МИГЪТ НА ВИСЛАВА ШИМБОРСКА - БЕЗ КРАЙ И БЕЗ НАЧАЛО

Илвие Конедарева

web

Какво да кажем за поетесата Вислава Шимборска, което не е казано, което не е усетено и споделено. Простотата, ироничната усмивка, мълчанието, когато трябва, тихата поезия на Вислава Шимборска изискват едно дълбинно потапяне, вчувстване, съзерцание и дълги размисли. В простичкото говорене за сериозните неща се крие неповторимото и неподражаемо майсторство на Шимборска. В малкото се крие голямото, многото на поезията на Шимборска. В "Край и начало" стои като водещо усещането за новото тръгване към света, с нови очаквания и надежди. Краят не е след началото, напротив, предхожда го. Необичайната разместеност на действителността крие в себе си надеждата, която изпълва тази реалност, колкото и горчива и страшна да е тя. А светът помни все още болките си. "Небето" е началното стихотворение на тази стихосбирка - "от него трябваше да започнем". Небето е алегория на света, то е всичко, то е онази чистота на света, в която човек може да се потопи, да се огледа, да го диша и поглъща, да бъде прегърнат от него. Да го живее. Новият свят не се дели на небе и земя. Той целият е въздушност, лекота и дълбочина едновременно. Небето не е в опозиция с нищо. Опозицията тук е друга, не конкретна, но реална: възторг и отчаяние, това е ритъмът на живота, това е новият дележ на света.

Интересни са въпросите, които поставя тази поезия, други, различни и стряскащо необичайни са тези питания. Какво значи "обичам поезията", щом можеш да кажеш, че обичаш и пилешка супа ("Някои обичат поезията")! "А що е то поезия" е въпрос с много отговори, но за лирическия говорител това е спасителен пояс, смисъл, искрата живот, парче същина на света. Друг въпрос, стърчащ неотложно в поезията на Шимборска, е въпросът за историята. В стихотворението "Може и без заглавие" се вижда ясният мост, който поетесата гради към следващата си стихосбирка - "Миг". Мигът е по-тежък от всичко исторично, още тук се мисли върху него, още тук е усетен като важен. Той има своето минало, своите хоризонти (т.е. има и бъдеще), тежи с памет, представлява късче концентрирана същност, нещо, което го има. Нещо, което не е важно за историята на войните, но е важно за мен и за това, че мен ме има:

И щом съм тук, значи все пак
отнякъде все съм дошла...

Няма как да не си спомним за друг един творец, за когото мигът е важен, писателка, която също преживява ужасите на войните и се спира върху същността на мига, върху важността му за опазване на идентичността на човека. Вирджиния Улф е другият ловец на мигове, който пише друга история - неисторична, но човешка, психологическа и истинска. Докато Вирджиния Улф рисува света чрез мигове, чрез перспективата на погледа на героите си, Шимборска се потапя в мига и го осмисля, дълбае навътре в него и също го оценностява, само че в поезията.

Историята се разкрива в природата, в същността на човека. Чрез природата и чрез човека се търсят отговори. Важна за Вислава Шимборска се оказва темата за идентичността като нещо, което не се променя и което ни държи приковани към света. Всяко нещо е себе си и не може да бъде друго. Всеки детайл е от значение и има своето неповторимо място в света. Подробностите казват много - реката, която тече там от край време, пеперудата и нейната сянка, кръглият камък, преживял множество събития, всичко това само̀ гради историята на света:

При тази гледка винаги ме напуска сигурността,
че важното
по-важно е от маловажното.

Болезнената история на войните оставя само рани, болки, тегота. Тази история също е обект на внимание в поезията на Шимборска. В стихотворението "Край и начало" е представена онази тишина на света, настъпваща след битка. Обективът на историята не се интересува от унищоженията на войната, той се е насочил към друга война, но "след всяка война/ някой трябва да разтреби". Лирическата говорителка се рови в руините, тя е този "някой" с метла в ръка, който помни. Светът трябва да бъде построен отново - гредата да подпре стената, прозорецът да се остъкли, да бъдат построени нови гари и мостове. Трябва! После идва моментът, когато тревата ще покрие руините и болките ще бъдат забравени от тези, които "не знаят" какво е било, от тези, които не помнят:

Действителността налага
да кажем и това:
животът продължава.
Тя го казва в Кан и Бородино
на Косово поле и Герника.

("Действителността налага")

Много лично, много субективно е преживяването на кървавата история. История, пропита с омраза, един образ много силен, мощен и смел ("Омраза"), който е движил земята, образ на жизнеността. С много дискретен укор говори лирическият персонаж за човешката омраза, която не спира да движи историята.

Сред образите, свързани с войната и историята, е не само образът на човека, помнещ и преживяващ всичко това, но и конкретните образи на смъртта, на онова, което си отива, и на онова, което остава в една "Елегична равносметка". Образът на тъгата, която като смъртта може да бъде много красива, е разкрит именно тук. Видението като част от теб, като консервирана истина, която ти се предлага и те следва навсякъде, е друг образ на красотата в тази вглъбена в усещанията за света поезия ("Видението не бяга от забравата./ Твърдо е./ Седи на главата ни,/ тежи на сърцето,/ пада в нозете ни."). Красотата на тишината и усамотението, тъгата на самотността, на отминалото лично преживяване може да се докосне в "Котка в празен дом" и "Сбогуване с изгледа". Котката е сърдита на онзи, който я е изоставил, надникнала е вече навсякъде, за да го търси. Тя търси споделеност и внимание, самотната стая не й е чужда, но й напомня за онзи, който го няма. Сякаш лирическата говорителка в "Сбогуване с изгледа" е онази самотна котка, която наднича вече в себе си, за да намери този, когото търси. Която обаче не се сърди заради самотата си и която иска да подари красивия изглед, зеленото на тревата и ведростта на пролетта на други двама влюбени.

Неизменно историята у Шимборска става лична - история на паметта за себе си ("16 май 1973 година"), на случайността, която уж без да иска събира познати и непознати ("Сеанс", "Любов от пръв поглед"). От една страна е случаят, който се опитва да играе ролята на съдба и който си играе с хората, подсмихва им се иронично и ги превръща в кукли от свой собствен театър, а те сякаш нищо не знаят за себе си. От другата страна стои идеята за паметта и за опита на човек да управлява сам живота си. Това, разбира се, не му е дадено. Какво означава да не помниш един ден от живота си? Означава, че си се загубил, все едно си умрял, нямало те е. Страшно е да нямаш спомен от себе си и за себе си. Губиш се. В "16 май 1973 година" героинята търси начина да се закрепи здраво за идентичността си, но, уви, човек бавно си тръгва от този свят, тръгвайки си първо от себе си.

Опитът да се мисли за човека през някакъв чужд поглед е също интересна страна от поезията на полската поетеса. Такива други перспективи към човешката идентичност могат да се видят в "Може би всичко това", "Комедийки" и "Нищо даром". Може би сме само нечий експеримент, може би за ангелите, които ни наблюдават, сме смешни със своите драми. Навярно нищо не ни е дадено даром, всяка клетка е назаем, всичко трябва да се върне, всичко е в онзи списък на длъжниците, освен душата, която негодува срещу това. Само тя е наша. Само тя сме ние.

Интерференцията между човека и света в последните две стихотворения от стихосбирката "Край и начало" препотвърждават идеята за раждането на началото от самия край на нещо друго. Смелостта и надеждата на малкия човечец в големия свят е красива и опасна. Светът е враждебен и жесток без присъствието на истинския човек, който да го облагороди ("Версия на събитията"). Изведнъж човекът става по-голям от света, той би бил истински щастлив, ако "не знае точно на кой свят живее", би се извисил над тялото си, над времето, което го ограничава, и всички дреболии ще се окажат незначителни, ще осъзнае дребните абсурди на света.

Именно в стихосбирката "Миг" човекът става център, средоточие на смисъл. Отново присъства и идеята за историята, но сякаш всичко тук се интересува от човешката идентичност и от търсенето й. Мигът е вечност, мигът е свят в едноименното стихотворение. Той носи идеята за същност, за всеобхватност на тежащото парче смисъл. Последното стихотворение от стихосбирката - "Всичко", отрича значението на тази "нахална" и "надута" дума, която нищо не казва, а само създава суматоха. Чрез отричането на многото, на всичкото, се потвърждава основната линия в тази стихосбирка - да се търси същността в детайла, красотата в дребните, малките неща. Всяко нещо тук е като себе си. То лежи на мястото си, успокоено в своята същност - "поточето е като поточе", "пътеката си е пътека от край време завинаги", "гората като гора". Природата е религията на тази поезия, тя е мъдра, вечна, продължаваща. И всичко това може да се почувства в епифаничния един миг, който става господар на света. Свят, изпъленен с тишина, който мълчаливо иска отговорите на всичките въпроси в света ("Мълчанието на растенията"). Свят, за който героинята е никоя, непозната, която си говори с растенията.

В "Ранен час" ясно се очертава същият образ на природата - като в "Миг". Тук тя се ражда отново. Зазоряването е церемония по кръщаването на новия живот. Появява се пространството - отделя се лявата от дясната страна, цветовете оживяват. Всичко това е едно индивидуално преживяване на света от субекта, нещо, което го прави идентичен на себе си. Това са търсенията в тази стихосбирка - входовете към същността на нещата, към човешката идентичност. Неслучайно, когато човек попадне "В хаоса", загубва себе си.

Лирическата говорителка се пита коя би била, ако облече някои от "костюмите на природата", ако буди страх у хората, ако се бе родила в друго племе, ако "няма памет за добрите дни". Отговорът е ясен:

Можех да съм аз - но без учудването -
а това ще значи,
някой съвсем друг.

Перспективата на изместения от себе си поглед и вглеждането в това, което не си, те прави вече друг. Само "Облаците" могат да са непостоянни. Това е същността им. Страхът от това да не загубиш себе си се явява и в "Локва". Момиченцето се бои да не пропадне в локвата, която ще я зазида, да не се изгуби, да не засъхне от другата страна на света. Но не всички страхове се сбъдват, прокрадва се кроткият оптимизъм на Вислава Шимборска тук:

Едва по-късно разбрах:
не всички лоши преживявания
се вместват в правилата на света
и даже да искат
не могат да се случат.

Стигаме отново и до образа на смъртта, която се явява тук като път към същността, тя е другото, което идва да ти каже кой си ("Негатив"; "Слушалка"). Тя е в особени отношения с живота. Във "Фотография от 11 септември" болката от загубата е изразена в спомена за отишлите си. Той остава жив, а те остават запечатани така - в живота. Няма смърт тук, тя е някъде другаде, след края на стихотворението. Спомените пазят красотата на живота ("От спомените"). Дори там, където наистина се говори за смърт, поетесата се връща в живота ("Обратен багаж"). Децата, невидели много от този свят, са си отишли, но от тях са останали красотата на детството и всичко онова, което не са имали възможност да направят, но въображението рисува и прави вместо тях.

Любопитството на детския свят с цялото му очарование е обрисувано в "Едно момиченце дърпа покривката". Детето иска да раздвижи света, да го изследва, да го проучи, да го вкуси. Какво ще стане, ако издърпам покривката?

Това трябва да се опита.
И така ще стане.

Всичките образи на човека, всички въпроси, свързани със същността му, сочат към една крайна точка - душата, онова, което си наистина ти. В "Платон или защо" се разиграва опозицията между същността, която е невеществена, и материята. Същността няма нужда от отражения, от огледала: "Защо са й подражатели/ некадърни и без късмет,/ без визия за вечност?" Укор към света е позицията на Шимборска. Това е свят, за който същността не е достатъчна, тя търси своите отражения, материални превъплащения и израждания. Затова лирическият субект съставя "списък на въпросите, на които няма да дочака отговор". Той не разбира кое тласка човека към материалното, защо душата ни невинаги е с нас, когато вършим "досадните си работи". Тя обича мълчанието. Тя е много повече свързана с живота, отколкото всичко друго. Вислава Шимборска настоява в поезията си именно на нещата, които произтичат от душата, на мига-вечност, на същността, на тишината, в която се ражда истината, на личната история на индивида, на живота, който ти позволява "да отличиш болката/ от всичко, което тя не е." Тя настоява... на моментите, в които душата ни остава с нас, не ни напуска, защото сме си нужни.

© Илвие Конедарева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2013, № 1 (158)