(РАЗТУРЕНИТЕ) КОНФЕРЕНЦИИ, КАЛЕНДАРЪТ НА БЪЛГАРСКОТО И ОЩЕ НЕЩО: ВЧЕРА ДОЙДОХА ЗА ТЕБ, ДНЕС ХЛОПАТ НА МОЯТА ВРАТА

Димитър В. Атанасов

web

"Българската наука доказа, че ако няма кой знае какви резултати, поне е съхранила съвестта си - конференция, посветена, на едно от лицата на късния социализъм, бе спряна от съвършено законен протест."

"Не, напротив, научната ни общност отново демонстрира, че никаква я няма, защото за науката няма забранени територии, а близкото минало е не по-малко минало от по-далечното, следователно подлежи на изследване."

Навярно така звучат полюсите на реакцията, предизвикана от научното събитие, посветено на 70-годишнината на Людмила Живкова и приютено от най-старото ни висше училище - Софийския университет "Свети Климент Охридски", което застана с максималния възможен авторитет зад него. И наистина, в духа на честната игра или по-скоро - на академичната прозрачност и коректност, предложените доклади бяха публикувани не къде да е, а на сайта на Университета, задавайки по този начин поне няколко насоки на разбиране: едно - това събитие е научно и никой не може да отмени това, тъй като зад него застава центърът на знанието; две - то е научно и по силата на написаното в изчетените и дискутирани текстове, тъй като те са написани от люде с научни титли, а според стандартното очакване, изхождащо от определението им, те произвеждат познание от полза на обществото или поне на научното микрообщество; три - организатори и участници застанаха с лицата и имената си, видимо залагайки и личното си достойнство - обстоятелство, което заслужава да се отбележи, тъй като то представлява явление на фона на всеобщо-лепкавото плъходушие, настанило се в научните среди без видими перспективи да се отстрани.

Струва ми се, че тук е мястото да напомня, че само преди няколко години събиране на български и чужди учени, посветено на Батак като място на памет, беше брутално разгонено, подобно на бесовско сборище, участниците в него бяха обявени за предатели, платени агенти и хора, насилващи не само травмата "Батак", а цялото крехко здание на българската национална идентичност. Срещу събитието тогава в един глас креснаха тогавашният директор на Националния исторически музей - институция, изковаваща визията на разказа за българската нация, Божидар Димитров; президентът тогава - Георги Първанов; а им пригласяха още купчина знайни и незнайни войни на национализма, наредили се зад тях с широко отворени очаквания да осребрят комплексите на българина и демагогията на двамата всепризнати майстори на манипулацията, продукт на една от най-добрите школи в тази насока - Държавна сигурност. И двамата, разбира се, с научни титли: единият - с неустановена титла от незнаен университет (академия, институт, на кого му пука, след като самият той заяви преди време, че народът му е дал професура?!), другият - доктор от Института по история на БКП (видите ли, партията сама по себе си произвежда материал за научно дирене!), а това няма начин популярно да не ги намества като компетентни и в научно говорене.

Проблемът, няма спор, беше колосален. Неосъществените участници, наричани с всевъзможни обиди, бяха обект и на интернет-терор - пощенските им кутии бяха затрупани от писма, издържани между учтивия тон на людмиловския национал-комунистически сленг, и площадния крясък, съдържащ залпахи и написан на неграмотно-лумпенски. Стигна се дотам, че родителите на едно от академичните лица, инициирали конференцията - възрастни хора, живеещи в полузабвение, подобно на почти всички български пенсионери, също станаха обект на закани - факт, който превръщаше нереализираната конференция в нещо повече, в проблем на сигурността на група граждани, разрешим не с научна дискусия или нейното разтуряне, а от органите на МВР.

Баташкото клане е исторически факт и идиот е онзи, който го отрича. Смея да заявя, че сред заявилите се в неслучилата се научна проява идиоти няма, а това - от позицията на човек, познаващ лично част от тях. Подобна позиция се доказва и от сборника, отразяващ предвидените за представяне текстове, които казаният ДС-дует спречи от публичност на живо.

Казано другояче, двама бивши "отговорни другари", решени за нищо на света да на изпускат златните си кокошки, поведоха армията на недоволните към битка срещу универсалните виновници за всички злини - предателите. Обвинението към тях беше още по-силно тъкмо сега, защото ставаше дума за хора на ума, които няма начин да не знаят как стоят истински нещата, но въпреки това изглеждаха като продажници, оценили съвестта си за 30-ина сребърника, платени от някое чуждо разузнаване. Единият хич не искаше да губи вервените бабички, които го вдигнаха на щит след гафа на Стоянов и Бонев, желаеше да запази имиджа си на "социален президент", на "защитник на онеправданите и нападнатите", ето защо, яко едного Супермена, реши от нищото да се материализира в една научна дискусия, където нито му беше мястото, нито изобщо можеше да му бъде. Другият, традиционен титуляр на полето на дивашкия национализъм, известен с арогантното си поведение във всякакви прояви, проблематизиращи научно утвърдени клишета, считани за елементи от националната идентичност, не пропусна да отбележи поредния си зрелищен гол под звуците на ревящите тълпи, готови да излязат на терена.

Част от хитреците на българския преход, успяли да запазят и монетаризират свързаностите си с бившите разузнавателни служби - тези, които правеха от човека мръсник, а някои дори не знаеха за последното и продължаваха да живеят съвсем искрено като хора - поведоха тълпата глупци, които жадно попиваха всяка тяхна дума, сякаш пред тях стоят герои същи, бранители на всичко "наше" и готови да накажат всеки, дръзнал да посегне към онова, ще принадлежи на "народа".

Натискът на тълпата е решавал достатъчно много на брой и достатъчно отговорни дилеми в историята. Намесвал се е и там, където колебание хич няма, насочвайки събитията към онази пресечка, зад която дебне отворената паст на пропастта. А научната етика е по определение деликатна, чуплива, напълно неустойчива на вербално насилие, а на физическо - съвсем. И кой би опонирал с лице (задължително и с тяло) на корпулентните юнаци с тъмни очила, облечени в черни тениски, заплашително кръстосани ръце с агресия в погледите, които често-често придружават мероприятията от площадния националистически регистър?!

Това - и за тези, които все още вярват, че примитивността може да бъде победена с интелект, а в света като цяло винаги доброто тържествува. Ако на част от чудовищните престъпления на 20. век не сме свидетели и някак си ги приемаме като статистика, а не като човешки животи и съдби (например - жертвите на концлагерите по времето на комунизма) и не четем през тях достатъчно смислено идеята за превъзходството на властта и на мускулите пред ума, финеса и ценностите, то тук всеки беше в състояние да изпита чрез опита си всераздробяващата доминация на грубата сила и дебелащината, където всичко по-умно потъва като в черна дупка. Справки - разпъдените учени, събрали се на научна конференция. Събитие, което някак от самосебе си се до-полага със сбиването пред софийската джамия. Липсваше само ходът на юмруците, но намерението за разправа беше ясно явено на всинца, Божем някой да не вземе, че да се обърка в суматохата.

Днес мнозина намериха мъжество да застанат насреща на протестиращите няколко десетки университетски преподаватели и да бранят независимостта на научните изследвания. На този фон мълчанието на същите тези пред глиганоидните мутри на хората, съпровождащи Божидар Димитров и агент Гоце, изглежда, да, самосъхранително, но не само. В крайна сметка световната литературна класика и примерите от историята трябва да служат за това - да възпитават съзнание за ненарушимостта на ценностите. Историците, сторили събирането по повод юбилея на Людмила Живкова, трябва да знаят това като стихотворение.

На какво, прочее, се дължи тяхното мълчание тогава и достатъчно стабилната им отбрана сега? - Ако някой смята все още, че едното е научно събитие в техните очи, а онова от по-далечното минало не е, това би било проблем, тъй като тогава те наистина не би следвало да имат против, ако друг привижда тяхната конференция като ненаучна, предателска и блюдолизка, част от план за реставрация на комунизма, когото изгонихме през парадния вход, но той полека се възвръща през задния. Без съмнение, тук интерпретацията, обвързваща събралите се леви изследователи с ДС, а оттам - с двамата емблематични доносници, не издържа. Премахнем ли трансмисията, виж, това би било друга работа.

Едва ли, прочее, следва да бъдем хиперкритични в опита си да обясним контраста между "тогава" и "сега": днес срещу тях застанаха хора обикновени, без партийни афилиации, които не се намират под ничие политическо покровителство, но това изобщо не беше така "някога". Всички знаем, че една от партиите с най-силна вътрепартийна дисциплина е тъкмо БСП, която е обединителното звено между някогашните рушители на академичния дух и днешните му (сякаш) бранители. Дали се знаят, или не  е трудно за доказване - никой никого не познава, ако насреща стои лице, чието минало крие риск не само за него, а - напротив - всеки е всекиму приятел, ако би могъл да изсмуче облаги от това. Онзи, който не спазва партийната повеля, бива маргинализиран. Справки - съдбата на Татяна Дончева.

Ето защо апелът на организаторите на конференцията по повод годишнината от рождението на Л. Живкова звучи безкрайно фалшиво - колегиалността не само се консумира. Правилата на етиката следва да бъдат размахвани не само тогава, когато аз страдам от тяхното погазване, а във всеки миг, в който съм в състояние с доводи да защитя нечия нарушена правота. Акт, който е първата проява на гражданска, професионална, лична и още каквато се сетите съвест - само онзи, който е дал, без да очаква да му се даде в замяна, има легитимното право да призовава силата на правото на своя страна. Днес страдат далеч от нас, утре - по-близко стоящи, другиден насилието превзема и самите нас. Да, тъкмо това се случва, ако всеки, решен да съхрани на всяка цена личния периметър на сигурност, жертва в името на тази кауза свободата. Както каза някога Георги Каприев, единствено сигурното, до което води опита за размяна на свобода срещу сигурност, се нарича Държавна сигурност.

Още по-драматично-кух изглежда призивът към спазване на етичните норми на историческото изследване на фона на идеята, че тук не само спонтанно-плъховото спотайване с цел запазване на личното, пренебрегвайки общото, е фактор, оставил атаката срещу говоренето за Баташкото клане да мине без последици. Тогава едни срещу други трябваше да се окажат партийни другари. Такива, носещи идеята видимо в кръвообръщението си и идеологически размножаващи се по полов път, подобно на срамна болест - думи не мои. Наивно е очакването, че професионалната свързаност и гилдийният морал могат да надделеят над връзка, въобразявана като генетическа. Ето защо нямаше по-логичен ход от този воплите на "левите интелектуалци" (простете, как се инкорпорира лявата идея в десен проект като интелектуализма не мога да разбера до ден-днешен) с партизанско безстрашие да бъдат насочени не към мълчащите колеги, които в обозримото минало претърпяха ущърб, пред гледката на който днес пострадавшите вече се бяха обърнали гърбом, сякаш това никога не би могло да засегне тях.

Нека бъде ясно - това е колегиално коректната позиция, която, макар да не ми е чужда, според мен тук няма никакво място, а причината за това е една-единствена: в случая с провалената конференция имахме пред себе си събитие от научно естество, което бе саботирано от паранаучни и ненаучни сили, които, разбира се, успяха да подменят силата на доводите с аргумента на насилието и победиха. Мероприятие, принадлежащо към културата на диалога, бе спречено, а неговата причастност към академичния етос е безспорна. Доводът - излязлата след това книга с текстовете на авторите, която и бездруго беше планирана.

Баташкото клане е събитие, присъстващо в идентификационния код на българите. За него има смисъл да се говори, а участниците в несбъдналата се конференция го сториха и научно, и уважително, както подобава за намеса, пък дори и само с цел измерване, в поле, през което протичат високите волтажи на груповата травма.

За разлика от предвиденото събиране на територията на Софийския университет, легитимирано на първо място от организационния си комитет, в който личат имената на всички стари соц-другари, ползвани като остриета на Людмиловата тиха инвазия и профитирали дълго време от тази висока позиция. Политиката на Живкова имаше за цел да пребори лошия имидж на българите пред света чрез мега-проекти за създаване на културно-дълбок разказ, застанал гордо върху фундаментите на европейската цивилизация, поради което се нуждаеше, освен от академичен интелект, и от талантливи комбинатори, каквито тя, разбира се, успя да намери. Част от тях под благосклонния поглед на Първата създадоха нови науки, на други бяха подарени цели научни звена. За всякаквите социални продибовки, които бяха заключена врата за всеки друг, няма хич да говоря, това вече е сторено. Няма съмнение, че група хора, решени да отдадат почит на своята благодателка, опитаха да намерят форма за нормализиране на нейния противоречив образ - първа стъпка към вграждането ѝ в разказа за българската история като социално значима конструкция. Към узаконяването на мълчаливото ѝ внедряване в календара на българската групова памет, където този образ би споделял един ред с тези на хан Аспарух, княз Борис, Васил Левски и др.

Възможният отговор: доколкото тя е била изтъкнато политическо лице, макар и част от един човекоомразен режим, изтребил физически само в България хиляди, наранил десетки и стотици хиляди, а на още повече - объркал съдбата, все пак едва ли следва да се съмняваме, че един ден каноничният исторически разказ ще включи и сюжет за нейната роля. Под тази наглед почти миловидна констатация се крие поредна чудовищна манипулация. Първо - от нея изглежда, че никакъв обществен дебат и никакви гласове в която и да било посока не биха могли да предотвратят вписването на личността в регистъра на историческия разказ за обществена консумация. Историята, предназначена за обществото, в тази логика на мислене не е плод на консенсус (или на каквото и да е случване със субекти от човешки вид), а някаква неотменима закономерност, която поглъща и отделя всичко - един безконтролен процес, имащ свои закономерности, пред които всички ние трябва без замисляне да капитулираме. Попадането на Людмила в българската идентичностна рамка било, видите ли, неизбежно, заповядано от висша сила от свръхземен порядък. Вероятно същата като онези, за които самата тя говореше полусвързано.

Безкрайно любопитно би било тъкмо такова предложение да бъде чуто от устата на онези, чиито ментори бяха съвършени в изтриването на историята. Пример в това отношение е историята на летците, загинали в опити да отбранят България от съюзническите бомбардировки през зимата на 1943-1944 г. Ненапразно тяхното перманентно възпоменание бе осигурено след падането на тоталитарния режим: улици получиха имената на Димитър Списаревски, Неделчо Бончев и др. чак след 1990 г., поради което се намират не в градската и паметово значима територия на София, а в индустриалната зона, където улиците се означават често пъти с номера не поради липсата на идеологически съществени кандидати да дадат имената си, а тъкмо поради незначителната публичност на тези места и невъзможността вложената символика да проработи в социален контекст.

Навярно и до днес за тях щяха да си спомнят само специалистите, чиято памет в случая е непредставителна, ако не беше популярен поп-фолк изпълнител, който посвети на тези пилоти на изтребители свой албум, а на направилия първия въздушен таран в историята на военната авиация - и нарочна песен. Макар и сторено като част от стратегия за пазарен успех, това тъкмо действие осигури публикация на тези имена в корпуса на националния исторически наратив, макар и маргинална поради полувековното идеологически мотивирано мълчание по въпроса.

Второ - зад безличната конструкция, отразяваща неизбежното попадане на Людмила Живкова в социално значимите регистри на паметта, може да бъде възможно разчетено усилие за маскиране на имената, даващи всичко от себе си за изтикването на този процес напред. "Така ще стане" тук следва да се разбира като "тъкмо така ще го направим". Няма съмнение, че зад тази формула вече стоят личности, а не аморфни и аниконични сили, които действат по характерен за левия тоталитаризъм начин - безгласно, подповърхнинно, подмолно, вън от всяка възможност за диалог по отношение на случващото се, тъй като всекиму е ясно, че опитът за заговаряне на позиции се осъществява не от позицията на партийни основания, мислени като кръвно-родствени връзки. Ето защо някогашната Първа трябва да бъде вкарана в историята не през парадния вход, дори не през задния, а през канализацията: така, че никой да не усети какво става.

Съществува, разбира се, възможност шумно освирканата конференция да опитва да разграничи Людмила Живкова като културна фигура от щерката на бившия диктатор, от психически неуравновесената млада жена, лесно губеща баланс в посока на езотерични учения и откровено налудни нагласи. Звучи съвсем научно и чак похвално - самият аз не желая да крия убеждението си, че за всичко трябва да се говори, дори и за монстрозното, тъй като само така пораженията от него биха могли да се надмогнат. Тук призивът към колегиалност и защита от позицията тъкмо на професионалната етика се сглобява съвършено - какво по-логично от това учени да защитят свои колеги, ущърбени тъкмо в това свое качество?!

Наукоидната фасада в случая отново прикрива непохватно усилие за умишлено въвеждане в заблуждение. Нека припомним, че преди няколко години се състоя дискусия за именуване на част от градското пространство на проф. Богдан Филов в качеството му на изследовател на българските археологически старини, един от създателите на фундамента на разказа за Античността по българските земи, който до днес е непоклатим, а по всичко личи, че неговите позитивни приноси ще останат не само дял от историята на науката, но и от нейното актуално производство.

У никого няма съмнение, че думите срещу българските евреи и еврейската общност въобще в дневника на Филов са писани от него самия и поради убеждения. Депортирането на хилядите евреи от новоприсъединените земи също е исторически факт, който не е добре да се заобикаля или прескача, разсъждавайки за личността на този български учен и политик. На твърдението, че Людмила Живкова е "разведрила режима" и е намерила рецептата за "соцализъм с човешко лице" може лесно да се отвърне, че да бъдеш част от един престъпен режим и да бъдеш по-малко злодей от тези около теб не означава твърде много по начина, по който опазването на евреите от старите предели не оневинява онзи, който така или иначе ги смята за негативен фактор. На твърдението, че събралите се щели да оценяват щерката на необразования деспот, уточнявайки калибъра на нейните културни начинания, бих отвърнал именно така: името на Филов също щеше да бъде окачено на табела с професорска титла пред него, сиреч в неговата оценъчно безспорна обективация като учен.

Споделям последното с пълното убеждение, че хората биват кохерентни и разнолики едновременно така, както Иисус Христос се състои от неразделно и неслитно единство на божественото си и човешкото си естество. Ето защо отделянето и спояването на личностни харатеристики и придаването им към нечий образ е въпрос на ефективна реторика, а не на същностно налични и обективно установими качества.

Има и още нещо. Полусъстоялата се конференция беше посветена не на събитие от обществено значение, а на рождението на Дъщерята. Факт, който иде да рече, че нейната поява вече е от значение за цялото общество - не само, ами дори и три десетилетия след кончината ѝ тя трябва да бъде възпоменавана, да ѝ бъде осигурена вечна памет. По този начин тя бива въведена в календара на онези, които следва да бъдат помнени, сред които са хан Крум, княз Симеон, Георги Раковски. Към този ред през петте десетилетия комунизъм у нас трябваше да бъдат додадени неговите герои: Георги Димитров, Цола Драгойчева, Добри Терпешев, Пеко Таков и др.

Да, историческият канон е тоталитарно построение, подобно на всички нему-подобни, почиващи на принципно идентична схемна логика. Няма спор в това, че литературният канон след 1990 г. не изхвърли нито един от авторите с леви убеждения, даже повече - техни текстове се падаха на приемни изпити по български език и литература за същия този Софийски университет. Обстоятелство, което показва не само характера на канона, но и толерантността на колегията.

Самият канон откъсна комунистическия си апендикс, което не означава, че зад този акт не стоят личности с лични искови данни. Факт е, че днес в социално консумирания разказ за българската история повечето от някога триумфално интронизираните соцдейци са изхвърлени. Честването на Людмила Живкова обаче изглежда, че прави пореден напън за реставрация на именно онази неактуална и идеологически компрометирана версия на наратива за българската есенциалност, продължавайки един ред, обявен за задънена улица. Бихме ли могли инак да си обясним причината конференцията в СУ да бъде организирана от бившите другари на Людмила под знака на нейната годишнина?!

Ако събитието се беше случило година преди или след символичната дата, то едва ли щеше да бъде толкова уязвимо. Тъкмо разделянето му от юбилея би било доказателство, че имаме пред себе си наука и опит за непартиен анализ на миналото. В такъв случай интуицията, че през етоса на науката се осъществява подлост, имаща за цел да до-положи Людмила в реда на българското групово самоопределение, би изглеждала съвършено неоснователна, а оттам самата конференция би била обществено безопасна. Тъй като няма съмнение, че ученият има задължения към обществото, част от които са да допринася в изковаването на такъв колективен Аз-образ и разказ за него, с който няма да заложи социална бомба със закъснител. Обстоятелство, което определено би било в сила, ако приемем еднозначно и без диалог пръкването на Л. Живкова в реда на хан Омуртаг, цар Иван Асен II, Паисий и Кочо Чистеменски.

Никак не твърдя, че въвеждането на тоталитарната принцеса в кръга на обществено съществените образи от историята не бива да се случва - бих изпаднал в ситуацията да денонсирам със замах професионализма си на историк и да се превърна в социален инженер, каквито примери имаме от 45-те години, за които толкова пъти стана вече дума. Ценностите, които очакваме да са споделени, налагат такива операции да бъдат плод от дебат, от обсъждане с всички, които биха имали какво да споделят. А не на прояви, подменящи стойността на науката с политически императиви, изпълнявани буквално и безпрекословно поради това, че за някого е успяла сполучливо да замести родствената свързаност.

На съвсем последно място: античният мъдрец ненапразно е заложил принципа "Do, ut des." ("Давам, за да ми дадеш."), върху който ляга всяка гилдийна етика. Който желае да получи, трябва да е дал. "Хлопайте и ще ви се отвори.".

© Димитър В. Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2012, № 11 (156)