БИБЛЕЙСКИ МОТИВИ В ПРЕИЗДАДЕНАТА ПРЕТОПЕНА СТИХОСБИРКА НА ПОЕТА СТЕФАН СТОЯНОВ "КРЪВТА НА ГЪЛЪБА"

Маргарит Жеков

web

Литературното събитие на 2019 година, без съмнение, е преиздадената в поредицата "Българска сбирка" на издателство "Литературен форум" стихосбирка на поета Стефан Стоянов "Кръвта на гълъба" (1990), в чието каре издателят многозначително е записал отбелязката "първо издание", тъй като хронологичното първо издание, както разбираме от авторовата встъпителна бележка, е било дадено за претопяване - едно премълчаване на поета, осъществено по особено жесток начин от "демократичната левица", за което узнаваме почти 30 години след извършването му.

Трябва да призная, че успях да си купя бройка от претопеното през 1990 година издание и този факт е едно доказателство, че доброто всъщност не може да бъде смълчано напълно.

Още във встъпителното, даващо заглавието на книгата, стихотворение лирическият Аз, който в случая е и лирически говорител, пресъздавайки опитността на съкрушеното дете, убило с прашка доверчивия гълъб, комуто лирическият Аз в същото време е подхвърлял трошици, по изумителен начин успява да намекне за библейския мотив за гълъба с маслиновото клонче (Битие 8:11), завърнал се в Ноевия ковчег като знамение за скорошното избавление:

Но ти не чуваш. Хлипащ и подсмърчащ,
ме теглиш към крайпътната трева:
маслиновото клонче ли ще търсиш,
което гълъбът е изтървал?

Повечето от 28-те стихотворения в книгата "Кръвта на гълъба" съдържат в себе си своеобразен разказ със своя драматична фабула, която звучи иносказателно и има излъчването на вглъбена духовна притча, но въпросът от приведеното по-горе четиристишие мъдро подсказва, че всяко убиване на гълъб представлява покушение спрямо древния предвестник на Божието спасение като метафора за мира и благодатта от Бога. И още нещо - отъждествяването на живота на гълъба и човешкия живот чрез кръвта ("А сякаш от сърцето ти направо/ кръвта струи...") е и един намек за духовното призвание на човека, защото гълъбът, библейски погледнато, е телесен образ, олицетворяващ Светия Дух при помазанието на Спасителя (Лука 3:22).

В заключителното за книгата стихотворение под заглавие "Ку-ку!" лирическият Аз пресъздава поновому, по свой неповторим, великолепен начин, познатия и от поезията на Янаки Петров библейски мотив за ласката на Бога (Лука 15:20, последна част). За разлика от Аза в поезията на Янаки Петров, който схваща и наказанието от Бога като ласка ("И с мълния да е,/ но ме помилвай, Боже"), лирическият Аз в лириката на Стефан Стоянов разграничава наказанието от милостта на Бога и копнее за ласката на Божията любов преди очакваната осъдителна присъда:

...ще падна ничком в нозете ти -
но не със страх, не прошка да моля:
преди с гняв да вдигнеш ръката си
и сурово да ме осъдиш,
погали ме, Господи, погали ме!

С една своеобразна спартанска самовзискателност лирическият Аз в поезията на Стефан Стоянов смята, че доблестта на собственото достойнство изисква непременно наказание от Бога, но все пак съкровеният му копнеж е мигът на Божията ласка, макар и един-единствен, да увенчае човешката му участ. С това свое съзнание за собствената, заслужаваща Божия гняв, греховност лирическият Аз в лириката на Стефан Стоянов сякаш онагледява истинността на Господното слово: "Но, ако разпознавахме сами себе си, не щяхме да бъдем съдени." (1Коринтяни 11:31).

Но в един-единствен случай лирическият Аз в стихотворението "Ку-ку!", тълкувайки възнесението на човека при Бога според несъстоятелното спиритическо схващане ("ще се издигна в небето,/ откъдето връщане няма"), влиза в противоречие с каноническия библейски мотив, тъй като спасените чрез благодатта на Спасителя човеци се възнасят не спиритически, а чрез облечените си в нетление, възкресени или преобразени тела по време на Второто пришествие (1Солунци 4:13-18), за да "царуват с Него хиляда години" (Откровение 20:6) на небето, ала след хилядата години настъпва тяхното връщане на земята - в даденото му пророческо откровение Йоан Евангелист вижда "светия град, Ерусалим, който слизаше от небето от Бога" (Откровение 21:10).

Забележително е, че лирическият Аз в стихотворението "Ку-ку!" перифразира библейския мотив за Христовото познаване на човека (Йоан 2:25):

Ти най-добре знаеш от всички
човек за човека какво е.

В стихотворението "Дом" лирическият Аз по оригинален начин пресъздава библейския мотив за старозаветния патриарх Ной:

Не може багерът да бъде Ной,
защото пръв в потопа ще потъне.

Тук стихът на поета Стефан Стоянов многозначително намеква, че човешките технически открития и изобретения не могат да заменят човешката личност в Христовия спасителен план.

Освен това лирическият Аз задава ключовия духовен въпрос:

Но колко хора днес във Бога вярват?

Този въпрос звучи като мъдра перифраза на Христовия въпрос в Евангелието: "Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?" (Лука 18:8, втора част).

В лириката на поета Стефан Стоянов намекнатите или перифразирани библейски мотиви внушават насъщната духовна поука, че човекът не е в състояние да изпълни Божия спасителен план само чрез собствените си сили и в своята безпомощност се нуждае от незаменимата Христова благодат.

Претопяването на стихосбирката "Кръвта на гълъба" на поета Стефан Стоянов при излизането ѝ през 1990 година успява за три десетилетия да хвърли в забвение един от големите съвременни български поети, но днес, възкресени за ценителите, неговите гениални поетически открития, озаренията на неподражаемия стил на поетическите му шедьоври, звучат още по-насъщно и навременно сред духовната недостатъчност, от която страда богатият на научни изобретения 21-и век.

Освен библейските мотиви, на които се позовава, лирическият Аз в поезията на Стефан Стоянов изповядва в поантата на стихотворението "Прием" и едно христоподобно отречение от фалша на светското, съчетано със съпричастие към и себеотъждествяване с "един от тези най-скромни братя" (Матей 25:40), с които се отъждествява и Спасителят:

И осъзнал какво е да си сит,
се скитам, гладен, в мрака черно-синкав,
за да си купя пак като преди
шкембе-чорба с последните стотинки.

Но в търсенето на тази опитност лирическият Аз не проявява никакво позьорство. Азът копнее да живее по този скромен и несебелюбив начин, защото дотолкова е приел като свои себеотрицанието и нравственото благородство на Този, Който "няма где глава да подслони" (Матей 8:20), че смята отдалечаването от тези добродетели като предателство спрямо своята най-съкровена същност.

Подобно на Спасителя, Който забелязва всеотдайното приношение на бедната вдовица в ерусалимския молитвен дом (Лука 21:3), в стихотворението "Помощ за пострадалите от земетресението" и лирическият говорител в поезията на Стефан Стоянов има очи за нравствената чистота и душевната щедрост на човека, който живее в приземна стаичка:

За разлика от нас той просто не разбира

какъв е ужасът на горните етажи,
какво е дом да имаш и да го загубиш.
Затуй сега, без дума да ни каже,
измачканите свои десет лева дава...

Без да проявява и капчица нравоучителност, в стихотворението "Улица "Каменно цвете" лирическият говорител чрез покъртително, приносно за световната поезия, поетическо откритие пресъздава ужаса на греха като духовна смърт, трагизма на опитността на сладострастната вдовица, за която апостол Павел пише: "Но която живее сладострастно, жива е умряла" (1Тимотей 5:6):

Но с тоя свят какво я свързва вече?
Квартирата ѝ е преддверие към оня.
Дори леглото ѝ, издайнически скърцащо,
безмилостно напомня на ковчег,

във който, легнала сега, умира:
остава още малко - два-три тласъка -
и тялото на уморения любовник
като огромна буца пръст ще я притисне.

По този начин лирическият говорител в поезията на Стефан Стоянов достига до пълен отказ от декларативността, стремяща се да назове духовните богословски понятия. Вместо да афишира духовните стойности чрез религиозните фрази, лирическият Аз в поезията на Стефан Стоянов предпочита да ги пресъздаде като чувствителен, вглъбен и човеколюбив художник. Библейските мотиви в лириката на Стефан Стоянов винаги са вплетени в художествено изобразената днешна делнична човешка опитност. Дори темата на режисьора Андрей Тарковски, звучаща като апострофична сентенция на повествователя в един от филмите му: "Срамът - ето чувството, което ще спаси човечеството", в поезията на Стефан Стоянов е разработена чрез фабулата на обикновена житейска случка в стихотворението "Донаборници": на донаборници, извикани на преглед пред военна комисия, е дадено нареждане да съблекат всичките си дрехи, когато в помещението влиза медицинската сестра и момчетата, изненадани от присъствието на жена, прикриват с длани слабините си, но тъкмо тук се проявява великолепната дарба на поета, който превръща баналната наглед неловка събитийност в проникновена притча с вселенски измерения:

Те сякаш от надвиснала опасност
се бранят със момчешкия си свян.
Кой знае, може с него да опазят
зародиша на бъдещия свят.

Впрочем темата за момчешкия свян, но породена не от собствената, а от бащината голота, е и известен библейски мотив, засвидетелстван в Битие (18:28), и там тя, оценена от Бога като изява на един почтителен и праведен характер, става причина за благословението на Създателя, изречено чрез бащините уста за цялото потомство на Ноевите синове Сим и Яфет, докато липсата на свян у Хам довежда до проклятие за всички потомци на бащата на Ханаан. И още нещо - 'бъдещият свят' е и библейско понятие, синоним на Божието царство, обозначаващо новата земя и небе, пресътворени от Бога в заключителния етап от Божия спасителен план, за да бъдат в съзвучие с нетленността на недосегнатото от зло вселенско Божие творение, така че, прочетена в този смисъл, поантата на стихотворението "Донаборници" показва колко задълбочени могат да бъдат духовните послания на изумителния, родения поет Стефан Стоянов.

Юни-14-15 август 2019

© Магарит Жеков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2019, № 8 (237)