ВЯРНОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Всъщност верността е нещо доста далечно от вярата. Верността е битова, макар в обществен оборот да е свързана с идеали, клетви, отечества и прочие. Но как да бъдем верни на някакъв идеал, когато той е фикция? Верността е свързана с двустранни отношения, с писан или изречен договор. Двама души, свързани с приятелство, любов или брачни обещания - а пък верността измерва здравината на тези отношения. Някои я смятат за много важна, други гледат през пръсти; но общо взето на верността се държи. Сама по себе си тя не е лошо нещо; лошото е, когато една от страните, пък дори и двете, гледат на нея като най-строг закон.

Мен самия са ме лъгали достатъчно много, за да вярвам в нечия вярност. Ако не става дума за куче, верността към мене е доста рядко явление. Никога не съм поставял като условие някой да ми бъде верен до гроб - чак толкова глупав не съм. И приятели са ме предавали, и жени, и то в достатъчно количество, за да имам право на песимистични генерални изводи. Истина е и моето нехайно отношение към верността; но то е такова и към целия живот във всичките му проявления.

Понякога ме е боляло заради нарушена вярност спрямо мене - но бързо ми е минавало. Понасям го не по-тежко от порязване при бръснене. Само на два-три пъти ме заболя много и задълго. Дори досега наболява. По-силно от обичайната фантомна болка на мястото на липсващите дами. Но и това минава; дори понякога затихналата болка ми е приятна - значи все още не съм съвсем безчувствен.

Но когато стане дума за вярност, винаги се появява онази жена. Съвсем случайна сладурана... или поне така ми се струваше. Виолончелистка; това бе повод за доста глупави закачки и шеги от моя страна. Няколко месеца бяхме заедно - приятно, неангажиращо, весело и удобно. През това време имах и забежки - с този термин обозначавам внезапните щуротии, дребните подаръци на съдбата, подобни на намерени монети в старо сако. Имам суеверния страх да отблъсна подобни подаръци, съдбата е обидчива; но и не ги разгласявах, спазвайки библейския принцип дясната ръка да не знае какво прави лявата, и обратно.

Само че виолончелистката научи или пък се досети и неочаквано го прие много навътре. Извинявах се, лъгах-мазах, обясних колко много пъти съм й бил верен и даже се намусих. Наистина ми беше неприятно да я огорча; но хич и не подозирах, че съм бил впримчен в някакви сакрални обети за вярност. Колкото повече приказвах, ставаше по-зле; и когато се уморих и изчерпах доводите си, тя вече затваряше вратата отвън.

Успокоих се с обичайното "Всяко зло за добро", почерпих се и след седмица бях същия стар Сотир - волен дух в свободно тяло; а когато си спомнях за нея, изпитвах леко раздразнение. Все пак тя ми натрапваше угризения заради деяния, от които никога не съм обещавал да се отказвам. И така полека-лека и тази жена избледня и влезе в сандъка със спомени, дето ги трупам за далечните старини.

Тъй минаха десетина години. И един ден, докато щраках риболовните канали, неочаквано я видях. Гостуваше в някакво женско предаване, беше спечелила награда в Швейцария или Швеция и изглеждаше ослепително в официалната си рокля. Средната възраст я бе разхубавила още повече; усещането бе за топла красота. Заслушах се; тя ловко заобикаляше тъпите въпроси на водещата и изпитах неочаквана гордост. Сърцето ми се разтупка някак особено, точно като на глупавите мъже. Тя говореше за музиката си, а водещата разпитваше за лични, интимни неща... та за какво друго? И накрая успя все пак да изтръгне едно признание... или откровение? Все пак ние сме женско предаване, нашите зрителки се интересуват не само от кариерата ви. Защо все още сте неомъжена? Смятате, че бракът ще попречи на кариерата ви, или още не сте срещнали подходящия човек?

Тук моята приятелка замълча задълго и накрая каза:

"Чакам един човек да се промени".

После стана и се сбогува.

Чак след два-три дни реших да й се обадя. Обещах си да звънна само веднъж и никога повече. Точно като глупавите мъже. Никога не съм бил толкова развълнуван преди разговор с жена. За мъже да не говорим. Дадох на телефона шанс да звънне пет пъти; но тя вдигна още след второто звънене.

"Здравей" - казах, и освен това "Как си", "Какво правиш" и прочие глупости. Тя отговаряше любезно. Гледах ти интервюто, много си красива, и тъй нататък.

"Благодаря, страшно си любезен" и прочие дъра-бъра. И накрая се пресрамих и запитах: Мене ли имаше предвид, когато... там, дето каза...

След кратко мълчание тя каза:

"А ти... ти промени ли се?"

Сега пък аз замълчах. И признах:

"Не съм мислил за промяна. Аз съм си аз".

"Знаех си - смехът й горчеше. - Поне не лъжеш".

"Не обичам да лъжа. Забравям какво съм лъгал и веднага ме хващат, затова".

"Същият си. Верността ти е противопоказна".

"Никога не съм обещавал вярност. И не съм я искал от никого".

"Да, не си. Но аз тогава мислех, че верността се подразбира".

"А сега как мислиш?".

Тя замълча, може би въздъхна, прецени думите си:

"И аз не се променям, не само ти. Предпочитам да остана вярна на един призрак. Освен това съм ти благодарна. Животът ми би бил непоносим, сигурно и твоят. Всъщност ти ме освободи. Сега имам музиката си, имам кариера. Иначе щях да имам теб. Нищо друго. Виждаш ли как верността се отплаща?"

Тя се засмя. Представих си я - тъжно усмихната, хубава, земна. Топла доброта. Идеална съпруга за добър, послушен човек.

"Сърдиш ли се, че ти се обадих?".

"Благодаря ти, че не ме излъга. Можеше да излъжеш, че си се променил".

"Казах ти - не лъжа. Почти никога. Просто не умея".

"Ако беше излъгал, щях да ти повярвам. Сигурно съм го искала. Знаеш ли... дочуване".

"Или довиждане?".

"По скоро... сбогом".

Тя прекъсна, аз отидох до огледалото и зяпнах в себе си. Бях същия, като едно време. Е, малко назъбен от бръчици, малко по-тъжен, малко по-самотен. Все тъй неподходящ за добра и вярна съпруга, за дълбока и обвързваща връзка. Аз работя и се прибирам вечер с покупките, тя ме посреща с целувка, след като ми е била вярна целия ден. После вечеряме и тя ми свири на виолончелото, докато дремя с чаша вино. И така - дни, месеци, години, цял живот.

Излязох на улицата и потърсих забравата по най-бързите и достъпни начини.

След време стана дума за верността, и то с леля Марго. Тя неочаквано се натъжи, помълча и после изтърси:

"По дяволите тия глупости! Вярност! Кой пък я измисли нея? Само пълнят главите на хората с дивотии! Пенелопщини! Те имат ли представа какво значи вярност? Че тя да не е за всекиго? Верността да си стои в романчетата; ние сме хора прокълнати, само вярност ни липсва! Ха! На свинче - звънче!".

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.11.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.