ТЪПОТО КОПЕЛЕ ЛАРИ

Дилян Еленков

web

О, Лари. Лари момчето. Какво да го правим. И да искахме да правим нещо с него, вече е късно. Лари си го направи сам. Разберете, ние не искахме точно това. Но Лари си беше тъп и тъп умря. По-точно, умря тъпо. Естествено, направи го нарочно. Лари, тъпото копеле. Много държеше да го запомнят като тъпо копеле. Постара се. Е, браво, Лари, успя. По-готино се получи, отколкото ми го разказваше. Поне първата част. За втората, извинявай, ама нямаш нищо общо, макар понякога да си мисля, дали и това не си предвидил. Но се съмнявам (извинете автора за обръщенията).

Майната му, Лари беше тъпак. Всеки път, когато исках да кажа: "виж как стръкчетата излизат от земята", Лари го казваше пръв. Всеки път, когато исках да кажа: "не ни трябва друго пиене, братче, ще пием утринната роса", Лари го казваше пръв. Всеки път, когато исках да кажа: "нека помижим срещу слънцето", Лари го казваше пръв; всеки път, когато исках да кажа: "нека поседим малко край брега", Лари... сещате се. Тъпо копеле, и още как. Не му стигаше акъла. Освен това, не беше порядъчен.

Не беше и особено чистоплътен.

До едно време мислех Лари за умник, после разбрах, че просто не може да се изразява. Казваше 3 думи и момичетата въздишаха по него. Когато се налагаше да каже 6 думи, те бягаха от него. Никоя не издържа да чуе 12. И по-добре. Така или иначе, вълнението от отхвърлянето му се изразяваше в до две-три чекии в палатката, ставане преди другите и разходка в гората. Никой не го търсеше, никой не се интересуваше дали не е изял някоя отровна гъба с форма на сърце. Или Змията не го е оправдала.

Но Лари винаги се завръщаше, както е подсказано в заглавието. После замеряше хората около огъня с живи въглени, крещейки: "хайде, това е забавно". Явно му беше забавно. Мисля, че просто го беше яд, че някой друг е запалил огъня вместо него. Разбирате ли, имаше някакво пристрастие към огъня, но не смея да нарека това пристрастие ПИРОМАНИЯ. Но пък Лари, нищо, че беше тъп, имаше достатъчно акъл сутрин да стане преди всички, да се изпикае, да събере дърва (част от които беше препикал), да запали огън и свари кафе. Или чай. Повечето хора са претенциозни, нали знаете. И Лари го знаеше. В момента, когато те сядаха около огъня, Лари, под претекст, че ще дриска, изчезваше в гората. После го нямаше с дни. Хоп-хоп.

Освен другото, Лари водеше активен градски живот. Градският му живот се състоеше в това, да излезе вечер, да се напие, и да псува другите. Наричаше ги тъпаци. Явно е търсил съмишленици, милият. Това да си тъп си е откровена самотност. Някои биха оспорили това, но нека говорят с Лари. Пожелавам им успех. Немалко бутилки летяха към главата му. Само една го уцели, но в рамото. Дясното. Лари се хилеше, бутилката не се счупи, той я взе от земята, имаше останала малко бира в нея, той надигна лигавото шише и го допи. После го запрати по изпращачите. Не му стигаше мисълта за друго. След 2 крачки се препъна, падайки наляво. На сутринта се чудеше защо го болят и двете рамена. Тъпчо.

И така, Лари си го направи сам. В една нощ, в малките часове, той седнал на леглото. Каза ми, че седял така около 2 часа. Полял цветята. После дал храна на котката. Погалил я. Ако можеше, и котката щеше да избяга от него, но както и да го погледнете, какво може да направи една котка, живееща в 1 стая на осмия етаж? При затворени врати. Лари все пак се беше научил да отваря вратите. И ги отворил. Общо 3 врати. И крачка по крачка, стигнал до банята. Зачудил се дали да не бие чекия, но се отказал. Пуснал топлата вода, колкото да се вдигне пара. После взел синьото шалче, ефимерно, неизпирано 6 месеца, увил единия край на тръбата, държаща завесите за ваната, другия край увил около врата си. Стъпил на ръба на ваната. После отпуснал краката си. И какво, мислите, станало? Като имате предвид, че Лари, както неведнъж споменах, беше тъпо копеле. Беше. Хайде да не протакам, тръбата се отчупила, и Лари, падайки, си строшил врата в ръба на ваната.

Е, и ако това не е тъпо.

Времето минаваше, както най-добре си прави. Сините найлонови завеси позеленяха и се разкъсаха. Никой не откри Лари. Този, който го откри, бях аз. Така, както го откривам всеки ден. Всяка сутрин, обед, нощ. Вечер. Светлината винаги е една и съща.

Л.

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2013, № 8 (165)