НИРВАНА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

В "Ювенес" редовно идваше един мебелист; изпиваше бутилка червено вино с порция сланинка - никога повече и никога нещо друго - и затваряше очи в сладка дрямка. Когато го будеха, се възмущаваше: Тъкмо бях постигнал нирвана!... В гласа му бълбукаше презрение към недостойните и неспособните да се извисят до нирвана, при това с нищожни разходи. Представяше се за бивш наркоман, самоизлекувал се със силата на волята си; според мене лъжеше, изграждаше си авторитет пред обществото. Никой не беше привързан към него, но мнозина любопитстваха каква ще е тази нирвана и толкова ли е приятна. Може би мебелистът просто не го биваше в пиенето и бутилка вино го отнасяше чак в облаците, или пък яхваше някоя от никога несбъдващите се мечти и кръжеше с нея в пространствата на въображението. Но каквото и да беше състоянието му, той го обявяваше за нирвана и беше кощунствено да го откъсват от нея; особено пък с настояването да си плати сметката, защото кръчмата затваряла. Той не бе чувал, разбира се, за Кърт Кобейн - ако пък го чуеше, би наритал радиото; но ето, една и съща думичка, санскритска при това, ги обединяваше някакси през пространството, времето, непробиваемите културни и умствени различия - думата Нирвана. Какви ли противоположни значения намираха двамата в нея? Нямам сведения как е бил Кърт Кобейн със санскритския език, говорим или писмен; но нашият дърводелец дори не би прочел думата. Любимата обща дума на двамата. Но такива са думите - уж точно определят нещата, лепят се като етикети по тях - а всъщност звучат различно във всяко ухо и означават всякакви различни неща. Понякога се чудя как изобщо успяваме да разберем нещо помежду си - или пък просто се залъгваме. Нищо не сме разбрали, но това няма никакво значение за никого и животът просто си продължава, незабелязващ нашето безсмислено присъствие. Или отсъствие.

За Кърт не съм сигурен, но за дърводелеца нирваната несъмнено значеше пустота в главата; откъсване от досадното съществуване и временна забрава. Червеното вино набързо опразваше черепа му и го отнасяше в безвремието; това бе неговото дребно щастие, купено евтино, като всяко менте; но може ли всеки да си купи оригинал?

И ето, аз поисках също да достигна нирвана. Бях заприщил едно вирче за пъстърва насред планината, на километри нямаше жив човек и това утоляваше глада ми за самота. Няколко глътки ром - и по примера на ювенеския дърводелец склопих очи, легнал по гръб под дебелата сянка и започнах да разпъждам мислите от главата си. Отначало неприятните - това го умея отдавна и го върша с лекота; след тях по-забавните и приятните; а накрая изметох и сенките на мечтите. Тия сенки прелитаха понякога през разширеното ми умствено пространство, сякаш черепът ми се бе уголемил до границите на видимия свят и в разредения му въздух се рееха странни птици, без посока и ред. Търсех Нищото, без да знам дали точно то ми е нужно. Нямах представа какви са белезите на нирваната; може би за всекиго са различни и затова никой не може да я обясни. Празнота, липса на дразнители, полет, мъртвешко успокоение, сън без сънища - какво ли е? Знаех колко усилия и тренировки са нужни на обикновения будист да извърви този път; и не това търсех. Трябваше ми малката, къса, пряка пътечка, използвана от дърводелеца. За прагматичния балканец мързеливият начин е винаги предпочитан, пък ако ще и наградата да бъде по-скромна - сметката пак излиза. На сиромах човек и половин нирвана му стига, пресмята балканецът - особено когато е постигната с любезното съдействие на виното, най-безценния приятел человечески. Пък и да е фалшива нирвана, пак не си на загуба. За тия пари - толкоз.

И така лежах, попивах земните пулсации, постепенно дърветата се размиха в зеленикави облаци и отплаваха; дневната светлина се приглуши и доби синкав оттенък, сякаш снишеното небе обгърна със синева топящия се свят. Настана тишина, по-прекрасна от всякоя музика - дълбока, плътна, проникваща и хладна тишина. Усещанията вече не бяха мои; аз бях нещо друго.

Сотир губеше сетива, беше никъде; аз го следвах, ту въплътен в него, ту се стапях в пространството; но и пространство нямаше, само топлина и доброта. В дъното им бавно пулсираше бледосинкава топчица. Аз - или Сотир, или друг, скрит в нас, се реех в това Нищо и то полека ме поглъщаше, смилаше, превръщаше ме в себе си. Не зная дали беше приятно; намирах се извън обхвата на телесните усещания, те вече нямаха смисъл и значение. Сливането с нещо - това беше всичко; метаморфоза, прилична повече на смърт, естествена и необходима. Не беше забрава, напротив; съзнанието ми бе ясно, но изчистено от излишното; просто от всичко. Разумът бе изчезнал, в това място, време или състояние нямаше нужда от разсъдък, плод на материята е той - а материята липсваше. Безтелесен, бях доброта, чистота, лекота; частица от Нищото - и цялото му величие. Не беше винената забрава, нито летежът на съня - там влачим в пространството дрипите на тялото си; сега или тук нямаше пространство. Всяко пространство има граници, обем, тегло; аз обитавах или бях нещото, неограничено от тези мерки. Всичко - земята, светът, хората с техните безумия; дори Клавдия магьосницата - нищо нямаше.

После бледосинята точка - единственото, приличащо на живот - потъна в нищото, разумът някак си се върна, моята нова вселена се стопи, стовариха се усещанията и ужасната тежест на тялото ме скова; съпротивлявах се, но магията се бе разсеяла, отново бях заклещен в телесната черупка и с мъка се намествах в нея; и пак бях онзи Сотир - спасителят, неспасил никого и сам останал неспасен.

Това беше първият ми опит да се гмурна в Нищото, търсейки нирваната; при това бе предизвикан от един глуповат квартален мебелист, а не от манастир мъдри учители. Но аз тъй или иначе не подлежа на дресировка и те нямаше да постигнат нищо. Дори да повярвам на някой многоучен умник, накрая пак ще избера своя път. От инат ли, от дивотия ли, не знам, но повечето балканци сме такива, а останалите не са балканци, а послушно стадо, плод на несполучливи кръстоски и вътрешносемейни бракове.

Разбира се, още тогава разказах преживяването си на Емануил, а професорът окуражи опита ми с бутилка вино и веднага свърза тайнствената нирвана, обиталище на издигнатите духове, с Теорията си за смъртта на поетите и по-точно с нейната

ХИПОТЕЗА ТРЕТА

Поетът пиеше втората чашка кафе - какво ти кафе, леблебия, препечена, за да нагарча, но само това му позволяваше лекарят. Прегледа с погнуса сутрешните вестници и взе новото поетично списание, издавано от негови врагове. Пращаха му го нарочно и безплатно, а той го четеше, воден от нездраво любопитство - докъде ли ще стигнат тия кресливи самохвалковци с техните символични видения, кули, царкини и всякакви болнави състояния. Поетът ги презираше; той беше реалист, описваше видимото и затова народът го харесваше, а ония бродеха голи и боси из кръчмите и дебнеха някой да ги почерпи. Само действителността трябваше да се описва, и нищо друго, той твърдо вярваше в това. Онези налудни видения, обземащи разните му там символни поети, просто бяха плод на болести, ако изобщо съществуваха; нищо чудно авторите само да ги имитираха в манията си за оригиналност.

Той изгледа с доволство собствените си томове, наредени в библиотеката - все пак не бе малко постигнатото досега. Разбира се, може още много да напише; но и дотук да остане, пак е достатъчно. Кой друг е написал толкова - никой; впрочем всичките тия драскачи да си съберат вкупом книжките, и наполовина нямат от неговите. Във всеки дом има негови книги, а тях и имената им не знае никой, и няма да ги научат.

Новото списание бе пълно, както и очакваше, с неразгадаеми, мрачни стихове, дето дори образовани люде не биха разчели, да не говорим за народа. Тогава за кого и за какво пишеха тия несретници? Какъв смисъл има да драскаш думи по вятъра? Писането трябва да се уважава, то е труд. Труд и само труд! Градина, лозе е то - всеки ден сядаш и работиш, и написаното се трупа, и се отплаща многократно след време. Сядаш и работиш - всеки ден. Ако образите и идеите не дойдат самички, ще ги търсиш, докато ги откриеш и запишеш. Всъщност най-вече за това Поетът презираше ония драскачи - те излъчваха мързел. Седяха, зяпаха облаците в небето и чакаха, докато обръщаха чаша след чаша - да дойде вдъхновението и да излеят мировата си скръб в префинени строфи. Стиховете им изглеждаха като бледи дантели върху шаячните дрехи на българина - дотолкова бяха неподходящи и ненужни.

И въпреки всичко - Поетът с неохота го призна - той усещаше и малко завист. Те бяха побъркани, разбира се, но лудите са щастливи по своему, светът не ги интересува, той минава покрай тях, без да ги ранява. Ето на, издали си списание, няма да издържи и два-три броя, но това не ги тревожи, ще издадат друго; изобщо живеят в измислената си действителност и сигурно са щастливи в голташкото си битие. Като пребити псета са; а наместо да си подвият опашките и да се скрият вдън земя, те го лаят, подиграват се и някои даже хапят.

Той захвърли списанието и побърза да излезе навън - там всичко бе спокойно, сигурно, обществото го обичаше и уважаваше, минувачите го поздравяваха с почитание. Имаше среща с един търговец на етерични масла, бяха се сприятелили отскоро и много си допаднаха. Търговецът бе сериозен човек, със здрави възгледи за литературата, държавното и военното устройство, въпреки разликата в годините. Поетът отдавна не бе имал такъв добър приятел. Всъщност, като си помисли - никога не бе имал.

Взе бастунчето, сложи си гарсонетката и се запъти към кафенето в центъра, където търговецът несъмнено го чакаше вече - той винаги идваше по-рано, в знак на уважение към Поета.

Убиецът близваше от кафето и чакаше. През големия прозорец, обрамчен с тежки завеси, съзря Поета, размахващ тънкото си бастунче с артистичен финес. Сякаш светът е негов - помисли убиецът - стъпва като завоевател. Собственик! Велик и непогрешим!

Той изтри подигравателната усмивка, когато Поетът влезе в салона. Келнерите мигом се разтичаха, макар да не очакваха бакшиш, пък и Поетът от години си поръчваше кафе и вода. Толкоз. Изпиваше първо половината вода, после изблизваше едва-едва, като коте, половината кафе, и отиваше до тоалетната. След това бавно изпиваше останалото, обръщаше чашата върху чинийката, за да се образуват магическите форми на утайката, по която гадаеше бъдещето си. Ритуалът бе един и същ, закостенял с годините, и убиецът го бе проучил отлично.

Интересно, помисли си той, дали днес ще си познае бъдещето?

Двамата се поздравиха приятелски, с потупване по раменете; келнерът тутакси донесе кафето и водата на Поета. Двама почтени господа, елегантни и възпитани, чест за най-елитното кафене в държавата.

Разговорът им се завъртя, както обикновено, около реколтата на розите и разните билки в родния край на Поета - там бяха казаните за изваряване на търговеца и оттам ароматните масла поемаха пътя из цяла Европа. И тази година всичко бе наред, търговецът бе доволен, неговото настроение се предаде и на Поета и той сподели как напредва новата му книга. С годините все по-малко му се пишеше, намаляваше трудолюбието и само вкоренените навици го държаха с часове на бюрото. Освен това застаряващото сърце все залиташе накъм жените, сякаш непрекъснато търсеше нова муза да захрани чувствата и те да предизвикат прилив на поезия върху листа. Поетът държеше да запази обществения си образ на несломим мъжкар и общуваше само с дискретни дами, свенливо премълчаващи напредващото му старческо безсилие. Този театър бе започнал да му омръзва, пък и завистливите забележки на вестникарите бяха се превърнали в ехидни подигравки; май наистина идваше време да склони глава пред жестокостта на възрастта.

И все пак той попита без заобикалки - те биха били обида за интелигентността на събеседника му - дали сред неговите вълшебни билки и парфюми няма някакво средство за възвръщане на мъжката сила. Но да, разбира се, възпитано отвърна търговецът - точно така би кимнал някой френски професор - разбира се, драги, и за мене ще е чест да ви услужа, абсолютно между нас, с един чудесен еликсир... И той накъсо описа вълшебното масълце, върнало страстта на доста благодарни мъже, чиито имена, разбира се, спести. Поетът кимаше стеснително; накрая промърмори: то аз все още не съм на зор, но от любопитство, пък и знае ли човек... Събеседникът разбиращо се усмихваше: да, естествено, за всеки случай ще ви го донеса следващия път, пък вие както решите... Двамата изглеждаха предоволни един от друг и когато Поетът по традиция се запъти към тоалетните, по лицата им сияеха усмивки.

Търговецът нехайно бръкна във вътрешния си джоб и извади мъничка тенекиена кутийка.

И тогава спомените му се подредиха и завъртяха; и той отново бе романтичният младеж с малкото кожено тефтерче в ръка; а в тефтерчето се криеха най-съкровените му стихове, неговите съкровища; с тях щеше да превземе света, както и сърцата на хиляди прекрасни жени - само веднъж трябваше да навлезе сред литераторите, да види името си напечатано. Тогава несъмнено щеше да дойде признанието и внезапната слава да го възвиси до Парнас. Той препрочиташе и рецитираше двайсетината си стихотворения десетки пъти на ден, и все повече се убеждаваше в техните качества; докато накрая се престраши, преписа ги на чисто и ги прати на Поета с едно кратко и почтително писъмце за мнение.

По това време Поетът беше консултант в литературния вестник, веднъж месечно отговаряше на подобни писма и публикуваше харесалите му стихове. Неговата страница бе твърде популярна сред начеващите, пък и известните вече пишещи; смяташе се за показалец накъде върви литературата в тия сложни времена. И така младежът зачака отговор и тия седмици се оказаха безкрайни и мъчителни. Докато един ден отвори вестника и прочете:

"Г-ну П-ову,

Господине, не зная какво е Вашето занятие, но очевидно от вас поет няма да излезе. Вашето стихотворение "Нирвана" показва вопиюща неспособност и непригодност за поетически занимания. Щом сте взели да пишете за нирвана и тям подобни модни дивотии, защо не прочетохте поне г-на Мережковский и неговото известно стихотворение с това име? Тогава едва ли бихте се осмелили да посегнете към перото и мастилото, както твърде необмислено сте направили. Другите Ви творби също не са по-добри, дори напротив. Моят съвет е по никой начин да не продължавате с тези отчаяни опити и да си намерите подходяща за натюрела Ви професия. От всяко дърво свирка не се получава. Може би ще бъдете добър в някоя друга област на живота - но в поезията не се бъркайте! Тя е олтар, свещено място и там се допускат само хора, белязани свише, какъвто Вие без всякакво съмнение не сте".

Това беше отговорът на Поета и сега търговецът усети как устните му безмълвно го повтаряха - както хиляди и хиляди пъти през изминалите трийсет години. Всеки ден, всяка нощ. Оттогава не написа нито ред, сякаш думите на Поета бяха прерязали жилата на вдъхновението. Нито написа, нито прочете вече стихотворение. Те носеха само болка, тя прекипяваше в омраза. Светът му завиждаше за лесно добитото охолство, а той се усмихваше любезно и тайно облажаваше голтаците из механите - те се пояха и хранеха с думи и образи, недостъпни вече за него. Всички го смятаха за преуспял - само той знаеше истината. Беше един неуспял поет и другото нямаше значение.

Толкова години, толкова мъка... Дошло бе време за разплата.

Той извади от кутийката едно топче, подобно на восък и го пусна във чашата с вода на Поета. Той тъкмо излизаше от тоалетната и доби походката на монарх сред ликуваща тълпа.

"Побързайте, приятелю - любезно каза търговецът - кафето ви съвсем изстина".

На следващия ден той пак седеше в кафенето и прелистваше вестниците. Журналистите се надпреварваха с всякакви версии за внезапната смърт на Поета. Преобладаваха мненията за тайнствена посетителка с необуздана страст, на която заслабващото му сърце не е издържало. Стари любовници, тайни обожателки, почитателки, пламенни учителки, дори слугини - всякакви предположения пълнеха вестниците и търговецът искрено се забавляваше.

"Един мартел, двоен" - поръча той. Келнерът веднага дотърча и със служебна покруса си позволи да каже:

"Каква трагедия! Вие бяхте приятели, нали?".

"О, да - кимна съкрушено търговецът и отпи от коняка. - Много, много стари приятели".

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.