НАЙ-НАЙ...

Марин Георгиев

web

1.

В годините на социализма обичах да казвам: ако нещо заслужавам, а те не ми го дават - отивам и си го вземам...

В безправовата държава не можеш да очакваш да ти дадат права - трябва да си ги отвоюваш сам!

Скоро след първата ми стихосбирка "Село" (1975) ме приеха за член на кабинета на младия писател. Чух, че като такъв, придобивам право да ходя в чужбина - Съюзът на писателите имал договори със сродните съюзи във всички братски страни.

Отидох при главния секретар да питам така ли е наистина и ако е така, не може ли да ме пратят някъде.

Така било и при възможност ще ме пратят.

Вече се задаваше зимата на 1979, но декември все още бе топъл. В края на всяка година все остават неизползвани командировки и то за градове и страни, в които никой не иска да иде. Оказа се, че има едно място за Москва.

Винаги съм желал да видя и науча повече. Готов съм да замина, казах. Съгласен съм.

По-пътувалите ме напътиха да взема цигари БТ и пуловери - можел съм да ги изтъргувам и да си купя нещо - я порцеланов сервиз за чай, руснаците му били големи майстори, я набор с прибори за хранене - и в тях били изкусни.

Купих едно зелено и едно червено поло, а цигари под път и над път; все още бях пушач и вещ по тази част.

За пръв път летях със самолет толкова дълго; доколкото си спомням, два часа и половина. На летището в Шереметево ни посрещна руса, висока и синеока жена, името ѝ вече не помня; ни, защото се оказа, че в самолета бил и зам.-председателят на Съюза на българските писатели Камен Калчев; за разлика от мен, който минах през общата транзитна зала, той, като не-обикновен пътник, минал през специалния пропуск за тогавашната номенклатура, ВИП-а на аерогара София.

Служителката от външния отдел на Съюза на Съветските писатели се държеше внимателно, качи ни на служебната волга и настани първо Камен Калчев в представителния хотел Пекин, а после мен - в обикновената гостиница Украйна; за благодарност - подарих ѝ зеления пуловер.

Тя не се изненада: взе го като нещо, което ѝ се полага.

И си замина.

2.

Изтегнах се на широкото легло, загледан във високия таван; бях обследвал банята с тоалетна, бях надзърнал отвисоко над сивкавия, мъглив град; вляво се точеше тъмната, почти черна вода на Москва-река, а аз - затворен в стаята, се чувствах като капсулиран...

Неочаквано телефонът иззвъня!? Кой ли може да ме търси?! Изтръпнал, вдигнах слушалката: обаждаше се посрещачката-придружителка, молеше ме да сляза на рецепцията и да си донеса паспорта. Слязох.

Оказа се, че още на аерограта в София служителката от външния отдел на Съюза на българските писатели е разменила паспортите на Камен Калчев и моя. Как е станало, ми бе обяснимо: жената бе винаги припряна, в паника; бързорека, все ѝ пречеха околните, все си рошеше косите и скулите ѝ все бяха зачервени от напрежение. Не можех да си обясня обаче как бдителните съветски другари от аерогарата - от входа до изхода стояха въоръжени униформени и проверяващи - са ни пропуснали през ситната си цедка.

Възрастовата разлика между двама ни бе цели 32 години!

Качиха ме отново във волгата и след като се идентифицирахме с Камен Калчев и според паспортите, ме върнаха.

И сега виждам летящата врата на хотела, от която излизаха най-вече хора с дръпнати очи и тук-там белолики, руси и синеоки руснаци; мелница на народите, помислих си, като гледах как с тежките си криле вратата ги изплюваше неспирно...

3.

Прибрах се в стаята си, изтегнах се отново в очакване на свечеряването; бях нетърпелив да сляза в ресторанта на хотела - мернах го още при влизането, вдясно от входната врата; исках по-скоро да видя как живеят съветските хора, при това - столичани...

В Москва като че ли мръкваше по-рано и по-бързо, отколкото в София. Пора мой друг, пора^*, си казах и слязох с асансьора, все още тръпен и несигурен.

Ни някой ме спря, ни някой ме попита, натиснах бравата, тежката врата изскърца и се намерих в ресторанта - дълго, препълнено помещение с маси в бели покривки. Не беше шумно.

Заозъртах се за място, а за да прикрия притеснението си извадих кутията БТ от джоба си и изтеглих първата си цигара на московска земя.

И изведнъж: родна реч слуха ми гали^**:

- Ей, кво зяпаш, айде сядай при мен - прикани ме непредполаган съотечественик.

- Ама как ме разбра, че съм българин? - не успях да овладея изненадата си аз.

- Как? По БеТе-то те познах... Черпи сега една цигара, а аз ще почерпя по едно шампанско! И заръча бутилка.

Подир години ми се случи да пътувам повечко за чужбина и навсякъде ме изненадваше внезапното българско питане: "Ей, кво правиш тук?"; българинът, дето го не сееш, там никне. Но по-щедър от този първосрещнат сънародник вече не видях; всички други бяха мрачни, сърдити, стиснати и все се оплакваха колко са зле. Санким - да не би да им искаш нещо, дори и най-простичка услуга.

А моят човек цяла бутилка черпи!... Бе доста по-възрастен от мен, на годините на баща ми и като баща ми - шофьор; бе нисък, набит и предприемчив българин; ей там до брега на реката съм паркирал тира; за тук пътувам редовно, от години...

От дума на дума се поотпуснахме, а необичаното от мен шампанско ни развърза езиците. И аз, нали все искам да разбера, запитах го как живеят тук хората...

Като човек патил и препатил той съкрати описанието в сбито резюме-заключение от дългогодишните си наблюдения по пътищата на СССР:

- Тези тук не са като нас. Българинът блъска, събира стотинка по стотинка къща да построи, да засади градинка, асми; нещо да направи, да отгледа... Тези тук им дай да пият; за утре не мислят; покани те у дома си, след втората водна чаша с водка падне под масата и те остави да се съешиш с жена му, която гледа за това с четири очи...

28.02.2010, София

4.

Нийде другаде не съм виждал националното да чезне с такава радостна лекота, малцинството - да се стреми към мнозинството.

И посредникът, средството за това е рускинята; непретенциозна кой е осеменителят, всеки миг се озърта: душка, търси го... Тя - ненаситната самка на асимилацията.

Новороденото винаги е русначе!

5.

Със стреловитата "Стрела" цяла нощ летях за Ленингард - в ония времена Ленинград вървеше в пакет с Москва. Събудих се на сутринта, когато влакът навлизаше в покрайнините на града: сиви, олющени сгради, чиито дефекти още пò личаха под денонощно светещите електрически крушки покрай линията; светлината подчертаваше още повече сивата безлюдност на мъгливите улици.

От опит знаех, че в провинцията се научава повече, отколкото в столицата. А че Ленинград е провинция, макар и бивша столица, личеше по всичко, не само по олюпените фасади. Градът бе запуснат, бездвижен, живеещ не с настоящето си, а със старата си слава, с царските и графски дворци, с паметниците и музеите на великите си хора.

Помня, и виждам, пустия площад пред хотела, в който се е самоубил Есенин; а вляво от него - дълга опашка пред безистен на старинна сграда; за какво чакат, попитах екскурзоводката: това е кафене, чакат да им дойде ред и да влязат...

Дали пуловерът бе причина, или такъв бе регламентът, но за Ермитажа ми дадоха специален гид, кандидат на науките; иде ми да напиша гид-ка, защото гидът ми бе жена; тя ме заразвежда из безчетните зали. Дори ме питаше не съм ли се уморил, ще издържа ли, толкова голям, неизбродим бил Ермитажът. Не се безпокойте, аз съм турист и съм кален, мога да извървявам по 20-30 километра на ден. Не знам това успокои ли я, но усетих че се мобилизира да ми покаже всичко значимо.

Най-напред ме заведе при тяхната руска гордост: картината на Иванов "Явяването на Христос"; тя бе в дъното на залата, изпълваше цялата стена. "Това е най-голямата картина в света", насочи вниманието ми към размерите ѝ моята предводителка; после ме заведе при най-голямата колекция на Репин... И т.н. - все при най-голямото ме водеше.

Но и най-голямото в края на краищата има край.

Вече сме в малка залица:

- Тук е най-голямата колекция в света от най-малките картини на Рембранд.

01.03.2010, София

6.

На другия ден ме заведоха в Исакиевския събор - и той най-големият, но вече не помня спрямо кого и какво.

Още там запомних, помня и до днес казаното от моята водителка: тук е било блато; за да го обезводнят, са набивани колове; само за да се поставят основите са загинали 300 000 души!

За тези хора човешката единица е нищо, помислих си; те работят с маси - десетки хиляди, стотици хиляди, милиони... Важна им е целта!

Че това си е чисто руски патент, се уверих след няколко дни отново: разхождайки се из просторния двор на Новодевическия манастир неочаквано се спрях пред паметник, връз който бе вдълбано: "На генерал... (следваше името). От неговите подчинени".

Такъв паметник у нас няма и не може да има. Дори иконите в манастирите и църквите имат своите ктитори; чешмите - надпис коя рука ги е съзидала; по нашите географски ширини липсва анонимността; всеки държи да се отличи от масата, да остави име, колкото и обикновено да е то. Тук и за едната гола чест човек живее... Тук единицата, личността е всичко. Тук е Европа!

А там... Там е Азия. Там все още строят Вавилонската кула; Тя е важната, а не тези, които като мравки мъкнат строителния материал за нея, падат, стават, гинат...

Все едно дали това е империята на Третият Рим, на Комунизма или на Единная Россия!

7.

Едно от най-големите изпитания на ленинградчани, с което се гордеят, е блокадата!

Видях междублокови пространства, осеяни с гробове.

Показаха ми и типична лениградска квартира от времето на блокадата; пред изпитанията на тези мъченици, пред глада, по-изтощителен и от студа, изтръпваш; душата ти се вледенява; може би само червеният сталинов терор е бил по-страшен.

С нас бе и шофьорът на служебната кола, която ми бе придадена, за да бъда развеждан из забележителностите на този някога велик град.

Може би не съм успял да прикрия потреса си от ужасите, изживени от обикновените хора по време на блокадата, инак не мога да си обясна как стана това, което последва: шофьорът се намеси неочаквано и разказа свой спомен от това време: юноша, негов връстник, при когото отишъл и го заварил да седи на леглото, повдигнал завивката, навел се и посочил отдолу:

- Я бабушку съел...

8.

Винаги съм правил-струвал да се отскубна от официалната програма, да бродя сам из непознатите улици, да се вглеждам в облеклото и лицата на хората, да се вслушвам в говора им...

В Ленинград имах такива часове...

Спрях се пред Медния конник!

За радост, имаше и малка туристическа група. Прилепих се към нея, за да науча повече от вижданото. Гидът бе възрастен човек с ушанка, едното ѝ крило висеше, той като че ли леко фъфлеше, липсваха му няколко зъба, а може би си бе и пийнал... Все пак си личеше, че е със свободния дух на предсъветската епоха; приказваше като на шега за сериозни неща и ставаше сериозен за смешните; скачаше свободно от една историческа епоха в друга... Запомних две вметки в разказа му.

Петебургчанка, в знак на протест срещу Октомврийската революция се заклела да не напуска дома си, докато революцията не свърши; днес била починала на 94 години...

По повод на все несвършващата революция разказа един анекдот: съветски гражданин, попаднал за пръв път в Ленинград, запитал минувач как може да стигне до центъра; първо тръгвате по улица "1905 г.", после по "7 ноември", после по бул. "Октомврийска революция", после по "Първи конгрес на КПСС", после по...

- Достатъчно, достатъчно! - прекъснал го питащият, - докато стигна до ХХII конгрес - ще остарея...

06.03.2010, София

РАЗЛИКА

Все едно дали е СССР, или Русия - асимилират народностите със сила.

И хората бягат.

В САЩ сами отиват.

24.02.2010, София

ПОСЛЕПИС

Бях написал, че с жена ми купихме пуловерите, но го изтрих: сетих се, че ги купих сам от магазин в Търговския дом. Пуловерите поло ставаха за туризъм или големи студове с дебели снегове. Преди малко жена ми ми припомни, че изобщо не ги харесала: червеният пò ставаше, рече. Не знам какъв е бил мотивът ми да подаря на служителката от международния отдел на Съюза на съветските писатели зеления; може би защото на мен пò ми е харесвал, или съм мислил, че този цвят по отива на жена.

Цигарите изпуших още там и не се стигна до продан. Червения пуловер върнах неизтъргуван. Дълги години изкачвах Черни връх с него, а доскоро го носеше синът ми.

Може би и сега се въргаля някъде из гардеробите, като спомен за цвета на съветското знаме.

БЕЛЕЖКИ

* "Време е, приятелю мой, време е..." (А. С. Пушкин). [обратно]

** Стих от Ив. Вазов. [обратно]

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2015, № 11 (192)

Други публикации:
Марин Георгиев. Отворена книга. София, 2011.