МРЪСНАТА ДУМА ПИСАТЕЛ (1)

Коста Радев

web

Множеството сериозни автори предпочитат да пишат литература и да стоят далеч от политиката. Но тази позиция, подходяща за страни с нормален политически статус, е почти предателска в държава като нашата, затънала все още до ушите в комунистическата гнусотия. И поради тази полепнала навсякъде, включително и в душите ни слуз, литературата просто е несвободна, независимо от правото на всеки български творец да емигрира където иска и да мие чиниите там. Когато - всъщност АКО някога страната ни се отърси от червената лъжа и мръсотия, тогава можем да се затворим в херметичния си литературен свят или да търчим из ливадите и да драскаме изящни стихчета за пеперуди и чучулиги.

Така че доста време имаме пред себе си. Или пък никакво?

Разбираемо е защо говоря предимно за миналото. Мислещите хора са като айсберг - с времето относителната тежест на скритото минало се увеличава, тъй като бъдещето - надземната или надводната част - се топи бързо и неумолимо. И също както при айсберга, невидимото ни крепи, поддържа равновесието и накрая се превръща в наша единствена същност. Но ние рядко мислим за това, човешките очи са поставени на високото и от върха никой не вижда корена, а погледът се плъзга към примамните лъжливи хоризонти, макар чайките да бият крила и крещят, че там няма нищо или в най-добрия случай и там ви чака същото.

Така че миналото е същественото в човешкия живот. Бъдещето никой не го знае, я го има, я не; а настоящето е като мигване, то е секундата, в която бъдещето се превръща в минало и поради своята ефимерност е просто пренебрежимо. Но нека поразтеглим все пак границите му и да надникнем в получения тесен процеп като дете, надзъртащо през дъските на стобора в съседния двор.

И тъй - какво е да пишеш в днешно време? За да си отговорим, първо трябва да определим физиономията на днешното време. Героичните времена в историята на един народ раждат поети-герои. В подлите времена отвсякъде се разпълзяват поети-подлеци (върнете се за миг трийсетина години назад). А мътните, граничните, неясните времена? Нашето сегашно е точно такова - на границата между две епохи, когато, потопени в непознатия ни, напреднал нравствено и икономически свят, ние извършваме упражнение по преминаване от диктатурата на идиотите към общество, което нищо не обещава и с нищо не ни залъгва - просто те пуска на свобода да правиш каквото щеш, да се храниш, както успееш - само да не пречиш на останалите. Плашеща е тази неясна свобода, изглежда безгранична, макар да не е; все едно се озоваваш в открито море и отникъде не виждаш бряг. Както е било винаги през вековете, преди да дойдат онези зловещи наглеци и да ни убедят, че затворът значи спокойствие и сигурност.

Не раздвоено, а разтроено общество; едни са стъпили вече на отсрещния бряг, други здраво са затънали в калта на старото, вкаменили са се и докрай ще си останат там; трети пък се колебаят, плашат се, стъпват несигурно - ни напред, ни назад. Ясно е - само от решителните творци, преминалите на свободния бряг може да се очаква модерно, достойно творчество; но и те обикновено предлагат колеблива продукция, подобна на някогашната инфантилна проза, само че напълно разкрепостена. За съжаление, криворазбраното й разкрепостяване не е свобода на духа, а слободия на перото; и не в кръв е натопено то, както пишат децата на свободата, а във вагинални секрети. Сякаш с формалното отсъствие на цензурата са паднали и всички морални табута; за знаме се издигат неколцина автори от различни националности, почерпили лексиката - пък и сюжетите - от стените на обществените тоалетни. А самият факт на техните многохилядни тиражи е тъжно потвърждение на вредата от задължителната грамотност; защото духовно нищият използва дори буквите, за да си набави тъй необходимата му доза мръсотия и простащина.

След тази най-обща картина на днешното ни общество, люшкано между гнусното минало и неясното си бъдеще, нека се взрем в тези едва видими насекоми, заели се с писане, наместо да трупат като торни бръмбари личното си кълбо благоденствие. Това звучи дори ласкателно за писачите, ако не броим убедеността на повечето от тях, че посредством писане можеш лесно и бързо да постигнеш известност, слава и произтичащите от тях всевъзможни облаги. Това може да е вярно за някои обитатели на други територии и други времена; но у нас в днешни дни е просто глупаво да разчиташ на перото да те храни. Голям глад ще падне, както казват рибарите пред бушуващото море.

При комунизма - или каквото там беше онова отвратително обществено устройство - можеше да си осигуриш прилично препитание чрез писане. При едно условие - да пишеш според наставленията на комунистите. Продаваш си свободата, честта, таланта срещу сребърници. Огромното множество пишещи го правеха охотно. Останалите потъваха в забравата. Просто и ясно. Съвършено ясно. Избирай.

Но това отдавна се знае. Нещо повече - отдавна вече е забравено. Ние сме си пъхнали носа в пролуката между Преди и След - в тясното Сегашно, дето нямаме търпение да отмине минута по-скоро, каквото и да ни чака оттатък. И така - какво и как пишем Сега, защо го пишем и предлагаме на читателския съд с надеждата присъдата да бъде оправдателна? Най-лесно е да се озърнеш наоколо и да пълниш страниците с картините от живота в сегашното си време; това подсказва защо реализмът е така високо ценен от повечето пишещи, и чак си е отгледал собствен подвид читатели и литературоведи, търсещи преки аналогии между авторовото повествование и жалкото си битие. Браво, - аплодират те - как хубаво е описал мошеника в пета глава, досущ като бакалина от нашата улица!... Търсенето на подобна достоверност е комплексен резултат от авторовата, читателската и критическата глупост; но то е факт и не можем да го пренебрегнем. Друг е въпросът, че множество текстове нямат никакво друго достойнство освен фалшива достоверност, или - както мъдро казват учените критици, тези текстове са документ на епохата. Което си е епохална глупост; но чели сме и къде по-епохални.

Тук искам да спъна малко авторите, юрнали се да ровят мръсотията на текущото време: Колкото и да чоплите в калта, действителността винаги е по-отвратителна, отколкото можете да я опишете. И най-ужасният трилър, съчинен от перверзната фантазия на някой автор, бледнее пред стотици истински истории. Действителността прегазва измислиците и доказва само едно: Човекът може да е бил някога Божие творение - и сигурно е бил; но оттам нататък е бил оставен в ръцете на еволюцията. А тя има само една цел - да промени Божията направа от лошо към по-лошо. И несъмнено е успяла.

Изкуственото делене и парцелиране на литературата и лепенето на етикети, без което занаятът на критиците ще залинее и съвсем ще се изроди - е не само безполезно, но и вредно. Една уважавана професорка определи навремето моите скромни книжки като постмодернистични. Това ме подтикна да прочета каквото намеря за постмодернизма и да сравня съчиненията си с неговите постулати. Нищо не разбрах, не достигнах никакъв извод. Май и самите негови теоретици не бяха съвсем наясно. И оттогава се гледам сутрин в огледалото и се питам - абе ти си ли постмодернист, или само се правиш на такъв?... Така и до днес не знам дали изводите на професорката бяха хвалба, или обвинение; все пак вярвам, че ме е хвалела, защото ме обичаше.

Ако трябва да оцениш книга, просто напиши харесва ли ти, или не; всичко останало е празнодумие. Когато се разглеждат нещата, няма нужда да се разглобяват на молекули само за да покажеш колко чужди думи знаеш. Разбира се, трябва да избягваме и другата крайност - прекаленото дистанциране от текста; ако търсим само общи показатели, ще се убедим, че балетът и маршировката са близнаци, защото в края на краищата само повтарят предварително заучени движения. Книгата си е просто книга, някои я харесват, други не - и това е. По-нататък ще се спрем на клиентите, към които е насочен продуктът Книга; засега ще се вторачим в самия продукт - как е произведен, защо е произведен и какви са сроковете му на годност.

Казахме вече няколко думи за реализма, без да ръсим излишни ласкателства; но той не е толкова нарочно избран художествен метод, колкото светоглед на автора. Има го и в исторически, и във фантастични и всякакви други книги, блика отвсякъде като вода в разсъхната лодка. Най-често се изразява в безброй излишни подробности от всякакво естество; според автора това говори за наблюдателност, проникване в атмосферата и постигната достоверност. Достоверността е много важна за реалистите - тя замества липсващото въображение и полета на мисълта и - пак според тях - е висше качество на литературата. Четейки техните произведения, често забелязваш границата на авторовата фантазия - точно когато аха-аха достига някаква височина и ще излети, авторът скача на земята и почва да рови в пръстта. Но това едва ли е само границата на въображението. Може това да е и границата на таланта, а? Много, много е вероятно.

Но какво всъщност е талантът? Стара мярка за тежина, равна на трийсетина кила. Талантът стига, за да размахаш крилата - обаче това го може и кокошката в двора; освен това трябва още и да полетиш, да се възвисиш, да изгориш като Икар и да продължиш летенето в безкрая, прегърнал някой ангел.

Но на колцина е дадено това?

Сред авторите, подвластни на този епидермален реализъм, битува вярата в писателското трудолюбие. За тях вдъхновението е поетическа измишльотина. Налягай си задника на стола и тракай клавишите, а в почивките чети вестници - те са пълни с истории, дето само чакат малко да ги доукрасиш.

По такъв начин реалистичното писане се свежда до нещо между документалистика и журналистика - и двете повърхностни. Естествено, и резултатът е подобен. За да разсеят смъртната скука, вееща от текстовете им, авторите обилно ги ръсят с насилие, секс и откровени простащини, а това още повече насища досадата.

Ще вметна само една илюстрация за разликата между рутинното и вдъхновеното писане. При това ще използвам световно име - Хемингуей. Старият Ърни е написал много хиляди страници, при това прав и с молив - някаква странна форма на себеизмъчване. И точно когато е станал световно известен със съчиненията си - полудокументални, полухудожествени - изведнъж го спохожда Вдъхновението. Отваря се вратичката към небесата, слиза ангелът, заличава досегашните натрупвания в мозъка му и ръката сама започва да пише простичката история за рибаря Сантяго и великата му риба. Кратка, сбита, изчистена, гениална. След това ангелът отлита и Хемингуей продължава да пише както преди. Чудото е приключило, било е сън, но слава Богу, сънят е записан на стотина неочаквани странички, белязани с присъствието на сили извън нас.

Като погледнеш отстрани, тази книжка си е жив реализъм. Но само повърхностно. Всъщност тя разкъсва черупките на реалистичното, превръща се в метафора, мечта, зов и химн; излита в сферите на поднебесното, напуска света на предметите и се рее в царствата на понятията, поезията и сънищата. Сечивата са реалистични, реализмът е боята за картината, но самото изображение е инспирирано от Бога и те отвежда в неговите светове.

А не е ли това първата, главната и единствената мисия на изкуството?

Естествено, коронованите учени ще се изхилят на всяко тълкуване, подобно на моето, и ще изсипят отгоре му авгиевите обори с доказателства от материалистическия си арсенал. Реализмът все още съществува само заради армията критици, готови да разръфат и Шекспировата памет, но да опазят свидния си реализъм от свръхестественото; а то е лоното на вдъхновението. Мистична, опасна дума! Срещу дуендето на Лорка те ще извадят енцефалограми, доказващи лудостта на поета. Няма нищо чудно в реакцията на критиците - лишени от достъп към небесните тайни, те просто отричат съществуването на небе. По същия начин евнухът отрича сладостта на акта. В това отношение много ми приличат на водещи от псевдонаучните канали, упорито търсещи физическо обяснение на явления, непобиращи се в правоъгълните кутии над раменете им. Измислят купища доводи, по-неубедителни от най-невероятното чудо; и накрая, неуспели да убедят дори себе си, авторитетно обявяват за лудост да вярваш в такива неща.

Ами добре де, луди сме. И какво от това? Ние си го знаем и се харесваме такива.

Нека се замислим малко: в колко книги, прочетени напоследък, сте усетили тока, магията, лудостта на вдъхновението? Ако сте късметлия - две-три; ако са повече, значи имате твърде ниска летва.

Накратко - без вдъхновение писане не става. А когато - или ако - то ни споходи, става ясно и какво, и как да пишем. Появява се и темата, изникват от нищото героите, в мъглата се провижда и формата, и гледната точка; чувствата ни обгръщат като полъх на вятъра; и изведнъж всичко става ясно, лесно и хубаво. Тук трябва да напомня нещо важно: повечето графомани са убедени, че вдъхновението е тяхно естествено и постоянно състояние; но за тази порода творци ще говорим подробно по-нататък. Те може да не стават за четене, но са занимателен обект за изследване.

Накратко, пий си кротко питието и чакай вдъхновението, вместо да си скубеш косите над хартията, а после читателят да си ги скубе.

Така наистина е най-разумната позиция. Много често мъдростта лежи утаена на дъното на чашата.

Но ако това проклето вдъхновение не дойде? Ако те подмине, ако животът си изтече в празно очакване? Тогава какво?

Ами нищо. Всеки живот в края на краищата е едно разочарование. И сигурно е, че ако се помамиш по лъжливото вдъхновение или, не дай Боже, си го замествал с трудолюбие, щеше да изживееш много по-жестоки разочарования. Пък и очакването не е толкова безсмислено състояние. Винаги можеш да го запълваш с най-различни приятни и полезни дейности. Например да гледаш сеир какво става на арената и как самоназначилите се гладиатори си късат месата, а лъвовете лениво мързелуват отстрани и си избират по-тлъста мръвка.

И в такива мигове проумяваш изведнъж колко мъдро и правилно е подреден същият този свят, привидно хаотичен и несправедлив. И ако предварително си се причислил към загубеното поколение на своето време, със сигурност си прав. Всяко поетическо поколение е загубено, независимо от врявата и безумството. И независимо дали му се иска, или не.

Следва

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2016, № 12 (205)