|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
LIFE STREAMЦветозар Цаков Има една фаза на мисълта при писането, която се нарича "поток". Stream. В нея съзнанието се е пуснало по пързалката на вдъхновението - но не на онова моментното, което те е накарало да седнеш да пишеш, а на едно по-дълбоко, отключено от него и вадещо неща от теб, за които не си подозирал, че са там. Губиш усещане за време и пространство и просто пишеш, без да си разсъждавал върху нито една дума, която се излива под ръката ти. Тръпката е неповторима и неописуема и когато отсъства, се усещаш почти в абстиненция. Днес, слушайки поредната нова за мен музика, си мисля, че същият принцип важи и при слушането на нова музика. И на музика въобще, но особено на нова, такава, която за пръв път гъделичка или тормози съзнанието ти. А да слушам нова музика ми се случва почти постоянно. Може да се каже, че състоянието ми граничи с мания и вероятно си има своето медицинско наименование, но нямам никакво намерение да го проверявам и установявам. Добре си ми е така. Но по принцип слушането на нова музика е вид шок. Както и сблъсъкът с каквото и да е ново. Сетивен, сензитивен и емоционален шок. Даже донякъде интелектуален, особено ако възприемате музиката за нещо повече от забавление и се опитвате да вниквате в нея. В началото си объркан от атакуващите те нови звуци, усещания и волни или неволни асоциации, и съзнанието ти всъщност не възприема чутото като музика, по начина, по който обикновено възприема и обработва музиката, а подхожда по-скоро аналитично, даже отбранително. Пресмята, сравнява, класифицира и подрежда, или по-скоро се опитва да подреди хаоса на звуците във вече съществуващите папки на добре познатите му неща. Добрият ти вкус е нащрек и готов да изрита от своята градена с години, усилия и педантичност крепост нахалния натрапник. Готов е и да го приеме, разбира се, ако установи, че отговаря на безбройните изисквания и критерии, извоювани и избистрени във времето, но реакцията първоначално е винаги отбранителна, с готовност за контраатака. Просто такава е човешката природа като цяло и възприемането на изкуства не прави изключение. По някое време, стига слушаното да не е в пълен противовес със създадените вече условни естетически рамки и потребности, а особено ако е в частично или пълно припокриване, съзнанието сваля гарда и се отпуска. Пуска се по вълната на звуците, без да се опитва да ги пресметне и класифицира, без да разсъждава върху тях. И ти вече не слушаш, а съпреживяваш. Усещаш онази необяснима наслада от поредица от звуци, които за Вселенския хаос са неразличими от всички други звуци, които самият той непрестанно произвежда, но за теб в този момент са цялата Вселена. И нито преди, нито след слушането можеш да си обясниш какво толкова по-специално има в точно тази комбинация от звуци, която те кара да се чувстваш толкова добре. Само докато си в състояние на "поток", всичко е кристално ясно и няма нужда от обяснение. Дори след това чутото да не ти остане в списъка с любимите неща, в момента на "поток" то е единствено и самодостатъчно (а постигнало ли е поточния ефект, другото няма значение за мига!). Само тогава изпълнителят и песента нямат име и година, няма ноти, акорди и ладове, няма спомени за случки, хора и места, които свързваш с това, което тече в ушите ти... Няма те дори теб. Има само музика.
© Цветозар Цаков |