ТАЙНИЯТ ДОГОВОР
(Спомен по дневници)

Марин Георгиев

web

За няколко години отношенията ми с Надежда Станева минаха от едната крайност - в другата: от приятелство във вражда. За първото заслугата бе на доброволното ни преклонение пред словото, обвързало ни в неписан договор и някъде най-накрая - и на факта, че тя бе първа братовчедка на моя тъст; за второто - непремислената ми откровеност пред вдовицата на Емил Манов, спусната с парашут в публицистичния отдел на "Литературен фронт"...

Но за това ще разкажа друг път.

Ако има друг път.

10.05.2005

Бях си дал обет: намеря ли черната тетрадка - ще пропиша, а пропиша ли - първият текст ще бъде за Надежда Станева. Тетрадката намерих най-неочаквано на 14.04. - денят, в който видях с крайчеца на окото си на вестникарската сергия на бул. "Левски" - между "Паренсов" и Графа - ъгълче от първата страница на "Труд": "Ивайло Петров угасна на 83 години".

Но не изпълних обета: най-напред започнах спомена за Ивайло; после ищахът ми мина и се захванах с Радичков. Нахвърлях и за двамата по две-три страници и неочаквано и за себе си написах десетина страници за Блага Димитрова...

Едва вчера отворих тетрадката, препрочетох записаното за Надежда Станева и сядам да изпълня обета, ако не пред мен, то поне пред паметта ѝ.

В "Записки на слугата" съм разказал как постъпих в "Литературен фронт". Бяха минали 10 месеца. Днес, като прелиствам течението на вестника, виждам, че няма отдих от партийно-държавни и още по-партийно-съюзни инициативи: конгреси, дискусии, юбилеи, честване 1300 години от основаването на българската държава...

И българските писатели участват активно: ту с делегатство, ту с речи, ту с "развълнувани" отклици по повод...

Бе втората половина на юли, морето се привиждаше всекиму, а най-активните стягаха тоалети за "станалата вече традиционна ежегодна среща на първия партиен и държавен ръководител с българските писатели в морската ни столица..." през август.

Извика ме зам.-главният Росен Босев: "Наближава 9 август - седмият юбилеен ден, посветен на рода и семейството на България. Не е лошо вашият отдел да излезе с нещо по-оригинално - например да разкаже за семейството на някой писател. Ти си редактор в отдела, потърси Надежда Станева, тя пише книга за Емилиян Станев; чувал съм, че е правено интервю със съпругата на Дончо Цончев, потърси и нея..."

За мен това беше приятна, но нелека задача; приятна, защото винаги съм искал да надникна зад кулисите на официалното, да видя скришната пружина на нещата и постъпките на хората, да се докосна до извора; нелека - защото се смущавам, а се смущавам, защото външният свят винаги бях преживявал вътрешно; стигаше ми наблюдението - на видяното реагирах в себе си, без никой да види и разбере, както никой не виждаше и не разбираше какво бях видял. Всяко съзерцание предполага скритност на чувства и мисли, почти анонимност на поведението, почти неприсъственост, защото ти си и един вид шпионин в света на другите. Ако прибавим и тогавашното ми преклонение пред пишещите (а то е било, защото не ги познавах), селската ми свитост и пр., ще се види, че първоначалната ми радост от открилата се възможност да надникна в интимния свят на писателя щеше да ми излезе солено.

Но нямаше как, хляба си вадех; дори и да не исках - трябваше да се преодолея.

Отворих тефтерчето на членовете на СБП, намерих телефона срещу името Емилиян Станев и срам-несрам, звъннах на Н. Станева, за да определим деня и часа. Ето какво съм записал:

29.07.1981

Днес, след 5 (17.00 - б.м.) часа отидох в Н. Станева. Притеснявах се и се вълнувах, и както винаги, при поканата да седна, седнах на неподходящото място - оказа се фотьойла на Емилиян Станев. Тутакси се преместих на дивана, но вече бе късно - не се отпуснах докрая. Докато домакинята разопаковаше цветята, огледах хола, вдясно - фотьойла в изхабено кафяво, вляво - още един, вече злополучен за мен фотьойл, "любимото му място", както по-късно го определи тя; на облегалката бе поставен в остъклена рамка портрета му. Сякаш бях разочарован. Явно е, че очакванията ми са били по-големи: обикновен хол, обикновени мебели, поовехтели от годините. За дома на Ем. Станев ("Това е домът на Емилиян Станев", каза още при влизането ми Н. Ст.) съдех по снимките на писателя, срещани в печата и анкетата му със Сарандев. Разглеждах бързешката, защото домакинята изчезна за малко и скоро се върна с кафе и сладки; простодушно ѝ заявих, че кафе ще пия, но за сладките се смущавам и няма да ги вкуся... "Защо? Нали сме роднини. Ето, говоря ти на ти". Но тези ѝ думи не ме отпуснаха и за да изляза от притеснението си, отворих дума за скорошната кончина на Людмила Живкова. Работещите в "Литературен фронт" и всички съюзни издания, трябваше да идем на поклонението. Бе горещ юлски ден, опашката пред Народното събрание бе дълга, широка и несвършваща; любопитството ми отстъпи пред жегата и блъсканицата, вече бях стигнал края на градинката, когато се измуших и прибрах по Шишман. Това скорошно преживяване още не беше ме напуснало, смъртта на упорито лансираната наследница на първия дойде като гръм от ясно небе и исках да чуя какво мисли за нея Надежда Станева...

- Марине, отърва се България от едно голямо зло.

И ми заразказва версията на Пенчо Кубадински: Людмила била член на индийска религиозна секта, хранела се с ядки и мляко, не повече от 300 грама на ден, инак пречело на мисленето; четяла много, много била амбициозна, нищо не ѝ се отказвало и не търпяла да ѝ бъде отказвано; баща ѝ само за нея говорел, дори веднъж половин час пред самия Емилиян Станев; слушал я във всичко, съветвал се с нея; от 5 години нямала никакви полови сношения - обратна крайност, на онази в младежките ѝ години, когато и пушела, и пиела. Била в Боровец с баща си, станало ѝ зле, в 21 часа я докарали в София, в 00.02 починала.

За баща ѝ - на младини имал качеството да бъде незабележим, особено полезно за нелегалната борба. А и за след Девети - имали го за незначителен, временен...

Много е хитър. Безчувствен. Не е сантиментален; патриот е, "макар че те ни дават властта", както обичал да се изразява.

Чак след това стана дума за текста ѝ. И нещо необичайно за мен - прочете ми го на глас целия. Хареса ми много. Казах ѝ го. Казах ѝ, че от текста ѝ личи, че Ем. Станев е силен човек, но не по-малко силна е и тя. Замисли се и до преди миг вгледана в себе си, в следващия бе загледана нейде:

- Да, аз съм силен човек... Той умира, а аз отивам да записвам в банята какво е казал. Емилиян не бил починал от рак, дробовете му били запушени от съсирената кръв, вследствие на инжекциите, бити му две години за неутрализиране на евентуалните разсейки след операцията от рак. "Според мен той от това почина. Кръвта му се съсири. Емболия... И добре, че умря от това, спомням си Талев, колко мъки... При Емилиян за една седмица стана всичко..."

Питам я не се ли страхува от смъртта, щом говори за нея като за близък... "Защо да се страхувам. Нали ще отида при Емилиян. Щом той е там, не е страшно. Аз гледам на смъртта съвсем разумно; гледам да си свърша работата; не се знае кога ще бъда изненадана. Вече съм на 70 години".

На раздяла се разбрахме да съкрати две страници от текста си - отговорите на Ем. Станев пред списание "Картинна галерия".

Прибрах се вкъщи въодушевен - от посрещането, видяното, чутото. Споделих го с жена си и го записах.

30.07.1981

Надежда Станева ми позвъни към 10.30 часа, преписала текста, излязъл 9 стр., да мина да го взема. Отидох към 12.15 часа, по обед. Покани ме пак. Говорихме около час. Показа ми кабинета на Ем. Станев, "не е подреден и се срамувам..."; два телевизора, на пода - 7-8 картини. Видях двата ѝ портрета от Илия Петров - първият ѝ мъж, единият - на стената, другият - на пода, в купа. Казах ѝ за изложбата на Лиляна Ангелова, ученичка на Илия Петров. "Още днес ще отида да я разгледам"; не е забравила още Ил. Петров, щом, след като стана дума за идеализма на рода ѝ, рече: "Нали заради това си провалих брака".

Сподели за Васил Попов: "На Емилиян Станев винаги говореше на Вие"; за Ивайло Петров - "стоеше пред Емилиян като ученик. Много се стесняваше..."

Показа ми първото издание на "Иван Кондарев", задраскани и поправяни страници. Казах ѝ за третото издание на романа - БП, 1971 г., по което го бях чел и което притежавах. Помоли ме да ѝ го дам, нямала го, а тя ще ми даде в замяна последното. Бих го дал, казах ѝ, но аз съм подчертавал по него, водил съм и бележки. Тъкмо това е интересното, ще ми го дадеш и ще го сложа в музея на Емилиян Станев, ще напиша, че това е екземплярът на Марин Георгиев.

Обещах ѝ да ѝ донеса моето издание на "Иван Кондарев"...

Книгите разменихме на 8 декември 1982 г. - тази дата е означила върху титула на последното засега издание на "Иван Кондарев" (Изд. на ОФ, 1979) Н. Станева със следния автограф": "На Марин Георгиев - като компенсация - едно сърдечно благодаря за голямата услуга. Н. Станева".

Въпреки влошените ни отношения, всичко записано в дневника ми пазех като смела тайна, която някога - може би - ще публикувам, макар че по-вероятното бе - никога.

Дойде 10 ноември. И какво мислите направи посмялата да ми довери една от истините на конкретното време, години преди тази дата, Н. Станева?! Същото, което и Валери Петров, и Йордан Радичков - подкрепи пред очите на всички онези, срещу които бе на четири очи. Към нашето отдалечаване се прибави и политиката - бях от другата страна...

Колчем минех по тротоара на Графа, откъм градинката на Свети Седмочисленици, зървах и Надежда Станева с издути, разкривени глезени, в още по-разкривени обувки, да пристъпя тежко; от двете ѝ страни стърчаха пешовете на старото ѝ бежаво палто; смятано през социализма за изискано, сега бе позахабено от демокрацията; като нейна рожба, на това място наскоро бе открит зеленчуков пазар; много пъти пазарувахме без думица да обелим, засрещахме се и се отминавахме мълчаливо, видели се предварително и предвидливо направили се, че не сме се видели; огорчили се взаимно, все още не можехме да се надделеем; съчувствах на безпомощната ѝ самотност; усещах дори, че враждата ни, както илюзиите ни, е омаломощена от немотията; чак след смъртта ѝ научих, че по това време на мълчаливо разминаване, тя ме била похвалила за публикуваните текстове за Емилиян Станев в "Литературен форум" ("Аз знам, че Марин цени Емилиян Станев"), но осанката ѝ бе все така недостъпна, изражението - кисело, и аз не посмявах да я заговоря.

На 14, 15 и 16 ноември тази година бях във Велико Търново. Най-после посетих музея на Емилиян Станев. Радка Пенчева ровеше из папките, търсехме неизвестни текстове, документи, снимки, писма, автографи и тя неочаквано извади моя екземпляр на "Иван Кондарев". На титула Надежда Станева бе написала: "Подчертаванията са правени от МаринГеоргиев, който ми даде книгата, тъй като това издание не е запазено от Емилиян. Н. Станева".

Това, което не ми попречи, въпреки всичко, да направя каквото трябва, не бе попречило и на нея.

Тайният ни договор още е в сила.

18-19.11; 06.12;10.12.2006 г.
София

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2013, № 12 (169)