"ПРЕХОДНИ" МИСЛИ

Георги К. Спасов

web

Една, че две, че три... че двадесет и три усилни и паметни години на преход! Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло ни гладува, ни жадува... ама хайде да не намесваме чирпанския "циганин", че той не ни е виновен. То не бяха път и пътища, то не бяха върхове и падини, склонове и долини. То не бяха възторжени викове: "Времето е наше!" и "45 години стигат!", то не бяха апели и заклинания... за да дойдат постепенно отрезвителните предупреждения: "За бога, братя, не купувайте!", та купонната система, та дългите среднощни опашки, приличащи на бдения, та онази кошмарна 1997... Панаирът на политическата суета беше динамичен и колоритен, шумен и непредвидим. На обществената сцена се появяваха и слизаха с една и съща бързина политически клоуни, партийни послушници, човешки ерзаци. Пред изумените ни погледи се извършваше странна приватизация и още по-странни мирогледни превращения, докато умората, апатията и безверието не ни обсебиха.

...В този слънчев следобяд навън крещят деца, боричкат се, смеят се. По телевизията върви някакво публицистично предаване, в което участниците спорят дали да има референдум за тютюнопушенето, за гражданско отзоваване на депутатите, за атентата на летище Сарафово и българската позиция. Едни са убедени в едно, други - в обратното, говорят високо, даже ръкомахат, но без да забравят, че в момента ги гледат. И в това разноречие стои объркан Малкият човек с поглед към небесната синева, където реактивен самолет оставя светла диря след себе си. Малкият човек е стъпил на тази стара, стара земя с онези мрежести летни обувки, които са толкова евтини и достъпни, но така бързо се износват и късат. Припомня си наум онова, което трябва да свърши: да, купил е хляб заводски, бутилка оцет, 150 грама краве сирене, пакет арда... а, защо ли да не си вземе и едно пищовче ракия, може би "карнобачка", та нали всяка вечер я хвалят по телевизията... Брои стотинките, с малко не му достигат и лицето му помръква... е, ще опита на вересия!

От шестия етаж на своето панелно общежитие виждам Средна гора, а зад нея върховете на Стара планина. Току пред погледа ми са гробищата - един град на мъртвите, който расте с всеки изминал ден и "заселва" изоставеното поле.

"Синият екран" ме връща към съвременните световни и български реалности: папа Бенедикт ХVІ се оттегля от поста си и това изумява католическия свят, поредна престрелка в американски колеж и очакваното изявление на президента на САЩ да ограничи продажбата на оръжие, пореден ядрен опит на Северна Корея, поредно негодувание срещу български имигранти и закана на Великобритания да ограничи влизането на българи и румънци в страната, Бойко Борисов отново заплашен с бомба, отново ненормално високи сметки за токопотребление, хората се бунтуват, а президентът Плевнелиев со кротце, со благо обяснява, че не това е начинът, пореден военен избива семейството си... Лошите новини се съобщават с някакъв възторжен апломб, със зловеща тържественост - или поне така ми се струва. В такива минути детската ми увереност, че има НЯКЪДЕ НЯКОИ, които управляват света и го водят към добро, изчезва и отстъпва място на ужасяващото чувство, че човечеството е неуправляемо, че то върви в една посока, която се саморегулира и не подлежи на корекции. При едно такова "откритие" се озърташ, за да се хванеш за нещо сигурно и постоянно и най-често го намираш в семейството си - в този миниатюрен, може би егоистично рамкиран, но прекрасен свят. И си казваш, че все пак животът има смисъл!

© Георги К. Спасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2013, № 2 (159)