А ТЕ НАРИЧАМЕ РОДИНА

Иван Георгиев

web

Местното литературно общество трескаво се подготвяше за традиционния преглед на художествената си продукция. Най-въодушевени бяха поетите, които през последната година бяха особено плодовити - някои с дебютна, други с поредна книга. Трети пък сами се бяха преиздали в някакви уж преработени и допълнени стихосбирки като едничката им цел бе да не би случайно да останат извън литературния живот, лишавайки се от възможността да участват в многобройните ежегодни конкурси. Всички щедро раздаваха с автографи своите книги, някои финансирани от наивни спонсори, неподозиращи бездарието на много от техните автори. В две-три култови кръчми на бохемата, след порядъчно пийване, можеха да се чуят рецитации, бурно адмирирани или освирквани, ако някой си забравеше текста.

Големият ден дойде и организаторите се съгласиха събитието да се проведе на открито - в двора на къщата, собственост на дружеството на писателите. Решението бе добро, тъй като гилдията напоследък доста се бе нароила, а и чудесното време допълнително повдигаше настроението. Подранили дами разтриваха между пръстите си листенца розмарин и, вдишвайваки аромата му, весело си шушукаха. Група мъже, опиянени и те от атмосферата в бухналия двор, съвсем неприкрито се оглеждаха за нови звезди на литературния небосклон.

Най-нетърпеливи обаче бяха така наречените ярмомелки - дежурни посетители без собствени произведения, но демонстриращи съпричастност към живота на дружеството. Те не пропускаха нито една проява от културния афиш, но всъщност идваха само за скромната почерпка, състояща се предимно от фъстъци и солети, дребни сладки и евтино наливно вино. След приключване на официалната част те се втурваха към предварително подредената маса и опустошаваха за броени минути почти всичко.

Сега стояха зад ъглите на съседните улици в очакване да се съберат повече хора, за да не бие на очи общо взето нежеланата им поява. Когато обаче по една от стръмните улички се зададе свещеникът, който носеше кофа с боядисани яйца от току-що преминалите великденски празници, те забравиха предпазливостта и заситниха след него. Член на дружеството, изявяващ се предимно в мемоаристиката, отецът спираше от време на време, за да си поеме дъх. Той демонстративно отказа да му носят кофата и продължи достолепно към литературния клуб, докато най-накрая запъхтян хлътна в двора.

Докладът, поверен на някакъв университетски преподавател, беше повече от скучен за литературното братство. Той спомена бегло няколко книги, спря се върху необходимостта от автоцензура, а после дълго говори за новия прочит на литературата, цитирайки абсолютно непознати имена за аудиторията. Повечето от членовете на дружеството останаха неприятно изненадани, защото вместо анализ и конкретна критика за произведенията си, слушаха за интертекстуалност, парадигми, интенции, асиндетон и хипербатон. Някой даже, къде на шега, къде наистина, изрази съмнение, че човекът не е литератор, а е от катедрата по химия.

Малък инцидент освежи събранието - едно врабче се изцвъка върху доклада, но авторът му използва случая да направи асоциация със злонамерената критика, после се сети за неочакваните обрати в прозата, а накрая обобщи, че природата е по-силна от всичко.

Дадоха думата за изказвания. Пръв пожела да говори побелял мъж с одухотворено лице, който изтъкна, че големият проблем на съвременния литературен процес е, че пишещите са повече от четящите. Освен това книжарниците преливали от книги, в които липсвала народната съдба и като такива те били никому ненужни. Той нарече повечето от поетите в дружеството версификатори, което предизвика бурно недоволство, макар че повечето не знаеха какво точно означава тази дума. Човекът презрително махна с ръка и си седна на мястото.

Като ужилена след него подскочи дама на средна възраст в леопардов костюм, която с накъсан от обида и вълнение глас заяви, че нихилизмът в случая въобще не бил уместен, че същият този господин нямал грам позитивна нагласа и винаги развалял празниците им, а последния път дори си позволил да определи поезията на няколко жени от клуба като менструална.

Вълна от смях и възклицания премина из множеството, надвикано от слабичка млада жена. Тя подкрепи първия изказал се с това, че стихоплетстване от рода на "Слънцето напече - няма зима вече" е гавра с читателя, а да издаваш книги всяка година е престъпление срещу природата. Изброи имената на големи поети с по една-две книги и такива с нито една приживе, някои от които дали живота си за родината. Вместо тях, и в поезията, и в прозата, днес било пълно с литературни ексхибиционисти, които си умирали да използат мръсни думички, като току-що научили ги пубертети. Жената задочно ги посъветва при подобни творчески напъни да използват тоалетната, а не компютъра. Заключителният й призив "По-малко книги по рафтовете - повече дървета в гората!" бе посрещнат с вой, свиркане и тропане с крака.

Тук счете за уместно да вземе думата свещеникът, при което всички притихнаха. Той пооправи кръста върху гърдите си, поокашля се и започна с това, че моралът на съвременното общество бил под всякаква критика. Цитира мисълта на древен мъдрец, че който напредвал в знанието, но изоставал в нравствеността, се придвижвал по-скоро назад, отколкото напред. Апокалипсисът не бил толкова далече, колкото си мислели хората, защото беззаконието наистина се било умножило страшно много, а пък що се отнасяло до лъжепророците - такива имало и на това събрание.

Последното обаче предизвика неудържим гняв у един младеж с дълга гарваново черна коса и блеснали очи, който сигурно вече си беше пийнал или се намираше под въздействието на някакъв стимулант. Той направо се разкрещя, че свещеникът бил последният, който би трябвало да говори за морал. Наричайки го похотлив старец, младежът го обвини, че идвал на тези сбирки само заради жените, а спомените, които представял уж за свои, най-вероятно били откраднати от неговия покоен предшественик.

Докато побеснелият оратор сипеше ругатни, свещеникът внимателно избута кофата изпод стола напред, взе едно яркожълто яйце и съвсем неочаквано, без да става от мястото си, го запрати по него. Яйцето глухо се разби в стената на пристройката към къщата и тупна долу. Когато божият служител посегна за второ, водещият обяви, че това е възмутително и че закрива събранието, но вече беше късно.

Ярмомелките се бяха спуснали към свещеника, не толкова да го възпрат от саморазправата, колкото да спасят кофата с яйцата. Без да обръща внимание на женските писъци, дългокосият поет ловко прескочи няколко стола с намерението да докопа нападателя си. Двама мъже бяха хванали свещеника под мишниците, но той зарита с крака, размятайки полите на расото си, и събори кофата с яйцата, които се затъркаляха из целия двор. Това допълнително усложни обстановката и увеличи паниката, тъй като в стремежа си да напуснат по-бързо къщата няколко жени се подхлъзнаха на стъпканите яйца и се строполиха върху каменните плочи. Техните хлипания и стенания обаче не трогнаха мъжете в мелето. При опита да бъде изтикан навън, агресивният младеж нарочно събори масата с почерпката. Каните с вино се разбиха с трясък, навсякъде се търкаляха фъстъци и пластмасови чаши.

Когато пристигнаха, полицаите завариха чистачката и едно босоного момиче, което се беше качило на стол и през сълзи рецитираше стиховете, предвидени за първата му, но несъстояла се изява пред публика. Униформените успяха да чуят само последната строфа:

И няма слънце, нито дъжд -
това дори не е пустиня.
На хоризонта - ни жена, ни мъж,
а те наричаме родина.

© Иван Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2015, № 5 (186)