не си спомняш, а?!

И погледът, и въпросът му, изстреляни мигновено, а още повече внезапно, ме поставиха на колене. В първия миг дори не се сещах за какво става дума. И когато той допълни: - Анкетата... Можах само да изстена:

- Но аз отговорих абсолютно искрено; от теб наистина не си спомням стих; ако съм искал да се слагам някому, щях да спомена примерно главния редактор на списанието Владимир Голев; аз дори Джагаров не споменавам - зам.-председателя на Държавния съвет.

Взех да се оправдавам, без да имам вина; ако ви се е случвало да ви нападат за нещо, което и не сте си помислили, ще ме разберете; такава злопаметност в хрисимия на вид приятел не предусещах.

Паруш продължи да ме гледа настойчиво и процеди през зъби:

- Мразя те!

П.П. Така е с всеки поет, който не допуска, че може да пише и незапомнящи се стихове.

Но аз не мога да му напиша запомнящите се.

24.04.2011, Великден

ТРИУМВИРАТ

В началото на 80-те години ЦК на БКП и ДС така бяха наредили ръководния пъзел, че председател на СБП бе Любомир Левчев, главен секретар Лъчезар Еленков, а партиен секретар Евтим Евтимов. Говореше се, че в съответствие с йерархията, те си разпределили и славата: Левчев е световният поет, Лъчезар - европейският, а Евтим - националният; така се и наричали помежду си в по-тесен кръг.

ИЗВЪН ПЕТТЕ

В ресторанта на писателите сме; седим на една от затънтените маси с Игов и Иван Цанев; а може би и с Минко Бенчев. Седим. Пийваме. Хортуваме си. Вече минава 22.30 ч. Идва мигът, когато чашите и главите са препълнени и всеки му отпуска края. От официалната маса към нас се заклатушква Павел Вежинов, главният на "Съвременник"; лицето му е мораво от изпитото, червенадалесто, подпухнало (докато говори, имам усещането, че всеки миг сменя маската на лицето си; толкова много лица, че няма свое); има голям пост, има официално признание, но пò го боли за неофициалното; сяда на масата ни. Обръща се към Игов, после - към Иван; да изброят петте големи романа на българската литература от Освобождението до наши дни. Изброяват ги. Е, не веднага: правят го бавно, замислят се, после още по-бавно споменават заглавията.

Сред тях - ни едно на Вежинов.

Постоя, постоя, па си тръгна.

Още по-натежал, още по-тромав. Едвам върви.

А за друго бе дошъл...

27.03.2011

ГОЛО ТЯЛО

Колко кандърми бяха от страна на Владо да взема на работа Николай Клянев, малкия син на баджанака му; бил много добро момче.

Аз на Владо вярвах като на себе си, че и повече: склоних бързо.

Направихме го разпространител, зачислих му колата - за разлика от мен и почти всички от редакцията - можеше и да шофира.

Излизам един следобед под пара, както всеки ден и всеки час, от кабинета си - пред мен е холът, от който има врати за всички стаи, и виждам в гръб Николай, седи на фотьойла пред масичката, леко извърнат наляво; тилът му - напрегнат, като че ли ще се пръсне; проследих му погледа - винаги бързах и нямах повече време - въображаемата въздушна линия като лъч ме отведе право в секретариата, а в процепа на вратата - стол, на стола - Мариана; погледът ѝ се засрещна с моя.

Всичко ми бе ясно.

Наистина от половин поглед.

Разправям после на Владо: бе твоят племенник е влюбен; той - в кого?

- В Мариана.

- Невъзможно! - отсече Владо. Тя е къде-къде по-голяма от него!

- Времето ще покаже - рекох му; няма да споря.

Минаха месец-два - Владо иска от мен съдействие. В баджанака е пожар, всичко е на вили-могили; луднали са. Как може! - та тя е по-голяма от него със седем-осем години; освен всичко, преди това се е омъжвала... Да, така беше: Мариана се омъжи преди това за генерал с 40 години по-голям от нея; можеше да ѝ е баща: идвал е в редакцията на "Литературен фронт" с лампазите си, белокос-редкокос, над 60-годишен мъж; помня го, когато я доведе в редакцията и скорострелно я назначиха технически секретар на вестника, без да има хабер от този занаят; с времето се отрака; скоро след това мъжът ѝ почина и тя наследи апартамент, кола "Форд фиеста" и вила в Бояна, аз - наследявайки името на вестника, наследих и нея; истината е, че като специалист вече бе по-добра и от отговорния секретар.

Битката между Мариана и семейството на Николай бе предварително изгубена. Помня, че и баща му идва при мен да иска съдействие. Обещах му, но знаех, че е безсмислено; не можех да му кажа, каквото казах на Владо:

- Няма да успееш!

- Защо?

- Защото ти му предлагаш голи идеи, а тя - голо тяло.

- - - - -

Николай и Мариана скоро след това се ожениха.

Старите не само клекнаха, но и обикнаха двете си внучета

Да са им живи и здрави!

18.01.2001

АРГУМЕНТ

Вече работех в "Пулс"; с "Народна младеж" бяхме на един етаж. Съседството за мен бе и вид реабилитация - 1973 ме уволниха от ежедневника, но в 1975 вече работех в седмичника; познавах почти всички редактори, а и те - мен.

Маргарита Петринска бе в ежедневника - дълга, кокалеста, слаба, с дълги прави коси. Почти всеки журналист носеше в раницата си жезъла на бъдещ прозаик, критик или поет. Та и тя. Само че на таен изкуствовед.

Сложи един ден пред очите ми няколко машинописни листа на тема портретите на Васил Левски. Бе написано външно, банално, скучно, с типичния шаблонен език на тогавашната журналистика.

Опитах се деликатно да отклоня текста ѝ, но тя вадеше все нови и нови аргументи. След като ѝ посочих стилистичните недостатъци, това бе последното ми оръжие, тя извади своето последно оръжие: "Ти нали знаеш, че мъжът ми е художникът Жечко Попов, а той е нарисувал най-добрите портрети на Левски!" Санким и тя е като него, или почти като него.

Притиснат до стената, изненадващо и за себе си, изтърсих:

- Хуй акъл не прелива!

Изскочи на бегом.

Дори не видях кога си е взела ръкописа.

18.01.2001

ЛОЗЕТА

2004, на онази граница на зимата, когато тя отстъпва, а пролетта ту тук, ту там се показва, но все не идва, вървях под колоните на министерския съвет. Вървях бавно, вървях така, че стъпките ми, повече от лицето ми казваха какво ми е на сърце.

Погледнах наляво: задръстването бе почнало преди пиковия час. В колоната от коли, през страничната врата на едно сиво "Тико" мернах красив профил на жена. Толкова красив, че не отлепих поглед!

Жените усещат и мигновеното взиране, потръпват като лист на запролетена клонка: профилът се извърна, лицето стана продълговато, още по-красиво и вратата откъм мен се отвори:

- Влизай, Марине!

Да, стават и такива неща: познават те и непознатите хубавици!

Понаведена от присягането през празната седалка, за да ми отвори, още седнал-неседнал, жената предвари недоумението ми:

- Лозета съм! Помниш ли ме, Марине?

Всичко стана така светкавично, за кратко бях затрупан от толкова факти, че мисълта ми се затътра като гърма подир светкавицата:

- Не, все още не мога да те идентифицирам... Макар гласът и лицето ти да са ми познати...

- Знаем се от Варна - продължи тя, - ти тогава работеше в Радиото, а аз бях студентка...

Ето още един непостигнат обект на младежкото ми ухажьорство - казах си на ум и ѝ го повторих на глас...

- Ами ти си си същата! - вече свързах миналия, с настоящия образ.

- Е, де да беше...

И докато пълзим в задръстването, докато се разпитваме къде сме и какво сме, научавам, че е рекламен агент във винзавода в Сливен*.

- Връщам се от литературния салон на Гранитски**, ние нали там сме длъжни да му доставяме вино, обясни ми причината за неволната ни среща тя. - А ти, с какво се занимаваш ти?

Е, оплаках се от съдбата си, от това, че бях на върха, а вече няколко години съм на дъното.

- Нали за да си успявал ти, някой е трябвало да загуби. Сега ти трябва да загубиш, за да спечели друг... - успокои ме тя.

Бяхме стигнали до женския пазар. Взехме си довиждане и слязох.

Тръгнах пеш, приел мъдростта ѝ.

Само едно не разбирам и до днес: защо на мен никой никога не ми бе длъжен, а всичко, до последната трошица, а провиждам - и до последния ден - трябваше - а види се и ще трябва - да постигна с труд и само с труд...

21.03.2015

СТО ПОДПИСА И ЕДИН ОТ ТЯХ

Едва ли повече ще ми се наложи да давам подписа си така ударно, и така сърцато, както в периода 1989-1999. Под какви ли не искания, декларации и недоволства не се подписвах. И то не само аз. Някои дори ги и организирах.

С времето подписките станаха безсмислени и архаични.

Но май не излезе така.

Сигурно зависи и кой ги осъществява.

През февруари 2008, когато бе обявена независимостта на Косово, 100 интелектуалци (даже не 101?!) не бяха съгласни: подписаха се под помпозна и неадекватна по стил и смисъл декларация, чиито автор и събирач на подписите бе Иван Гранитски (подир девет месеца щеше да излезе и агентурното му досие с псевдоним Огнян; предполагам, че вербовчикът му е кодирал в това име патетиката, с която Иван говори и пише за всичко, а не първото име на главния положителен герой на Вазов от "Под игото").

Разчу се, след като Иван бе канен из различните медии да обяснява защо повечето от подписалите не били чели текста (някои от "подписалите" се оплакаха, че той ги е подвеждал по телефона с общи и неясни фрази). Но и без тях мнозинството пак би се съгласило, защото бе - и още е - на всичко готово само и само Гранитски да му издаде книжка, която общините плащат скъпо и прескъпо, а от нея авторите получаваха по някой и друг екземпляр.

Сред възмутените подписали бе и моят приятел от студентските години Таньо Клисуров.

Затова и си позволих: звъннах му една сутрин и му викам, "а бе, Танка, ти пак се уреди!". "Къде съм се уредил?" - пита ме той. "Ами не четеш ли вестници? Пише, че десет от стоте са поканени от сръбското правителство да гостуват една седмица в Белград; сред десетте е и твоето име; ще има митинг на площада, българската делегация ще е в първата редица, а ти и Гранитски ще държите плаката "Косово не дамо!".

Приел на доверие началото на моята информация, в края ѝ взе да се смее на висок глас...

20.01.2011

Б.а. Текст по темата писах непосредствено след огласяване на подписката, но поради техническата ми неграмотност, неочаквано изчезна из дебрите на компютъра. Опитвам да го изразя пак. Нали повторението било майка на знанието. Таньо го доказа: наскоро подписа друго възвание, пак редом с Гранитски: подкрепи декларацията на СБП срещу колегата си писател Светослав Нахум: бил клеветял Русия, Русия не е окупирала Крим и т.н.

09.09.2019

ПАМЕТНИКЪТ РЪКОТВОРЕН

Воздвиг себя я памятник нерукотворный...

А. С. Пушкин

Таньо довел Неделчо Ганев в София да го покултивира; слезли на гарата; Неделчо, нали е новак, зяпа натам, зяпа насам и погледът му заковал на скулптурата пред гарата: жена държи дете в ръце.

- Какво ще е това? - запитал той Таньо.

- Това ли, рекъл небрежно Таньо - това е майка София, която държи в ръцете си Маринчо.

20.04.2012

ЗА ЛЮТАТА РАНА

Интелигентна приятелка ми изпрати харесалото ѝ стихотворение "Рана" на Валери Станков; поетът се опитваше да "изфилософства" живота: "Горе вмести се вече всеки седми от моя народ./ Седем осми на сал прекосиха без мен Океана.../ И въртя се под изгрева като градския идиот,/ като вълк, който ближе на слънцето лютата рана."

За да подчертае най-впечатлилото я, почитателката бе курсивирала последния стих.

Като го прочетох стихотворението, писах ѝ: И все пак това е красива и находчива поетична реторика. Валерката успешно имитира различни стилове; да овладееш и изразиш действителността е по-трудно; по-лесно - да овладееш литературната "действителност".

Тя ми отговори: "Вярно. Обаче "правилните" рими се запомнят лесно.

А истинските думи - не. Те се преглъщат трудно, като сух хляб. Като живота".

И тогава се сетих за "сухия хляб" на една истинска случка.

В средата на 80-те бях направил гаф в "Литературен фронт"; гафът бе таксуван политически и ми предстоеше наказание.

80-те години бяха объркани що се отнася до технологиите на управление на партията-държава: ту му поотпускаха края, ту го затягаха, но духът на свободата избиваше между пръстите на властта, както тестото, когато го месиш; на приливи и отливи бе и кадровата политика; в партийното бюро на СБП вкараха и някои стари муцуни: неочаквано зам.-партиен секретар стана поетът Анастас Стоянов - бивш главен секретар на СБП от периода на председателя Джагаров.

Като нововъзкръснал Лазар той хем се радваше, хем не беше уверен във възкресението си. Съдех по това, че му липсваше някогашната категоричност в действията, за която бях чувал от по-старите писатели.

Бях на доизживяване в отдел "Вътрешна информация" и като такъв съпровождах писателска група на Бузлуджа. Най-напред ни въведоха в дома-паметник. Обикаляхме кръглия коридор с остъклена външна стена и сменяхме гледките околовръст. В южната посока, на зелената морава бе полегнала поетесата Ваня Петкова: едра, с едри форми (бутове и гърди), самата едроглава-черноглава, а над нея наведен слабичък арабин - един от поредните ѝ любовници от братския арабски свят, с който тя не само поддържаше българо-арабската дружба, но и спекулираше политически, кокетираше по женски и най-вече - експлоатираше за ненаситните си плътски щения.

Тази гледка бе така изненадваща, че ми подейства поразително и аз спонтанно перифразирах Ботев: лежи юнака (нали е имало и жени хайдутки)... А този над нея е вълкът, който ѝ ближе лютата рана...

Де да знам, че зад мен е заместник-партийният секретар Анастас Стоянов.

Че ме е чул, разбрах от това, което аз чух:

- Е, само заради това изречение ти се опрощават греховете и няма да бъдеш наказан.

31.03.2012

КОГАТО ВАЛИ...

Където и да си по света, усещането за безсмислието на живота е еднакво.

22.04.2009

НЕПОВИКАН СПОМЕН

Седим с Николай Кънчев рано-рано в кафенето на писателите; само двама сме на масата, мога да го попитам:

- Прочете ли "Германия - мръсна приказка" на Пасков?

- Прочетох...

- Как мислиш, вербован ли е от службите главният герой?

- Героят не, но авторът - да.

21.06.2009

ДИМИТРОВДЕН

Както всяка година, така и тази рекох да поздравя Коруджиев с имения му ден; все ми се струва, че ако пропусна, ще забележи или ще ми се разсърди. Мога да добавя, че поздравленията за именни, рождени дни или какви да е празници са ми направо омразни още от дете; тогава бях много свенлив, с годините го надделях, но не и преодолях; още по-изтощително ми е за всеки празник и за всеки отделен човек да търся оригинално поздравление...

Но както и да е - справих се и сега...

Като шамар за старанието ми прозвуча, казаното от Диди:

- Знаеш ли кой ми се обади преди малко - самият Иван Костов; за мен никое друго обаждане вече няма значение...

Бе толкова прям и спонтанен в откровеността си, че не смогнах да му се разсърдя дори за това, че поне не ми благодари (бях се примирил, че не се досеща каква обида ми нанася...).

Дали Костов пак ще го поздрави догодина - не знам, но че аз няма - съм сигурен.

24.07.2009, Ярема

КОСТОВИСТ

През 2006-та, след като ми изпроси незнайно откъде малко пари, Елена Костова ми даде надежда, че ще мога да издавам вестника поне веднъж месечно.

Още в първия брой за 1-ва страница поканих Коруджиев, като виден костовист, да напише една страничка уводно есе.

Някак си от самосебе си се роди идеята във всеки пореден брой, съответен на месеца, акцентът от три-четири страници да пада върху определен автор: най-напред Първан Стефанов, после Иван Давидков, Ракитин, Шурбанов..., но като засвършваха парите, разредиха се имената и броевете, докато накрая спряха и с тях замря и идеята.

Подготовката на броя с Александър Шурбанов, шести поред, съвпадна с излизането на книгата на Иван Костов "Отговорите". За благодарност, реших да я представя на рекламната пълноцветна 16 стр.; корицата бе снимка на Костов, а за какво става дума в книгата най-добре говореше предговора на съставителя Найо Тицин, който препечатах.

Щастлив, че съм се осмелил да подкрепя хуленият - тогава, а и днес - отвсякъде Костов, занесох задължителните по договор 50 екземпляра от вестника в НДФ "13 века България". Виолета Миланова, престарателната членка на издателския съвет и движеща документацията по договорите, с патоса на отлична ученичка тутакси отдели нужните екземпляри за всеки член на управителния съвет, който след пет, или десет минути имал заседание, чакал се само министър Стефан Данаилов; тя беше убедена, че ще ги зарадва, сякаш първата им работа бе да четат "Литературен форум" или кое да е от изданията по договор с УИ "Св. Климент Охридски", а истинската ѝ цел бе да покаже как идеално се справя с работата си.

Докато все още разговарях със споделящата кабинета на Миланова Мария Русинова - така и не разбрах кога Виолета е занесла вестниците, кога се е върнала, - влетя, ако можеше да се каже за него така, самият Коруджиев - запъхтян, зачервен:

- Вили, веднага прибери вестниците; Данаилов само това остава да види - Иван Костов на 16 стр... Пък и със снимка...

Диди бе станал член на УС в последната година от правителството на Кобурга, а сега караше втората си година в правителството на Станишев; освен това Коруджиев бе моя свети застъпник да имам договор с фонда за отпечатване на вестника при изключително изгодни условия...

- Чакай бе Диди, какво страшно има, сега поне е демокрация, а политическите ти убеждения се знаят още от 1990 г... В края на краищата, аз съм виновният, остави ме да си понеса отговорността...

- Прибирай, прибирай, наставяше той Виолета, Данаилов идва всеки момент...

И Виолета скоростно прибра вестниците от новия брой.

24.07.2009, Ярема

СЕЛО, СЕЛО-О-О...

Разказвал съм го много пъти, но все забравям да го напиша...

Към края на 1975 г., колкото и да е невероятно, най-вече за мен, излезе първата ми стихосбирка "Село". Никога не бях допускал три неща: че ще издам книга, че ще получа софийско жителство и че ще имам апартамент... Но сигурно понякога стават чудеса: дойдох неканен в София в късната есен на 1972 и през 7 (седем) последователни години получих и жителство, построих си и апартамент - и то в центъра на столицата...

Но за книгата...

Срещна ме по стълбите на Съюза тогавашният секретар по поезията Матей Шопкин. А аз нали де кого видя питам, питам и него: Знаеш ли кой е най-смелият поет в България? Не знае... Ами Марин Георгиев, отговарям му, защото е кръстил първата си стихосбирка "Село"...

Вече втора година работех на хонорар във вестник "Пулс"; помпозният му, самодоволен и оперетъчен главен редактор Георги Свежин криеше свободните щатове от мен, но де седне и де стане отваряше дума, че трябва да почерпя, такъв бил адетът за първа книга... Отидох си на село и както пък е нашият адет, помолих майка да заколи и свари едно пиле, да го поръси с червен пипер - най-големият и най-редкият деликатес, запомнен от детството ми, който се приготвя и поднася само в специални случаи. Накупих от предпочитаните тогавашни алкохол и колбаси, но как да предвидя, че колкото и да е голямо, пилето ще се окаже недостатъчно за такава голяма редакция; всички възпяваха индустриализацията, но налитаха на природното, автентичното... Колко ли си го гонил из двора, за да хванеш най-малкото пиле, заключи пред всички главният, който не ме обичаше и знаеше, че не го обичам...

"Тържествата" по излизането на първата ми книга завършиха в ресторанта на Съюза на писателите, в който влизах нелегално - не бях член дори и на Кабинета на младия писател, та камо ли на самия Съюз... Бях си взел поука от случката в редакцията и запазих една от големите маси, напоръчах салатите, водките, пържолите, вината... Огледах се за последно: наоколо ми приятелите - Иван Цанев, Николай Кънчев, Минко Бенчев, Иван Цветков - тогава секретар на СБП по критиката.

- Всички тук ли сме? - запитах.

- Тук сме...

- Всичко има ли?

- Има!

- А сега... хвалете!

08.08.2009, Ярема

НА ГРОБИЩАТА

Днес с жена ми отидохме на гроба на майка ѝ. Тя почина на този ден. Почистихме го, преляхме го, запалихме свещи. Както винаги - с мъка - все духа, те все гаснат, а ние все палим.

Като на аеродрум.

Може би защото оттук отлитат-долитат душите.

24 май, неделя, 2009 г.

НЕПРЕДВИДЕН РАЗГОВОР

На връщане от магазина срещнах художника Венелин Вълканов. За какво да говорим освен за изнизващия ни се живот и за изкуството; вече толкова години се занимава професионално с рисуване, толкова е наясно с похватите, че никой не може да го изненада, още от пръв поглед разбира кой може и кой не може.

Споделих му за старите майстори: колкото пò гледаш, толкова по-навътре те тегли картината им; а новите - смайват те още в началото, понякога направо те разстрелват, но всичко е на повърхността. До тук. Гледаш, гледаш да видиш нещо повече навътре, а вместо да те тегли натам, картината те изтласква все повече навън. Може би изкуството се обновява само от натурата, от обективното. Дадох му пример с Иван Бунин; в поезията той е толкова традиционалист, толкова реалист, че направо е буквалист, предава състоянието едно към едно; но то така е уловено, така изчерпано, че неволно конкретното, буквалното се превръща в универсално; природната картина, все едно утро, по пладне или вечер се повтаря в живота на всяко ново поколение по силата на природните закони по един и същи начин; цикличността прави катадневното вечно.

В живописта за мен такъв е Васил Стоилов; неговата "Гостенка" например е колкото конкретен образ на конкретна стара жена, толкова и самата смърт.

Той не само се съгласи, а каза, че паралелът е изключително подходящ.

24 май 2009

ПОТВЪРДЕНО

Първом го чух от устата на депутата от ОДС Христо Кирчев в парламента през 2004 или 2005 г., пролетта: Тия от НДСВ са представители на каймака от богаташите на БСП. Тази фраза не мина покрай ушите ми, защото знаех, че Христо е умен и наблюдателен човек; не мина, но замина на склад в паметта ми до онзи миг, когато някакво основание, да не казвам аргумент, трябваше да я извади оттам - т.е. да я потвърди.

Основанието дойде онзи ден от в. "Уикенд" - Даниел Вълчев, бивш министър на образованието в правителството на Станишев, имал изгодна сделка с Весела Кюлева: преди осем години, преди да стане депутат за първи път (от НДСВ), той е бил адвокат на Емил Кюлев; в последните четири години Весела Кюлева печелила конкурсите на министерството за доставка на компютри в училищата...

Не знам нужно ли е пак Кирчев да ми казва на кого са представители герберите, а аз - да напомням общоизвестното: задължителната комисиона, която носи поръчката за онзи, който раздава парите...

05.09.2009, Ярема

БЪЛГАРИН

Вчера по обед, макар и да бързах за спирката на метрото, той сам се навря в очите ми: разсъблечен по потник, а бе студено, даже духаше, приклекнал на едно коляно, върти гаечен ключ. Товарният му микробус бе паркиран така, че освен че е в синята зона, бе препречил и тротоара и лявото му предно колело справедливо бе заскобено.

Бивал съм свидетел и на други реакции при подобни случаи, на "спрелия за малко" шофьор: псува, рита гневно гумата, после скобата, кракът го заболява, поподскача на другия, докато претръпне ударения от самия него, после юнашки, с две ръце сграбчва скобата със сила, която мигом иска да изкърти; накрая разбира, че не става и чак тогава почва да търси изход; чака, звъни, а дойде ли служителят - моли се, извърта и накрая плаща.

Този обаче не искаше ни да плаща, ни да се моли, ни да преговаря; бе отвъртял две от гайките на предното колело; припали колата, мръдна малко напред, превъртя скобата около оста и освободи нови две гайки; накрая, с още една маневра отвъртя и петте; встрани предварително бе извадил и лежеше резервното колело. Вече ми бе ясно какво следва: ще монтира резервното, ще натовари отвъртяното барабар със скобата и дим да го няма.

И затова си тръгнах.

Общинският служител от "Паркинги и гаражи", който няколко минути преди това, надменно усмихнат, предчувстващ скорошното си ликуване, мина покрай разярения шофьор, убеден, че скобата е несваляема и законът ще победи, сега мернах, преди да си вляза. - Ами той успя - рекох му.

- Нищо. Нека да си мисли, че е успял. Мястото, колата и номерът ѝ са заснети. Няма къде да ходи...

02.09.2010, София

СИНИГЕРИ

Вече втора година отглеждат малките си в тръбата на навеса.

От ранна утрин до късна вечер чувам несекващото им жално и гладно писучене; напомня ми лястовичето.

Някога, в детството, те се стрелкаха едва уловими от погледа; под стрехите бяха залепени гнездата им от кал, сламки и тънки като косъмчета сухи треви; но колкото и нависоко да бяха, бяха достъпни за любопитството ни; виждам несъразмерно големите главички на лястовичетата спрямо топчестите им, почти колкото главичките им телца; все още слепи, те механично отварят човки, обрамчени в жълто; гладни, лакоми, ненаситни усти, раззинати срещу ти, които с всяко чирикане сякаш ти казват: - Още! Още!

Как да не са бързи родителите им!

Но тук е високо и лястовици няма. А се чирика отвсякъде, непрестанно, до полуда.

Кой ли е и къде ли е?

Обикалям стряхата; обикалям навеса; гледам нагоре, слухтя...

Няма и няма! Никъде не се вижда гнездо. Чистият въздух, тишината, стените и покрива умножават звука, пречупват го и го отдалечават от източника; привиждат ми се гнезда, препълнени със зинали, лакоми човчици, със зовящи гърла...

И както стоях изправен на терасата с обезнадежден поглед, внезапно усетих изтръпване на въздуха от размах на криле; слухът поведе погледа ми и видях птичето на боровия клон; озърта се на всички страни, а в човката му гъсеничка; птичето ме следи зорко, гърдите му жълтеникави; изпъкнали храбро гърди.

Но и аз не помръдвам; едва-едва местя погледа си; и все пак, крадешком, го следя - все там си е, не помръдва и то; после връщам погледа си в предишното положение, вторачвам го в себе си.

И птичето се премества върху клона на съседния бор. Усещам го. Не го виждам. Заблудих го, не го достигнаха флуидите на зрението ми.

С крайчеца на окото си виждам как и то, с крайчеца на своето око, поглежда към тръбата. Там трябва да е, казвам си наум и сякаш тази мисъл стига до него. Неволно, от изненада, че гнездото е на най-непредполагаемото място, явно се издавам, гледам към него и птичето се връща на предишния бор и клон.

За да се уверя, че правилно съм разчел мястото на малките, трябва да го надхитря; да го заблудя отново.

Почти го загърбвам, прикляквам, навел погледа си дотолкова, че да виждам само отвора на тръбата. Май успявах, защото с гърба си усещам птичия мах - трябва да е на клонката на втория бор; още едно изтръпване на въздуха и птичето се шмугна в тръбата.

Писукането замлъкна.

21.09.2010, Ярема, 07.07.2012

ПРОЛЕТ, ЛЯТО, ЕСЕН, ЗИМА...

Година с година си не схожда.

Една пролет, в струпаните от няколко есени сухи листа на бръшляна, чух шумол и пръхтене. Последното пък откъде?!

Дни ми трябваха, докато открия, а и свикна, че си имам гост бодливец. Таралежът шумчеше и сумтеше повече от месец, а аз му се радвах: ще ме пази от змии.

Както се появи, така и изчезна: незнайно откъде, незнайно накъде...

2010-та ме изненадаха синигерите. Чирикат, а ги няма. Открих ги по майката.

Гнездуваше и отглеждаше поколението си в тръбата на навеса две лета.

Миналата есен котката с отхапаната опашка, тромава, грозна, сива, нали е неопитна, взела, че се окотила в камината на терасата. Късно майчинство зад преградата от дърва. Но Бог я бе дарил с пет котенца - рядкост за първескиня.

Чували ли сте тънкото, безпомощно, и поради това трогателно мяукане на слепите още котенца. Като вик за помощ!

Дървата бяха запълнили половината от зейналата камина; разместих няколко сеченици. Ето ги: с малки ноктенца, меки лапички, сладки муцунки, щръкнали, ослушващи се ушички и слепени очи; скълбени, шават, сякаш са още в утробата. Късчета злато, още по-златисто от светлината. Мяукането премина в писучене.

И дотича майката, засъска яростно.

Махнах се. Защурах се из двора.

Подир малко - същият писък. Погледнах към звука: захапала я за врата, майката бързешката отнасяше първата от рожбите си.

До преди мръкване пренесе и петте.

Чувах мякането из потулните места на двора, но не потърсих причинителите му; не исках пак да ги местят.

Повече не ги видях. Ни тях, ни майката. Зимата бе дълга, тежка, с незапомнено дълбок сняг и силни студове. Живеещите постоянно на Ярема казват, че в такива зими кучетата изяждат котките.

Никога не съм виждал по-малко котки, отколкото това лято.

И тъкмо затова се учудих, когато една привечер, топла, с още неугаснал ден, три късокраки пухкави котенца, начоколили майка си, щом се появих - скоростно се шмугнаха под дръвника.

Сега им нося по нещо, сипвам го в една паничка. В началото страхливо попоглеждат, изучават ме, а после едно по едно се залепват за нея. Чувам хрускането, мляскането. И от време на време попогледнат към мен. Не шавам. И пак се навеждат.

Вече десет години ябълката и крушата се редуват да раждат.

Сега бе ред на ябълката.

Но и двете са ялови.

Ябълки и круши нямам, но си имам котенца.

15.07.2012, Ярема

ГРЯХ 2002

Откъде такова разбиране към котките (от всички размери)? Да не си зодия Лъв?

Из писмо до мен

Човек за добрините си разказва. За греховете си мълчи.

Грехове дал Бог. Бол!

Ето един от тях.

2002-а, късно пролетта. Най-после влязох във владение на купения в края на 2001 имот. Надничах тук, надничах там, надникнах и във фургона. Чух тъничко, жалостно писучене. Всеки звук, дори най-тихият и горестният, издава причинителя. По него, по него - стигнах до натрупани една връз друга празни щайги; на дъното на най-горната се гънеха пет котенца; още слепи, слабички, пухкави топчици с меки лапички и още по-меки ноктенца. От златистите си шарки, от по-светложълто към наситено златно, сякаш светеха. Как сладко, като търсещи невидимо виме, разтваряха устица и душкаха с муцунки; розовите им езичета се облизваха и пак ненамерили, което търсеха, облизваха въздуха. Несъответно едри спрямо ръста им, както на всички бебета, главиците им внезапно натежаваха, килваха се, телцата им се изпъваха, гънеха, а после се сплитаха едно в друго и плачливите им мяукания се засилваха.

Бяха толкова трогателни в безащитието и безсилието си!

Котките възненавидих откак учителят в отделенията ни обясни, че от тях падат и хвърчат много косми и ако някой косъм попадне в дихателните органи и оттам във вътрешностите ти - можеш и да умреш.

На село лете ядяхме връз синия, насядали на ниски трикраки столчета. Само да мине между нас котката и опашката ѝ нависваше над пълните паници и порязаниците домашен хляб. За да не се повтори повече, мернеше ли се, аз се втурвах да я пъдя. Тя напираше да влезе, аз я ритах. Казаното от учителя бе по-силно и авторитетно за мен от вековния навик: заедно с кучето, и котката да е член на семейството. С помощта на майка ми, победи науката, а не дядо ми и баба ми. Това ми познание се превърна в неизлечим атавизъм, въпреки по-късните ми многобройни допитвания и до по-учени от учителя люде, които казваха, че казаното от него е не само невярно, но и пълна глупост.

Но аз трудно се лекувам от глупостите.

Понеже улицата и двора на новия ми имот бяха пренаселени с котки, а двете ангорски на предишния стопанин скитаха бездомни, появях ли се и те тутакси дотичваха на терасата, незнайно откъде и незнайно как разбрали, че човекът пак се е появил, макар и не този, чийто мирис познаваха.

И ето, трупаните десетилетия ненавист и омраза към опасните котки, най-после намериха своя нов обект за проявление, още повече че сега той бе почти в следембрионален вид, лесно унищожим, бе зло, изтръгваемо още от корена си, зло, хиперболизирано от бъдещето, оставя ли го, щеше да се превърне в напаст, която всеки ден ще скача, тича, мяука, мърси, ще се препича на припек, а всичко това са козина, косми, косми, летящи и запрашващи тукашния прозрачен, режещо-свеж и пречист въздух.

Малко време ми бе нужно, за да намеря и избера най-сигурния начин за ликвидиране на опасността. Дори не си давах сметка жесток ли е, или не; просто исках по-скоро да свърша онова, което бях убеден, че трябва да сторя на всяка цена!

С решителността и непоколебимостта на всеки убиец, изобретателно-усърдно намерих длъгнест и тесен като ръкав найлонов плик (найлонът бе по-плътен от обикновеното), пъхнах неподозиращите нищо слепочета (само аз знаех, че нежните им телца сега се гърчеха за последно), усуках и завързах ръкава в края му и ги понесох през гората към рекичката в ниското. Хем ги задушавам, хем ще ги давя. Сигурна двойна смърт!

Тогавашният онзи ли съм днешният аз?

Питам се и спирам, задавен от чудовището в мен.

Не, повече не мога да описвам. Помня, както е след всяко убийство, че вината ми бе толкова непоносима, че за да се отърва от нея, вкъщи разказах как съм ги давил*, как затисках плика с камъни, за да не го отвлече течението и те да не би да изплуват. Но то го отвлече и те наистина изплуваха и се разпълзяха по брега. Разярен на упоритостта им, напъхах ги отново в плика, заизваждах все по-тежки червеняци и трупах, трупах в несвяст, сякаш се страхувах да не възкръснат и да ми потърсят сметка. Но те пак шаваха! Аз пак трупах... Докато станаха едно с чакълестото дъно. Но и от там, като оживели лъскави камъчета, очите им прогледнаха, втренчени в мен!

Ето: виждам ги!

- - - - - -

Още колко ли котенца трябва да отгледам и още колко ли котенца трябва да възпея?!

А в мен оживя една сцена от детството ми. Имахме къщно куче, което сновеше от сутрин до вечер из двора. Помня, че бе бяло на цвят. Един ден дядо ми го погна из двора: баба му се оплака, че е изяло две прясно снесени яйца. Почне ли от яйцата, ще стигне и до носачката - рече дядо. И го подгони, стиснал в ръка вила; с такава ярост го преследваше, че то се уплаши; дори не посмя да се пъхне под дръвника. Дядо удари кучето през средата, то изскимтя предсмъртно: с един удар му пречупи гръбнака!

Кучето се влачеше по задницата си, драпаше да стане с предните си крака. Хем ме отблъсна дядовата жестокост, хем, уплашен от нея, исках да я оправдая с кучешкото прегрешение.

Колкото един живот ли струва справедливостта?

Аз бях дядо.

18.07.2012, Ярема

И ДА, И НЕ

Пак благодарение на Емилия разбрах за свободно място за Румъния. Отидох при секретаря на СБП по поезията Матей Шопкин - наистина така било, но има още едно място, рече ми; не си спомням кой, но се бе отказал.

Веднага препоръчах Владо Попов. Матей прие.

До Букурещ пътувахме с влак. Нямах толкова мерак да видя Букурещ, но бе една от няколкото балкански столици, в които не бях ходил и бях си набелязал да видя.

Бе в годината на Чернобил, 1986, месец след катастрофата; може би и поради това местата бяха свободни. И в това бе нашият шанс.

В тържествено пълната зала, секунди преди да почне литературното четене, някаква жена се развика: - Чернобил! Чернобил!

Яките мишци на салонните разпоредители тутакси я отнесоха.

Въпреки виковете ѝ.

След този малък инцидент започна литературното четене, посветено на мира.

Но по-ярък ми е друг спомен.

Вървим по главната "Генерал Магьеро"; с нас е сухият, длъгнест, чернолик и чернокос преводач Кришан Илиеску*; освен висок е и леко прегърбен. Вървим и както си вървим, пред очите ни се изнизва кортеж от три черни дачии; в едната мернах профила на Чаушеску. Питам Кришан - ама наистина ли е той?

Кришан се усмихва: - Разбира се, че е той.

Води ни в музея с колекцията от подаръци, които Чаушеску е получил в знак на уважение от държавните глави на страните, които е посетил; колекцията е завещана на държавата и оттам - на народа.

Гледаме, гледаме, па излизаме.

- Вярно ли е - питам Кришан - това, което се говори у нас за вашия вожд: бил болен от левкемия.

А Кришан:

- Да... Но... Да... Но...

Гледам го напрегнато в устата:

- Дано!

ПУХЧО

Затова ще остави човек баща си и майка си
и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът.

Ефесяни (5:31), Bulgarian Protestant Bible (BPB)

Майката дойде на гости
да си навести момчето...

Александър Геров

Малко след като се нанесохме в апартамента (1986 г.) и го обзаведохме, майка ми ни дойде на гости; хем него, хем нас с децата да види, хем сина на брат ми да доведе. Нали са първи братовчеди, време е да се опознаят.

Синът на брат ми е кръстен на баща си - Аспарух, а галено му викаха Пухчо. Обратно на името си, той бе едър, пълен, тромав и тежък. Майка ми го бе поела от бебе и сега му бе най-сигурната опора - все пак Пухчо за пръв път ни виждаше и то не на свой терен, а на чужд, сред чужди, макар и роднини.

Знаех го от опит: колкото пò влагаш себе си в каквото и да е, толкова по-скъпо ти е то и толкова повече го обичаш! Какво остава, ако това нещо е безпомощно човече, което разчита на теб да се очовечава; което къпеш, повиваш, храниш, разхождаш. Любовта се измерва и с инвестираните усилия.

Пухчо все се държеше за майка, а майка - за Пухчо. Бе ѝ по-мил, по-близък, по-скъп! Водех моите деца на село за седмица, но те, дето се вика, бяха завършен продукт: и там пак аз се грижех за тях. Как да са ѝ като него!

Той се поотпусна, започна да шари насам-натам, да тича из хола. Майка ми му бе оплела чорапи от домашна небоядисана вълна. И както тичаше, внезапно скачаше при баба си на новия ни диван. Един път. Два пъти! Три пъти...

Да не бяха така бели чорапите, нямаше така добре да се вижда черното от паркета, полепнало по тях (тогава още нямаше лакове и го поддържахме с паркетин).

Толкова черно на толкова нежно розово!

Не!

Знае ли той колко труд бях вложил, за да имам това жилище, тези мебели, този диван?! И сега - да го цапа?!

Култът към чистотата, който ми вменяваше жена ми ежедневно, бе станал вече моя първа природа. Бях му по-голям блюстител и от нея - нали аз тупах, прахосмучех, мажех и лъсках.

Не издържах. И му направих забележка.

И майка ми, вместо мен да подкрепи - прегърна Пухчо, него да утеши. Той се сгуши виновно в нея, тя - в него. Сякаш бях заплаха, от която да го защити. Сякаш тя на него, а не на мен бе майка. Заплахата за него, бе заплаха и за нея.

И си спомних случка от детството си. С майка ми гостувахме в роднинско семейство в Плевен и изживяхме подобни неудобства. Тогава тя по същия начин стискаше спасително ръката ми, а аз - нейната!

Само че сега Аз бе Пухчо. Той бе на моето място, а майка - на същото.

На другия ден си заминаха.

20.-21.12.2013

ЕДНА ВЕЧЕР С КОПРИНКА

Дали не беше след представяне на най-новата книга на президента Ж. Желев "Реалното физическо пространство" (1996 г.). Май така беше.

Помня със сигурност, че премиерата бе в художествената галерия на бул. "Витоша"; сега там е магазин, а тогава помещението се владееше от изкуствоведа проф. Максимилиян Киров.

Та след премиерата поканих Копринка в любимия си тогава ресторант "Гардън клуб". Макар софиянка, бивша дисидентка и известна интелектуалка, тя не знаеше за това заведение - най-хубавото според мен в първата половина на 90-те години, с апетитна кухня, изискано обслужване - по-късно разбрах, че персоналът бил от стола на ЦК на БКП.

- Знаеш ли каква покана отмених заради теб - рече ми, още седнали-неседнали, Копринка... Бях поканена на вечеря от Дими Паница... Самият Дими Паница! - емигрант в Париж, основател и собственик на фондация "Свободна и демократична България", безспорен авторитет за онова време. (Дали пък така иска да покаже колко значима е самата и каква значимост ми придава?!).

Две неща силно ме впечатлиха от откровенията ѝ тази вечер: 1. Андрей Луканов е убеждавал 6 часа Горбачов, че президент трябва да стане Желю Желев; 2. На Александър Томов толкова пари му дадоха от Запад да разцепи БСП, а още не го е направил.

И двете (третото бе светско) бяха достатъчни, за да разбера колко навътре е тя в коридорите на властта. И досега, каквото казва при телевизионните си участия (които неволно съм засичал), го потвърждават.

Жулеше ракия като каруцар с доматена салата и час по час ставаше да пикае; накрая езикът ѝ надебеля, подвърза се, както казват на село: явно яко бе школувала в СССР.

Поръчах ѝ такси, тя не искаше, щяла сама да се оправи; виждах, че е в доста тежко състояние и исках да я съпроводя, не бивало, но накрая склони; закарах я до тях, бе светлосива нощ, насреща бял блок, кварталът не помня; оттук мога, рече тя, а аз се качих обратно в таксито и се прибрах...

Повече не посмях да я каня на ресторант.

Даже и на кафе.

П.П. 21.09.2019: Изненадващо се сетих, че в началото на 90-те години в преддверието на източния вход на НДК имаше изложба от восъчни фигури на известни исторически личности. Спомних си как бе изобразен Желев: прав, дребничък, а срещу му на стол като на трон - отпуснат самодоволно, величествен, Борис Елцин.

ТРЕТОТО ОТКРОВЕНИЕ

- Ах, този Сендов, какви ги върши, какви ги избира, и втората му жена е луда като първата...

През 1994-та ми се отвори неочакван шанс да замина за Финландия по покана на финландско-българското дружество. За да получа субсидия от тяхното министерство, от дружеството ме помолиха да им помогна с писмо от нашето Министерство на културата, в което черно на бяло да пише, че то няма нищо против да замина.

Само това.

Отидох в Министерството. Пратиха ме при Ана Сендова, тогава шеф на отдела за международните връзки. И сега виждам пътя, делящ косата ѝ на две; оредяваща и боядисана в силно черно коса. Наведе се, за да не ме гледа в очите, като ми отказва. Затова го видях. Ама аз не искам разрешение, искам само едно формално писмо, че нямате против да замина.

Това сякаш още повече я амбицира: - Не може!

Въпреки нея - заминах.

А като се върнах - отидох и ѝ го казах.

То време се мина и ново дойде: несменяемата Сендова я смениха. Оттогава и тя смени плочата. Дори веднъж ме покани на празник на виното в Драгалевци, хотел "Хранков".

Вече не бе в министерството, но имаше Фондация.

А може би поканата ѝ да е изкупление на вината...

Отидох и ѝ опитах вината.

Без да отворя този път дума за вината.

2011

НЕДЯЛКО

1.

През 1988-а, във времето на перестройката, която напираше от север, а у нас се снишаваха, Недялко Йорданов предложи на "Литературен фронт" статия срещу Богомил Райнов. Времето на колективната отговорност бе удобна форма за лична безотговорност. Както и се очакваше, главният редактор Евтим Евтимов събра вътрешната редколегия. Трябваше да решим вместо него онова, което бе решил. От наблюдаваното бях разбрал, че редколегията бе само една мимикрия, средство не толкова за допитване, а за изпитване на членовете ѝ какво мислят. Бях единственият, който бе за публикуване на статията на Недялко. Даже цинично се мотивирах с някакъв тезис от поредния пленум на партията, който на думи разрешаваше плурализъм на мненията, а на практика това бе форма на предупреждение да не се постъпва така. Свиленов дори ме иронизира:

- Аз няма като Марин Георгиев да се позовавам на партийните решения, а ще кажа направо, че Б. Райнов направи равносметката си още след априлския пленум, доказателство са "Бялата стая" и "Тютюневия човек". Той се е преустроил много отдавна.

Всичко се протоколираше, бе за вътрешна употреба и секретно приложено в архива.

На другия ден по тогавашната "Васил Коларов", днешна "Солунска", случайно се засякохме с Недялко Йорданов.

- Благодаря ти, че си бил единственият, който е държал статията ми да се публикува.

Благодарността му не ме засягаше, но бях изненадан откъде знае кой какво е казал.

2.

През 1996-а в салона на Сатиричния театър се честваха петдесет години от издаването на вестник "Стършел". Костюмиран както подобава, отидох с жена си. Още влязъл-невлязъл в залата, един също така костюмиран мъж ме хвана под ръка и ни настани на най-средищния, централен ред до президента Желев и президентшата Маруша.

Не бях очаквал такава чест, макар отношенията ни с Желев да бяха станали изключително приятелски и същевременно - делови.

Имаше богата програма.

На сцената се яви Недялко Йорданов, който изпълни дълга своя поема; темата ѝ бе от настоящето и близкото минало. Гражданската му смелост, наследство от социализма, показа рогата си в стиха "турци да ни управляват", помня го, защото визираше предишното правителство на Беров, с мандата на ДПС и зам.-министър-председател от ДПС - българинът Евгени Матинчев.

ПРИПИСКА

Към част 1: В книжарница "Български книжици" случайно зърнах мемоарите на Недялко Йорданов "От себе си не си отивай" (2006). Я да видя какво пише, рекох си, за случая със статията му за Богомил Райнов. Прелистих частта "Аферата Богомил Райнов" от стр. 420 до 461. И помен нямаше от единствения против. Недялко бе абсолютният герой.

Към част 2: На пресечката на "Гурко" и "Раковски" случайно срещнах Недялко по време на правителството на Сергей Станишев. Поздравихме се и му припомних стиха "Турци да ни управляват". Сега, казах му, имаш много повече основания да продължиш темата, правителството пак е с мандата на ДПС, но министрите му са много повече и вече са етнически турци.

Не само нищо не каза, дори не премигна.

- - - - -

На тазгодишния панаир на книгата в началото на декември пак мернах Недялко; сподиряше го съпругата му Ивана (не знам дали не е и с две "н"), както съм ги запомнил отколе. Мернах го с периферното си зрение: спортен вид, чанта през рамо, белобрадец, правещ се все още на младеж. Актьор, поет, китарист, драматург, режисьор, а тя - актриса, сякаш разиграваха поредната сценка на непомръкнала от времето романтична любов, обречена и на старини на вечно юношество.

Естественият ми порив бе да го поздравя.

Но сърце не ми даде.

Сякаш щях да прекрача някаква морална граница в себе си.

Ускорих ход. Направих се на видял-недовидял.

Все още бях

по-бърз от тях.

30.12.2012

НЕ Е ВИЦ

Вчера с Васил Лазаров си пием чая, така сме се увлекли в приказки, че не усещаме какво става на пейките, върху които са ни връхните дрехи.

По едно време от масата в дъното доброжелателен глас вдига погледа ми:

- Господине, паднали са ви шапките...

- О, не се безпокойте, не ни е за пръв път: видим ли хубави жени и шапките ни сами падат.

Изненадана от отговора, събеседничката ѝ, с гръб към мен се извръща усмихната:

- Ама приятелят Ви е с гръб към нас!

- Не се чудете, той има очи и на гърба си...

Смяха се от сърце; ние - също.

На излизане си взеха довиждане, а по-възрастната допълни:

- Ще го разказвам като виц...

10.12.2009, София

ДЕЛА И ДУМИ

1994. Току-що бях издал 5-та и 6-та книга от стартиралата през 1993 г. библиотека "Българска сбирка": Йордан Радичков "Прашка с послеслов от камъни и думи" и Вера Мутафчиева "Белият свят".

Радичков е беден селянин с поведение на среден: зад гърба му е червено депутатство, което е напуснал преждевременно, авторство - с рисунка, на главата на рубриката на "Дума" "Ние пак сме тук", постепенното му оттегляне от червения лагер и пренасочване към демократите, възнаградено по-късно с членство в УС на вражеското "Отворено общество". Член е на СБП, но с единия крак е и при нас: публикуваме го редовно, макар и след скандал между Владо, мен и Свиленов. Заварих неволно следната сцена: Свиленов към Владо: - Стига си ми предлагал все комунисти! (Владо е предложил за новия брой на Наско текст на Радичков). Аз към Свиленов: - Наско, той е голям български писател, има почитатели, защо да ги губим като читатели?"

Без да подозира нищо, ето го, идва в редакцията един ден Радичков. Поканих го да даде книга. Смятах, че го приобщавам, а той винаги си знаеше добре сметката. Но дори и така да е - за мен бе успех да се появява името му във вестника, а още повече - и негова книга от издателство "Литературен форум", та Хайтовите хора да се ядосват и да скърцат със зъби.

Току-що съм взел сигналните бройки от печатницата и телефонът ми звъни: председателят на фонда, който се води секретар на СБП, важна съставка от екипа на Хайтов - поетът Христо Георгиев*, иска среща с мен. Била наложителна.

Бях се вече поотракал с т.нар. работни обяди и го поканих в най-близкия ресторант: на народния театър. Пък и Христо не бе за по-високото ниво - "Гардън клуб" например.

Исках да го респектирам и смутя едновременно.

Още седнали-неседнали и той започна:

- Николай Хайтов ме изпраща да ти предам да закриеш Сдружението на писателите.

- Защо при мен те праща - Любен Дилов е председател.

- Не, той така каза - при теб да ида и да го закриеш. (Значи, Хайтов има силен информатор сред учредителите).

- Не мога да го закрия, първо - защото много трудно се открива. Опитах се да бягам по тъча аз.

- Трябва да го закриеш!

- Няма да стане!

- Ние знаем, че имаш незаконно издадена фактура.

- Е, и какво от това?! Който не работи - той не греши. Възможно е да съм сгрешил някъде... (Веднага се сетих, че нашият разпространител Николай Клянев, Владковият племенник, когото дори направих съдружник, за да го приобщя към фирмата, комуто отворих очите, научих го на занаят, е издал четата. За да го вземе на същата работа във вестника опонент - "Български писател", Хайтов първо му е пребъркал джобовете).

- Кажи му, че си служи с похватите на Държавна сигурност и тъкмо за това няма да го закрия! Давам ти по един екземпляр от сигналните бройки на новоизлезлите книги - да му ги занесеш вместо поздрав, та и ти, и той да видите как се работи в новите условия.

Платих сметката и го изпратих по живо, по здраво.

През цялото това време атаките срещу мен в "Български писател" и целия червен печат, самоопределил се като независим, не спираха.

А поводи бол: Вапцаров, "откраднатият" вестник, разцепеният съюз, съдебен иск за имущество, опит за присвояване на имуществото на СБП, похищение на Яворовата къща... Демонизираха ме повече от Костов.

В началото им отговарях.

После разбрах, че най-добрият отговор е да си гледам работата: вестникът да излиза и да се разраства, издателството да укрепва и да завладявам все повече културен и обществен терен.

Това е не само най-добрият, но и най-вбесяващият ги отговор.

Какво са думите пред делата!

17.11.2012

* С решение № 2-1166/18.01.2018 Комисията по досиетата обяви Христо Георгиев за сътрудник на ДС с псевдоним Войводов.

ДА ТЕ ПОХВАЛИ ВРАГЪТ

Никой не ме е преследвал така, както Николай Хайтов, след като стана председател на СБП през 1993 г. Той изкара два мандата по две години, но пак не можа да ме стигне и хване...

А по опитност не можех да се сравнявам с него!

И Маринчо ме нарича в писанията си, и писмено ме извика на среща-разговор с Управителния съвет, и с писмо за изключване от СБП ме заплаши, и дело заведе срещу мен за килимите на "Литературен фронт", и интригантства пред министъра на културата Георги Костов, за да изгони редакцията от предпоследния етаж на "Княз Александър Батенберг" 4 и все не става и не става неговата.

"Литературен форум" продължаваше да излиза, страниците му нарастваха, нарастваха му сътрудниците и читателите, а мижавият таблоид "Български писател", който Хайтов издаваше и ми противопоставяше, линееше.

Знам го от Петер Юхас. Пред него Хайтов казал:

- Където отида за пари, Марин Георгиев вече е бил.

Това е най-големият комплимент в живота ми!

30.11.2012

СРЕЩА НА СЕЛО

Трябва да беше през 1985-а.

Покани ме ръководството на родното Биволаре за среща със съселяните. Аз пък поканих Иван Цанев, Георги Белев и Минчо Минчев - тогава поет-машинист, но и шофьор на групата.

Срещата бе в читалището. Салонът - пълен. Изтипосаха ни на сцената: зад дългата официална маса, на която, освен нас, бе и местното ръководство. Всичко тръгна според тогавашния ритуал - първо, пионерче ми върза червена пионерска връзка, после ме представи секретарката на местната партийна организация - моя първа братовчедка, по-малка от мен с няколко години, но отрасли заедно, дето се вика, от деца.

И тя като започна с един тържествен тон, с големи паузи "Марин Георгиев (пауза) е роден (пауза) и т.н...

Все едно бе 2 юни и се извършва традиционната вечерна проверка, само че този път загиналият герой съм аз, но същевременно съм възкръснал, жив съм и присъствам на своето безсмъртие.

Някъде по средата братовчедката стигна до: завършил е... българска философия в....

До мен е Иван Цанев, навежда се и ми шепне:

- Завършил си българска дървена философия...

07.02.2015

П.П. От човек с такова образование това може да очаква.

И да искате повече - не може.

И по-малко да искате - още пò не може.

ДЕЖУРНИЯТ ПРОТЕСТИРАЩ

Всички го знаят - това е Йоло Денев; протестира от името на всички партии; нему дай му протест. Предполагам, че му плащат.

Би трябвало да е бил и доносник преди 1989 г.

Доведе го на един семинар Симеон Хаджикосев; семинарът бе в двореца Ситняково: поети, преводачи, бяхме малко, шест-седем човека. Просвещаваха ни лектори, единият Хаджикосев, тогава председател на Кабинета на младия писател, и Ивайло Знеполски, като киновед, изнесе лекция за киното, мисля, че говори срещу западното влияние.

Та за Йоло. Хаджикосев ни го представи като поет-работник; и нямаше как да не е: бе в синьо дочено облекло, униформата на тогавашните работници, а и сега се продава. Йоло прочете абсолютно безпомощни стихове, подражателни и неграмотни, написани на ръка. Не помня дали му казах това, ама май му го казах, като ми ги показа. Тогава работех в "Пулс", значи трябва да е било 1974 или 1975. Малко след това излезе първата ми стихосбирка. Извика ме един ден главният Георги Свежин. Показа ми писмо до ЦК на ДКМС, от което помня една фраза: Със стихосбирката си "Село" Марин Георгиев срива партията и социализма.

Свежин ми каза, че е длъжен да отговори, такъв е редът, праща се до онзи, при когото лицето работи. Така бях защитен от Свежин, с когото винаги бяхме на нож (да се чудиш откъде съм имал тази наглост!? - нямах жителство, постоянна работа: не ме назначаваше на щат).

Но той не можеше да не ме защити, защото защитаваше себе си.

БАНКЕРЪТ В МОЯ ЖИВОТ

Първият, с когото се срещнах, бе Венцислав Йосифов.

Вторият - Чавдар Кънчев.

Да почна с втория, щото случката е по-къса.

Случайно ми попадна списанието на продължителя на Гео-Милевата революционна и литературна традиция в мирни условия, по-късно обявен като агент на ДС под името Огнян - Иван Гранитски. Гледам - реклама на Булбанк. Е, ето една идея: и аз ще ида там.

Помислено-сторено.

Обадих се по петолъчката и поисках среща. Бях приет. Представих се - тогава ходех с костюм, или със сако, панталон, но винаги с риза и вратовръзка - такъв бе регламентът на новите, току-що излезли из социализма, делови хора, такава бе епохата. Черен, с оредяваща, но все още жилава къса черна коса, в черен костюм, някак си мрачен, директорът ме гледаше изучаващо.

Казах му за какво съм дошъл и какво искам.

Нямали сега пари.

- Е, как да нямате. За вашите хора имате, за "Везни" на Гранитски имате, видях рекламата, а за ония, които не са червени - нямате.

Кънчев бе изгледа така, сякаш чак сега ме видя.

- Колко искате?

Най-трудно е да кажеш колко. Това най-много съм го мислил, когато се наложеше да отсека. Мисля го и сега, ако ида да искам. Хем да не е много - да го уплашиш, хем да не е толкова малко, че още да смали.

- Пет хиляди долара - изтърсих.

- Мога да дам три.

Съгласих се. Къде ще ходя.

Три, три... Кой ти ги дава.

- - - - - -

Няколко години след като дойде на власт, Костов смени Чавдар Кънчев.

Случвало ми се е да го срещам по "Раковски", отивайки на работа. Веднъж или дваж дори го поздравих. Отминаваше ни чул, ни видял. Друг път той изпреварващо вземаше мерки и гледаше или пред себе си, надолу, или нейде встрани. Но за да го видя - преди това ме е погледнал.

Значи и той ме е запомнил.

Веднъж го видях в тъмнозелена кола; бях станал вече шофьор, интересувах се горещо от коли и полюбопитствах да видя марката - "Мазда".

И пешком, когато го срещах, и в кола - видът му не бе на унил, безработен човек. Стегнат, изправен, стъпващ сигурно и все още здрав физически. Все така мрачен и поради това - някак величествен.

Напоследък не съм го срещал.

Но и аз не се задържам в София, пролет и лете съм в планината, а ако съм тук - то е през зимата. Седя си главно вкъщи - пиша, чета.

Да ме питаш защо - не мога да ти кажа.

А не: всъщност мога.

Ако нощес не бях се зачел в книгата на Румен Данов "Третото освобождение", в която се споменава името на този банкер, едва ли щях да се сетя за този случай от моята бизнес-биография...

06.02.2014

П.П. Днес ходих в СГС за да прегледам делото на "Литературен форум" ООД. На връщане нещо се поразмърда в паметта ми: а бе не беше ли Кънчев агент на ДС. Отворих гугъла. Ето извадката:

Чавдар Кънчев е вербуван като агент под псевдонима "ВИКТОР" от Второ главно управление на ДС (контраразузнаването) през 1983 г. След това е работил и за създаденото през 1986 г. Четвърто (икономическо) управление на ДС. Според огласената от комисията информация в архивите е открито писмо от май 1990 г., с което е извършено "заличаване на данните" за агент "ВИКТОР". Името на банкера обаче е открито като агент на ДС в картотеката и регистрационния дневник.

Чавдар Кънчев е роден през 1952 г. в Златица. Завършва английска гимназия в София, а след това Висшия икономически институт "Карл Маркс" (днес УНСС) със специалност международни икономически отношения. Банковата си кариера започва в международния отдел на БНБ.

По времето на комунизма името му се свързва с ръководството на Литексбанк в Бейрут, Ливан, чиято собственост обаче е българска. Кънчев първоначално е неин зам.-директор, а в периода 1985-1989 г. е неин председател. По това време той вече е и агент на ДС.

И до днес дейността на "Литексбанк" е обвита в тайна. Тя е създадена през 1965 г. с близо 2 млн. долара активи на Българската външнотърговска банка (БВТБ) (виж повече книгата на разследващия журналист Христо Христов "Империята на задграничните фирми", изд. "Сиела", 2009 г.) при 97 процента българско участие, която обслужва външния дълг на управлението на БКП. Други документи в Държавния архив за задграничните дружества сочат, че името на "Литексбанк" се свързва с икономическата групировка "Тексим", начело на който стои офицерът от разузнаването полк. Георги Найденов, и с външнотърговското дружество "Интеркомерс".

През 1991 г. Чавдар Кънчев оглавява БВТБ. Той участва в преговорите по външния дълг. Сочен е за основен фактор за сключеното споразумението с Лондонския клуб. През 1993 г. е избран за "Банкер на годината" в първата класация на Асоциацията на търговските банки. През ноември 1995 г. е отличен с приз за висш банков и финансов мениджмънт на фондация "Буров".

С БВТБ по времето на Чавдар Кънчев се свързва слуха за унищожаването на нейните архиви, свързани с операции по изнасяне на държавни капитали зад граница, включително и чрез множество задгранични фирми.

През 1993 г. обаче Банковият надзор на БНБ извършва единствената си по рода ревизия на БВТБ на базата на нейните архиви. До тази ревизия дълги години не е даден достъп дори на народни представители. През 2007 г. разследващият журналист Христо Христов прави публични най-важните заключения от ревизията в книгата си "Тайните фалити на комунизма". Той попада на рeвизията, работейки с документите на дело №4/1990 г. на Главна прокуратура за икономическата катастрофа на управлението на БКП, достъп до което иска и получава от главния прокурор по Закона за достъпа до обществена информация.

Чавдар Кънчев оглавява преименуваната в "Булбанк" БВТБ до нейната приватизация през 2000 г. Тогава "Булбанк" е закупена от италианско-немският консорциум "Уникредито" - "Алианц".

В края на юни 2000 г., два дена преди да вземе решение за продажбата на "Булбанк", Кънчев обявява, че ще подаде оставка, защото според него решението да се продаде банката на италианско-немския консорциум е предателство на националните интереси и ще ощети държавата със 100 млн. долара. Тогава той подчертава, че се приватизира не 88 процента от трезора, а 98 процента и вицепремиерът Петър Жотев не е спазил джентълменското споразумение на мениджмънта на Булбанк да се дадат 9,5 процента от акциите.

Преди това правителството на Иван Костов отстранява екипа, който преговаря с италианската "Уникредито", като в него влиза и тогавашният председател на "Булбанк" Чавдар Кънчев. Екипът преговаря цена 450 млн. евро. "Булбанк" има активи за около 2 млрд. долара и собствен капитал от около 360 млн. долара. Към момента на продажбата "Булбанк" държи 1/5 от всички банкови капитали в България. Правителството на Обединените демократични сили постига цена на продажба на "Булбанк" от 360 млн. евро.

Чавдар Кънчев е често спрягано име на "Позитано" 20. Той е фигурата, към която БСП неведнъж се е оглеждала преди избори или в по-сериозна политическа ситуация. След парламентарния вот през 2005 г. името му е спрягано с това на Станишев за премиерското място.

Три години след като напуска през 2000 г. "Булбанк", Чавдар Кънчев получава разрешение от Комисията за финансов надзор да придобие като физическо лице над 10 процента от капитала на инвестиционния посредник "Евро-финанс".

Тази предълга биография обяснява, че не само гарван гарвану око не вади, а и гарван гарвану подава: Виктор - на Огнян.

Стига човек да има търпение и това се разбира някой ден.

Търпение, но при условие че Бог ти даде и дълги дни на този свят.

А аз - в бързината и нетърпението дори съм успял от такъв страшен човек и пари да взема...

07.02.2014

ГЛАСЪТ МАЙЧИН

Не знам дали 80-те години на миналия век, които бяха представяни за разцвет на социализма, са били разцвет, но за нас, пишещите, бяха.

На такава чест те няма да се радват поне и след половин век.

В Плевен се провеждаха ежегодни литературни дни. Кой нямаше да ги предпочете пред еднообразните литературни делници в кафенето и редакциите?! Освен това ще се докоснеш като Антей до родния край, ще задишаш дишания някога въздух...

В тези срещи имаше и неудобства за чувствителния, свикнал да е на сянка - т.е. присвит в тихия си кът да наблюдава, чувства, мисли и изразява. За него вниманието е притеснително. Но и с удобствата и неудобствата - приема предизвикателството в името на промяната и приключението.

Поканен съм в машиностроителния завод "Никола Вапцаров" (пак Вапцаров?!). Нали съм завършил механотехникума в Плевен. В ръководството на завода са мои съученици. В знак на уважение - приготвили са ми изненада: интервю с майка ми. Е, какво може да каже на разпитващия: обичал съм да чета, все насаме с книгите... Чувам гласа ѝ, записан на магнетофона, скъпия, познатия глас - вълнуващ се, вълнуващ ме! Милата, не е и сънувала такава чест заради сина; синът, донесъл ѝ толкова огорчения, толкова мъки, а ето - сега успял, издигнал се, както обичат да казват на село...

Стана ми неудобно - и заради нея, дето са я притиснали и притеснили, и за мен - дето такова внимание ми оказват; вместо да им благодаря - изнедоволствах, макар под сурдинка, а като се прибрах вкъщи - направих сърдита бележка на майка си с указание друг път да не приема подобни покани, а тя стеснително-извинително, виновно ми обещаваше, че повече няма така...

Да, толкова нямах самочувствие тогава за почести, толкова ги избягвах, че, възмутен, дори не се поинтересувах от записа.

А сега, когато майка ми е завинаги под земята, без звук и светлина и да ровя пръстта, и да се моля, и да посипвам главата си с пепел, и да скубя косите си - не мога да чуя и звукче от гласа ѝ.

От единствения майчин глас!

Ето колко съм мъдър...

15.01.2016

МЪНИЧЪК СВЯТ

Вече не знам: може и да съм го описвал. Бе в годините на най-голямата ми заетост: бях на квартира, живеехме в една стая с две малки деца, утвърждавах се в "Литературен фронт", строях частно апартамент, жена ми от ранна сутрин до 14 ч., на работа, аз - от 14; живеехме на 4-тия етаж, без асансьор, едното дете на три години, другото - на една, трябваше да ги свалям за разходка с количката - по-малкото, по-голямото на гърба си - преди обяд и след работа, всичко 4 пъти на ден слизах и изкачвах стълбището. Трябваше да печеля, да готвя, да помагам в отглеждането (закуска, обяд, вечер задължително ги къпех) и отделно - да творя. В един кратък промеждутък отскочих на "Шипка" до Съюза на художниците - живеех наблизо, на "Кракра", тогава "Д. Полянов" - моят приятел и един от първите ми покровители Георги Шапкаров (наскоро се помина, милият) ми се обади, искал да ме запознае с Нерон. В мазето на сградата бе ведомственото кафене. Идвах отвън, от света на грижите, на тежкия действителен живот и спускайки се праг подир праг надолу, първо видях облака дим, под дима - причинителите му - все художници, разпалени, увлечени в разговори, спорещи или на чаша кафе, водка или каквито там имаше питиета, все хора, преследващи признанието, славата, безсмъртието и всеки един от тях - взрян в пъпа си и изживяващ се като център на света, или лелеещ околните и света да се въртят около него. (Превключих и се видях отстрани в кафенето или ресторанта на писателите, в които подобните им, но от друг бранш, се бореха за същото и аз - барабар).

А светът отвън бучеше, колите бръмчаха, хората, улисани, унесени, бързаха сред бетонно-каменния град, който не само не се сещаше за тях, не само не подозираше, че съществуват - направо не се интересуваше, зает с по-важни, по-трудни и по-земни дела.

Мъничък, себичен, жалък свят, който ме отрезви за големия и винаги ми е бил обеца на ухото.

05.10.2019

ЗАПОМНЕНО ОТ ИВАЙЛО ПЕТРОВ

Седят двамата с Константин Павлов на една от масите в ресторанта на писателите.

Коцето е по фланелка.

От време на време я вдига и се пляска по разголения корем.

- Коце, ако така правиш - никога няма да те приемат в Съюза на писателите...

Но Коцето пак повдига фланелката и пак се пляска.

Още по-силно!

П.П. Тъкмо затова се е пляскал, щото е знаел, че няма да го приемат, пляскането е бунтът му, изплезването му, неговото "пикая ви на сурата" на всичките съюзни потайности и коварства, които продължават и до днес.

08.09.2019

БАЩА МИ ЗА ПИСАНЕТО И ШОФИРАНЕТО

Той цял живот беше шофьор.

Аз - пишещ.

- Ти, каза ми веднъж, като пишеш на машината, ако сгрешиш, сваляш листа, късаш го и го хвърляш, слагаш нов и започваш отново...

Но аз нямам право на грешка.

01.05.2019

НЯКОЙ ВИНАГИ ГЛЕДА

Краят на юли е. Небето е изтощено от светлина, земята - от горещини. В тихото им напрежение зрее нещо ново, различно. Зрее есента. Още не се е подала, но се усеща.

И изведнъж се видях в същото състояние, със същата чувствителност, даже в същия час, само че мястото бе друго - Велико Търново. Дубълът бе почти пълен, като изключим мястото и възрастта ми. Природата експонираше повторимост, душевността ми - също, така че няма как друг, в друго време, преди и след мен, на друга точка на планетата, да не е изпитвал същото или да не му предстои да го изпита.

Студент съм. Втората учебна година е приключила. Но лятото на село е пусто, безсмислено, празно... Животът ми, истинският, е в Търново: там са приятелите, книгите, вълненията, любовта, надеждите за реализация. А любимата, макар на 13 км, от село, в Плевен, макар и да се виждаме, да напирам за срещи, за интимности; макар и тя да ги желае - няма как, няма къде. У тях не може, на село - съвсем...

Измислихме да идем по-рано в Търново. Уж за изпити, да учим, защото имах два невзети изпита от лятната сесия. Номерът пред нашите мина, дори и да се чудеха: защо толкова бързаш, ще харчиш пари, можеш и на село да четеш...

Излъгах ги, заминах, скрих се...

Но единствени ние бяхме нетърпеливци - по улиците никакви студенти, търновци - на море. Градът е замрял. И в Търново същата скука.

Само гладът на плътта бе ненаситен.

Вървим омаломощени един от друг един до друг, попарени от жегата, по тясната главна към стола. И внезапно улицата се разтресе, тресяха се сградите; тромаво, тежко - тресеше се многотонен, мощен КРАЗ; високи, груби гумени колела, назъбени от грайфери, а още по-нависоко - в кабината, тресеше се шофьорът. Вгледах се - баща ми, същият, от когото исках да избягам, от когото се криех, защото приятелката ми бе близо 6 години по-възрастна, разведена, с дете; пък и селското ми възпитание ме караше да чувствам сексуалния живот за нещо срамно, нередно. Изтръпнах! Добре, че баща ми бе стриктен шофьор и гледаше напред; гледаше си работата и се разминахме: аз - да го видя, той мен - не.

Още виждам устремения му, изострен профил!

Случайността ме срещна с него и скри от него, но и аз скрих от любимата срещата.

Не ме беше видял татко, но сякаш беше. (А дали пък, видял ме, извърнал се е, отвратен от мен, в мига, в който съм погледнал към него?).

Бях гузен. А виновницата бе тя. Дадох ѝ зор да се махнем от града. Да се скрием и от него.

С автобус заминахме за Преображенския манастир. Слязохме. Ударихме през гората. Аз напред, тя - подире ми: с високи токчета, в бели обувки, в тънка, лъскаво лятна рокля, залепнала за тялото ѝ. Така залепнала, че сякаш тялото ѝ бе избило през нея и само чакаше ръцете ми да се хлъзнат по него. Дай да поседнем, рекох. Седна покорно, а аз я вкопчих като в смъртоносна хватка. Знаех всичките ѝ слаби места (след години от книгите разбрах, че се наричали ерогенни зони). Набързо я обработих, набързо, но силно свършихме, там, на напуканата, покрита с опадали клечки, изгорели треви и шумки земя...

Приличаше ми на изнасилване.

Излязла от унеса, дала си сметка за внезапната грубост и бруталната мъжка сила, за това, че в самата нея има нещо, което не зависи от нея, че може да бъде владяна, макар за кратко; че няма средство срещу владетеля; че той може да изтръгне от нея нужното му, въпреки волята ѝ, и то, когато си поиска, унизена - тя се разплака: горко, неутешимо.

И аз, за пръв път след обладаването на жена, се почувствах виновен, а не победител.

26.07.2014, София, 18.30 ч.

П.П. 06.10.2019: Девет години вече баща ми го няма, но аз и сега не съм сигурен дали отнякъде не ме гледа...

ПОРТРЕТ В ДВИЖЕНИЕ

Когато се запознахме, погледът ми мигновено уцели първичното лице: стръмните, високи скули и малките азиатски очи (тогава бяха почти безразлични, потънали в себе си); дори не забелязах косата: гъста, плътна маса, черна, скупчена и същевременно бухнала на всички страни, сякаш иска да излезе от себе си. Но това е косата, която видях по-късно, а при първата среща - и тя бе улегнала, мека, спокойно мека и примирена. После усетих ведрината, почти постоянната усмивка, дори и когато най-внимателно слушаше тъжни случки, ъгълчетата на горната устна винаги бяха извити леко нагоре, като обърнати запетайки, после - неустоимото привличане, разбиране само с очи, думите станаха непотребни, прегръдките - до отмаляване, все по-сладките целувки - унес, в който краят и началото се сливат, стават едно, унес без свършване, наслада без дъно, все по-сладка и сладка; не, и двамата не подозирахме какви златни залежи на любов и наслади бяха затрупани в нас под всекидневните задължения и навици. Не знаехме, че не знаем себе си. Узнавахме се един друг един чрез друг, разшифровахме неподозирани сили, желания, ставахме изобретателни дотолкова, че навлизахме в пространства, смятани допреди това за забранени.

13.03.2019

ЧЕДО, ЧЕДО...

В късната есен на 1980 постъпих редактор в "Литературен фронт" - органът на СБП, мечтан от всеки, да не говорим от мен.

Дежурство давахме в печатницата на в. "Труд" на "Дондуков". На два-три месеца поне веднъж изпълнявах този си дълг. В една голяма зала бяха машините за набиране, метранпажа, а свити в едно кьоше, редакторите и представител на секретариата на вестника четяхме шпалтите, следим, след коректорите, за грешки, ако материалът дойде по-дълъг - съкращаваме. Шум на машини, тракане на клавишите на набиращите, мирис на масло и олово... Тук се издаваха и книги, и други вестници, винаги имаше шумотевица, гъмжило от хора, викове и движение... Залата редовно прекосяваше една висока, стройна жена в синя работна престилка. Главата ѝ продълговата, с дълга черна коса, красива посвоему - лицето ѝ изразяваше така наречената народна красота - престилката ѝ винаги бе недозакопчана отгоре и отдолу, виждаха се част от гърдите ѝ, а в прозирката между копчетата блещукаше нещо още по-привлекателно - меката им бяла, слънце невидяла, продълговатост. Нямаше защо да се взираш повече, за да разбереш, че са без сутиен; а погледнеш ли по-надолу - виждаше се, че е и без комбинезон, с не по-малка привлекателна белота прозираха различни части от вътрешната, най-сладка част на бедрата ѝ. Като се задаваше, най-напред те привличаха, сякаш бяха малки, но точни изстрели от мека белота...

Дълги години бях прострелван и облъчван от тях, събуждаха инстинктите ми, мъжките ми желания, правеха ги неукротими, докато стигнах онзи предел, че един ден я спрях и ѝ казах: - Като гледам тези здраво тръскащи се твърди и бели гърди, иде ми да ти бръкна в пазвата и да ги стисна...

Очаквах шамар за дързостта си.

А тя кротко и съгласно ми отговори:

- Ами те са за това бе, чедо...

02.03.2018

ПЪРВИ ЦИГУЛКИ

Малко да поотпусне студът, да омекне времето, дори и още непекнало слънцето и чуй ги: заскрибуцват невидими птички - циу, циу; само по два пъти. Заскрибуцват, защото този ранен звук на стаяващата се още пролет ми напомня звука, който издаваха нашите детски "цигулки". Правехме ги от стъблото на царевицата, внимателно изрязвахме с чекийка две тънки струнки, подлагахме им в горния и в долния край по една клечица, която ги издуваше и опъваше, овлажнявахме струните с малко водичка и с още една "цигулка", направена по същата "технология", ги търкахме една о друга.

Да: точно такъв бе звукът.

Та и птичките днес - скрибуцат, скрибуцат...

Докато студът им скръцне със зъби.

13.01.2019

ЕХ, ЗАЩО ГО НЯМА ШЕСТО...

Кадийски е от малкото, ако не и почти единственият, с когото говорим за литература и тънкостите на поетическото изкуство. Не че и той не е подвластен на злобите на деня, но лично аз ги отбягвам, тласкайки и него в тази посока. Че ти какво от това, което си искал, не си постигнал, казвам му, гледай си писането. А той - това и други са ми го казвали. И минаваме на литературата.

Думата дума отваря и навлизаме в поетически тайнства, които не сме и подозирали. Рецитираме наши и чужди поети, той отваря и чете французите в оригинал и превод, възхищаваме се на родната реч (омайна, сладка), на непредполагаемото ѝ богатство, на възможността ѝ да предаде всичко, от най-високото до най-ниското, въпреки че не употребяваме пълноценно лексиката ѝ. Нашият език е гениален, възкликва Кадията.

Една от темите ни днес бе преведени стихотворения, той ми рецитира "Едисон" в превод на Григор Ленков. Слушам, защото и аз го помня този възхитителен превод, и му казвам: - Струва ми се, че на български звучи по-добре от оригинала... О, аз съм го чел в оригинал и наистина е така, в Григор-Ленковия превод има повече енергия и словесна изобретателност; то май е така и с "Лудия" на Петьофи, допълвам. А той: - Бъди сигурен, че "Гарванът" на Едгар По на английски не звучи така внушително, както на нашия език, чете ми свой превод от Юго, с доста сложни, едва ли не непостижими рими. И ги е постигнал.

Изведнъж ми хрумва и насочвам разговора в друга посока. Не ти ли се струва, че в ранните ти стихове същността се бори с формата, търсейки я. В по-късните формата като че ли надделява и взема връх. Прекаленото владеене на формата, която има своите съблазни, не отклонява ли вниманието от усилието да се предаде същността?

Отговори ми, че да.

Добавя, че трябва да проведем разговор на тази тема, че това е от професионално значение и ще е полезно за онзи, който се занимава с писане. Разговорът да се запише и после да го свалим на текст. Едва ли тогава бихме разговаряли с такава страст и откривателство, това сега се ражда спонтанно, казвам му. Съгласява се.

Прекъсвам го, защото изведнъж ми хрумна: като преводач си въоръжен с всички възможни оръжия от каменната ера до днешните ракети, оборудвани с най-модерните технологии.

- Предишното, което каза за формата и същността, и това сега, не защото става дума за мен, го запиши...

- Ех, защо закриха Шесто, ако не бяха го закрили всичко това щеше да е записано и няма да се мъчим да го повтаряме, все едно във втори, нарочен разговор или записано след разговора ни...

10.12.2018

НЕДКА

Даваме ли си сметка за простодушната любов на селското момиче, на вечната Гергана, която таи тихата си храброст: - На живота си ми господар, но на волята не ми си... Че кой мъж притежава такова непокорство в името на обичния?!

Първом се срещнах с нея в юношеството, ученик в Плевен. Съзряващият пол стъпка по стъпка ме буташе към ергенството, устремен към своя невидим, но предусещан обект; километри извървявахме, все едно зиме, пролет или лете до съседните села, за да го намерим. В ония години във всяко село се провеждаха така наречените селски забави; забави идва от забавления. Какви бяха те? Свиреше музика, понякога само един акордеон и барабанче, по-късно тромпет и саксофон поотделно или и трите инструмента, комбинирани импровизирано заедно, с отново бодрото, зърнисто биене на палките по опънатата до спукване трептяща кожа на барабанчето. Свиреха танцовите мелодии на онова време и младежите танцуваха по двойки. Бе ме срам да танцувам, макар да звънтях от музиката и да пристъпях, тежко местейки нозе, в мисълта си. Изпънат и трептящ не по-малко от кожата на барабанчето, наблюдавах и търсех своята изгора. Може би ей тази е, да, Надка. Тя бе от съседното село Опанец и на една такава забава се запознахме. В ония времена се разменяха снимки с надпис. Пазя нейната и помня и до днес надписа ѝ: "Минчо, Минчо, защо не умрях преди да те срещна, преди да видя твоите сини очи...".

(Допреди него не знаех, че ги имам).

Тя бе мургава, с черна къса коса и продълговато лице, очите ѝ също тъмни, черно-тъмни, предано вгледани в мен...

Ах, тези предани очи, които ти обещават така да е навеки.

Срещах ги много пъти съпроводени с различни по думи, но еднакви по смисъл, изтръгнати от съкровението, изречения: - Четири години по-голям от мен - идеалната възрастова разлика за семейна двойка (откъде знаеше тази формула тази по-малка от мен, почти дете на години, но отрано съзряла телесно и душевно селска девойка?!).

Или пък друга, стегнала с колан черното си палто, с гъсти, бухнали като грива коси, внезапно да ме хване под ръка, да се притисне до мен до невъзможната близост, да ме потегли към витрината и с поглед да ми посочи двойниците ни в нея: - Виж каква сме хубава двойка!

Боже, през колко лица, сърца и тела трябваше да мина, докато тези прями души се избистрят в един образ, все по-изискан и одухотворен, който да ми даде всичко, което ми е трябвало, да роди децата ми и да ме моделира окончателно, да сраснем един друг като кост и плът; жена, която лека-полека да отмести всички предишни и да се превърне във възможното съвършенство.

Но понякога, раздене ли се, с походката на изгрева се задава сама Гергана, калайдисаните ѝ котли се разплискват и аз искам да отпия от чистата, като блясъка им, вода.

24.11.2018, 07.00-07.47 ч.

НАДКА

И тя бе опанчанка. Косата си, между кестеняво и черно, дълга до кръста, нерядко увиваше около челото си като венец, обиколил главата ѝ няколко пъти и завързан на клюп връз темето. Здраво, стегнато тяло с непоклатим стоеж, чевръсто, тръгнеше ли, където си е наумила. Здравината и стегнатостта ѝ ме привличаха. Тя сякаш щеше да отскочи от себе си.

Бях стеснителен, несмел да ѝ кажа колко я харесвам, а тя тъкмо това искаше, усещах го; усещах и как плахостта и слабостта ми да го изрека я отблъскваха.

В една самотна, студена плевенска вечер, с улици, пълни с гъста мъгла, жълтеникава под уличните лампи, безцветно сивкава извън тях, се осмелих да ѝ призная чувствата си. Знаех квартирата ѝ, почуках на замъгленото прозорче, полуотвори го и с пресипнал глас ми каза, че е болна. Сега, вече видял я слаба, със сенки под очите, с пестеливите ѝ думи, разкъсвани от кашлица, внезапно охладнях, изстинах към нея.

Никой не иска слабия, болния и несигурния.

Само самотата ми стана по-голяма, толкова голяма, че и когато ме няма, някой в същата мъглива и студена вечер, не, тя не може да не се повтори, ще търси сродна душа и ще се размине с нея.

И това ще се повтаря векове след мен, както се е повтаряло векове преди мен.

24.11.2018, 07.49-08.09 ч.

НА БРЕГА НА ВИТА

Вода и слънце. Слънце и вода.

Няма по-голям пек лете от отразеното във водата слънце, още по-парещо от влагата.

Седнал съм на брега и усърдно онанирам.

Толкова съм се увлякъл, че не виждам газещите брода и пресеклите го двама мои съселяни, запътени по работа из безбрежните текезесарски поля. Единият - полевъдният бригадир, вече минал ми в гръб, за да не ме стресне лице в лице, ми подвиква: - Давай, давай, Минчо, и ние, като бяхме на твоите години, така правехме.

Толкова се засрамих, че като отронена буца от брега се сринах в реката...

Прибрах се и гузен очаквах вечерта и последствията, които не можеха да не настъпят. Още не бе мръкнало и всичко се виждаше: покорно сведената ми глава, червенината на срама, чакаща само знак, за да залее лицето ми, несмеещ да вдигна очи...

Съдникът бе баща ми, почти с моето неудобство, а може би и с тайна гордост:

- Я кажи какво си правил...

Какво можех да кажа?

И сякаш целият горещ Вит ме заля...

07.07.2018

ПУШАЧИ

Преди малко се върнах от пазар; изчаках да превали; вална, тук-там - локви, хладно е и леко се върви... А вървя ли така, връхлитат ме неискани мисли, образи - другите, невидими мушици, които кръжат по всяко време на годината, стига да съм сам и в движение. Ето, виждам Кънчев в кафенето на писателите. Седи пред ниската масичка. Отпреде му чашката с кафето и пепелника, в пепелника - цигарата му. Вдига я, пуши бавно, отмерено, някак си несръчно, дори непривично; не пуши както истинските пушачи. Те като дръпнат, бузите им хлътват, очите сякаш изскачат, издуват се от удоволствие, искрят; така пуши Иван Цанев; пуши като невидял дълго цигара, като загорял за острия, режещ гърлото, но удовлетворяващ цялото ти същество тютюнев дим (от село съм запомнил думата за това състояние - кърчинясал). Ето още едно доказателство, че Кънчев пуши, защото такава е модата, а не по вътрешна потребност. Пуши рахатлийски. Отпива от кафето, оглежда те подробно, отвсякъде, дава ти шанс пръв да изложиш мислите си, изчаква те, после оставя цигарата и доскоро миротворният търпеливец се превръща в яростен опонент, готов и за най-голямата битка.

07.07.2018

ЯБЪЛКАТА

Бях див и срамлив.

Искаше ми се, а не знаех как да си поискам. Все още бях подвластен на книжната представа за голямата и възвишена любов; сексуалното все още бе срамно, осъществяването му трябваше да мине през нея или по-скоро - чрез нея. Да удовлетворя телесното си желание ей така, само заради него, ми се струваше унизително за душата.

И бях самотен. Меланхолно самотен. За нуждите на тялото страдаше душата. Тази трансформация или е типична за младостта, или си е само моя особеност. Засега нямам яснота.

Борис Христов, като по-опитен, по-зрял, и наблюдателен, като всеки поет, трябва да е забелязал моята смотаност и един ден, при влизане в студентския стол, който бе на главната улица, ми рече: - Айде след като обядваме да идем на моя таван, поканил съм няколко момичета, едното е за теб...

Тази помощ ми бе унизителна, но пред потребността и аз да се сдвоя, гордостта ми се сниши.

И ето ни на тавана. Момичетата вървяха ту пред нас, ту зад нас. Пътем Борис ми посочи моята. Бе облечена според тогавашната мода, с ботуши, удължено, право палто, дълги, изрусени коси. Те още повече издължаваха длъгнестото ѝ лице. Градският ѝ фасон ме потисна, събуди старите ми комплекси за селската ми неугледност. Ни хубав бях, ни артистичен. Бях вдървен, като вкоравени, дълго необувани обувки, с твърди, дебело набъбнали бомбета, които пукат с всяка стъпка. Само че сега аз пуках. Пуках отвътре. И колкото пò бях вътрешно напрегнат, толкова пò бях външно стегнат, опънат до скъсване: как с това чуждо ми и превъзхождащо ме същество отсреща мога да стана близък?! И понеже желанието е по-силно - не можех да не взема желаното за възможно. А каквото исках да стане, чаках да стане някак си от само себе си, като чудо.

Но и тогава, както днес, и до днес, чудо няма!

Борис уж ми я бе нарекъл, а от трите момичета, с които флиртуваше последователно, мине не мине време, все към нея ще извърти глава и ще допълни нещо. И погледът му все повече се спира на нея, ще му изхвръкнат очите.

В сглядата, режисирана така бързо, но вече наместваща и отпускаща присъстващите, той имаше водещата роля; той не само я бе режисирал, но сега я и дирижираше, вече в ролята на главен герой.

Отнякъде извади ябълка: малка, жълта, кръгла и посвехнала.

И както разговаряше равноправно с всички, внезапно, крадешком, я подхвърля към Мая - така, научих от разговора, се казваше момичето. Бе от Сливен, но видът ѝ не бе провинциален.

Тя му върна ябълката.

После той пак ѝ я подхвърли.

Размениха си я неколкократно и аз разбрах, че обещаното ми ми бе отнето. Хем с лекота, хем брутално.

Тогава още не знаех ни за Адам, ни за Ева, да не говорим за змията и за ябълката на познанието.

Допреди този случай за мен ябълката бе едноизмерна. Пращи от сладост и коравина, хруска, разкъсана от здравите ти зъби, пръска сладост в теб и край теб, хрусъкът чак в ушите ти кънти; кънтиш целият.

Пред очите ми тя набъбна. От малка - стана голяма. Непомерно голяма. Променяше и промени значението си. Чак сега се опитвам да го разбера и да я отместя.

В атеистичното ни общество библията още не бе на мода.

И аз трябваше да преглътна неуспеха си хапка по хапка и то не от сочна, а от приседлива ябълка, премазваща ме с големината си.

Ябълката на приятеля.

П.П. Не знам защо онова, което виждаме, което ни се случва, трябва да се обективира в така наречения литературен герой; не виждам смисъл преживяното да се превръща във фикшън. Та животът ни поднася характерите завършени, в конкретни и ясни лица, с които сме съжителствали години и дори не се налага да ги съчиняваме - толкова са те истински и неизмислени. Понякога дори ги познаваме.

Наистина ли ги познаваме?!

А и нима, като приписвам другиму изстраданото, ще ми олекне?!

17.-18.07.2013

ХЕЙ, Ю

И все пак той ми се издължи. След много години.

Може да е странно, но първо чувам звука на това преживяване, сетя ли се за него. Звукът му е знак. Дори не се нуждая и от устните, от които се излива: нежен и загадъчен, многозначен, закачлив и същевременно по майчински загрижен, протяжен. Чувам го вече толкоз години. Той е повил случая с вълмото си като мъгла или облак. Разгръщам облака и се виждам на тавана на Борис в Перник. Работническото апартаментче, което бе дадено на майка му, бе малко. А освен това той винаги е теглел към отшелничество; няколко етажа по-горе, в тавана на същия блок, му бяха достатъчни да не зависи от света и светът от него. Или да си вярва, че е така. Таванската му бърлога бе и мястото му за усамотение, за творчество и насищане на всички потайни щения. В ония години таванът бе убежището на артистизма, едно от видимите му изражения. В тавани живееха поетите, артистите, музикантите - всички кандидат-гении, пришълци в столицата, рискували да я покорят с цената на глад и недоимък. Тази тогавашна мода някои продължават и днес - Цветан Марангозов например. Като се върна от емигрантството - купи си таван и го оборудва по образеца на 60-те години.

Бях вече в София, бях издал книга. А може би - неиздал. Но печатах тук-там; борех се да пробия, докато той учителстваше в родния Перник. Все още изживявах студентската си любов, чиито демобилизиращи следи ме преследваха и в столицата, защото фаталната любима ме преследваше като сянката ми: не можех да се откопча от нея. Виждайки хала ми, който в интимно отношение не бе се изменил (покварявах се бавно), Борис понечи пак да ми подаде ръка. Този път бе поканил млади, местни момичета, ученички. Любопитни и жадни по-бързо да порастат, изпреварили връстничките си, дори и себе си, те се чувстваха тук като у дома си. Тук всичко, освен мен, новакът, им бе познато. Неизвестни за мен причини бяха ги направили равни с домакина и вещите му, всички вкупом излъчваха помежду си онази близост, която може да породи само взаимното притежание и която винаги си остава тайна. Излегнат бейски, гостоприемникът се бе изтегнал между тях така, че до всяка една от трите имаше по част от тялото му: крак, ръка, глава. Той като че ли искаше да ги държи подвластни, или поне да засвидетелства кой е господарят на харема. И хем не можеше да обхване и трите едновременно, хем не ги даваше. А когато ме увещаваше да дойда, изтъкваше, че прави тази вечер специално заради мен.

Касетофонът въртеше модните за тогава мелодии, но на мен те ми бяха чужди. Не бях попадал в такива компании нито като ученик, нито като студент. Не бях равностоен партньор. Не знаех как да се държа. Както в студентските години - бях скован и вероятно мрачен. Не, тогава все още не можех да се преструвам: каквото ми бе на сърцето, бе ми и на лицето. Дори и сега преструването ми струва усилия, дори и в най-усърдното си преструване се питам - струва ли си.

Та така: присъствам си, отсъствайки, седя си, заседнал в себе си; ни приемам, ни предавам.

И ето, едно от момичетата се обърна към мен: - Хей, Ю!

През 70-те не бе както през 60-те; дори и във втората си половина 60-те в провинцията едва-едва, през зъби, пропускаха бунтарството на световната младеж. През 70-те градовете вече се бяха "модернизирали", по образец на столицата; имаше се за напредничаво ученето на западноевропейските езици, най-вече английския.

Бях от поколението, което учи задължителния руски и го знаеше дотолкова, доколкото може да бъде научен по задължение. Макар и да не знаех английски, започнах да схващам, че това хей ю се отнася за мен, че е вид обръщение. Инак защо момичето ще го повтори още няколко пъти.

Непохватно се обърнах и пред мен гласът доби физически образ: руси коси, бяло лице, кръгло и усмихнато добронамерено. (Оттогава за мен добротата има кръгло лице).

Помаха ми с ръка да седна до нея.

Покорно го сторих.

Борис угаси осветлението.

Лежахме на пода, той в единия край и няколко момичета между него и мен - легналия в другия край.

Горещото, едро тяло на момичето до мен се прилепи о мен, наклони се на една страна, разтвори се, пое ме и ме намести върху си.

Чувствам и сега пълнотата му, плътната му набитост, хлъзгавата му гладкост, а после - сочното, топло влагалище, в което всепоглъщащо-облекчително потънах.

Да, този път Борис наистина ми помогна.

И може да е несправедливо - но не нему, а ней благодарях. Ней - непознатата допреди и след това, чието име дори не запомних.

Благодарях ѝ без думи, с благодатта изпълнила, след тялото, душата ми, успокоила ме като след вкусване на божествената нафора. Нима душата може така да зависи от тялото. Не беше ли обратното; нали мислех, че е обратното...

Тази момичешка щедрост, радостно-обидна (затова ли втори път не потърсих), си спомнях в годините на униние и самотност - 2003-2005 - и исках, много исках да издиря някогашната си благодетелка - вече навярно надебеляла и отпусната жена. Тя ме бе приласкала в сиротната ми младост, даде ми не само вкуса на насладата, а нещо по-важно: милост. Даде ми упование, че добър е не само Бог, но и жената.

А може би ме беше по майчински съжалила.

Въпреки опитите - не успях да я открия.

П.П. Когато това, за което разказвам, ми се случи, потопен до шия в него, не притежавах такава яснота за ставащото и участващите в ставащото. Не бях наясно със самия себе си, та с тях ли? Питайки и разпитвайки, разбрах, че момичето, което исках да издиря, е сестра на най-добрия приятел на домакина на вечерта.

18.-20.07.2013

МИНАЛО НЕСВЪРШВАЩО

Снощи, в късната ни разходка с жена ми, минахме покрай къщата с музея на Яворов. Знам историята ѝ до 1996. Следях какво стана от 2002 насам. И си помислих: историята на тази къща е история и на обществените промени у нас.

Собственикът ѝ Беленски е бил председател на сметната палата. След 9.09.1944 му е отрязана главата - убит е без съд и присъда, едната дъщеря е въдворена в Сливен, другата - в Белене. Познавах втората, която бе собственичка - Румена Паскалева. Тя изпитваше ненавист към комунистите и към Ганка Найденова-Стоилова, казваше, че се била заклела това да не бъде музей.

Да, но пак стана.

Как ли?

Когато правителството на Жан Виденов, чрез Министерството на културата, подгони "Литературен форум", настанен в сграда по време на Филип Димитров, собственост на министерството, дадох пресконференция в агенция "Балкан". Говореше се, че е собственост на Мултигруп. Участваха неколцина писатели - Любен Дилов, Георги Мишев, другите не помня, но това имаше голям обществен ефект. Кръстьо Петков, тогавашния председател на КНСБ, ни покани с Любен Дилов във Виенската сладкарница на "Московска", за да ни изкаже подкрепата си (от която реално нищо не последва). Георги Прохаски, изпълнителен директор на "Отворено общество", ме извика и ми каза да тръгвам из София и да си търся сграда или помещения за редакцията, фондацията ще плати. Бях намерил няколко, когато той ми се обади, за да ми обяви своето ново предложение: къщата с музея на Яворов. Смяташе, че има приемственост: там, където е музея, да се издава и вестникът. Приех, защото бе разумно обосновано, а мястото - в центъра на София. Започвай ремонта, насърчи ме той, фондацията ще го финансира. По-късно разбрах от самата Румена Паскалева, че трогната от съдбата на вестника, когото е следяла и харесвала, отишла в "Отворено общество" и им предложила да купят първия етаж, а третият тя ще дари на фондацията под условие там да е настанен вестникът. Така и стана, въпреки шантажите на Ганка Найденова-Стоилова и БСП, които организираха протести и разгромяващи публикации в "24 часа" и "Труд", а когато дадохме с Прохаски пресконференция за медиите в самата къща (същите медии лъжеха, че в нея има уникални стенописи на Дечко Узунов, които ние варварски сме разрушили, затова и в нея дадохме пресконференцията, за да се уверят с очите си, че те не са пипнати), тихият лирик Караангов гръмко мучеше, Соня Бакиш и зам.-министъра на културата - поетът Георги Константинов, невъзпитано репликираха нас, които излагахме само документални факти от историята на къщата и им сочехме очевидното.

След няколко месеца редакцията се настани и седалището ѝ бе там до края на 2002, когато тогавашната изпълнителна директорка на "Отворено общество" Райна Гавраилова подло ни изгони (на 13.02.2018 излезе на бял свят и агентурното ѝ име като сътрудник на ДС - Рада).

Разбира се, оставиха, още няколко години, "Литературен вестник", после му наеха апартамент на ул. "Иван Рилски". (През това време фондацията е закупила и втория етаж на къщата, като остави музея да функционира).

Трябва да е станало около 2005-2006 г., когато "Отворено общество" е продало къщата на масоните. Подозирам, че целта на зидарите беше къщата да се саморазруши и на нейно място да издигнат свой строеж. Къщата бе оставена на себе си, в музея не влизаха посетители - било опасно, можел да падне таванът. С времето старите апетити на леводесните се събудиха, отново се надигнаха, колкото за очи, тревожни гласове, които жалеха музея. И внезапно къщата бе ремонтирана, само фасадно, от масоните. Говореше се, че масоните отстъпват наистина застрашената от срутване къща на Министерството на културата - държавата ще поеме разходите ѝ, а те щели да бъдат овъзмездени с друг имот в центъра на София. Така се трапми кон за кокошка. Левите отново владеят терена, организират четения и други литературни шумотевици в двора на музея, защото вътре в къщата е наистина опасно.

Румена Паскалева почина преди няколко години.

И слава Богу - не видя как мечтата ѝ умря, а миналото възкръсна.

17.06.2018

П.П. 06.10.2019: Преди няколко дни прочетох съобщение, че Столична община вече е "спасила" музея: купила го е за милион и двеста хиляди. (Ех, де да можех и аз да съм такъв спасител - с парите на данъкоплатците!). Понеже участвах в предаване по БНТ на същата тема преди няколко месеца заедно със зам.-кмета на столична община Тодор Чобанов и хранения му човек - не помня името на архитекта, когото той доведе, архитектът публично заяви, че вече е спасил със свой проект и друг ценен паметник на културата срещу милион и нещо, а за реставрирането на къщата, в която е музеят на Яворов, цената е къде-къде по-малка - само половин милион. Опонирах им, че у нас нещата продължават да се решават както преди: не въз основа на експертизата и закона, а на принципа на нашия човек. Допълних, че шумно огласяваното им "спасяване" е поради помръкналия престиж на общината заради все несвършващия ремонт на Граф Игнатиев и площад Славейков. Единият от водещите ме попита какво искам да кажа...

ЕДНА ПИСАТЕЛКА

Споделила го е в понеделник пред жена ми: Знаеш ли, получих първа награда в един литературен конкурс. Бях председател на журито и реших да дам и свой разказ... Жена ми веднага я контрирала: - Но това е конфликт на интереси! А писателката: - Ама другите двама членове на журито са го чели, не аз...

Колко ми заприлича на случая Блага Димитрова: член на УС на "Отворено общество", председател на експертния съвет на центъра за изкуства "Сорос", председател на "Свободно поетическо общество" и то кандидатства пред центъра за нейни два тома избрани стихове... Когато експертният съвет решавал "за" или "против" - тя напускала заседанието.

А още повече ми заприлича тази награда на друг случай от епохата на социализма, разказан ми пак от жена ми: директорът на Школата за езикова подготовка на външнотърговските кадри, като навършил 50 години, решил да ги отпразнува тържествено. Сам написал словото за себе си, което дал да произнесе председателят на Профсъюза.

Председателят четял, директорът плачел от умиление!

15.06.2018

БАСТУНЪТ НА ИВАЙЛО ПЕТРОВ

Бях на самия връх на свойта младост...

Христо Фотев

Бях на самия връх!

Но не младостта - на силата и успеха си!

Бях на 50!

Силите ми бяха в излишък. Спортувах. Печелех. Издавах вестника в 16 големи страници, не в таблоид.

Бе 1996! Пролетта.

Идеше рожденият ми ден.

Реших да поканя в извоювания с толкова усилия нов редакционен терен - сградата, в която е и музеят на Яворов, само ония, които са имали важно, решаващо значение в моя живот от идването ми в София през есента на 1972 до деня на кръглата ми годишнина.

Един от тях бе Ивайло Петров!

Дойде сам.

Поднесе ми най-неочаквания подарък: майсторски изработен дървен бастун.

Че за какво ли ми е? - помислих в първия момент. Приех подаръка най-вече като знак на Ивайловата необичайност и артистичност. Помолих фотографа за снимка.

В началото на 2003 г. всичко, за което бях положил толкова усилия от 1990 г., изведнъж се срина. Срути се. С него - и аз.

Оказах се в положението на дядо си Марин след кооперирането: винаги заетите ми с работа ръце увиснаха безпомощно излишни. От нямане какво да правя - бръкнах в джобовете си.

Сривът бе като ледената пързалка на бобслея: летях, не можех да се спра, докато сам не спре.

Летях зашеметен и когато летежът самоспря - вече бях друг.

Една ранна утрин в ранната пролет на 2008 не мога да стана от леглото. Всяко движение боли. Боли дори мисълта за движение.

И се сетих за бастуна. Ивайловият бастун! Прашясваше нейде зад гардероба.

- Донесете го! - почти извиках с предрезгавял глас.

В ръка с бастуна, намествайки се насам-натам, самият аз като препълнен съд, в страх да не се разлея, мъчително се надигах-въздигах. Пристъпих едва-едва.

Прохождах повторно.

Но не в детството.

В старостта!

5 юли 2013, София

ВИДЕНИЕ

Присъствал съм на погребенията на толкова много мои колеги, че вече знам как ще изглеждам в ковчега си.

Знам и неприятното задължение на малцината, които ще дойдат да ме почетат, досадата, с която ще изтърпят ритуала, нетърпението, с което ще искат всичко да приключи по-бързо, мъртвецът да бъде изнесен, да се отърват от него, защото, вече излишен, с присъствието си им пречи да забравят, че и тях ги чака същото, устремени с цялото си същество колкото е възможно по-скоро да се захванат о спасителните задължения на живота.

07.12.2017

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.06.2020
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020