ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА

Ибрахим Бялев

web

Прозорецът ми беше отворен, влизаше топъл полъх, чуваха се и десетки птичи гласове. Трудно можех да ги разпозная, но този на врабчето беше най-близо, то беше най-курназ. Свикнало бе да яде това, което му слагах на прозореца, затова си беше направило гнездото наблизо. Лястовиците също бяха вече тук, пролетта беше тук, чувстваше се, че всичко се възражда.

Този ден се излежавах малко повече, защото беше петък, а петъкът за нас е по-различен от другите дни. Никой не бързаше или не се връщаше отнякъде в този ден; както домът, така и духът ни се пречистваше. Вратата леко се отвори и се показа силуетът на дядо, беше в добро настроение. Приседна близо до мен и каза твърдо:

- Днес не ходи никъде надалече, с теб ще отидем на едно място.

- Къде ще ходим? - попитах сопнато. Мразех изненадите.

- Ще видиш. Този момент съм го чакал, откакто се роди.

Не казах нищо, почувствах, че е нещо важно, обзе ме любопитство. Но каквото ще да е, едва ли щеше да ме откара някъде, където няма да ми хареса. Познавах дядо си, много ме обичаше, въпреки че не искаше да го показва.

Чух гласа на баща си, време беше да се поразмърдам, не трябваше да ме вижда в това положение. Станах и се запътих към него. Като ме видя, се озадачи.

- Ти тук ли си, защо...? - Но дядо стоеше зад него и го прекъсна.

- Той ще дойде с нас - каза решително. На лицето на баща ми изгря една голяма усмивка.

- Дойде ли време? (Не знаех за какво се отнасяше този въпрос, дали за възрастта ми, или за времето на тръгване...)

- Ела сега при мен. Ще правиш това, което правя аз, и ще повтаряш това, което казвам аз, разбра ли? - попита ме дядо.

- Да, разбрах - казах. Но не знаех какво ме очаква и това малко ме изнервяше. - Да тръгваме тогава - добавих.

- Преди да тръгнем, ще трябва да си вземем Абдест*.

Сега вече се сетих... - ще ходим в джамията.

Чувствата ми се преплетоха едно в друго, исках да избягам, не - да отложа всичко за друг път - но това също е бягство. Гледал съм стотици пъти дядо как си е взимал Абдест и много пъти съм му помагал, а той винаги ми се е усмихвал и благодарил за помощта. А когато тръгваше за джамията, Нена, баба ми, винаги го изпращаше до вратата с добри пожелания. След като го изпратеше, се усамотяваше в една стая, за да изпълни и тя молитвата си.

Свалих чорапите и си възбрах ръкавите, без да кажа нищо. Те и двамата взеха да се смеят. У мен настъпи една радост, взех да си мисля, че за една нощ съм нарасъл, щях да видя нещо, което други все още не бяха виждали. След като си взехме Абдест, се облякохме с най-хубавите дрехи и се запътихме за джамията. Както винаги, Нена и майка ми ни съпроводиха, но този път майка виждаше само мен.

- Да слушаш там, каквото ти кажат, да не вдигаш врява, да не тичаш, че ще ти се смеят - казваше това, което й дойдеше на ум, притесняваше се повече от мен.

- Не се притеснявай, всичко ще е наред - каза баща ми и тръгнахме. Бяха ме сложили да вървя между двамата - всички, които ни срещаха, ни поздравяваха, някои дори само с кимване, но всички усмихнати.

Джамията не беше далече от нашата къща, стотици пъти бях минавал покрай нея. Но този път колкото по наближавах, толкова по-силно тупкаше сърцето ми, изпитах чувство, което не бях усещал никога преди. Дворната врата я отвори баща ми, но не бързаше да влезе, чакаше първо аз "да прекрача прага". Чух някакъв глас: ,,Хайде" и влязох. Дворът беше изпълнен с хора, усетих погледите им върху себе си.

Дядо беше зад мен, но като видя ходжата, се забърза към него; като ни видя и той, тръгна към нас. Поздравиха се с дядо ми, след това дядо се обърна към мен. Дотогава не бях виждал толкова щастлив човек - дали се радваше на хората, или на мен, не знаех, но се наведе, хвана ми ръцете и ги целуна, а трябваше аз да целуна неговите. Аз, така ме бяха учили.

- Добре дошъл, Аллах да те напътства, да не те отклонява от правия път.

Благодари на баща ми, че ме е довел до храма. След това джамията пусна всички ни - дядо ми, татко и мен.

© Ибрахим Бялев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2012, № 5 (150)