Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСПАНСКА ПРИКАЗКА

Александър Урумов

web

Десета година съм в Испания, ама не си мисли, че съм видяла нещо кой знае какво от Испания. Нищо не съм видяла - само Валенсия и два пъти до Барселона сме ходили с други българи да разглеждаме. Нищо повече. Това, което виждам, са оцапани задници на трудно подвижни старци, за които се грижа през цялото това време, откакто съм тук. Такава работа ми предложиха и аз приех без чудене. Че имаше българи, дето с месеци стояха без работа. То и сега ги има и все повече стават, някои си тръгват вече... А аз, като дойдох тук, като всички емигранти - път назад няма. Бях си казала - каквато работа ми предложат, ще я приема. Друго предложение нямаше - само болногледачка. Добре, казах, от работа мен не ме е страх. Пък и с хора работиш, все пак, на топло и сухо си, не си на полето - там е много тежко и за жена на моите години е невъзможно да се справи. Така започнах да гледам старците. В началото ги съжалявах и си казвах - дано на никого не се случва да изпадне така. Понякога даже сънувах, че аз съм се родила такава, още с раждането си съм стара, неподвижна, ненужна, изоставена, с изпоцапани гащи в изпоцапани завивки. И се събуждах потна и си казвах - горките те, дано никога да не ми дойде на главата такова нещо. И ги съжалявах искрено. Един от тези старци ми умря в ръцете - три дни нищо не яде, аз се обадих на близките му, събрах цялата фамилия край него. Испанците са задружни, там семейството и родът са много важни и много държат един на друг. Та тоя старец на третия ден, както бях седнала на ъгъла на леглото му, изведнъж ми хвана ръката и я стисна. Загледал се бе в една точка край мен - какво виждаше, само той си знае. И както ми държеше ръката, издъхна. Така си отиде от тоя свят, стиснал ръката ми. Аз не можех да си я дръпна, защото си мислех, че докато се държи за мен, няма как да си отиде от тоя свят. Мислех си, че животът в мен се предава и на него и че ще остане. Той ми беше работата - докато е жив, имам работа, умре ли - умира и работата ми. И затова все се надявах, че ще му се размине. Ама си отиде. Умря и това е. След това пък често сънувах как се е вкопчил в ръката ми и как гледа не покрай мен, ами направо в мен е забил очи - един такъв мътносин, тежък, безжизнен поглед. И всеки път се събуждам от тоя кошмар. На мен изобщо ми се сливат ден и нощ, то, като се грижиш за хора на легло, е така. За тях няма ден, няма нощ. През деня спят, спокойни са, светло е, имат си повече занимавка. А през нощта се ококорват и искат постоянно да си край тях. Измислят най-различни неща - да им донесеш вода, да им оправиш завивките, да засилиш печката или да я намалиш, че им е станало топло. Като няма какво да измислят друго, почват отначало. Тая жена, дето сега я гледам, пък даже и не се напъва да мисли - през нощта направо ме вика по име - Лили, Лили... Като й отговоря, мълчи. Защо ме викаш, питам я. Да видя дали спиш, отговаря, да знам дали си тук и дали си будна, че ако ми потрябваш за нещо, да те извикам. В момента не, отговаря. И след пет минути пак - Лили, Лили... Представяш ли си?! Нощна проверка ми прави. Вика ме, за да знае, че може да ме повика, ако реши да ме повика. Да се смее ли човек, или да плаче, вече не знам. Честно казано, понякога си плача. Нарева се хубаво и ми олекне. Вие, мъжете, не знаете какво е да се наревеш хубаво и да ти олекне. Ама аз не мога по друг начин, иначе ще се пръсна от напрежение и от мъка. Нямам почивка никаква, денонощно дежурене, чистене, миене, пране. Пускат ме само в неделя следобед - за 8 години не знам дали имам и 8 дни отпуск. Една приятелка ми вика, абе те балама като теб няма да намерят, бъди по-твърда, искай си по един-два дни в месеца отпуск. Ама аз нямам кураж, признавам си, все ме е страх, че може да се разсърдят и да ме уволнят. Особено напоследък, както се увеличава безработицата. Пък и истината е, че ми плащат добре, заедно със социални и стаж за пенсия ми върви, и всичко е заради тия пусти пари. Направили са си сметката, хората - пенсията на бабата покрива разноските по грижите за нея. Тоест, моите приходи. Това е схемата и няма мърдане от нея. Никой не ме е карал насила, сама съм дошла тук и нямам право да се оплаквам. Така си казвам, ама вечер си рева. И все по-често ми се случва напоследък. Рева си и си хлипам, и така ми става по-леко. Казвам си, още две години останаха до пенсия, ще ги избутам някак си, и ще се прибера да си гледам внуците. Те израснаха през тия години, не са малки вече, ама все ще намеря с какво да помагам. Така, като си мисля, успокоявам се и заспивам. И тогава виждам дъгата. Висока като небето, очертала контурите на целия небосклон и толкова красива, че ти се извива свят. Като напусках България, това видях последно от нея и това запомних - дъгата. Беше в началото на юни, слънчев ден. Препръска отнякъде малко дъжд и изведнъж грейна една дъга, направо ми спря дъха. Такава ясна синева и една дъга до небето, та даже отвъд него. Сякаш Господ с някаква гигантска четка я бе нарисувал - с всичките цветове в нея, искряща и привличаща погледа. Това запомних от България и това ме топли в съня ми - тази дъга. Нея си представям и с нея заспивам. И за внуците си мисля, и за дъщеря ми и зет ми. Ама тогава ми става непоносимо мъчно. Особено за единия внук, имам голям грях към детето. В деня, в който тръгнах за Испания, сутринта го заведох на детска градина. Никой не знаеше, че заминавам, на никого не бях казала, защото се познавам и знам, че щяха да ме разубедят и нямаше да тръгна. Та в тая същата сутрин водя малкия внук на градина, оставям го, а той се обръща с разплакани очи и ме моли: „Бабо, моля те, обещай ми, че днес следобед пръв ще ме вземеш от градината”. Много беше привързан към мен. И аз му обещах. А как ще го взема, като автобусът за Валенсия тръгва след 2 часа и аз отивам направо на автогарата. И тия разплакани детски очички ме парят през нощта и се въртя като на шиш, и няма бягство от тоя поглед. От безпаричието в България избягах - не че съм богата тук, за това да не почна да ти разправям - ама от тоя поглед не мога да избягам, защото не мога да си простя как излъгах детето. То не помни, че беше много малко, ама аз не мога да забравя тъмните му разплакани очички. Затова си представям дъгата и ми олеква - една дълбока синева и безкрайната, искряща, пъстра дъга. Нежна и красива като прошка от Господ. Това остана в мен от България - неволите там ги забравих, тая дъга остана в паметта ми. И погледът на внука ми от оная сутрин. Между тия два спомена се въртя като между огън и лед. И докато съм тук, май ще е така.

А, ето, чуваш ли бабата отвътре как ме вика - Лили, Лили... В такива моменти я намразвам, да ме прости Господ. Ти утре ли се връщаш в България? Хайде, лек път и да носиш поздрави на моите хора. Пък на мен само още две години ми останаха да взема пенсия. Не е много, ще минат.

 

 

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2011, № 1 (146)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.