ЛАЛУГЕРСКА ПРИКАЗКА

Александър Урумов

web

Аз против лалугера нямам нищо против. Лалугерът е животно симпатично и безобидно, плашливо е и на никого лошо не прави. Е, сега, че изравя дупки по полето и живее там, че яде от зърното - то няма как. То си е Божа работа, трябва да живее по някакъв начин. Голяма вреда няма, пък и доскоро земята ни така си стоеше, необработвана. Нито има с какво да я обработваш, нито пък децата ги влече, цената за оран е висока - като теглиш калема накрая, танто за кукуригу станало. Дето вика нашият водопроводчик в селото - фифти-фифти. Синът му е в Щатите от няколко години и е научил покрай него някоя английска приказка, та си придава важности. Фифти-фифти значело точно това - пито-платено, танто за кукуригу. Та файда голяма от гледане на земя няма, да не кажа, че хич няма файда.

Обаче един ден братът казва - дай да правим проект по европейска програма. Ще садим, казва, овошки и от Европа ще ни дадат пари. От тебе се иска на място да осигуриш документите, аз давам финансите, земята я имаме - и това е. Хората, казва, пари направиха така. И е законно, казва, никой нищо не може да ти каже. Половината от цялата необходима сума ще ни я върнат и направо ще я реинвестираме в проекта - така каза братът, той ги разбира работите. Което не разбира пък, наел е консултант да го съветва и му плаща за акъла. Професор някакъв, не знам колко му дава братът, ама много пиене изпива. Окото ми се уплаши, честно ти казвам. Колкото пъти дойде да ни консултира на място, толкова пъти осъмваме. Казвам на брата - ашколсун му на пиенето, дано и в занаята да е такъв, дето му плащаш да те консултира. Такъв е, казва братът, грешка няма. Много пие, ама и си разбира от работата. Те, професорите, са така - много пият, казва братът. Изобщо учените много добре пиели. Може и така да е, той по-добре знае. Ама, между нас казано, аз познавам и много прости хора, необразовани, които също така много добре пият. Водопроводчикът например, дали защото постоянно във вода работи, обаче вода да не види. Може професионално нещо да се е отвратил, защото вода не докосва с устни. Всичко пие - бира, вино, ракия, само вода - не. И хубаво пие, да ти кажа, нищо, че едва-едва средно завърши в СПТУ-то навремето и си остана необразован. Хем нищо, че няма образование, ама пие и той като професор. Иди, че разбери каква е тая работа. Но на брата не му отговарям, че все е забързан и под напрежение - той живее от години в София и друг тертип има на работа. Понякога е докачлив - аз му кажа нещо, приказката да върви, а той се обърне косо и пита - какво, казва, имаш предвид. Ха сега, какво имам предвид. Ами да става приказка, бе, човек, отговарям, братя сме, да си говорим нещо. Ще си говорим, казва, по същество. Като говорим за работа, празни приказки по-добре да няма. Даже веднъж, аз му говоря нещо, пък ме пресича - „Устата не бива да е по-голяма от главата”. Бре, пресече ме с тая дума. Откъде ги е научил тия купешки приказки, не знам. Той много чете, верно, и интернет за нищо го няма - като седне и затрака пред компютъра, друго не вижда. Малко такова едно, като голяма книга с екран и батерии, навсякъде го носи. Това е, вика, лаптоп. Не знам какъв топ е, ама като го отвори и като че ли го лапне тоя лаптоп. Вторачи се братът в лаптопа и край, отиде... Аз като го видя лапнат от тоя лаптоп и съм се научил да не го закачам - то и да го закачам, той не отговаря. И ме дразни така, честно да ти кажа. Особено с това, дето устата не бива да е по-голяма от главата. Ами дай да си мълчим тогава, викам си наум, да си мълчим, като че ли не сме хора, а лалугери. А, за лалугера ми беше думата, сетих се. Та братът ми даде едно пълномощно да го представлявам и вика - с това отиваш ето по тоя списък от инстанции и вадиш тия и тия документи и разрешителни. Ще ги извадя, викам му, ето тука в РИОС-а имам един приятел, заедно служихме. Ето и тука в съвета е комшийката, ето и на другото място... Добре, пресича ме братът, вади ги и после ще говорим. И ги извадих. Извадих ги за нула време, само един остана - от еколозите. Отивам и там - почуквам, влизам, обяснявам каква е работата. Те ме гледат намръщено, подпухнали едни такива - ние, казва, трябва да дойдем на място, на терена, ние сме учени и трябва да дойдем да проверим на място каква е популацията на лалугерите, че земята ви е в защитена зона. За това, че са учени, веднага повярвах, че ги гледам какви са подпухнали - няма начин да не са учени, много пиене са изпили. Ама това за лалугерите - щях да падна, честно ти казвам. Лалугери, отговарям, там е имало, има и ще има, изтребване няма за тях. Бре, като скочи единият, с голям нос и крив един такъв, бре като се развика - варварииии, искате да изтребите лалугеритееееее! Никакво разрешение няма да видите! Ама се стреснах, честно ти казвам. И то не заради него, ами от брата - как без разрешително да му се появя пред очите. Чакай, казвам, човеко, на тоя с кривия нос, чакай малко, как да изтребим лалугерите. Ами лалугерите са животинки безобидни, те са симпатични, казвам, аз от малък с лалугери съм израснал, с лалугери съм си играл, на мене лалугерът ми е като роден брат, който посегне на лалугер, все едно на мен и на децата ми посяга. Милите лалугерчета, казвам, по-мили от тях няма. На молба го ударих и на хвалба за лалугерите. Хайде, кандисаха по едно време - добре, ще дойдем на терена. Оф, олекна ми. Дойдоха на другия ден с един друг професор от университета, забравих му името. Като видях, че идва и професор и ми стана ясно, ама викам си - по-бързо да стигнем до масата, там е лесно. Ракия имам от миналата година още към 30 литра, и 5 професори да дойдат, окото ми не мига. И почнаха - какво ще правите? Дръвчета ще садим, казвам. Дълбоко ли ще орете, питат. Няма да е дълбоко, казвам, усетих. Ако е по-дълбоко от 25 см, ще събудите лалугерите и ще им разрушите леговищата. Няма, казвам, съвсем плитко ще орем, само дайте разрешителното. Те се споглеждат - ми как така, викат, ще садите дръвчета, като няма да орете дълбоко. Ще намерим начин, казвам, имаме и консултант, професор еди-кой си. Ето тия дупки по-надолу той ги изкопа, да вземе почвени проби и да подготви работата. Бре, като скочи тоя другият професор, с еколозите, дето дойде: Какъв професор, това е един шарлатанин, това е варварин, аз го познавам, казва, тоя шарлатанин, колко вреди е нанесъл на екологията. Леле-мале, студена пот ме обля. Недейте, бе, хора, казвам, всичко ще направим, както кажете, дайте да не търсим кусури, дайте да не губим време. Масата ни чака наредена, таксите за разрешителното ще си платим - каквото кажете. И кандисаха, съгласиха се. Малко остана да се разплача там на полето. Нейсе, седнахме после, почерпихме се, действително се оказаха много учени хора, а тоя с кривия нос се оказа най-учен. След това два дни лежах като болен, а жената вика - и ти вика стана много учен, нека те боли главата сега. Обаче стана работата, взех разрешителното. Нося всичко на брата, горд, чакам да каже едно „браво”. Той гледа документа и вика - дали са ти разрешение за 90 декара, а те са 100 нашите. И ме гледа косо. Вземам аз документа и отивам при еколозите. Грешка е станала, казвам, да оправим тука декарите. Тоя с кривия нос, любезен, гледа и вика - ще ги оправим веднага, само да платите една таксичка. Каква таксичка, питам, ама вече ми кипи отвътре. Ами 290 лв., нали, колкото си струва разрешителното, то е все едно, казва, че ново разрешително ти даваме. И тука ми падна пердето - слушай, ревнах аз, не знам какъв си ти, еколог ли си, носорог ли си, ама отивам сега при бай Петко тракториста да сложи големия плуг и ще направя всичко на дреб в полето. Ще го разора на половин метър, та няма жив лалугер да се види, лалугер с лалугерите, викам му. Уплаши се тоя човек и вика - чакай, няма такса, няма нищо, недей закача лалугерите, ето сега ще оправим работата. И ми даде документ. Ама целият треперех. Взех го, занесох го на брата и му казах - ето ти документа, отсега нататък видя ли лалугер, дотам ще му е... Вземам си флоберката и ще ги трепя наред, окото ми няма да мигне. Той се смее и вика - до утре ще ти мине. И ми мина, той ми е брат, познава ме. Пък и лалугерите не са виновни, виновни са ония учени носорози, дето повече гледат за дивите животни, отколкото за хората. Абе, човек, наоколо десет хиляди декара най-малко пустеят, че собствениците отдавна са си отишли от тоя свят, а наследниците изобщо не знаят, че притежават земя в тоя район. Ей така си пустеят земите, а тия еколози дошли от десет хиляди запустели в нашите сто декара лалугери да въдят. Не ги е срам, казвам, учени, пияници с пияници. И го разказах това из селото, те пък взеха майтап да си правят с мен и сега ми викат Лалугера. Дянко Лалугера ми викат. И на брат ми му викат Лалугера, добре, че не е чул още. Че пак ще ми каже как устата трябва да е по-малка от главата. Не че му пука на него, ама пак ще намери да ми направи забележка, че много съм говорел наляво и надясно. Затова ми е молбата - каквото ти казах, да си остане между нас. Все едно не съм ти го казвал изобщо. А, казвал ли съм ти го вече? Може и да съм ти го казвал, няма лошо, те хората си говорят, не са като лалугерите. Ама все едно не съм ти го казвал. Че оня с лаптопа, ако разбере, пак ще ме гръмне като с топ с някой купешки лаф.

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.10.2011, № 10 (143)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.