ЕМИГРАНТ (3)

Александър Гочев

web

Лекцията

Октомври, 1986

Последните няколко седмици имах много работа, която приключи тази сутрин, 24 октомври, в 7 часа. Изцяло по важен доклад на проф. Джомб, днес преди обяд, във Вашингтон, с цел финансиране на елетрохимичен проект за поне 300 000 долара. Той подготвяше лекцията си по материали, изпращани от мене - извадки от дебел куп статии, публикувани от потенциалните финансиращи. Подготвяше я, докато пътуваше из Индия, Пакистан и Япония, пътуване, завършило с десетдневен престой в Калифорния. Както винаги, своенравен и оптимист, беше решил да създаде нова теория на процес, който процес, за да бъдем поне малко реалистични, ще трябва да наречем много сложен процес: електрически пробив на воден кондензатор с всичките му там илюминации и плазми, които нямат, нямали са и никога няма да имат нещо общо с електрохимията. Преди да "гръмне" кондензаторът - да, има нещо общо. После, после е само физика на плазмата. Материалите, които периодично му изпращах, бяха послужили изключително за фон на новата му теория, която пристигна от Индия с експресна поща (overnight special mail), създадена несъмнено в състояние на медитация и написана със съответния почерк (следи от паралелно пълзящи пияни мравки, както вече беше казано). Аз, по принцип, директно отказвам да работя с негови писания, преди да имам текста "преведен" от секретарката и напечатан. Като го прочетох, направо изстинах! Имаше и подробен списък какви графики да бъдат направени. Скицирах ги грубо и ги предадох на жена му за чертожник. Най-трудно беше да се възстановят формулите, писани от Джомб "по памет". Необходимите литературни справки и дефиниции, с оставени бели полета за тях, попадаха в раздела технически дреболии, нещо като за десерт. Беше ми заявено от съпругата му, изпълняваща ролята на главен секретар, че всичко трябва да е perfect, защото било много важно. Имаше предвид външния вид. Аз обаче имах предвид вътрешния и реших да приготвя допълнителни материали (по същество друг доклад) с последващ главен и лично мой проблем - да го убедя да ги представи. Трябваше да се спасява положението. Не само това, ами после ще каже, че аз съм бил виновен за очевидния и неминуем провал, който го чакаше.

Теорията му беше балон, на който висеше етикет "Всички вие сте глупаци!". Ролята на етикета се изпълняваше от една таблица, в която се сравняваха експериментални резултати на големи риби от Масачузетския технологичен институт и Харвард с тяхна теория и в графата "Коментар", срещу всеки ред се мъдреше един и същ израз - "негативен резултат". Интерпретацията на една такава таблица неизбежно беше следната: работено е десетина години почти напразно, като са потрошени няколко милиона. И ето сега, най-неочаквано, се появява един умник от съседна (правилна!) специалност и за две-три седмици, докато си пътува така из Азия и околностите й, разрушава всичко съградено от някакви си там физици, специалисти по плазмата. И иска скромните 300 000 долара да оправи играта.

Крахът можеше да се избегне по следния очевиден, много по-скромен, и, най-важното, реален сценарий. Големите риби имаха много интересни резултати за кондензатора, преди да "светне и гръмне", но не бяха погледнали и в най-елементарната електрохимия (да кажем тази, написана от Джомб). Обяснението е всеизвестно - физиците рядко си цапат ръцете с химия. Та в тези електрохимии на всяка "крачка" е написано какво става. Подготвих десетина страници с техни разултати и към тях възможно електрохимично обяснение (само качествено). За количествено обяснение (формулите ги знаем) - 300 000 долара. Вместо етикета "Всички вие сте глупаци", виси друг: "Прави сте, оставете мръсната електрохимическа работа на нас". Срещу относително скромо заплащане, разбира се. На всичко отгоре се оказа, че могат да се обяснят и някои странни ситуации. От това по-добре здраве му кажи. За всеки случай бях говорил надълго и нашироко с Владимир (специалист по електрохимия на водата), който заяви, че всичко е много интересно и сигурно ще финансират проекта.

Докато беше в Калифорния казах на Джомб за моите "странички", както и мнението си за Таблицата "Вие сте глупаци", но в малко по-изискан стил. Само малко по-изискан. Изслуша изложението ми с ледено спокойствие и прочете присъдата: "Доктор Гочев, каквото сте направили не е теория на електрически пробив (късо съединение) през воден слой, съпроводен от изпарение, светкавици и гръмотевици, каквато теория се очакваше да направите. Никакви техни фигури! Всичко, представено от нас, трябва да бъде ново!" И нечувано, добавих, но след като затворих телефона. Казах му все пак, че това, което иска, едва ли е възможно, но явно не съм познавал диапазона на възможностите му.

Владимир, постдок при Джомб като мене, експерт по електрохимия на водата

Та, значи, имахме вече ръкописа на великата нова теория и започнахме да я привеждаме в божески вид. Текста занесох в дома на машинописката Джени, ужасна повлекана и дебелана. Още щом влязох, едно дребно и злобно хибридче между плъх и куче се хвърли да ме лае, но нали е джудже, лаеше ми само обувките. Лае и трепери от злоба. Не издържах и щом оная излезе от стаята, взех, че му излаях аз. Сякаш вятър го духна някак странично и изчезна под кревата. Показа и добра памет, щом се появих следващия път моментално и без да лае, се скри пак там.

Достатъчно дни преди заминаването на Джомб за Вашингтон обясних на дебеланата да печата всичко с главни букви, които, допълнително увеличени, трябваше "да могат да се четат от последния ред на залата" - както ми беше наредено от мадам Джомб. Обяснявах всичко като на олигофрен, но после стана пределно ясно, че не съм добре запознат с тази категория хора.

В събота, 18 октомври, се разбрахме с мадам и Джени, че във вторник, 21-ви, всичко трябва да бъде готово напечатано, за да могат да се направя т.нар. транспаренти за прожектиране на екран. Тази част беше сравнително лесна, моите транспаренти не бяха проблемът. Вторник мина и замина - нито графики, нито напечатан текст. Джомб се обади, че не може да се прибере в сряда, щял да пристигне в четвъртък, в 14 часа, и, след разговор с мене ("Точно три часа!"), отлитал за Вашингтон. Лекцията - в петък сутринта. Спечелихме един ден. Обаче той се обажда през два-три часа и иска всичко да бъде готово за сряда.

В сряда, точно се каня да погна по телефоните Джени и мадам Джомб, последната ми звъни: "Доктор Гоучеф, какво става с transparencies?” Нищо не става с транспарентите, казвам, нали напечатаното трябваше да е готово вчера. Красноречието й се отпуши и стана ясно, че имала трудности, много трудности, но на обяд щяла да бъде в лабораторията. Дебелата Джени пък имала проблеми. И двете в унисон, както се полага на близки приятелки (последното научих впоследствие).

В 17 часа пристига мадам само с част от материалите и то напечатани с дребен шрифт. Направо изгърмях. Освен това едната таблица беше изчезнала, а друга една току-що беше пристигнала с експресната поща. Моите материали - написани все още само на ръка. Дебелата се обади да пита нещо, направих я на салата. Изревах й, че в 10 часа вечерта всичко трябва да е на бюрото ми иначе, казах, ще се погрижа да не вземете пари. Мадам заяви, че Джени можела да дойде да работи в лабораторията, но аз я отрязах с едно “Никакви Дженита повече!" ("No more Jennies!"). Изтичах до финансовия Бил Крейвън и поисках секретарката Джоана да остане да работи, докогато трябва. Сандвичи и кока-кола за сметка на лабораторията. Бил започна да се усуква и да ме кара аз да говоря с нея. Казах му, че не мога да рискувам да я моля приятелски, а тя да каже "Не!". Ако не е Джоана, казвам, искам професионална машинописка, но с едно условие - да не се казва Джени. Оказа се, че Джоана също имала домашни проблеми, та дойде чак в седем вечерта.

Най-сетне работата тръгна. В това време дойде Фламарион, докторант от Бразилия, и предложи да помогне като напечата моите странички на компютъра в библиотеката (през 1986 все още беше така - печатане на текст на компютър само в библиотеката).

Фламарион Диниц, сега професор във Федералния университет на Пернамбуко, Recife, Brazil

Към 21 часа пристига мадам Джомб и носи три графики. Като ги видях, веднага я засилих обратно. Чертожникът изрязал и налепил моите чернови, ксерокс копия от разни статии и книги, с мои допълнения, нанесени с черен химикал. Попитах я дали ще му плати за изрязването с ножица (бях в настроение да хапя) и казах, че всичко трябва да се начертае. И без лепене! И че го искам след един час!

Към 22 часа пристигнал съпругът на Джени, бутнал нейните материали под вратата и се изхлул тихомълком. Едва не ги настъпих. Едната таблица ставаше, другите две трябваше да се поправят (с грешки на Джомб, таблици, които виждах за първи път). На останалите имаше мазни петна и се чудех дали няма да излязат при копирането. Джоана започна да подава готови страници, аз ги проверявах, коригирах, ако имаше нужда, ги увеличавах и после сортирах за окончателна проверка (нещо да не липсва). Мадам периодично се обажда да пита дали Джоана работи добре (следи я по принцип постоянно и много внимателно - мисли си, че има нещо между нея и Джомб). Аз я информирам, че работата върви добре, а надзирателката оставаше без съмнение много недоволна.

Бях решил на сутринта (четвъртък) да копирам всичко на транспаренти, обаче се звъни и мадам заявява, че всичко трябвало да бъде готово още тази вечер, което означаваше в най-добрия случай тази нощ. Аз й казах да носи веднага всички прясно начертани графики. Тя пристигна, съпровождана от голям пес, предполагам и той да помага. Обърнах се към него най-почтително с "бой", а се оказа, че е "гърл", чернокафява кучка, доберман пинчер, персоналната й пазачка. Съвсем се изложихме! Работата по транспарентите вървеше гладко и аз заявих, че трябва да правя моите таблици (четири). Веднага ми се учуди: "Ама не сте ли ги направили още?!" На това в нашата махала му викахме дебелоочие, автоматично повличащо комплементарно физическо действие. Кимнах отрицателно с най-саркастична гримаса, като се ограничих само да удрям по едно коляно на кучката, когато ми пресичаше траекторията.

Фламарион дойде и донесе фантастични копия от компютъра, което означаваше, че Джомб щеше да се чуди дали неговите не са писани на ръка. Подредих папката и помолих Фламарион да ми направи сутринта още три, които щях да приготвя най-накрая, защото комбинацията мадам + кучка осуетяваше всякаква работа, свързана с мислене. Към 23.30 приключихме и мисис се юрна да докладва по телефона. Следващият половин час ми предостави известна емоционална компенсация - тя се стрелкаше от ксерокса до моята стая и обратно с кучката в килватер и ми носеше ту листче, то ножичка, то гумичка. То било приятно, бе! Седиш си, работиш си и комуникираш само с едносрични думи: иди, дай, не, да, thanks! Иначе е учтива, чак много. Така ми размазва името, произнася го с такова нежно легато, не мога да се начудя: "Ето доктор Гоучеф, веднага доктор Гоучеф, Thank you doctor Goucheff!...

Поговорих и с Джомб, като му заявих отново и много твърдо, че Таблица номер 4 (с негативните резултати) ще провали доклада му. Забележката неявно предполагаше, съвсем основателно, че докладът можеше да се провали още повече. Реакцията му беше изумителна (представих си как се плесва по челото): "Вярно бе! Я направете резултатите 60% положителни!" Виж ти! Какъв мащабен и мигновен замах! То било много лесно! Просто минусчетата ги сменяш с плюсчета! Не всичките, само 60%. На това място си припомних лекцията му как трябва да се цитират резултати на руснаци. Ако пишеш статия, не трябва да се цитират, защото нивото на статията падало. Ако се пише проект за финансиране, трябва да набуташ колкото се може повече руски цитати, за да се уплашат рецензентите, че Америка изостава. Трикове за човекоядци от рода на горните 60%.

Приготвих се да си тръгвам, но се оказа, че съм си направил сметката без кръчмаря. А кръчмарят, значи, се заклещи да проверява, защото всичко трябвало да бъде “Perfect!”: премества запетайки, сгъстява букви и думи, поправя граматиката. Заявих й, че е много лесно да играе червения молив, ама не е ясно кой ще печата, кой ще лепи, кой ще увеличава и кой ще копира. А не е ясно, казвам, защото аз съм зает. Получих бодър строевашки отговор, че нямало проблеми, тя щяла да свърши всичко. Обаче ме пита за всяка запетайка, не смее да я премести без мене.

Ситуацията със запетайките изведнъж ми се стори подобна на тази по време на изпит по биомеханика, за която ми беше споменал моят приятел Цапето. Той току-що беше назначен за професор и шеф на тази катедра в Спортната академия и бил решил по този случай да не къса първия студент, оказал се състезател по борба. Борецът се приготвил да обяснява как "ако имаме един голям камък и ако го бутнем" ще се получи ускорение по закона на Нютон и щели да се задействат силите на триене. Седял напрегнат, изпъчен, с втренчени в Цапето очи, с длани, разперени до раменете, готови за бутане. Стои и не мърда. Пет, десет секунди. Цапето не издържал, па му ревнал: "Хайде бе! Бутни го!" Обаче оня не посмял. Светкавично скрил ръце зад гърба си и изхриптял най-решително: "Няма до го бутнем!". С въздишка Цапето завърши: "Не можах да го пусна и това си е то."

Та и мадам, пъне се, пъне за нещо и припка при мене: "Доктор Гоучеф мога ли да...?", но не смее, докато не й кажа "Бутай!". Малко след полунощ беше нашарила с червено всички ксерокс копия от транспарентите - безогледна разправа с Джоана, за да й покаже, че е къде-къде по-неспособна от Джени. Шкартирах половината от поправките, а другата част оставих за другия ден.

На сутринта мадам кацна в 9 часа (без кучката), бодричка, свежа, пълна със сили да коригира. И отново пита за всичко. Точно бях започнал да пиша моите допълнителни страници за Фламарион плюс нов вариант на таблицата. Срязах я и й казах, че може да прави само граматически корекции и да мести запетайки, но без да идва да ме пита. Прехвърлих я на британеца Дънкан да си говорят витиевато (той усуква изреченията, а тя постига същия ефект само с интонация). Привърших с писането, дадох материалите на Фламарион, Джоана напечата веднага таблицата и аз се юрнах да вадя копия. Обаче ксероксът спря да работи. Предадох щафетата на мадам Джомб и тя започна да върти телефони за друг ксерокс и да урежда всички транспаренти да се правят наново, защото имали петна и драскотини" (последното й откритие). Аз се прибрах в офиса си.

.

Моят "офис" в лабораторията на Джомб

В 12.30 оная нахлува с всички материали, ръцете й треперят - какво ще каже Джомб за запетайките, за тях не останало време. Тя да знае какъв му е докладът! Взех всичко и заявих, че поправки ще правя само аз, всяко копие минава през мене. Да се намери ксерокс, най-добрият, срещу заплащане. Ножицата, лепилото, бяло "мастило" за корекции, помъкнах цялата гримьорна и след 10 минути бяхме в една компания за професионално копиране. Експресна поръчка. Казах на операторката, че ще коригирам всяко копие и че трябва да свършим за 30 минути. Свършихме, но беше като в казармата - имат право само ако мнението им съвпада с моето.

По средата на копирането звънна телефон и се оказа, че Джомб не може да пристигне, защото валяло и малките двуместни или четириместни самолетчета за локални полети си седяли на сухо. Ясно, ще трябва да се пътува до Хюстън, около 90-100 мили. Казах на мадам, че имам проблеми с колата и тя реши, че ще пътуваме с тойотата на Джомб, защото и нейната не била в ред. Точно взе да ме подбутва да тръгваме и аз заявих, че имам нужда от 30-40 минути да подредя всичко, да взема допълнителни материали (не бях загубил надежда да вразумявам докладчика) и че "Не, не е необходимо да ми помага при подреждането! Ама ни най-малко!" Изпратих я да тормози Джоана, а аз седнах в кабинета си, бавно и внимателно оправих бардака от копия и транспаренти след експресното копиране, използвах старите копия и направих всичко в два екземпляра (един комплект за мене, защото в присъствието на Джомб изчезват цели папки), взех стари материали, статии, натъпках една голяма чанта, намерих една забравена круша на бюрото си, и като първи селянин с крушата в уста се появих в офиса, готов за тръгване. До момента имахме закъснение 20 минути - беше 14.20, а Джомб искаше да бъдем в Хюстън, International Airport, Terminal C, в 15.30 часа. Пътят дотам беше час и половина при бързо каране.

Потеглихме, вали, мадам се взира на всяко кръстовище като късогледа машинописка, кара с 45-50 мили в час, закъснението нарасна на 60 минути, съответно, времето ми за дискусия с Джомб намаля на един час. Лошо! Обикновено с него се губят първите 30 минути: по навик се запъне на някое изречение в увода, някакъв детайл, нищо общо с централния проблем, суче го, пита, смята на ръка или с едно малко калкулаторче, с една дума, взираме се и в най-малките подробности, проверяваме всичко. Такива слугински психологически похвати обаче ми са ясни и веднъж му казах, че имаме билети за друг филм (точно това ми беше изразът, защото ме вбеси). И сега щеше да е същото. Тъй като обикновено не е в течение относно детайлите (а и не само в детайлите), на лицето му е изписано подозрение, сякаш си дошъл да го лъжеш, да го подхлъзнеш с някоя цифра или цитат и той да се изложи. После, след около 30 минути, се изпълва с доверие към тебе, тръгва през просото и ти само се чудиш как да го спираш и да го гониш из полето. Не можеш го озапти! Докато мигнеш, новата теория е готова и започваш да се бориш с нея. Заявява ти се с апломб, че става дума за нещо оригинално, ново, нечувано, и че само такива неща трябвало да се публикуват. Само дето има разни подробности, като например да се измислят уравнения, да се обясняват, да се търси съгласие с експеримента, но това са детайли, които в никакъв случай не трябва да спират свободния полет на мисълта. Аз също мога да бъда оригинален, например, ако говоря за музика - такива мога да ги наприказвам, както нищо не знам, само се чуди на гледни точки и оригинални идеи. Точно такава ситуация имахме в момента. Отиваше да оправя света, който вървеше в грешна посока, света на течните диелектрици при огромни пробивни електрични полета. Въоръжен с електрохимичния буквар, написан от него и от един индиец. Тука му викат библия, в два тома, чист справочник, а самият автор може да ти измъкне кой да е цитат от него и да го префасонира чрез свободна интерпретация така, че за пет минути новата теория е готова и ти само прилагай, включително в икономиката, кризите, популацията и много други области, дето не сте ги и чували. Американците си тълкуват библията за всичко, под път и над път, а той си работи така с неговата. Електрохимичен Пророк!

В допълнение, гледа да е в пълен унисон със собствените си "скрижали" (повече от 700 статии, в които е съавтор). И помни, за бела, всичко. По негова идея работих около месец върху модел на електронен пренос в електрохимични реакции, т.е. покриващ всички такива. Моделът включваше модерни представи за ролята на разтворителя и беше достатъчно сложен. Когато се оформиха някои резултати, бях привикан от Джомб да му докладвам. Още при постановката ме засече и каза, че в някаква негова статия от 50-те години бил застъпил противоположното мнение и че трябва да се откажа от тази част на модела. "Карайте без нея, не е съществена!". Някъде по средата на изложението отново ме изряза - "Това не може да бъде!", а и той в друга статия бил написал, че е вярно обратното. Оттук нататък каруцата на моята теория остана да се влачи само на две колела, започна да скрибуца, да се накланя и накрая се разпадна при очаквания и намерен трети негов цитат. За мое щастие, защото нямаше начин да сложа името си под така кастрираната теория и напълно изтърбушена статия.

Пристигнахме на летището. Ето го и Джомб. Здрасти, здрасти, почнахме да говорим по доклада. Таблици, графики, формули... Таблиците, пълни с грешки, точно, както ги е написал, не ги поправях, защото бяха формални, той си ги беше подредил така. Мадам взе да припка наоколо да търси ксерокс и пишеща машина, а ние се захванахме за стратегията. Заяви ми най-твърдо, че няма да разглежда техните резултати (най-важните!), защото противоречали на "теорията" му и като така, значи, все едно, че не съществуват. Всичко допълнително, което бях приготвил, възприе като кощунство (свиня в джамия да влезе и моите писания - в неговата лекция). Зададох му няколко много неудобни въпроса, които "отскочика като овчи барабонки от полевия барабан" (Бабел, "Конармия"), след което му заявих, че го чака пълен провал. Ще му излязат насреща хора, които знаят детайлно областта, ще го започнат с конкретни въпроси, например въпроси от физика на плазмата, с искания да обясни и това и онова и направо ще го изринат от подиума. Направих това изявление, за да не излезе после, че съм го подхлъзнал с "моите" материали в ролята си на "експерт". Мисис зяпна още в началото на моята най-непочтителна и отчаяна тирада и така си остана докрая с отворена уста. Той скочи, награби всички папки, натъпка ги в чантата, след като изсипа от нея купчина мръсно бельо, и на бегом изчезна към един от терминалите. Аз се запътих към тоалетната бавно, бавно, дишайки дълбоко, оставил мисис да оправи терена, който приличаше на тексаска къща след торнадо. Боже, пази България! На излизане отново се сблъсках с Джомб, явно, останал с грешното впечатление, че съм тръгнал да го търся, за да изяснявам нещо. Един такъв веселичък, само дето не си пееше. А отиваше на погребение.

Казах му (като за последно) да счита, че глупаците, при които отива, случайно са открили интересна закономерност и успешно са я приложили в практиката; че за тази закономерност (за нас основен резултат!) все още няма обяснение и чакат него, Големият Джомб, но че той се нуждае от финансиране, за да предложи свой електрохимичен модел (за който бях направил транспаренти, но само като предварителна илюстрация). Още, да им каже, че тези тука наши резултати са само за демонстрация на силата на електрохимията, а ние после ще им покажем още много, много. Мъчех се да го сваля от абсурдната му позиция, като го превъзнасях и убеждавах да се смили и да направи само няколко прости фокуса на простосмъртните, които не бяха чували за електрохимия. Той просто не искаше да прави фокусите, които бях приготвил. Не му се струваха важни. Потупа ме бащински по рамото и се разделихме.

Тръгнахме с мадам към колата. Една съвсем черна леля ме привика до един офис и ми поиска пари за училището за бедни деца. Попита ме какъв език говоря и ме помоли да напиша на български "Помогнете на училището за бедни". За бонус, написах същото и на руски и даже реших да се отзова на призива. Посегнах към задния си джоб - няма ми портфейла! Черната ме погледна укорително, после подозрително, после донякъде се смекчи и ми хвърли по-благосклонен поглед. Отваряха ми се доста неприятности при евентуалната липса на кредитната, шофьорската и университетската карти, а и тази за медицинската застраховка, разни адреси и около 30 долара. Имаше малка вероятност портфейлът да е паднал в колата, но мисис, уведомена веднага, реши, че не може да се рискува и започна да върти телефони, насмете ги набързо и след 3 минути ми каза, че кредитната ми карта е блокирана, да чакам нова след 4-5 дни. Дарението пропадна. Тръгнахме към колата, отключихме я, разтарашувах се и намерих портмонето, паднало в процепа между седалката и вратата. Напразна паника, не ме послуша мадам да проверим първо и след това да се обаждаме, но тя показва в такива случаи светкавични рефлекси, само й дай телефон в ръката.

Наместих се на пасажерското място, шофьорката със силно покачена температура от скандала с Джомб, потегли на пресекулки, но пък въпросите й се сипеха гладко, бързо и без запъване. Аз реших да отговоря на всичките от раз и започнах да й обяснявам накъде е тръгнал великият й съпруг. Без уравнения, само социалната страна на проблема с водните кондензатори, и защо големите риби, за които вече стана дума, са се хванали с такъв прозаичен проект. На въпроса й "Защо?" получи тривиалния американски отговор: "За много пари". И то от военните. Беше чувала за опасните междуконтинентални съветски ракети, но не знаеше, че водните кондензатори бяха за американски спътници с лазерни установки за свалянето им. Оттука и големите пари. Казах й, че сигурно на първия ред в аудиторията ще има някой и друг преоблечен генерал, заедно с пълния комплект професори, изхарчили не един милион за десетината години работа по тази тема. Как мислите, казвам, какво ще стане, когато Джомб заяви, че нито един от резултатите им не се подтвърждава от теорията им, което, преведено на човешки език означава, че са изхарчили поне половината генералски пари на вятъра? Второ, нашият гений не иска да говори за електрохимия, а за теория на светкавиците, които се виждат при пробива на кондензатора. Такава една илюминационна "теория тип 4-ти юли" ("4th of July theory"), както я бях кръстил отдавна и както му повторих в присъствието на мадам, може само да предизвика още един взрив, но този път в залата. За вземане на пари и дума не може да става, казвам, и то пари, жизнено важни за запушване на перфорираното финансово положение на лабораторията. Поне както той го представяше пред мене и ме караше периодически да подготвям проектодоговори на поне три съвсем различни теми: "Електрохимия и рак", "Електрохимия на Cytochrom C" и сегашния, за водните кондензатори. После, казвам, генералите не искат да има пробив на кондензатора не защото ще стане някаква повреда. На него, на кондензатора, нищо му няма, "дупката" от пробива "самозараства" мигновено, защото водата, както всички знаем, е течна, но се губи цялата акумулирана електрическа енергия, събирана от слънчевите батерии на спътника. Централният проблем е да се спре зареждането на кондензатора над определено напрежение, за да не "гръмне". И точно тука е електрохимията, казвам, защото непосредствено преди да гръмне кондензаторът, водата започва да се разлага електрохимически, потича слаб ток, който, ако се засили, пуска електрическия разряд, чува се гръм, блесват светкавици и край на събраната енергия. Лазерът не може да се "запали" и съветската ракета спокойно продължава за Вашингтон. А Джомб, казвам, не иска да говори за електрохимичното спасение на противоракетната защита на Вашингтон, а иска да говори за илюминации горе-долу като на зарята на 4-ти юли (националният празник на САЩ).

Слушателката сменяше периодично цвета на лицето си, слушаше с по-голямо внимание отколкото караше и така се оплете по детелините на аутобан No. 40, че запраши отначало на запад, после кривна към центъра ("Оо...о, доктор Гоучеф, сорри, ай ем гоинг ин ронг дирекшън!"), направи две-три излишни обиколки из някакви криви улички и най-накрая успя да тръгне на север. То едно църкаво и мъгляво време, шофьорката пуснала цялата електроника на японците, климатичната охлажда, прозорците изпотени, отворила нейния, подала глава навън, мъчи се да види някой да не се джасне в нея и точно на влизачката на аутобана - спря. Казвам й, карай по лентата за спиране, ускори до 60 мили и се бутай вляво, няма страшно. Обаче не е послушна като за транспарентите. Седя, седя, докато се отвори една дупка в потока коли, па като ускори до 30, тръгнà, та се не видя'. Прибрахме се, Александре, казах си, по живо по здраво към полунощ, ами си измисли какво да правиш при тази скорост. След малко завива и излиза от аутобана. И то след като едва влезе! Трябвало да налее бензин. Само Shell, друг не се препоръчвало. Слушат доктори и механици, без да кажат гък. Ако някой такъв започне да дава акъл на Джомб за лекциите му, може да има много силен ефект. Наля бензин за не повече от 5-6 долара, което означаваше, че без да налива, можеше два пъти да се прибере до Коледж Стейшън. Купи си печени белени (и гранясали) слънчогледови семки, Coca Cola classic, настани се точно срещу продавача и му зададе въпрос: "Значи, доктор Гоучеф, как можем да помогнем на доктор Джомб?" Оня се опули срещу нея, после ме погледна тревожно и с надежда. Обърнах се най-отмъстително и започнах да изучавам някаква нацвъкана гнусотия в хладилника. Като не получи отговор, мадам дойде при мене и предложи да ми купи "този сандвич" (както се оказа). Аз не се реших и тя успя да ми изсипе в шепата (насила) малко от нейните семки, които скришом пуснах в кошчето за боклук, преди да си купя две курабийки "както ги правеше баба ви". Загризах ги много бавно, като маскирах вкуса им, смучейки през сламка кола. Настанихме се отново пред продавача и тя пак подхвана разговора, като ми сипа още семки. Оня ми се усмихна ласкаво. Ликвидирах семките тайно и на порции в някакъв контейнер за използвани салфетки. Набиваше се в очи, че имаха много и най-удобни места за изхвърляне на отпадъци.

Повторих й моята позиция, използвайки малко по-цивилизовани и разбираеми изрази, и тя пожела да запише всичко на магнетофон, да го напечата, като се прибере, и да го прочете на Джомб по телефона. Заявих твърдо, че не държа да говоря магнетофонно с него чрез нея, а той да си мисли, че я използвам. Тя ми заяви, че той бил абсолютно уверен, че в никакъв случай и никой не може да я използва. Почти се съгласих с нея, но в малко по друг аспект. Предложих й да говоря с него утре рано, в седем за него, в шест за мене (т.е. трябваше да стана в пет). Тя се съгласи и веднага ми даде напътствия да му кажа ясно всичко "само с едно изречение"(той обичал така), "с точен цитат на страница и автор". Това нейно желание, неуморно повтаряно, не можах да променя, а за каква страница и за какъв автор ставаше дума не можах да разбера, въпреки положените усилия. Накрая се отказах. Явно, ставаше дума за универсален подход, на който е била обучавана.

Съгласен на всичко, вече в девет вечерта, я подканих да тръгваме, разчитайки, че горе-долу до към полунощ би трябвало да се приберем. Иначе с нея не можеш да заспиш - мели постоянно, смята, че въпросите й представляват интерес за всички, безкрайно количество, при скорост на колата 30 мили в час. По едно време, като наближихме Навасота, я гледам, че кара на зиг-заг.

Центърът на Навасота, малко градче близо до Коледж Стейшън по пътя за Хюстън. Днес, след почти 30 години, изглежда почти пак така

Казвам й, мисис, дай аз да шофирам, няма опасност за тойотата, тази година имам карани толкова мили, не можеш ги събра за пет години. Аа...а, доктор Гоучеф, колата е много sensitive, трудно се кара. Виждам, казвам, че трудно се кара, всеки момент може да влезем в шанеца. Хеле, съгласи се. Страх ме беше, че ще обърне колата (после ми призна, че наистина й било много тежко и ми благодари). Настъпих я на 70-75, върви добре, ама чак пък толкова да е чувствителна... Е, два пъти я залепих на седалката, като потегляхме на светофарите вече в Коледж Стейшън, но то беше само за проба - влачи на първа и втора, екстра работа, 18 000 долара, малко по-малка от моето Понтиаче (3 000 долара). Но не върви 6 пъти по-добре.

Мадам Джомб ме изсипа пред вратата на лабораторията и след много благодарности потегли за вкъщи. Оставих всички багажерии в офиса си и тръгнах да спя. Събудих се в 4.30 и в 5.30 бях отново в лабораторията. Точно се чудя откъде да я подхващам и зъррр - телефона! Мисис, кукуряк, измяука името ми за добрутро, и започна бойко да докладва. Снощи го насмела, как, не знам, всяко семейство си има своите тайни, но Джомб обещал да ме послуша и, значи, да не забравя, "с едно изречение, страницата, автора"... Няма, казвам, едно-единствено изречение забравя ли се.

В шест без пет зъррр, Вашингтон! Джомб, мек като пазарски хляб (Чудомир): "Я да видим сега, имам някои въпроси". Слушам, чете от моята папка, наред, без да прескача. "Оо...о, много интересно, оо...о сега виждам! Окей! Много съм благодарен за вашите коментари. Мисля, че ще стане много интересна лекция. Сега бързам за закуска." Тряс телефона!

Към 3.30 следобед все още не знаех какво е станало с лекцията и си мислех, че ако имах повече време да си поговоря с него, нямаше да се стигне до "гърмежи и светкавици". Не съжалявах обаче, че бях остър, само се питах дали ще има файда от цялата дандания. Бил Крейвън (финансовият директор на лабораторията), когото информирах за случая най-подробно, ме успокои, че съм действал 100% правилно. И ми разказа история отпреди 20-25 години, която била широко известна на всички.

Поканен от General Motors, най-голямата автомобилна компания, той изнася лекция и прави посещения на всички лаборатории, така или иначе свързани с електрохимия (анализи, акумулатори, никел-хром електролитни покрития и др.) Върнал се, сяда и пише писмо до президента на компанията, което можело да се резюмира по следния начин: всички там са негодници и глупаци, дайте ми 35 милиона (изчислено точ в точ), ще ви свърша същата работа за два пъти по-малко време. Крейвън добави, че не са го поканили втори път, което, предполагам, е било голяма изненада само за Джомб. Каза ми още как бил написал и на руснаците за някакъв институт: вършат идеална работа, имат идеално оборудване за 18-ти век. Кратко и ясно.

Бил разсея всичките ми съмнения. Само не можел да си обясни как е омекнал и се е съгласил с мене. Моето обяснение пък беше най-елементарно, по линията "Икономиката, глупако!" - просто му е замирисало на пари, и то от моите транспаренти. А той имаше особено остро обоняние в такива случаи. За последното му финансово "надушване" прочетох през 1992 в Newsweek как частен донор му изсипва начален транш от 200 000 долара да направи злато от неблагородни метали и даже неметали. По електрохимичен път и, предполагам, според супер нова глава, "Ал(електро)химия", в библията му. По-късно се оказва, че донорът бил завлякъл 380 души инвеститори с почти 8 милиона. В отговор университетът замразява 832 000 долара, финансиращи алхимичния договор на Джомб. Да не говорим за предшестващите скандали и разследвания във връзка с работата му по "горещата" и богато финансирана тема "Студен (термо)ядрен синтез" (Cold fusion), формулирана от негови колеги и осмяна най-безпощадно от ядрените физици.

Джомб се върна веднага след лекцията, в петък вечерта, а в събота направи среща с всички сътрудници след дългото отсъствие, на която не бях поканен. На всички говорил за голям успех и за получаване на много пари. Предположих, че ще се видим до няколко дни. Бях му приготвил два други неприятни сюрприза относно две други негови идеи: теорията му за флуктуациите, която след мене беше заплюта и от Стийв, експерт по статистическа механика, и т.нар. статия на Гутман, за която бях решил да си кажа мнението без резерви. След големия му успех във Вашингтон се надявах да преглътне двата горчиви хапа, както се казва, с лъжичка мед.

Ноември, 1986

На Джомб са му потънали гемиите с неговите теории - пратили са му една публикация от руснаци (много добри теоретици, семейство Овчинникови, познавах ги лично), в която разпердушинват 5 негови статии. Имат същото мнение като моето, за което той не иска и да чуе, защото не му изнася.

В статията на Гутман намерих грешка, която вероятно ще я погребе окончателно. Пратих му я обратно да я оправя. Аз се отказвам да се занимавам с нея, не става и за списание "Космос", понеже фантастиката в нея не е интересна. Преди два дни шефът искаше да я праща за печат, начертахме графиките, продиктува писмо до редактора: ..."Това е статия, започната в сътрудничество с д-р Пол"... (бивш главен редактор на същото списание, починал от сърдечен удар в лабораторията си преди 3-4 месеца; бях говорил с него по телефона 2-3 пъти). Намекът към новия главен редактор беше, значи, статията да се публикува, защото доктор Пол имал пръст в нея. Пол да знае какво е написано, ще се обърне в гроба. Сега обаче, след този нокаут, който й ударих, не вярвам да се оправи. Алтернативата е да се пише наново и да бъде по същество друга статия. Това е всекидневието, "постоянно сме на различно мнение" (цитатът негов).

С професорите Джомб (до мене) и Гутман

На 18 ноември професор Борислав Боянов дойде в лабораторията около обед точно когато разговарях с децата и жена ми в София - семейни поздравления по случай моя рожден ден. Борислав веднага заяви, че и той е роден на 18-ти, нещо, което веднага предадох в София. Оттам ни поздравиха общо, даже чухме как звънят чашите в наша чест. Ние си бяхме назад със 8 часа и аз предложих да наваксаме заедно празника в Tom's BBQ and Steakhouse, много голяма барака, живописно обкована отвън с най-различни парчета тенекия. Там бяхме водили веднъж служебно един известен професор, гост на Джомб, който несъмнено беше човек с малко префинени нерви. Специалитетът на "Барбекюто на Том" беше за 4-6 души, много голям къс телешко, отлично приготвено на специален грил, сервирано на парче амбалажна хартия, с индивидуални филийки хляб, глава лук и кисела краставичка. На всеки се даваше един-единствен прибор за хранене - огромен остър касапски нож. Никакви вилици, чинии и други там глезотии. И на обед, и на вечеря винаги беше пълно, я имаше по една или две свободни маси, я не. Атмосферата, в която попадаше посетителя около 12 часа на обед или около 8 вечерта, беше средновековно зловеща. Представете си всички градски касапи, дошли едновременно на обяд в барбекюто, без да са имали време да оставят ножовете си. Та нашият малко изтънчен гост, подбутнат да влезе в залата пръв, се сепна уплашено и залитна инстиктивно назад, щом зърна тълпата главорези да свещенодейства над големи късове месо, каквито можеха да се видят само на месарски дръвници. Обаче електрохимичните бодигардове, с достатъчен опит в барбекюто на Том, си бяха на поста както за подпиране на залитналия, така и за спешни обяснения. Обядът мина отлично и даже в малко приповдигната атмосфера. Гостът остана много доволен и каза, че непременно ще доведе при следващата командировка съпругата си, която винаги се криела зад гърба му в по-обострени ситуации, да не говорим за въоръжени месари. Тази идея така му хареса, че не спря да се смее по целия обратен път до кабинета на Джомб.

Барбекюто "Касапска среща" в градчето Брайън, слято с Коледж Стейшън. Официално то му име е Tom's BBQ and Steakhouse

Празнуването на нашия общ рожден ден премина много весело, особено благодарение на синовете на Боянов, Явор и Чавдар, които бяха невероятно възбудени да въртят публично ножове, които изглеждаха на мечове по отношение на ръста им. С Борислав, изтъкнат специалист по теория на апроксимациите, поканен от университета, се запознахме случайно в местния супермаркет Safeway и дружбата ни продължи до самата му неочаквана смърт преди няколко години вече като академик.

На другия ден Джомб ми каза, че са се обадили от Вашингтон, искали да подпишем договора за електрохимично изследване на водните кондензатори, щели да го финансират. Обикаляше лабораторията неконтролируемо ухилен, съгласяваше се с мене за всичко, повтаряше, че е много happy. До края на месеца трябвало да имаме договора в окончателен вид. Моята част беше готова, експериментаторите трябваше да добавят методично приложение (около една четвърт от обема). Джомб ме уведоми, че заминава за Австралия и, че като се върне, иска да види първия вариант. После щял да го поправя, допълва, и да пише финансовата част. Окончателният текст трябвало да се предаде на 5 декември. Между другото, да съм подготвел семинар, за да запозная колегите с новата проблематика.

Декември, 1986

Последните четири дни имах пак много работа, най-много до момента. Идвах в лабораторията към 6.30-7 и стоях там до полунощ. Днес, понеделник, първи декември, трябваше да се изпрати един предварителен отчет за нашата подготвителна работа по новия договор, но щеше да тръгне утре. Виновен за закъснението беше Джомб. Отчетът беше готов отдавна, но той не намери време да го прегледа и замина за една седмица в Австралия. Върна се миналия понеделник, но седна да го чете едва в сряда и заяви, че в научно отношение е идеален, но че не трябва да използваме толкова много от техните материали, най-много 10%. Аз му казах, че спокойно мога да добавя 40% талаш за водни разтвори, който ще има нещо общо с водните акумулатори само по допирателната. В резултат на новата идея целия петък правих литературна справка, вадих ксерокс копия и четох статии с подчертаване. В събота започнах да пиша общ обзор (експеримент и теория) за водни и неводни разтвори, общо 25 страници, най-трудната част, и практически наново. Втората част, електрохимичната, беше готова. От нея бях изхвърлил напълно налудничавите идеи, очертаващи контурите на неговата илюминационна теория. Не знаех, че са му били заявили (сякаш са ме подслушвали), че "то като гръмне и светне, вече не е интересно, защото е вече много късно". Най-вероятно това е била истинската причина да не пипа втората и най-важна част на предварителния отчет - електрохимичната (имаше само езикови и граматически поправки).

Още преди да замине за Австралия, при един удобен случай, му подхвърлих, че не е добра идея да се мъчи да елиминира професор Цан, за да докопа всички бъдещи пари, включително за илюминационната част. Цан беше от Масачузетския технологичен институт, един от бастионите на американската наука, публикувал по физика на плазмата и електрическите разряди двадесетина години (бях прегледал статиите му), работил по водните кондензатори десет години, т.е. каквото и да правеше Джомб, Цан щеше да си остане техен човек. По-добре, казах, ние да работим върху първата част на проблема, до "светкавиците", и да оставим професор Цан да се занимава по неговата специалност, илюминациите и плазмата. Така вие с Цан идеално ще се допълвате, като даже има възможност за колаборация.

След това най-случайно станах свидетел на телефонен разговор с Вашингтон и чух Джомб да заявява на "ония там горе", че те всъщност се допълвали с професор Цан, а не си съперничели, че считал за много целесъобразно едно сътрудничество, размяна на хора и т.н. Широко засмян (като разрязан пъпеш; Чудомир) затвори телефона и потривайки ръце, рече: "То като гръмнело, било вече късно." В контекста на широката усмивка репликата означаваше, че ние сме по-важните, ние, Джомб, ние, които сме преди илюминациите, а не професор Цан.

Иначе, както споменах, е много възприемчив, когато става дума за пари. Стратегическата ми позиция се оказа напълно правилна и бях почти сигурен, че в погледа му се мяркаше сянката на известно уважение към мене. Не за науката, не! За мангизите! Оказах се по-голям бизнесмен от него. В науката, по дефиниция, не можех да стоя над него. Не само аз, професор Рудолф Маркус също. (Последният получи Нобелова награда за теорията си през 1992 година).

Джомб, щастлив след разговора, продължи с обясненията и напътствията. Каза ми, че в предварителния отчет за свършената досега работа не трябвало в никакъв случай да излиза, че сме зависели от резултатите на Цан, че нямало значение при добра втора част какво пишело в първата и, че "Това е политика, доктор Гочев, това е политика, не е наука!"

Политика, политика, но се изкривих от писане. Владимир, моят приватен рецензент-експериментатор, се беше хванал за главата, като видя какво и колко имам да подготвям. Работи и в събота, и в неделя и всичко мина без поправки, "Splendid!" В такива случаи направо онемявам.

А дебелата Джени ще я науча да работи по американски. В понеделник вечерта вече чаках последните поправки. Дебеланата беше взела в 18 часа да печата част от текста, т.е. със закъснение от 2 часа. По мои сметки - работа за един час, час и половина. Обадих й се в 21 часа, каза ми, че работи. В 22 часа я проверих дали не гледа телевизия и тя ме увери, че печата и след около половин час ще е готова. Според мене беше почнала да работи в девет вечерта, след като й се обадих. Има нюх на ловджийско куче, усеща кога и как може да кръшка. Вероятно знае, че отчетът ще се праща утре, с експресна поща, т.е. в 5 след обед, и значи, можем да се поизлежаваме. Аз обаче й казах, че утре сутринта ще получи още 40 страници. Досега беше отчет, а утре ще е проектодоговора и че ще трябва да е готов в сряда вечерта. Лежеше в чекмеджето ми, нацвъкан от Джомб с отровнозелен химикал със съответния почерк. Той знае, че из целия факултет се говори за моето описание на почерка му и за неговата "4-th of July theory", но подозирам, че приема всичко почти като дължимо, като неизбежни и очаквани странности, присъщи на всяка световна знаменитост.

Та да продължим за Джени. Към 23.30 отивам да взема каквото е готово. Като влязох, злобният мъник получи истеричен припадък и се метна в паника в полата й, после започна да се катери нагоре. Най-учтиво се доближих до кушетката, където тя се беше излегнала, за да й подам папката, без да става, но злобарчето, погрешно разбрало благородните ми мотиви, изквича и се метна към сина й, който си лежеше на пода върху някаква въглавница с размерите на малък дюшек, на около метър от телевизора, и със сферичните си размери показваше на майка си каква може да стане, ако яде повече. Джени му изрева "Вземи го! Вземи го!", оня скочи, грабна кучето и го затвори в другата стая. Джени не ме обича, кучето също и това си е. Но пък ние не сме се събрали да се обичаме, а да работим. Кучетата и канапетата настрана.

Днес е 4 декември, след 2-3 часа тръгвам за Лос Анжелис, а все още се налага да поправям текста на бъдещия договор. Чакам последните 10 страници от Джени, която не била добре. Била получила нервен стрес. Предполагам, че се е оплакала от мене или направо е казала, че аз съм го предизвикал. По този повод Джомб заяви, че била много добър работник, а аз, по правилата за нашата комуникация, отвърнах, че предпочитам да работя с човек, който що-годе може да спазва избраното лично от него разписание.

Намери се време и за разговор, който имаше, в обобщен смисъл, силно религиозен характер. Лайтмотивът беше следният: "Ти, значи, Гочев, работиш по този въпрос колко месеци вече? А не вярваш на идеите ми." И като го взе навътре! Повод стана едно изречение в отчета, на което той направи много заобиколна интерпретация и веднага силно се разстрои. Предателство в собствения му лагер! Топлил е в пазвата си привърженик на Маркус! В такива случаи знам, че трябва да атакувам. Ако започна да се извинявам и да увъртам (За какво ли?) ще си помисли, че нещо съм сбъркал. Казвам му, първо, вие си правите собствена интерпретация, а аз съм искал да кажа нещо съвсем друго, личи си от контекста. Второ, по принцип, вие сам не си вярвате, защо другите трябва да ви вярват? Ние сега работим, за да проверим идеята ви, която по собствените ви изявления (нееднократни!) може да се окаже погрешна.

(Това независимо от факта, че както не е сигурен, има по нея най-малко 10-15 публикации). Трето, няма какво "чак сега да го разбирате" и то по толкова сложен начин, с параболични интерпретации - аз съм ви го казвал поне десет пъти направо, че оборването на едно от основните положения на Маркус може да стане по друг начин. Тоя разговор сме го имали много пъти, но сега чувам за първи път, че било много важно да вярвам във вашите идеи. Накрая, мога ли да цитирам вашето собствено напътствие към мене? "Не вярвайте, доктор Гочев, на никого! Всичко проверявайте!". Завърших с думите, че не съм религиозен и трудно вярвам по принцип. Реакцията му беше следната: "Сега сме се събрали за друга работа, за отчета, виждате, нямаме време, но това е много, много важен въпрос, ще се върнем към него отново."

И аз си мислех, че много скоро ще се върнем, защото след мои 4-5 дни в Лос Анжелис трябваше да се срещнем с него в Сан Диего, за консултация с професор Катя Линденберг, препоръчана му от едно от светилата на статистическата механика и математиката, професор Джоел Лебовиц (Joel L. Lebowitz). Резултатът от срещата можеше да се окаже катастрофален за Джомб като критик на теорията на Маркус, но той притежаваше качеството да посреща такива удари с реплики от рода "Вие не схващате за какво става дума!" Щеше да ми бъде много интересно да рекне на Катя нещо такова.

За консултацията си бях приготвил един много неудобен въпрос с цел да го откажа да учи хората какво е това флуктуация. Вече няколко спеца, в мое присъствие, му казаха това, което му повтарям от месеци, че неговата дефиниция няма нищо общо със статистическата механика. Разбирам трудностите му, от 1970 пише статии по този въпрос главно с разни индийци, негови опитомени теоретици, трудно му е да напусне такава една солидно регистрирана позиция. Все още не му се вярва, че съм прав, не го е преглътнал, но призна, че моят подход е възможен, приемал го, но искал да разбере докъде може да стигне с неговия.

На срещата се опитах да взема думата още в началото, т.е. след първите тридесет минути непрекъснат негов монолог. Веднага ме засече: "Доктор Гочев, не ме прекъсвайте, аз съм дошъл да говоря с доктор Линденберг!" Реакцията ми този път беше светкавична. За нещастие, казвам, аз също съм тук за да говоря с нея. Заявих му, че ще задам въпроса си, защото считам, че трябва да бъде зададен, че сега е най-подходящият момент и, най-важното, поради факта, че аз имам нареждане от него да работя по този проблем. Прекъснах го, зададох си въпросчето и получих изчерпателен отговор от Катя, а Джомб по някаква причина не показа желание да продължи монолога си. Накрая, към обед, когато в дискусията стана ясно, че има и друга позиция за критика на Маркус (тая моята, дето все не мога да го накарам да я изслуша), си подобри настроението, защото всичко бе подтвърдено от Катя Линденберг.

Прекъснахме, поканени от Джомб да ходим на мексикански ресторант в Ла Хойа. По време на обяда се разбра, че Катя познава професор Стефан Христов, заинтересува се какво съм работил с него, поиска някои наши публикации. Непосредствена и пряма, по произход германка, родена в Еквадор, попита ме шепнешком как успявам да се разбирам с Джомб, когото засече по немски няколко пъти с израза "не сте прав" или с еквивалентния му "това, което твърдите, не е вярно."

За моя изненада, на връщане Джомб беше в много добро настроение. Вчера му се били обадили от Вашингтон да дискутират нашия предварителен отчет, имали дребни въпроси, заявили, че бил много интересен, просто го поглъщали. Това звучеше преувеличено, но бях доволен, че има основание да прави такива изявления. На летището каза, че е гладен и отидохме да вечеряме. Поръча си миди с някакви сосове, а аз, подозрително настроен към американски манджи, поръчах нещо, което по описанието приличаше на български гювеч. Джомб доста бързо свърши порцията си като огромната купчина миди беше прехвърлена в предоставена втора чиния във вид на огромна купчина черупки. Втренчи се в моята порция и заяви, че съм бил много умен човек да си поръчам такова ядене. Той лично бил гладен, колкото преди да почне. А аз, нали съм си малко тъп интелигент, попитах дали случайно не иска част от "гювеча". Каза "Да!", грабна чинията ми, отсипа повече от половината и я привърши преди мене. Не можах ефективно да спася поне половината порция - рефлексите му бяха светкавични, пък и той плащаше.

Преди няколко години моят приятел професор Младен Георгиев беше на специализация при Катя Линденберг. През този период аз посетих отново Сан Диего за някаква конференция и се видяхме с нея. Спомняше си много добре срещата с Джомб и нашето спречкване. Очите й се смееха както тогава. Рядка симпатяга! И железен учен!

За мене последният епизод от сагата за водните кондензатори приключи в началото на 1988, когато вече работех при Майк Уивър, професор по електрохимия в Purdue University (West Lafayette, Indiana). Обажда ми се Джомб и ми казва, че изпраща при мене един от своите нови доктори, изписан от Полша да работи по договора за водните кондензатори. Трябвало да представят отчет за поредните 6 месеца. Можело ли да съм погледнел написаното и да съм предложел някакво обяснение за някакви малко странни резултати, които можело да бъдат и много интересни? Зависело от интерпретацията. Аз се съгласих, че зависи от интерпретацията, казах му, че нямам нищо против, но го предупредих да не очаква много от мене, защото не съм в течение на работата им, а и беше минало доста време, повече от година.

Полякът пристигна, поканих го у дома, симпатичен, отворен, извади бумагите и веднага каза, че нямат обяснение за главните резултати. След вечерята и малко водка ми се довери, че бъдещето му при Джомб зависело пряко от този отчет. Помолих го да остави материалите и се разбрахме да се видим на другия ден. Измъкнах моя архив по договора, в който пазех и всички статии на професор Цан и сие. Четох, рових и накрая се натъкнах на графика, дублираща по смисъл новите "странни" резултати на Джомб и поляка. Хората ги бяха обяснили качествено и обяснението им просто плачеше за електрохимична интерпретация и за нови експерименти. На следващия ден казах на поляка, че има възможност да се напише нещо по въпроса, но при едно условие: в бъдещата научна публикация да фигурира и моето име. Той най-горещо обеща, че ще настоява, но ми беше ясно, че всичко зависеше от Джомб. Докторът от Полша си замина по живо по здраво и от целия епизод остана само една снимка на двама ни, която направи жена ми. И малко странното му желание да се прибира обратно с кораб, за да си пренесе малко тракторче - да си подстригвал тревата на двора. След няколко дни Джомб се обади да ми благодари и каза, че още преди да прати поляка, бил сигурен, че нещата щели да се изяснят. За статия с мое участие не стана въпрос.

Коледа 1986

Джомб ме покани на Бъдни вечер у тях да празнуваме в тесен кръг с мадам Джомб и сина му Том, когото виждах за първи път. Много симпатичен младеж, с висок дух, не се предаваше въпреки тежкото си заболяване, което принуди майка му да напусне работа и да се грижи за него.

Семейство Джомб

Домакинът притежаваше рядкото качество да създава най-правдоподобно впечатление, че отношенията ни са най-безоблачни във всяко едно отношение. И не може да се твърди, че става дума за похват с дадена цел по простата причина, че той имаше пълна свобода на действие в най-широк диапазон по отношение на наемници като мене, да не говорим за докторантите му. Моето обяснение е, че имаше рядкото качество да се наслаждава на всеки момент, който не е свързан с работни проблеми, сякаш издигаше някаква непроницаема преграда между тях и себе си. Не, че не се говореше за наука в такива моменти, говореше се, но само в аспект куриозни ситуации. Може би, защото работеше не по малко от 10-12 часа на ден. И в събота и в неделя също, но по-малко часове.

Поканата за Бъдни вечер, в навечерието на един от най-големите американски празници, в изключително тесен кръг, беше изненада за мене, което показваше, че има още какво да уча. А и не беше само поканата за Бъдни вечер - присъствал съм на обяди или вечери в чест на почти всички негови официални гости, включително и на вечеря с бившата му съпруга, полякиня, много известна електрохимичка - тя, той и аз. Ако ме питате за обяснение - нямам.

За Коледа бях поканен у Дънкан. Бях решил да направя един гювеч по следните причини: 50% да не съм готованец, 25% да се покажа и 25% да има какво и аз да си хапна с удоволствие. Бил съм няколко пъти у тях на гости и знаех какво ме очаква, независимо от хвалбите, че Роб била обучавана да готви от майка си, която, съглано постоянно повтаряната легенда, била "фантастична готвачка". Роб и Дънкан бяха много впечатлени от моето предложение да работя в кухнята, в което не можех да се съмнявам, защото периодично ми беше повтаряно. Роб беше сигурна, че ще обере лаврите с т.нар. "свинска корона" и вече беше започнала да свещенодейства. Приготовлението на короната обаче не можеше да се сравнява по сложност с това на гювеча: една от рибиците на прасето, завита в кръг със стърчащи ребра се купуваше готова; в централната куха част на така направената "корона" се слагаше купения пълнеж (80% хляб, вероятно специален, но все пак хляб). Стърчащите голи ребра се увиваха с алуминиево фолио, за да не прегорят във фурната, и приготвянето на "короната" за печене приключваше. Печенето - 4 часа на сравнително слаба фурна. Роб беше готова за нула време, метна творението във фурната и се омете да гледа телевизия.

Дънкан се шляеше от хола до кухнята и обратно, и вероятно, привлечен от миризмата на пържено свинско и джумерки (от орязаните сланини), започна да се заседява край мене. Върти се и повтаря, че не е виждал такова готвене, но пък много добре миришело. Дадох му едно-две готови парченца месо и малко посолени препържени джумерки на препечена филийка хляб. Лапна ги за секунда и се пресели в кухнята окончателно. Съвсем се възбуди, когато взех да слагам зеленчуците (моркови, лук, пипер, зелен боб, грах, картофи, бамя, патладжан, домати), извика Роб да гледа и заяви, че това било точно неговия тип храна. Започна да става малко напрегнато, защото повтори и потрети последното

С Дънкан и Роб на сватбата им

изречение. Започна даже да си го подпява, но, за щастие, след като Роб излезе. После попита кога ще бъде готово и остана възхитен, че ще трябва да чака само около час и половина, докато станат картофите. Следващият му ход беше да убеди Роб да обядваме към 1 часа гювеч, а главното ядене да бъде по-късно, когато "короната" бъде готова. Роб, естествено, леко се нацупи, заявявайки, че нямало да бъдем гладни за нейното "коронно" рождественско ядене, но после се предаде. Дънкан си сипа два пъти огромни количества гювеч, втория път със скандал от нейна страна, и, в резултат, се наложи да остави втората поция наполовина. В 4 часа Роб извади "короната", сервира ни подобаващи порции и ни се усмихна с най-очарователна усмивка. Ударът дойде от страна на съпруга - сипа си за гарнитура гювеч, вместо от задължителния хлебен пълнеж. Аз се постарах да неутрализирам донякъде ситуацията като се давих известно време с доста тиклавата плънка, сипейки двойни комплименти - и за мене, и за домакина. Дънкан, окончателно спечелен за българската кухня, беше щастливо индиферентен, а Роб... "Роб щяла да го преживее", уверяваше ме той най-лекомислено, но категорично.

През 1990, в края на лятото, след повече от година работа в Chemical Abstracts Service в Кълъмбъс, столицата на Охайо, ми се обади български електрохимик, поканен от Джомб да работи с него една или две години. Той ми каза, че две или три седмици след пристигането му в Коледж Стейшън Джомб му заявил, че не се нуждае повече от услугите му. Аз го посъветвах да поговори с декана на химическия факултет и да му каже, че той не е новак в електрохимията, а е установен учен, с повече от двадесет публикации в реномирани списания, че такова едно положение "иди ми-дойди ми" е пряк удар срещу реномето му, особено в България. Да не говорим, че за такъв кратък период не е възможно човек да навлезе в работата и да се покаже напълно негоден. Деканът веднага решил въпроса - пратил го да работи в друга лаборатория на разноски на университета. Джомб бил бесен, заявил, че никога повече българин няма да стъпи в лабораторията му.

Texas A&M University, близо до факултета по химия

© Александър Гочев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2016, № 1 (194)