ДВЕ ПРЕДЗНАМЕНОВАНИЯ¹

Вилие дьо Лил Адам

web

И най-вече, да няма от гений!

Модерен девиз

Френски младежи, души на мислители и писатели, майстори на Бъдещото изкуство, млади творци със звезда на челото, чийто ред се задава, надъхани със свежа вяра, готови да приемете, щом е необходимо, ето този издигнат от мене девиз: "Да издържим, за да продължим!", вие, които още приведени до настолната лампа в някоя студена стая на столицата, се заричате тихо: "О, могъщ печат, ще превзема твоите хиляди страници, където ще напиша мисли с нова красота!", и с право се надявате, че ще ви позволят да изкажете в тях това, което по призвание държите да кажете, а не да предъвквате онова, което безумната тълпа иска да й кажете - вие може би си мислите смирено, че вашите страници светлина, хвърлени на Човечеството, ще платят поне насъщния ви хляб и газеника за безсънните ви нощи?

Тогава изслушайте тази на пръв поглед чудновата беседа - макар и безспорно напълно съответстваща на действителността - която се състоя наскоро между директора на някакъв вестник и един мой приятел, който най-умишлено се бе представил за начинаещ журналист.

Понеже имам чувството, че тази сцена вечно се повтаря - а останалите от тоя род не са в основата си нищо друго - независимо от това дали са изказани, или не с думи - освен размяна на дребни на същата тази (вечната!) - и понеже сте неизбежно осъдени един ден да вземете участие в нея, принуден съм да ви я представя в сегашно време, изявително наклонение.

Да надникнем в кабинета, обзаведен по правило в красиво зелено, където директорът - един от тези, които гледат на редовия гражданин като на "материя за абониране" - седи зад писалището си, полуоблегнат на стола и подпрял с ръка брадичката си, сякаш е изпаднал в съзерцание, а с другата ръка небрежно си играе с традиционния нож от слонова кост.

Влиза канцеларският служител: връчва на замисления визитка.

Същият я взима, хвърля й разсеян поглед, после неспокойно повдига вежди, леко трепва, след което идва на себе си:

- Един безизвестен ли? - промърморва. - Пфу! Сигурно някой дошъл от провинцията, който си придава важност, за да го приема. Днес всички за известни, всеки тъкмо е пробил. - Как изглежда този господин?

- Млад човек.

- За какъв ли дявол ме търси! Кажете му да влезе.

В следващия миг на прага се появява нашият приятел.

Директорът се надига и с възможно най-учтивия си тон казва:

- Значи, имам честта да разговарям с безизвестен автор?

- Никога не бих си позволил да се представя другояче - отговаря мнимият драскач.

- Седнете, ако обичате.

- Искам да ви предложа кратка хроника на актуални теми - лека и четивна, естествено...

- Това се подразбира от самосебе си. Но дайте да започнем от най-важното. Колко взимате за ред?

- Ами между три франка и три и половина? Съгласен ли сте? - най-сериозно отговаря начинаещият автор.

Директорът, стреснат:

- Вижте: нито Монтепен, нито Юго, нито дори Терай² не искат такава цена! - възразява той.

Младият човек става и студено подхвърля:

- Вие явно забравяте, че аз съм на-пъл-но безизвестен!

Мълчание.

- Седнете, моля ви. Така не се водят делови разговори. Не отричам, че в днешни времена един безизвестен автор е действително голяма рядкост; но все пак...

- Ще добавя, господине - прекъсва го непринудено новодошлият, - че у мене, о! у мене няма и помен от талант, съвършено ми липсва талант! В светските среди викат на такива "кръгли глупаци". Разбирам единствено от английски и ирландски бокс³. - Колкото до Литературата, признавам, това е лист хартия, сгънат на четири и скрепен със седем печата.

- Какво? - възкликва радостно директорът. - Значи, твърдите, че нямате литературен талант, самомнителен момко!

- Още на минутата мога да ви докажа своята пълна некадърност в това отношение.

- За жалост, това е невъзможно! О, не, не може да бъде, вие се хвалите!... - заекна директорът видимо смутен до дъното на едновремешните си надежди.

- Виждате ли - продължи непознатият с мека усмивка, - аз съм от тия, дето им викат калпави и самонадеяни писачи, от които ще чуете само глупости и празни приказки, а перото ми е от най нищо и никаквите.

- Вие ли? Хайде де! Ех! Де да беше вярно!

- Господине, заклевам се...

- Заклевате се, значи...! - подхвана наново директорът с навлажнени очи и печална усмивка, след което, гледайки разнежено младежа, продължи. - Да, ето я Младежта, която никога не губи самоувереността си! Ето го свещения огън! Илюзиите! Отведнъж е готова да повярва, че е покорила върховете!... Пълно бездарие, казвате? Но нима не знаете, господине, че в днешни времена човек трябва да е знаменит, за да няма талант? Трябва да е забележителен?... че често само с цената на десетки години борба, труд, унижения и нищета може да си извоюва титлата бездарник и че дори тогава все още истински не го зачитат? О, младост! Пролет на живота! Primavera delle vita!⁴ Ами че аз, господине, аз, който ви говоря - от двайсет години насам търся човек, КОЙТО ДА НЯМА ТАЛАНТ!... Чувате ли ме?... Досега не успях да намеря поне един. Пръснах повече от половин милион, мъчейки се да уловя тази рядка птица: оставих се това лудо начинание да ме "опропасти"! Какво искате! Бях млад, прям, разорих се. Днес всички имат талант, драги господине - както вие, така и останалите. Няма какво да се заблуждаваме. Вярвайте ми, ненужно е. Това са изтъркани номера, шмекерии, не минават. Дайте да говорим без заобикалки.

- Господине, в какво ме подозирате... Ако имах талант, нямаше да съм тук!

- А къде щяхте да сте?

- На лечение, можете да ми вярвате.

- Там е работата - изчурулика, омеквайки директорът, и с тънка усмивка добави - там е работата, че моят писар - този, който ми даде визитката ви (човекът завършил литература, да, при това с отличие - образованието е хубаво нещо, нали? с образование в наши дни далеч се стига!) - е автор на поне три-четири прекрасни драматични произведения, при това с извинение "литературни", избрани измежду стотици други и наградени в многобройни конкурси на Френския институт. Но ето, че този нещастник не пожела да постъпи на каквото и да било лечение! И минава за луд човек, неспособен да сполучи в живота. Казват за него със сълзи на очи, че е пияница, пройдоха, сводник, неудачник и въобще сбъркан човек и като вдигат очи към небето, добавят: "Колко жалко!" - Божичко, знам, че в Париж - където е прието сутринта да си опозорен, а вечерта реабилитиран - последици никакви - по-скоро това ти прави реклама - но тъй като поради пълното си нехайство не умее никъде да се вреди, съгласете се, понятно е хората да му се сърдят, ето защо го държа тук от елементарна човещина, само и само да не го пъхнат в някой приют. Да се върнем на вас. Безизвестен и без помен от талант, казвате? Не, не мога да повярвам. Ако е вярно, състоянието ми е в кърпа вързано, и вашето също! Бих ви платил дори шест франка за ред! - Добре, но между нас казано, кой ми гарантира, че вашата дописка нищо не струва?

Из ръкописите на кандидат-дописника

- Ами четете, господине! - горделиво и наблягайки на всяка дума, заявява изкусителят.

- Личи си, че току-що сте излязъл от Юношеството! - отговаря редакторът. - Ние четем единствено това, за което знаем със сигурност, че никога няма да публикуваме. И печатаме само тези ръкописи, които не се разчитат. А, ако пенснето не ме лъже, имате хубав почерк - което не предвещава нищо добро. Някой може да си помисли, че може би вършите работата си добросъвестно. Докато един чистокръвен журналист трябва да пише, без да повдига перото от листа, независимо къде го носят мислите му - и най-вече, без да чете написаното! Пък каквото излезе! С възгледи, произтичащи единствено от умонастроението му в момента и от цвета на вестника! И бегом марш!... Пределно ясно е, че иначе един уважаван ежедневник никога не би могъл да се задържи! Нашият няма време, за да размишлява над това, което пише, след като влакът за провинцията чака да натовари камарите хартия; ами да, дайте да не се лъжем! Целта е абонираният да си мисли, че чете нещо. И само да знаете, колко останалото е маловажно за него!

- Уверявам ви, господине: почеркът е дело на преписвача...

- Вие давате да преписват?! Горкият! Навярно се шегувате?

- Дописката ми беше не само нечетливо написана, но и пълна с правописни и правоговорни грешки... така че, Бога ми... нали е за начало... помислих си...

- Напротив, така щеше да е по-добре, трябваше да ми я донесете, каквато си е била! - Нима диамантът никога няма да проумее стойността си? - Правописни и правоговорни грешки!... Толкова ли не знаете, че не можем да излезем наглава с печатарите да не ги поправят - което в повечето случаи лишава статията от целия й чар? Ами че именно в това се състои естественото, дъха на скорозрейката, която истинските познавачи ценят най-много! Ограмотеният гражданин си умира за слоговите грешки, господине! Ласкае го това, че ги е забелязал. Особено в провинцията. Много сте сгрешили. Добре, този път ви прощавам! - я ми кажете... случайно някой, някое меродавно лице да е чело вашата хроника?

- Да си кажа правичката, господин директор, понеже се съмнявах в себе си, нали, слава Богу, съм лишен от гений...

- Това го чухме! Надявам се да е така! - прекъсва го редакторът, след като хвърля бегъл поглед върху един револвер, сложен до него.

- След като дълго търсих човек, който да въплъщава средното ниво на обществената грамотност, изборът ми падна върху моя (карай, ще употребя точната дума!), върху моя "портиер" - бивш хамалин от Оверния, изхабен от лъскане на перилата, съсипан от нощно стряскане и буквално оскотовял от това, че чете само пликовете на писмата.

- Тъй, тъй! - измърморва директорът, заслушан внимателно. - Изборът ви е бил колкото точен, толкова и уместен, и правилен. Защото читателят, виждате ли, си умира за Необикновеното! Но тъй като не е много-много наясно в какво се състои това Необикновено, за което си умира, имам предвид (с извинение) литературата, следователно за един добър журналист преценката на портиера е за предпочитане от тази на Данте. Е, и... какво беше мнението на човека с метлата, ако обичате?

- Възхитен! Очарован! На седмото небе! До такава степен, че ми издърпа ръкописа от ръцете, за да го прочетял сам, защото, разбирате ли, моят начин на четене можел да го подведе. Той именно ми подсказа завършека.

- Лекомислен момко! Вместо веднага да ми го пратите! Виждате ли, един мислител казал - налагало се е да го каже - че идеалът на журналистиката е най-напред Репортьорът, после Намръщеният, със свъсените вежди (като казвам свъсени имам предвид накъдрени), който обижда грубо и наслуки - уж назидава невежите, които дори не повдигат рамене - за да оправдае, подтикван от общественото малодушие, своята чудовищна посредственост. Тази двойка изпълнители певец-танцьор са в основата на всеки вестник, който поне малко зачита себе си. Извън "статиите" на тези две Подпори, всичко останало трябва да са "обобщения", нанизани като гердани, пък каквото излезе! Читателите не четат вестника, за да размишляват или разсъждават по него, само това липсваше! Хората четат все едно, че ядат. Добре тогава, дайте да хвърля един поглед върху вашите писания: - да, нека да видим дали умът ви е напреднал, преди да напредне възрастта ви (както прекрасно бил казал не знам кой латински автор)...

- Ето ви ръкописа! - лъчезарно се усмихва писателят и по младежки поривисто подава произведението си.

След три минути директорът подскача, после хвърля пренебрежително хвърчащите листове на масата.

- Господи! - измънква с дълбока въздишка. - Бях сигурен! Още едно разочарование, престанах вече да ги броя.

- Е? - сякаш уплашен, прошепва младият герой.

- За жалост! Благородни приятелю, но това е пълно с талант! Яд ме е да ви го кажа! Това струва три гроша за ред - и то само защото сте безизвестен. Ако го включа, след осем дена ще бъде безплатно, а след две седмици вие ще трябва да ми платите - освен ако си вземете псевдоним. Ами да, ами да; дайте да говорим като хората в края на краищата! Вие сте несериозен и виждам, че надали някога ще станате сериозен, тъй като, за жалост, при вас има от този вид талант, който показва, че сте (извинявам се за израза) писател... а не нагъл нехранимайко без чест и съвест, за какъвто се представяхте преди малко, за да измамите моята доброжелателност, моето верую, моето уважение и моите пари.

- О, не! - измънква със съкрушен вид мнимият кандидат на всекидневната перодръжка. - Вие грешите... Станало е недоразумение. Вие не сте прочели... както трябва...

- Но това до такава степен вони на Литература, че само за двайсет и четири часа ще ми смъкне тиража с пет хиляди бройки! - възкликва редакторът. - Само качеството на стила, ви казвам, само по себе си говори за талант! Милион драскачи са в състояние да нахвърлят отгоре-отгоре във вестника някаква мисъл... Ах! Black upon white!⁵ Но само писател ще я изрази правилно, тази мисъл искам да кажа. А развие ли я в книга, ще засенчи всички останали. Абсолютно всички! Ще ги издуха като пясък. Да, да се чуди човек, но какво да се прави, така е. Значи, ако сте писател, вие сте смъртен враг на всеки вестник.

Поне да имахте само духовитост: това все още се пласира донякъде. Но лошото е, че насила се опитвате да прикриете умствените си способности, за да не подплашите читателя! Виждате ли, хората не обичат да ги унижават! Силата на вашия естествен стил няма да мине незабелязана, а за жалост, няма средство, способно да излекува когото и да било от такъв осакатяващ, съществен недъг! Да отпечатам вашата дописка? Ще предпочета по-скоро да преиздам телефонния указател! Ще имам повече изгода. С една дума, приличате ми на човек, който, научил, че еди коя си дама, за чиято зестра мечтае, има слабост към куците, изкуствено накуцва с цел тя да прояви интерес към него - или на ученик от прогимназията, който, за да се сдобие с уважението на другарите си и с доброто мнение на учителите, си белосва перчема. Господине, тези няколко страници, които прочетох, са напълно достатъчни, за да придобия добра представа кого имам насреща си. В днешни времена хората не са будали! Читателят има нюх не по-малко безпогрешен от този на животните. Той разпознава кои са от неговата порода и кои не, и никога не греши. Той бързо схваща кой сте. Досеща се, че познавайки отлично стойността и значимостта на вашите писания, гледате на неговата оценка, възхвала или порицание, като на праха на обувките си; че неговите бегли и мъгляви изказвания са за вас като къткане на пуяк или фучене на въздуха в ключалката. Видимото усилие, което сте направил - явно тласкан от безпаричие - за да сведете умственото си равнище до неговото, ужасно го обижда. Вашето непохватно смирение, продиктувано явно от нуждата да получите поръчка, действа убийствено на неговата превзета и унила суета. Ниският ви поклон, подаянието, което просите, му смачква носа: тия неща той не прощава на автора. Единствено гениите в книгите си могат да си позволят да пофамилиарничат с читателя, тогава това е поносимо, понякога те го хващат за косата и със спокойна и независима десница хубаво му раздрусват кокалите, за да го накарат да вдигне поглед! Но в един вестник, господине, тия номера не минават: те компрометират изданието в очите на Административния съвет. Всъщност четете сам какви са недостатъците на такива автори.

Почтеният гражданин, преглеждайки набързо вестника с размътения си от сделки мозък, се опулва, после си казва "този е поет", усмихва се вътрешно и прекъсва абонамента си - като на глас обявява, че имате ГОЛЯМ талант! По този начин показва, че, от една страна, вашите писания не са го засегнали; а от друга - ви убива в очите на събратята си, които се досещат за какво става дума и подхващат в същия дух, започват да ви превъзнасят, като от доверие към колегата си или по инстинкт никога не ви четат, защото са усетили, че имате душа, тоест това, което те най-много мразят на света. - И в крайна сметка аз съм изиграният!

Тук редакторът скръства ръце, гледайки събеседника си с изгаснал поглед:

- Ами да! Да не би случайно да вземате читателя за глупак? Вие сте странен, честна дума! Той чисто и просто е надарен с друг вид... ум от вас.

- Обаче - отговаря с усмивка разобличеният писател, - като ви слушам, ми се струва, че от нас двамата не съм май аз този, който... открито обижда читателя?

- Безспорно, млади приятелю! Само че аз му се присмивам по хитроумен начин, който да ми носи печалба. Действително почтеният гражданин (който е враг на всичко и на самия себе си) винаги ще ми се отплати индивидуално, за да извини подлостта си, но при едно условие! да го оставя да вярва, че говоря на съседа му. Какво значение има стилът тук? Единственият девиз, който един сериозен журналист е длъжен да възприеме в днешни дни е: БЪДИ ПОСРЕДСТВЕН! Аз възприех този девиз. Оттам идва видността ми. Ах, виждате ли, френската буржоазия отдавна е забравила бунтарските си младини! Ние се развиваме. Човешкият дух върви напред! В днешни дни третото съсловие целокупно желае само едно и е право да изпуска спокойно и по желание газове и уригвания. И тъй като поради парите и числеността си притежава силата на разярените бикове, най-добре е да се нагодим към неговия начин на мислене. И точно в този момент пристигате вие и го карате да гълта сироп от алое, който му наливате в устата със златна лъжица. Естествено, че ще се възпротиви, че ще се муси, то не желае да му прочистват интелекта! И по стар навик, който е негова втора природа, ще се върне при мене, предпочитайки след всичко това да пие от моята мръсна чаша моето долнопробно вино. Не, поете! Днес геният не е на мода! Кралете, колкото и да са скучни, харесват Шекспир, Молиер, Вагнер, Юго и т.н.; Републиканците благославят Есхил, отхвърлят Данте, отсичат главата на Андре Шение⁶. В една република хората си имат други занимания, не им е до гения! Задължения, задължения, сам разбирате. Това не им пречи да имат чувства. Дайте да приключим. Мой млади приятелю, тъжно е да се каже, вие сте болен от голям, от много голям талант. Извинете, че ви говоря така открито. Нямам намерение да ви наранявам. На вашите години някои истини мъчно се изслушват, зная, но... горе главата! Разбирам, одобрявам дори нечуваното, макар и осъдително усилие, което сте вложили, казвам, в написването на тази дописка; но какво искате! Това е празен труд: невъзможно е човек да стане искрен подлец; необходима е дарба! Необходимо е помазване! Тия неща са вродени. Една калпава дописка не би трябвало да намирисва на погнуса, а на искреност, и най-вече на несъзнателност; иначе ще сте антипатичен: ще ви разкрият. Най-добре е да се примирите. Обаче - ако не сте гений (дано да е така!) - вашият случай не е безнадежден. Без много труд може пък и да успеете. Примерно, ако решите да станете плагиатор, това ще възбуди спорове, ще има продажба, тогава бихте могли да се върнете при мене: иначе какво общо можем да имаме. Вижте, ще ви кажа нещо, но да си остане между нас: аз също имам талант не по-лош от вашия: ето защо никога не пиша в моя вестник; иначе за три дена ще тръгна по просия. Впрочем има и други причини да не напиша нито една книга, да не напечатам нито един ред, който би могъл да хвърли върху бъдещето ми сянка от подозрение, че умея да пиша!... Нека след мене да не остане нищо.

- Какво! Дори два реда?... - прекъсва го писателят изненадано.

- Не. Нищо. Аз държа да стана министър! - с повелителен тон казва редакторът.

- А! Това е друго.

- Ето ти парадокс! Виждате ли, това, което ви казвам, е реално погледнато толкова абсолютно вярно... че, ако да станеш министър на Изобразителните изкуства във Франция зависеше примерно от всеобщото гласоподаване, вие бихте били първият, който при все че сега свивате рамене, бихте гласували за мене. Да, да! Стига с тия хлапащини! Аз никога не се шегувам. Хайде, оставете ми все пак вашия ръкопис.

Мълчание.

- Позволете ми, господине - отговаря тогава Безизвестният, взимайки дописката си от масата, - Вие нещо грешите. Моите възгледи за политиката са различни от тези за журналистиката и ще ми е трудно да си представя на такъв държавен пост някой друг освен един безупречно честен, способен и вещ държавен служител, който да се отличава с най-висши човешки добродетели. Освен вашия вестник, във Франция има журналисти, чиято доблест е предизвикателство към продажното увлечение на епохата, чийто стил звучи чисто, чието слово гори със светъл пламък и чиято ползотворна критика вярно напътва съжденията на тълпата. Можете да бъдете сигурен, в случая ще предпочета да гласувам за някой от тях.

- Струва ми се, че се увличате, мой млади приятелю: доблестта днес не е на мода!

- Глупостта също не е - отговаря писателят с лека усмивка.

- Пфу! Когато станете на моите години, ще се червите от подобни изказвания!

- Благодаря, че ми припомняте възрастта си - като ви слушам, бих казал, че сте... по-млад.

- А?... Нещо ми се струва, че търсите да се заядете!

Непознатият става.

- Вие току-що ми доказахте, че взема ли да се заяждам, само ще си изпатя.

- Я ми кажете... Вашата самонадеяност беше забавна, но защо изведнъж станахте кисел?

В този момент дошлият хвърля на противника си поглед на боксьор.

- Така да бъде, ще ви кажа откровено - отговаря той. - Защо ли? Ами че аз ви предлагам пълна безвкусица, сто пъти по-жалка от тия, които ежедневно помествате, блудкава хроника, от която капе сито самодоволство, спокоен цинизъм, нравоучително скудоумие - пълно съвършенство в тоя дух! Истински бисер! И ето че вместо да ми отговорите с да или не, вие ме засипвате с обиди! Прикачвате ми възможно най-подигравателни епитети! Изкарвате ме в упор литератор, писател, мислител и знам ли какъв още! Още малко и... без каквато и да било вина от моя страна - тук нашият приятел снижава глас и се оглежда наоколо си сякаш го е страх, че някой подслушва - ...ще ме изкарате "гений"! Недейте отрича: за малко да кажете така. Господине, не се изкарват гении хора, които нищо не са ви направили. При вас това не е от разсеяност, а от пресметливост и злоба. Добре знаете, че такова мнение може да има фатални последици за един невинен, да го направи за смях и да го лиши от препитание. Вие можехте да отхвърлите дописката ми, но не и да я омаловажавате, обявявайки, че е опетнена с гений. Къде искате да я занеса сега? Да, признавам си, тежи ми на душата начинът, по който воювате. Ето защо ви предупреждавам, че ако вземете да разгласявате по мой адрес такива отровни клевети - че съм щял да умра от глад, беднотия или срам и че мястото ми било сред лакеите на такива като вас, където и да ме запрати съдбата, ще съумея да ви поваля на земята, можете да бъдете сигурен, и да ви накарам да ми поискате извинения. Няма какво повече да спорим. Малкото думи, които разменихме, ми изглеждат недостатъчно за увод към зараждащо се приятелство, ето защо, позволете ми, че ще се оттегля по английски, предупреждавайки ви (за това пари не искам), че като тренирах на времето фехтовка, много държах да науча как да избягвам тушовете по маншетите⁷ и че една договорена награда за смелост може в моя случай скъпо да ви струва. Прислуга!

И нахлупвайки шапката си и запалвайки цигара, писателят бавно излиза.

Останал сам, директорът си казва тихо:

- Дали да се ядосам? Как ли не! Я да гледам по-философски. Сократ като получил награда за смелост в боевете при Потидея, великодушно я предоставил на младия Алкибиад: нека да вземем за пример древногръцкия мъдрец. Впрочем този млад човек е забавен и дребното ни спречкване съвсем не ме обиди. ЕДНО ВРЕМЕ И АЗ БЯХ СЪЩИЯТ.

Същият изважда часовника си.

- Пет часа!... Шегите настрана. Какво ще вечерям днес?... Калкан?... Не!... Морска пъстърва?... Не!... Май сьомга, а?... Да, за предпочитане е. И още какво?...

И грабвайки отново ножа от слонова кост, директорът на политическия, литературния, търговския, избирателния, промишления, финансовия и театрален вестник отново изпада в своите потайни размишления. Излишно е обаче да се мъчим да разгадаем за какво мисли, тъй като, както правилно отбелязва една арабска поговорка: "Факелът не осветлява основата си".

БЕЛЕЖКИ

1. Препратка към латинската поговорка "Две предзнаменования не могат да се гледат, без да се смеят". [обратно]

2. Имената на двама нашумели публицисти от много нисък ранг Ксавие дьо Монтепен (1823-1902) и Понсон дьо Терай (1820-1871) са наредени тук като комични скоби от двете страни на името на Виктор Юго. [обратно]

3. Вилие дьо Лил Адам тренирал фехтовка и бокс. Някои твърдят, че за да се издържа, давал уроци по бокс. [обратно]

4. Primavera della vita (итал.) - пролет на живота. [обратно]

5. Black upon white (англ.) - черно на бяло. [обратно]

6. Андре Шение (1762-1794) - френски поет, предвестител на романтизма, съсечен на гилотината по време на Революцията. [обратно]

7. Игра на думи. На френски les manchettes означава както маншети, така и сензационно подзаглавие във вестник. [обратно]

© Вилие дьо Лил Адам
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2010, № 12 (133)