УБИЕЦЪТ НА ЛЕБЕДИ

Вилие дьо Лил Адам

web

От много справки из томовете на "Естествената история"¹, нашият добър познайник, знаменитият доктор Трибюла Бономе бе прочел един ден, че "лебедът пее хубаво, преди да умре". Това било истина (по думите на доктора), откак чул тази музика, само тя му давала сили да устоява на изпитанията в живота, всяка друга оттогава му се струвала празен шум, вагнеровска неразбория. А по какъв начин задоволяваше музикалните си вкусове? Ей сега ще разберете:

В покрайнините на стария, ограден с крепостни стени град, където живееше, в сянката на високите дървета на един запустял вековен парк съобразителният доктор бе открил старо свято блато - върху тъмната повърхност на което се плъзгаха около петнайсетина от тези кротки птици - и грижливо бе проучил как може да се доближи до тях, какво разстояние го дели най-вече от черния лебед, техния пазач, който денем спеше в светлината на един слънчев лъч.

Същият всяка нощ бдеше на стража с широко отворени очи, с полиран камък в дългия си розов клюн, готов при най-малката опасност, с едно движение на шията внезапно да метне в средата на водата, насред белия кръг от спящи лебеди камъка, който щеше да ги събуди: - тогава ятото, ръководено пак от него, щеше да отлети в мрака над дългите алеи към някоя далечна морава или водоскок, в който се оглеждат каменни статуи, или към някое друго потайно място, което само те знаят. - Бономе дълго ги бе наблюдавал мълчаливо - и дори им се беше усмихвал. Та нали с последната им песен този ревностен почитател на хубавата музика мечтаеше да си напълни ушите?

Ето защо понякога наесен - в безлунен полунощен час - измъчван от безсъние, Бономе изведнъж се надигаше и се обличаше подходящо за концерта, който отново желаеше да чуе. Грамадният кокалест доктор нахлузваше добре подплатени гумени ботуши, които му идваха над коленете, а по-нагоре приемаха очертанията на свободен непромокаем редингот, съоветно подплатен и той, и слагаше на ръцете си железни рицарски ръкавици с гербови знаци по тях (за тия ръкавици, част от истински средновековни доспехи, беше броил цели трийсет и осем петака - истинска лудост! - на един търговец-вехтошар). След което грабваше високия си цилиндър, духваше лампата, слизаше и след като бе превъртял ключа и го бе скрил в джоба си както правят почтените граждани, се отправяше към запустелия парк.

После хващаше по тъмните пътеки към тайното убежище на своите любимци-певци - към сравнително плиткото блато, чиято дълбочина беше добре разучил и премерил навсякъде; водата му стигаше до кръста. Там, където шубраците се отдръпваха и пътеката извеждаше към водата, движенията му ставаха предпазливи и нощният посетител внимаваше много да не настъпи някой изсъхнал клон.

Като стигнеше брега, бавно, нечувано бавно - и без никакъв шум! - нагазваше с единия крак, после с другия, - нагазваше предпазливо, крайно предпазливо и затаяваше дъх. Както прави всеки оперен почитател, преди да започне любимата му ария. Така че, за да измине разстоянието от двайсет крачки, което го делеше от тези скъпи за него виртуози, му бяха нужни два часа или два часа и половина, толкова се боеше да не би да смути зорко бдящия черен пазач.

Лек ветрец от безлунните небеса клатеше печално в мрака високите клони на дърветата. Без да обръща внимание на тайнственото шумолене, Бономе продължаваше да напредва недоловимо, толкова недоловимо, че към три часа сутринта бе стигнал на половин крачка от черния лебед, без той въобще да усети неговото присъствие.

Тогава знаменитият доктор, усмихвайки се в тъмнината, започваше лекичко да дращи по водата, като със средновековния си показалец едва-едва докосваше малкото водна повърхност, която го делеше от пазача!... Дращеше толкова тихо, че лебедът, макар и нащрек, се колебаеше дали този смътен шум си заслужава да запрати камъка. Ослушваше се. Бавно инстинктът му подсказваше, че действително наблизо дебне опасност, и сърцето му, ох!, бедното му наивно сърце лудешки се разтуптяваше - това караше Бономе да примира от удоволствие.

И ето че, събудени от ударите на сърцето му, красивите лебеди един след друг плавно заизваждаха глави изпод седефените си крила - и съглеждайки надвисналата отгоре им сянка на Бономе, изпадаха във все по-голямо и по-голямо безпокойство, в съзнанието им се прокрадваше неясно усещане за смъртна заплаха. От безкрайна деликатност и те като пазача си страдаха в мълчание, но не можеха да избягат, тъй като камъкът не беше хвърлен! И сърцата на белите заточеници затуптяваха, още малко да се пръснат - ясно и членоразделно за очарованото ухо на любезния доктор, който - добре осъзнавайки, че ги плаши с присъствието си - чувстваше неизказан сладостен сърбеж от това, че с неподвижността си ги подлага на истинско мъчение.

- Колко хубаво е да се поощряват артистите! - си казваше той самодоволно.

Това божествено състояние, което не би заменил с нищо друго, продължи около три четвърти час. Изведнъж лъчът на Зорницата ненадейно проби облаците и озари Бономе, а също черната вода и лебедите със замечтаните очи! Ужасен, черният пазач хвърли камъка... - Беше обаче късно!... Бономе със страшен вик, сладникавата му усмивка бе изчезнала от лицето му, се нахвърли с разперени ръце и хищни нокти върху редовете святи птици! - Мощна бе желязната хватка на този съвременен рицар: и чистите снежнобели шии на двама-трима певци бяха пронизани или прекършени, преди другите птици-поети да успеят да отлетят.

Тогава, забравила за любезния доктор, душата на издъхващите лебеди се устреми нагоре, към непознати Небеса, запявайки песен за безсмъртна надежда, за свобода и любов.

Трезвият доктор се надсмиваше над тази сантименталност, като сериозен почитател на певческото изкуство предпочиташе да се наслаждава само на едно - на ТЕМБЪРА. - От музикална гледна точка ценеше единствено финия тембър на тези символични гласове, които посрещат Смъртта, отвръщайки й с песен.

С притворени очи Бономе жадно поглъщаше пленителните вибрации: след което политащ напред, сякаш връхлетян от гърч, отиваше да се отпусне на брега и там се изтягаше по гръб в топлите си непромокаеми дрехи.

Изпаднал в сладостно вцепенение, този Меценат на нашето време дълго се опияняваше от спомена за прелестното - макар и надъхано с някаква старомодна според него възвишеност - изпълнение на скъпите му артисти.

Малко по малко омаята, която бе размътила съзнанието му, минаваше и той преживяше до ранни зори, както правят почтените граждани, изтънчените впечатления от нощта.

БЕЛЕЖКИ

1. Става дума за "Естествената история" на френския натуралист и математик Жорж Бюфон (1707-1788) и френския зоолог и политик Бернар Жермен дьо Ласенед (1756-1825). [обратно]

© Вилие дьо Лил Адам
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.12.2011, № 12 (145)