Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
В ГРАДИНАТА
web
Пак нещо овошките чопля.
Небето - кристал е. Но чуй:
на жерав - прощалния вопъл.
И глас гургуличи след туй.
Самотни, зоват и се лутат.
Замлъкват. Пълзи тишина...
В съседния двор под савана
лежи вкочанена жена
Малцина ѝ идват за сбогом.
На крак постоят, помълчат,
изнизват се мълком набързо,
че чужда е чуждата смърт.
Роднините още се скитат
в широкия свят отмилял
и главно сега любопитните
прекрачват ѝ прага без жал.
Кърмачето пак му се суче -
реве и реве до захлас.
Слугинчето - още мишле е -
от ужас го друса в несвяст:
- Реви де, реви! - закрещя му,
напляска го после, как не:
плачът му - за нея обиден -
причина да има поне.
Вдовецът под навеса пъшка,
в дъските се рови, сумти,
дъската от слънце излъскана,
досущ като нова блести:
за люлката тази май беше,
за одъра - другите две,
от тях за съпругата чинно
той чуден ковчег ще скове.
Дървесните рани превързвам.
Кънти песента на смъртта.
Нима да скърбя за умрялата?
На мене каква ми е тя?
Кого го е еня за ближния?
Сърце ти не стига, нали
съдбата си сам да изстрадаш.
За чужда кого го боли?
Препълнена гара - животът
от глъчка и хора гъмжи.
Пристигат едни, а пък други
си тръгват и мъртъв от жив
едва различаваш, и няма
покой; и тълпата расте;
познат припознат, но не можеш
тук всекиго да почетеш.
В света равнодушен човекът,
щом кокал докопа - държи.
Ах, червей е той ненаситен:
поглъща, напира, пълзи;
издънката стара щом махнеш,
то нова размахва листа
и тя по-добра и да не е,
по-лоша едва ли е тя.
1851
© Янош Аран
© Дьорд Арато, превод от унгарски
© Марин Георгиев - поетическа версия
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2017, № 4 (209)
|