ОМРАЗАТА КАТО ГРАДИВНО-ДЕСТРУКТИВЕН РЕФЛЕКС НА ЕСТЕСТВОТО

Цветозар Цаков

web

От няколко години насам, но особено напоследък, думата "омраза", наред с посестримите си "ксенофобия", "нетолерантност" и т.н., стана основен лайтмотив в родната медийна среда. Едни я наричат по-скоро здрав разум и инстинкт за самосъхранение, докато други я сравняват с тъмното средновековие и я определят като тотална липса на човечност и загуба на елементарни, а в същото време основополагащи европейски ценности. От двете страни на барикадата са представители на общо взето всички прослойки на обществото ни, макар и непропорционално разположени, и никой не иска да отстъпи дори на сантиметър. Истината обаче е, че и двете страни са прави, в един или в друг, повече или по-малко буквалистичен смисъл. Важното е откъде гледаме мача и дали ни е по-важна красивата игра, или крайният резултат. А понякога важни са и двете - понякога пък всичко е маловажно и не си струва усилията.

И така.

Какво е омразата? В масовия случай омразата е рефлекс, защото няма как да мразиш нещо, което не познаваш. А човек познава истински много малко неща в един живот. Обществата във всички епохи са изградени върху рефлекси, които сами са си създали, за да се запазят като общества. Защото обществото представлява именно това - един грамаден и сложен рефлекс за оцеляване. Изкуствено създадена абстракция с цел защита на група, обединени под условен предлог, индивиди, която създава своите рефлекси по естествен път - без да си поставя това за цел. То просто се налага от самосебе си. Всяка съвременна нация например съществува, самоопределя се и се уповава предимно на естествените си рефлекси на омраза към близкия друг (разбирай страха, рационален и ирационален, от близкия друг, който поражда първичния рефлекс на омразата). Именно преимуществено на омразата към близкия друг, а не на обичта към собствените си земя, народ и култура, която е по-скоро следствие! (Именно към близкия друг, а не към далечния друг, защото той не представлява непосредствена заплаха. Но пък е такава за друг друг и така веригата се затваря и няма излишни). Обичта към своето, или, с други думи, родолюбието, не би била възможна без омразата към близкия друг. Не би била и нужна, защото без чуждо няма и наше (няма осмисляне за наше), има само едно общо цяло, към което не бихме могли да изпитваме нито омраза, нито обич, защото то няма да бъде заплашено от никакви външни фактори, които да ни накарат да възприемаме мястото, което обитаваме, като нещо повече от място, което обитаваме (което от своя страна е равнозначно на липса на възприятие). Понятието "наше" съществува единствено когато може да бъде съпоставено с друго, чуждо "наше". И само тогава могат да възникнат по-специфични възприятия към нашето като към нещо, което ни принадлежи (а не е просто място за обитаване) и което можем да изгубим/да попадне в "техни" ръце. Съпоставянето на нашето с тяхното поражда Заплахата, а тя дефинира пространството и му поставя граници. Може да се каже, че тези граници са първостепенната предпоставка за зараждане на чувството на родолюбие и родова (и всякаква) принадлежност. А те от своя страна са творение на страха за себе си и своето, невъзможен в общото цяло и естествен в осъзнатото фрагментирано пространство - респективно на омразата към другите фрагменти, които се уповават на същите рефлекси и много рядко на здрав разум.

От друга страна - историята е доказвала нееднократно, че дължим част от запазването и развитието си като вид и като организирано съществуване именно на избягването на здравия разум и уповаване на простия, но дълбоко вкоренен рефлекс за оцеляване. Или на компромисно решение между двете.

(Всичко това с лекота може да се сведе и до отделния индивид и важи с пълна сила).

Това не значи, че в съвременната високоинформационна, технологична и все по-смаляваща разстоянията си абстракция (или свят, ако ви е по-удобно), когато границите все повече губят (или силно изменят) значението и предназначението си, трябва да се оставяме на рефлексите да направляват мислите и действията ни. В миналото рефлексите са били подсилвани и оправдавани най-вече от невъзможността да се достигне до достатъчен набор от информация. Днес единствено липсата на желание би могла да се яви като пречка да опознаеш обекта или субекта на своята рефлексна омраза и да видиш, че всъщност е глупаво да го мразиш, че всъщност не го мразиш, че всъщност не изпитваш никакво определено чувство към него (освен, може би, любопитство), защото просто не го познаваш.

И любовта, и омразата са силни и по-скоро редки чувства, към които трябва да се подхожда отговорно, колкото и абсурдно да звучи това от романтична гледна точка (романтиката също е до голяма степен рефлекс!). Любовта и омразата всъщност са свързани много повече с мисълта, отколкото с всичко друго, което ни обуславя като хора. Най-малко пък с инстинктите. Не вярвайте на тия, дето ви разправят, че сърцето не слушало ума! Слуша го и още как! Обичта и омразата (а не техните рефлекси) идват след много осъзнати и неосъзнати усилия и множество емпирични натрупвания и осмисляния, а не просто ей така, на мига, като удар с чук по главата. Всичко останало, което си мислите, че е любов или омраза, всъщност е рефлекс. Рефлекс, наложен от училище, рефлекс, втълпен ви от родителите, рефлекс, заложен от обществените норми и морал, дори рефлекс, който сами сте си наложили, за да избегнете конкретна евентуална или реална болка... В този смисъл, например, Рефлексът на любовта от пръв поглед е един от най-интересните - породен именно от желанието на хората любовта (или каквото и да е, което те желаят) да дойде на мига, без да бъдат положени безброй усилия за нея - това, което изпитваме в моментите, които наричаме "любов от пръв поглед", е банален мозъчен импулс, често на сексуална подсъзнателна или съзнателна основа, който бързо отминава, без да остави особена следа, но и който е натоварен с огромен емоционален заряд от рефлексивни очаквания, а и от самото си наименование (имената са едни от най-силните тригери на рефлекси и рефлексни състояния, както и вероятно най-подценяваните). С принципите на Рефлекса на любовта от пръв поглед всъщност могат да се обяснят почти всички форми на състояния на наситена емоционалност - лъжем себе си и страстно вярваме в лъжата, просто защото тя е натоварена с редица очаквания, несбъдването на които е равнозначно на болка.

Рефлексите на омразата могат да бъдат подкладени и от гнева към собственото си неразбиране. Неразбирайки себе си, ние инстинктивно търсим вината в другите, поставяйки граница между тях и себе си. Често възрастните не разбират децата, които са били, и това ги кара да се чувстват неловко в собствената си глава. Затова възрастните трябва да избягват да четат детски приказки (както загатнаха възмутените реакции около оригиналните текстове на братя Грим неотдавна, макар там да не става дума точно за приказки в обществено възприетия масов смисъл на думата) - защото така неволно осъществяват челен сблъсък на висока скорост между две различни възприятия, които принадлежат на едно и също съзнание в диаметрално различни фази на развитие, а оттам с много различни емоционални и рефлексивни натрупвания, което резултира в инстинктивно сравняване, съревнование и вражда между двете, което пък отключва рефлекси на омраза към илюзорния друг, заплашващ суверенните територии на съзнание, вече прикрепено към богат набор от рефлекси, които в миналото са били по-слаби или липсващи. Но близкият друг в случая е всъщност дегизиран "наш", затова рефлексите търсят и нападат следващия най-близък друг, който им се изпречи - рефлексите, както вече споменахме, са ирационални и здраво вкоренени, макар тук всъщност да показват известна доза рационалност, точно в името на самосъхранението. Но това е една друга история…

Едно е важно от цялото това безразборно сипане на думи с претенцията да е изпълнено с някаква житейска мъдрост (често бъркана с рефлекси от интелектуални натрупвания и различни социални именувания, както вероятно е в този случай): Животът в голяма степен е рефлекс, срещу който трябва да се борим. В името на Живота. И с всички средства, които имаме под ръка. Другото е мимолетен проблясък в мрака, който никой, дори самият проблясък, няма да забележи. Камо ли да заобича.

Но пък, може би, без него, без рефлекса на живота, се обезсмисля всякаква борба. Включително любовта.

© Цветозар Цаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2017, № 7 (212)