СКРИТНИЯТ НЕРЪКОТВОРЕЦ¹

Марин Георгиев

web

Изпитвам неудобство да пиша този предговор. Правя го само поради желанието на Ангел. Неудобство, защото той е изграден поет. Самоизградил се. Самопостигнал се дотолкова, че аз стоя изправен като пред чудо. Защо? Защото станалото при него е извън правилата или правилата, които аз познавам за българските условия.

Овидий е бил заточен. Русков се е самозаточил. Не, не му е трябвал черноморския бряг на Томи. Стигало му е да тръгне от свищовското село Овча могила, да мине през Свищов, Горна Оряховица, и търсейки се, да се лута из собствените си и провинциални сокаци, а после, рискувайки, се преселва в София и по едно щастливо стечение на обстоятелствата накрая изважда късмет. Следвал е себе си и пътеката, която му сочи от време на време невидимата ръка на случая, зад който стои съдбата. Поетът в него е живял скритом, сякаш в нелегалност. Но и за тия покрай него е бил в нелегалност. Нелегален поет, маскиран и битувал като журналист. Не е бил сред литературни кръгове с утвърдени поети, та, гледайки ги в ръцете, да се учи от тях на живо, да трупа опитност. Опитностил се е по неравния терен на живота, учил се е самоотстранен от гилдията, четейки публикуваното от нейните колоси или калпазани, премисляйки ги в тиха самота.

Но що да се силя да казвам по друг начин казаното от самия него:

Дъждът измива от старите покриви
натрупания слой история.
И тя се стича по улуците в кофи.

Един ученик отпи от кофата
и си захвърли учебника.

"Дъжд във Велико Търново", 1967

Самопрозрял се, самият поет е тих и унесен. Отнесено мълчалив. От устата му сякаш ще капне златото на мълчанието.

Ято бездомни гълъби на площада
думите изпадали кълват.
Никой заради думите си не страда,
стъпки по плочите кънтят.

А дървото - на мълчанието къща,
не думи, златни листи рони.
Тъй мълчанието в злато то превръща.
Аз трябва само да запомня.

"Мълчание"

Написано е през 1968 г. Тръгналият от низините поет (до деветнайстата си година Русков не е напускал родното си село) винаги ще иска думите да имат своето златно покритие, а ако нямат - по-доброто е мълчанието. Няма значение дали е случайно, или не съвпадението, но това е един утвърден вече мотив в лириката на 60-те години, похвално коментиран от критиката и тогава, и дори сега, главно чрез стихотворението на Иван Цанев "Между два разговора". Само че то е декларативно, в сравнение с така невинно и простодушно изразена идея в стихотворението на Русков. Или пък "Гора" от 1969 г. - сякаш е римейк на поантата на Николай-Кънчевото "Вятърът":

В бистрото небе на октомври,
над равнината лети гора,
в семенцата си затворена.

Неписан закон е между поетите от едно и също десетилетие образите, сюжетите и мотивите да мигрират. Семенцата на познанието се реят свободно в ефира и докато не бъдат уловени от когото трябва, са ничии и принадлежат на всички. След като ги улови, който може, стават лична собственост.

Русков с лекота минава от простото, обикновеното към сложното, голямото, от конкретното - към обобщението: стихотворенията "Ноти", написано през 1967, "Най-страшното" (1968), "Баща ми спи" (1971), "Птичка божия" (1978), "Воден бик" (1980), "Могила" (1980), "Брат" (1980), "Дим" (1980). Това са творби от висока класа.

Макар никой да не го брои не само за тих лирик, но и въобще за лирик, Ангел е самата унесена тихост или: тиха унесеност, както вметнах по-горе. Тихи и унесени са и стиховете му, възнасят се с лекотата на дим, разтварят се из небесата с бавността на въздигането си, разсейват се под натиска на собствената си безтегловност - безтегловността на духа, който, колкото принадлежи на себе си, толкова и на небесата. Така, както става с човешкия живот, със самия човек. Стиховете му потръпват от вечния сблъсък на скуката на живота с надеждата. Но скука и надежда, въздигнати до битийност.

В текстовете на Русков разчитам не само присъствието и общите места на поетите от неговото и съседните поколения, които е чел в годините на формирането си, но и някои от още непоявилите се. Да, нека не ви звучи пресилено или нескромно.

За да докажа твърдението си, ще цитирам едно негово стихотворение от 1971 г., когато Борис Христов дори не е предчувствие. Знам, че той има много поклонници, знам, че ще приемат това, което ще напиша, като умишлено предизвикателство или като творческа завист. Признавам уникалната способност и майсторство на Борис в изграждането на метафората, зареждането ѝ с многозначност и съчетаването на несъчетаеми реалии. Но това стихотворение, за мен по-добре от Б.-Христовите, изразява състоянието за творчество, мигът на търсещото перо. Изразява го по-добре тъкмо защото няма толкова метафори, макар да се родее по дух и настроение с атмосферата в поезията на пернишкия поет. И Русков като него е уловил онази протяжност на времето и живота, когато "бавно вървят часовете следобедни,/ сякаш някой се учи да свири" (Б. Х.), а поетът се мъчи да уцели точната дума. Предпочитам изказът на Русков пред този на Б. Христов, както предпочитам изказът на Б. Христов в "Сватбата на мама" пред по-сетнешния му поетичен стил.

Момичето на съседа с акордеона
една мелодия иска да усмири.
А звуците се разпиляват по балкона.
Като мъниста скачат. Иди, че ги спри.
Квартала до градското гробище е задрямал
след обяда си, доволен, мъркащ и сит.
А раздавачът се бави, още го няма,
стачкува или на света е сърдит.
И ти, поете, дебнеш думата случайна,
и целият си слух и зрение почти.
Ще я промушиш с перото си отчаяно,
малко преди от стаята да отлети.
Шумулиш с листата - пак нещо не достига.
Извъртя се слънцето - към залеза клони.
И се заравяш в недочетената книга
с надежда тайна - защо пък не, може би.
Загледана в нотите на следобеда,
непримиримо се мъчи да усмири
с акордеона, момичето на съседа,
една мелодия. И в тебе дори.

"Следобедна мелодия"

Вижте го само колко е наблюдателено изобретателен в тези извадки от други негови творби:

капките на есенния дъжд
се държат за жиците
като удавници за сламка.
Даже от напрежение блестят

.....................................

гледай ме в очите
като слънцето,
че дори когато ги затворя,
пак да те виждам

.....................................

накацалите по теловете лястовици
са забравените щипки за пране.

Успоредно с многото хайтовисти у нас се навъдиха и не по-малко хайкувисти.

Ама и едните, и другите ряпа да ядат. Русков ви е изпреварил отдавна-отдавна, без да претендира че пише хайку, го е написал; толкова отдавна го е написал, че направо го е "измислил". Ще дам пример с едно по-късно негово стихотворение от 1972 г., вижте началото:

ФЕНЕР

Дюлята запали
фенера си в клоните.
Мръква.
А ето и неговия автопортрет:
И облечен само в думи,
същността си неприкрил добре,
върви отдавна помежду ви,
като селянин, като поет.

Падна му се съдба нелепа.
Дали за зло, или за добро:
той за оран и за жетва,
за всичко тръгва само с перо.

"Перо", 1973

Поетът си е направил автоантология за изминатия път, без да се притеснява да покаже и неуспехите си.

След всичко това мога ли да дам, и имам ли право да дам, преценка за тази поезия. Убеден съм, тя и без препоръки, не само мои, но и на когото и да е, сама ще намери своите читатели-почитатели. Не се налага да се казва да или не. Да даваш такава преценка е все едно да решаваш съдба (Ангел ми е спестил този грях, защото сам е решил своята). Все едно да си аптекар, който с трепета на везни отмерва тънката граница между смъртоносната и животворна доза. Четейки неговите стихове, се чувствам упоен, покорено упоен от тях и те правят с мен каквото си пощяват, или каквото са пощяли.

Много пъти съм се питал кое кара българите толкова да боготворят това занимание, поради което занимаващия се с него наричат поет, и все искат да са поети при доказаната повече от близо два века смъртоносност на упражняването му; какво ги кара, въпреки смъртта на толкова поети?

Общите места в поезията са и общи места в живота. Някои от тях между него и мен са направо конкретни: засичания в младостта ни във В. Търново и Г. Оряховица, тук - в София през 80-те и напоследък - от няколко години не само тук, но и в Каварна, Добрич, Шабла. И пак набързо. И пак - за кратко.

Ангел Русков е писал стихове, когато не е можел да не ги напише... Ученическите, войнишките, студентските години и после... И после е спрял. А може би не. Той си знае.

Зарязал, или незарязал ги, не познавам друг толкова неамбициозен към своите стихотворения стихотворец, толкова търпелив, и толкова лишен от суетното его на пишещите, алчни да видят безсмъртието си приживе.

Чел съм и част от прозата му, която ми довери.

И в нея е силен, даже още по-силен, непосредствен, наблюдателен, с изграден вкус, както е при всяка завършена личност и писател. Случи се миналото лято да бъдем заедно с него и Светлозар Игов на две литературни вечери в Добрич и Шабла. Първата литературно-критическа изява на Русков бе в Добрич. Каква е била ли? Ами в Шабла Игов му каза: - Айде, давай първо ти.

12 години вече и той, като Йосиф, по професия е дърводелец, само че се казва Ангел.

Предпочита да майстори с дървото, отколкото с думите. Предпочита Делото, пред Словото. Из-дел-ия от дърво, дело на ръцете. Те трябва да са яки, окото - набито. Явно, за него думата се обработва много по-трудно, по-твърда е, а дървото - меко. Пред звънтящата мед на фанфарите на славата е избрал да затъне в едва шумящия, все още топъл от труда талаш на неизвестността.

И все пак, понякога е посягал и посяга да създаде и от ония изделия, които наричаме неръкотворни. От дърводелството си почива в неръкотворството, а от него - в дърводелството.

И така, редувайки едното с другото, от време на време да се докосва до ония селения, в които може би обитават ангелите...

04.-08.01.2018

БЕЛЕЖКИ

1. Няколко години подред, преди да издаде тази книга, Ангел Русков ми подхвърляше, че държи тъкмо аз да му прочета ръкописа и да му стана редактор. Чувствал ме близък като автор и човешка съдба... Макар и любопитен, макар и да го знаех повече като земляк, а не като поет, казах му, че съм много зает със своите неща и нямам време. Мина година, година и нещо, а дали не и две, и той пак повтори молбата си. Стана ми неудобно, да не помисли, че се големея, и му казах "а бе дай ми ръкописа, но трябва да си търпелив, знай, че няма да стане скоро". Не бързам, рече. И се изниза може би още една година: на надежда да отворя папката му и на угризения, че все не успявам. Докато един ден седнах...

Освен време, на моите години е нужна и свежест на ума и сетивата, за да проникнеш зад буквите и думите в душата на другия. Не, не само прочетох, поисках и да напиша за прочетеното. Това ми желание, подбудено от поезията на Ангел Русков, се оказа и негово: - Тъкмо ще го дадем за предговор, имам такава договорка с издателството.

Да, ама това намерение не се осъществи.

Вероятно и в литературата, както в природата, нищо не се губи, а преминава от един вид в друг, ако перифразирам един от постулатите на Маркс, който задължително учехме навремето: сега, когато книгата е факт, предговорът може би е рецензия. [обратно]

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2019, № 1 (230)