РАЗГОВОР

web

Събуждам се и ти звъня - да се уверя в теб.
Твоят глас се трупа в мен.
Пада като сняг.
Снегът е мръсен и издирван
от правителството и полицията,
от всички власти, взети заедно.
После и на тях ще позвъня -
да проверят дали ме има.
Те винаги са там нехайно -
между теб и мен
в стените на слушалката.

Сутрин
аз съм безучастен в суматохата от сняг.
Сутрин тренирам,
държа себе си стегнат - да бъда готов,
когато се наложи да отблъсна болката
встрани. Без болка аз съм немислим.
И в болката съм всеотдаен искрено.
Тя позволява ми да бъда
строг. Умерен с теб.
Да не прекалявам с нежността. Това
в депресиите значи смелост,
така необходима, за да спра да пия.
Защото аз не мога повече да пия.
Твоята власт над мен
забранява. Прекалявам. Знам.
Ръцете ти са тъй внезапни,
когато се прицелват в мен -
заек в скок.
Тогава хвърляш чаши, пепелник, обиди,
всичко, което стои върху масата.
Масата е свикнала -
понася нас,
любовта ни,
телата ни, взети заедно...

Не мога повече да пия.
Причината ражда последствията
и не се грижи за тях.

Звъня на правителството, полицията,
спешна помощ,
за да си сигурна -
любовта ти срещу мен
е защитена.

© Иван Брегов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2012, № 7 (152)