ЧЕРНА ДУПКА

Борислав Балтов

web

Искам да разкажа това, което ми се случи наскоро, не защото имам склонност към споделянето, а защото изживяването беше крайно необикновено.

Отдавна вече страдам от сърце и лекарите вдигат рамене, когато ме прегледат. Генетично съм бил предразположен към това страдание и нищо не можело да предотврати преждевременното спиране на работата на този универсален часовник за човешкия живот. Всяка вечер се вслушвах в тиктакането му и неравномерните удари подсказваха скорошното спиране на този тъй съвършен механизъм. Мислех си, че не съм от страхливите и че животът не ми е тъй скъп, както на другите хора. Гледах ги с една насмешка и вярвах, че когато смъртта пристигне при мен, няма да се уплаша. Уви, това продължи, докато бях млад и здрав. С възрастта привикнах към съществуването си и навика да се живее малко по малко направи страха от края осезаем.

Когато лекарите, тези съвременни мойри на живота, ми съобщиха, че дните ми са преброени и че лекарствата могат само да ги удължат до месеци или в най-добрия случай до година, кръвта ми смръзна във вените. На всички пожелавам да не достигат възрастта, в която им се налага да мислят за края.

Случи се един ден в ресторант за бързо хранене.

Ненавиждам ресторантите за бързо хранене. Те излъчват една посредственост. Съвместяване на необходимостта да се храниш и недостатъчното време за това. Винаги, когато се налага да обядвам по този начин, се чувствам като участник във филма на Чарли Чаплин „Модерни времена”, поставен на конвейер, хранен по часовник с предварително изготвен продукт на научния прогрес в кулинарията.

Но да не се отплесвам от въпроса.

В момента, в който седнах на масата, усетих, че времето на небезотказната машинка в гърдите ми е изтекло. Паникьосах се и започнах да се боря за живота си. С цялото усилие на волята исках да накарам сърцето си да се движи, но уви ударите му ставаха все по-слаби. Въздухът не ми достигаше и подсъзнателно разбрах, че трябва да се заловя за нещо реално, в този случай часовника на отсрещната стена, като че исках да забавя времето вместо то да продължи без мен. Трябва да ви кажа, че в такива критични ситуации човешката воля достига невероятни измерения. Страхът да не пропуснеш нещо, което може да те спаси от смъртта, я кара да се сгъсти до една безкрайно плътна точка. Тогава се случи нещото, заради което реших да напиша този разказ.

Ако може да се каже, че съществуването е плод на разума ни, то тогава най-добрата машина за изменянето на всичко заобикалящо ни е мозъкът и когато той е заплашен от смъртта, то единственият начин да удължи живота си, е да промени реалността. Чувал съм, че теоретично, ако пропадаш към черна дупка, времето ще забавя своя ход и субективно никога няма да стигнеш до дъното. Това се случи и с мен. Секундната стрелка на стенния часовник забави хода си. Ударите на сърцето ми, разредили се преди окончателното му спиране, ускориха своя ритъм. Всичко наоколо забави движението си и даже един комар, който летеше във въздуха, застина на средата на полета си. Не можех да помръдна. Светлината наоколо стана червеникава и приглушена. Спусна се необикновен и невъзможен кървав здрач. Със забавянето на хода на времето сърцето ми ускоряваше ритъма си и скоро ударите му се превърнаха в една непрекъсната вибрация, която заплашваше да разкъса гръдния ми кош. Стотици удари за едно помръдване на стрелката на часовника. Отново се уплаших за живота си, но този път от опасността сърцето ми да се пръсне, а не да спре. Наоколо се възцари пълна тъмнина.

И в този момент комарът, застинал във въздуха като в кехлибар, за първи път довърши бавно обиколката си около мен. Помислих си, че щом той се движи, значи, има надежда отново да се закача за живота и да продължа обикновеното си съществуване. След секунда той отново мина по същата траектория и това ме уплаши, защото е невъзможно комар два пъти да мине по един и същи път във въздуха. После пак и пак... Ужасно е да загубиш ориентация във времето. Всички сме се губили в пространството, още от деца сме свикнали с това, но винаги знаем, че ще стигнем до нещо познато и отново ще се върнем към познатите места и хора, но сега това ми беше непознато и страшно. Мислех, че вече съм умрял.

За щастие, насекомото все по-често довършваше обиколката си и когато започна втора, спрях да му обръщам внимание и го изгубих от погледа си. Светлината отново се върна и стенният часовник отново пое своя ход. После се появиха шумовете, тракане, свирене на спирачки от улицата и аз разбрах, че съм намерил път към познатото време. Сърцето ми отново заби равномерно и се чувствах по-здрав и по-жизнен откогато и да било.

Така приключи пътуването ми до черната дупка, но оттогава не спирам да се питам дали не съм преминал от другата й страна. Дали не съм излязъл в друга Вселена, огледална. Нещо като да преминеш от едното стъкло на пясъчен часовник в другото. Всичко уж изглежда същото, но болестта на сърцето ми изчезна и от време на време ми се струва, че виждам повтарящи се неща. Най-голям страх и недоверие изпитвам към комарите. Гледам ги и все очаквам да започнат да летят по една и съща, повтаряща се траектория. Изхвърлих стенните часовници от къщи и когато и да мина покрай някой, винаги се извръщам да не го гледам. Спрях да ходя и на ресторанти за бързо хранене, и без това издават лош вкус.

Мисля, че трябваше да напиша това, защото то ще ми даде някаква опорна точка в непрекъснато повтарящия се живот. А на вас не ви ли се е струвало, че някой случки в живота ви се повтарят?

Ако някога пак напиша същото, може би ще съм тръгнал по обратната спирала към черната дупка. Засега редовно следя пулса си и посещавам често-често кардиолог.

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2012, № 2 (147)