ИЗ "ТЯ СЕ КАЗВАШЕ ТАТЯНА
Хроника на Великото десетилетие"

Виктор Суворов

web

ГЛАВА 16

1

Войсковите учения на Тоцкия полигон от септември 1954 година имат и обратна страна.

Ключов момент е хвърлянето на бомбата. В общи линии се запознахме с характеристиките на "Татяна", но трябва да се спрем и на носителя.

През 1954 година във ВВС на СССР е въведен във въоръжение реактивният бомбардировач Ту-16, или както му казват бойците - Туша. Предназначен за разрушаване на градове и големи промишлени и транспортни обекти в дълбокия тил на противника. Всички опити обаче Ту-16 да се използва за нанасяне на удари по опорните пунктове на условния противник в предните линии на отбраната, когато до тях са и нашите войски, завършват с пълен провал.

През март 1954 година на Тоцкия полигон се провежда серия изпитания. Хвърляните от Ту-16 "гюлета" (официалното им наименование е "габаритно-тегловни еквиваленти") изобщо не искат да паднат върху целта. Отклоненията са големи. Понякога до два километра.

И тогава Жуков заповядва да се използва бавният, морално остарял и негоден за истинска война Ту-4.

2

През Втората световна война в САЩ е създаден Б-29 - най-мощният стратегически бомбардировач за онова време. Създаден е под ръководството на великия авиационен конструктор Ассен Джорданов^*. (Много сме талантливи това славяните!)

През войната американците бомбардират Япония, понасят загуби, по различно време пет Б-29 по различни причини кацат принудително на територията на Съветския съюз. Другарят Сталин не връща тези самолети на своя съюзник Чичо Сам. Самолетите са интернирани: имаме мирен договор с Япония, спазваме неутралитета, не можем да нарушим договора, така че до края на войната няма да върнем самолетите на Америка.

При желание бихме могли да ги върнем дори като знак на благодарност за четиристотинте хиляди най-добри на света военни автомобили, без които победите на Червената армия щяха да са невъзможни. Още повече откъде да знаят японците какво е станало със самолетите, които са пуснали бомбите си над страната им и са изчезнали зад хоризонта? Другарят Сталин обаче е принципен.

Междувременно самолетите са разглобени. По заповед на другаря Сталин Туполев започва да ги прекопира. Другарят Сталин някак си пропуска, че интернираните самолети не бива да се разглобяват. И че след войната е редно да се върнат на собствениците им. Ние свято спазваме международните закони. Само докато ни е изгодно обаче. Така че Б-29 е прекопиран, наречен е Ту-4 и съветската промишленост започва серийното му производство. Но...

Но да копираш, означава да изоставаш. Опитваме се да направим нещо, което някой вече има, а през това време той създава нещо ново и ни изпреварва. Б-29 е върхът на развитието на бойни самолети с бутални двигатели. Авиацията е стремителна и постоянна еволюция. Има обаче и революционни преломи. И най-важният сред тях е преходът от буталните към реактивните двигатели. Този прелом е сравним с прехода от платноходите към параходите. И настъпва в момента, когато Туполев се заема с изпълнението на поръчението на Сталин.

Ерата на реактивните самолети започва през Втората световна война. Веднага след войната времето на буталните двигатели вече е свършило. Изпели са си песента. В момента когато Туполев хваща молива, за да повтори онова, което е създадено под ръководството на великия българин, самата идея за тежък бомбардировач с бутални двигатели вече е мъртва.

В края на 1940-те, да не говорим за 1954-та, стратегическият бомбардировач с бутални двигатели би могъл да се оприличи на фрегата с бронзови топове сред флота бълващи пушек броненосци.

Ако в средата на 1950-те беше избухнала война, то никой не би използвал самолет с бутални двигатели, за да достави ядрен заряд до реална цел.

Ту-4 е вкаран в разиграния на Тоцкия полигон сценарий нарочно. Показаното на полигона на шашардисаните чуждестранни наблюдатели не е било възможно да се проведе в реална бойна обстановка: скоростният Ту-16 не е можел да хвърли бомбата достатъчно точно, без риск тя да падне върху нашите войски, а бавният Ту-4 вече е бил остарял за война.

С две думи: фокусникът Жуков прави нещо, което никога не би направил при истинска война. За такива действия си има един много точен израз: прах в очите.

3

Втори момент: освен обичайните методи за насочване към целта курсът на носителя е обозначен с оранжеви димки. Самата цел е очертана с бял кръг с радиус 150 метра. В центъра на кръга има бял кръст с размери сто на сто метра. Ширината на лентите е 10 метра. В центъра на кръста има рефлектори.

Хайде да помислим: защо?

Отговорът е на пръв поглед очевиден: за да се осигури безопасността на войските. Няма да е хубаво по време на ученията бомбата да падне там, където са съсредоточени десетки хиляди хора и хиляди машини, готови за настъпление.

Добре, съгласяваме се.

Наистина не е хубаво по време на учения да хвърлиш върху собствените си войски нещо, пред което бледнее дори Хирошима. На война обаче по-хубаво ли ще е? Понеже на война няма как да сложиш рефлектори в центъра на целта, да не говорим за бял кръг и огромен кръст в позициите на противника.

Да се улучи град, промишлен център или транспортен възел, морско пристанище или водна електроцентрала, е достатъчно лесно. Пък и отклонението на взрива не е кой знае колко важно: градът ще бъде изтрит от лицето на земята, промишленият гигант ще бъде разрушен, язовирната стена ще се скъса и водата ще помете всичко по пътя си.

Как обаче самолетът ще разбере къде е предният край на противника и къде нашият? Как да разбере кой е врагът и кои сме ние? Там е пълно с окопи и траншеи.

И те са еднакви. И са замаскирани. А освен истинските има и за заблуда както наши, така и на противника. И всичко е сиво и зелено. Няма кръг, няма кръст, няма рефлектори.

На учения се целим в центъра на кръста. А на война в какво ще се целим?

Та, значи: ако използването на бавния бутален Ту-4 е прах в очите, то с кръга и кръста стават две шепи прах. Или прах на квадрат. (Насмалко да кажа - на кръг.)

4

Но и това не е всичко.

При първия заход екипажът на майор Кутирчев не открива целта.

Пускат "Татяна" на втория.

Кой противник ще позволи на един бавен самолет да си хвърка над предната му линия, как мислите?

За пускането на бомбата са избрани двата най-добри екипажа на ВВС. От 12 август (цял месец!) те летят по един и същи маршрут и пускат фалшиви бомби в споменатия кръг. След много тренировки двата екипажа стигат дотам да пускат инертните бомби, по форма и тегло еднакви с "Татяна", със средно отклонение 40-50 метра от центъра на целта.

Как обаче по време на война и най-добрият екипаж би постигнал такива резултати от такава височина без десетки предварителни тренировки?

Между впрочем момичето се оказва опърничаво.

На 14 септември 1954 година своенравната "Татяна" не ще и не ще да легне в белия кръг. Въпреки всички тренировки.

Отклонява се на 280 метра северозападно от центъра на целта.

5

Открай време подготовката за големи войскови учения в Съветската армия се нарича балет. Тринайсет години по-късно вашият покорен слуга участваше във войсковите учения "Днепър". Вярно, този път нямаше истинска бомба. Но прахта в очите беше същата като на Тоцкия полигон по времето на Жуков.

В ученията през септември 1967 година през Днепър беше прокаран понтонен мост. По моста можеха да минават едновременно и машини, и влакове. И ги пуснаха. Невероятно зрелище.

Дразнеше само една подробност: мостът хлътваше дълбоко под локомотива, а под вагоните - не. Защо ли?

Ами защото вагоните бяха празни. В целия ешелон нямаше нито един открит вагон. Всичките бяха закрити.

Понеже на откритите ще им личи, че са празни, и ще се развали ефектът. А със закрити се създава илюзията, че превозват нещо.

До влака се точеше колона автомобили. Но нито една не беше до локомотива - мостът под него така и така се беше извил опасно. Колите, камионите и така нататък караха само до вагоните. Интересното беше, че и камионите бяха с чергила, за да се създава впечатлението, че също превозват нещо. Ако обаче наистина бяха натоварени, мостът щеше да се разпадне.

Ученията "Днепър" се провеждаха в чест на 50-годишнината на Октомврийския преврат. Съветският съюз пак показваше мускули. В смисъл: ако тръгнем, никакъв Рейн няма да ни спре, капиталисти с капиталисти. Ще форсираме всяка преграда с общовойскови и танкови армии, само за часове можем да направим мостове, включително такива, по които да минават влакове.

Споделил съм опита си в книгата си "Освободителят".

Някои, които не са танцували в този балет, се съмняват: ама може ли така нагло да се мамят наивните зрители?

Може, уважаеми. В нашата страна всичко може. И всеки може да се убеди в това лично. Има предостатъчно снимки - никой никога не ги е крил.

Колкото до материалите за ученията в Тоцките лагери - те са секретни и след шейсет години. Нашите стратези имат какво да крият.

6

Проблемите започват много преди ученията. Лете в Поволжието и в Южен Урал е жега. Суха степ и трийсет и пет по Целзий. Десетки хиляди хора са събрани в гигантски лагер. Тренировки до откат. Балетът си е балет. Няма достатъчно чиста вода. Така че първият проблем е дизентерията. Тя започва да измъчва лагера още през юли. Няма обаче да отменим мероприятие, подготвяно месеци наред и за което са хвърлени чудовищни средства, само заради някаква си дизентерия, нали?

Между впрочем се твърди, че в ученията са участвали 45 000 войници и офицери. И най-простото пресмятане дава друг резултат. 45 000 - това е настъпващата страна. (Да не забравяме мощното подсилване на 128-и корпус, събрано от различни военни окръзи, включително артилерийската дивизия, артилерийската и инженерната бригада и множеството други по-малки части.)

Освен настъпващите обаче там са и онези, които трябва да ги спрат. На пет километра от епицентъра е заел отбрана 7-и стрелкови корпус в състав две дивизии плюс допълнителни части. Отбраняващите се трябва да понесат нанесения в непосредствена близост ядрен удар в окопите и траншеите си и освен това - "да са в готовност да затворят образувалия се в резултат на ядрения удар в отбраната им пробив" ("Красная звезда", 9 юли 1992).

Защо ли статистиката не отчита цял един корпус?

Освен сухопътните войски в ученията участват три авиационни дивизии и един отделен авиационен полк.

Неизвестно защо те също не са включени в броя на участниците.

А всички до един са облъчени. "Красная звезда" (19 юли 1996) няма как да не признае:

Впоследствие се оказва, че войниците, участвали в секретното мероприятие, а заедно с тях и местните жители са сериозно облъчени.

Същата "Красная звезда" от 9 юли 1992 година:

Не се прилагат дори такива елементарни предпазни мерки, като дезактивация на техниката, оръжието и униформата. В ученията участват огромен брой хора. Не е предприето никакво специално медицинско наблюдение на здравословното им състояние. Засекретени и забравени, те живеят както могат, без никакво внимание от страна на държавата... Всички са се подписали да пазят тайна за 25 години.

Това не го е измислил някой злостен клеветник. Съобщава го централният орган на Министерството на отбраната на РФ.

Не че ученията не са планирани щателно.

Преди тях раздават на участниците нови униформи и нови обуща.

Да си помисли човек: като мине денят, ще свалят старите, ще се изкъпят и ще облекат и обуят новите.

Обаче не. Бойците и командирите тръгват през епицентъра с новата екипировка. И след това със същите нови клинове, гимнастьорки, обуща и ботуши си заминават за гарнизоните. А после и ги уволняват с тях. Да не говорим, че за повечето уволнението е предсрочно.

Участниците са остригани нула номер още два месеца преди ученията и след това ги стрижат редовно. Според някои медици е щяло да е по-добре да ги оставят с коса и да ги острижат до голо веднага след ученията, да ги откарат да се изкъпят, да им дадат нова екипировка и да ги разкарат възможно по-далече от този прокълнат район.

Само че бързото разсредоточаване на десетки хиляди хора и хиляди машини, особено като се имат предвид малките гари и рехавият железопътен транспорт в района на Тоцкия полигон, е невъзможно. Лагерът, макар и постепенно да се смалява, си остава там до края на октомври. Веднага след ученията отново плъзва дизентерия. Този път обаче лекарите забелязват, че заедно с нея се разпространява и някаква друга болест, много подобна на нея, но все пак не дизентерия. Болните се транспортират в спешно създадените полеви болници в района на Чкалов. Защото в Чкалов е щабът на Южноуралския военен окръг и съответно тиловите учреждения, включително болничната база. При разполагането на полевите болници не е отчетен един нюанс. Сутринта на 14 септември, докато носителят захожда към целта, посоката на вятъра се променя.

Въпреки прогнозите след взрива радиоактивният облак не тръгва към пустата степ, а към града със славното име Чкалов. Радиоактивният прах не пада като плътна завеса, а на петна, големи и малки. Наглед уж всичко е чисто, а после, след сто-двеста километра от епицентъра, току видиш в някоя красива гора радиоактивна поляна. Или извор. Или поточе. И после пак чисто.

Силният вятър и нажеженият въздух вдигат радиоактивния прах на голяма височина (Военно-исторический журнал, 1991, № 12, с. 86).

Та въпросните полеви болници са разположени точно на пътя (или съвсем близо до него) на облака от Тоцкия полигон към град Чкалов.

Палатките от огромния лагер на Тоцкия полигон пък са надлежно прибрани и пратени в стратегическия резерв.

7

Участникът в ученията генерал-полковник Б. П. Иванов пише:

Специалната група беше в епицентъра след 40 минути (Военно-исторический журнал, 1991, № 12, с. 85).

При нас е така: когато трябва да се скрие нещо, се използва термин, който може да означава абсолютно всичко: специален ешелон, изделие 602, пратка 505, специална група. Каква е тази група, която се озовава в епицентъра след 40 минути? Това генерал-полковникът не ни го обяснява.

За случая обаче разказва след 45 години командирът на специалната група, бившият капитан от Съветската армия Младен Маркович, сърбин по националност.

След Втората световна война в Съветския съюз се обучават офицери от Полша, България, Югославия и други страни, попаднали под контрола на СССР. С Югославия обаче късаме. И югославяните вкарват върналите се от обучение в Съветския съюз в затвора като съветски шпиони. Така че много от тях остават в СССР, приемат съветско гражданство и са зачислени във Въоръжените сили на СССР.

В тоцкия експеримент на капитан Маркович е възложена особена роля. Избират го за нея, защото, ако загине, никой няма да си спомни за него.

Дават му група затворници, поставени под усилена охрана. И той трябва да ги обучи как да измерват радиацията. Дават му и неограничени права: да разстрелва на място при всяка проява на неподчинение.

Та точно тази група затворници воглаве с капитан Маркович отива първа в епицентъра 40 минути след взрива. Точно те измерват каква е радиацията и после се връщат в лагера.

Не можех да стоя прав, когато откараха затворниците, за чиято съдба така и не научих нищо. Сложиха ме да легна и лежах няколко дни, без да ми се окаже никаква медицинска помощ.

Не ми направиха никакви прегледи и никакви измервания на радиоактивното заразяване. Разбрах, че лечението ми не е влизало в плановете на тоцкия сценарий, чак след 40 години, когато поисках ксерокопие от архивите за времето на службата си, и там пишеше, че от 7 август, тоест 37 дни преди атомния взрив, съм бил "в разпореждане на командващия на Севернокавказкия военен окръг". Тоест много далече от мястото на онези събития...

Така че не е чудно, че през следващия половин век моята съдба, както и съдбата на хиляди "опитни зайчета", бе подчинена на официалната дезинформация и лъжа, скрити зад подписа за "държавна тайна". Отвориш ли си устата - и ставаш държавен престъпник. А цялата тази "държавна тайна" е, че и до днес нямам жилище, че армията, в която оставих младостта и здравето си, не ми признава правото да се лекувам в нейните болници (Литературная газета, 15 септември 1999).

Пострадват не само хората, но и техниката. Пак заради хвърлянето на прах в очите режимът на артилерийския огън е превишен. Натоварването на оръдията надвишава допустимите норми, гилзите се стапят в затворите и трябва да се вадят ръчно, с щанги. След такава "експлоатация", естествено, оръдията стават негодни.

Същата варварска експлоатация по време на многомесечната подготовка за балета поврежда и танковете, бронетранспортьорите и автомобилите.

Тоест на масово "минаване в разход" подлежат не само десетки хиляди хора, но и хиляди най-съвременни бойни и транспортни машини.

Жуковедите бодро докладват, че местните жители били изведени от района на взрива. Добре, няма да спорим. Но са останали свинете, гъските, кравите. И всичките са пострадали, облъчени, заразени.

След взрива селските стринки замерят минаващите воински колони с камъни, защото знаят, че те са виновни за нещастието им.

Много години след това защитниците на Жуков заявяват, че къщите били възстановени и населението било обезщетено за загубите си. Точно така пише в официалните отчети, които се пазят в архивите. Тук мога да кажа само, че ние сме майстори на отчетите. А как властите ни се борят с последиците от стихийните и ръкотворните бедствия, за това по-добре питайте хората, които са пострадали от такива бедствия.

Ключов момент

Защитниците на мъдростта на Жуков са измислили оправдания за всичките му подвизи.

В случая също: американците също били провеждали учения с прилагане на ядрено оръжие с участие на войски.

Правилно. Само че не с десетки хиляди войници. И без села в радиус пет километра. Без открити кладенци и без училища на 6600 метра от епицентъра.

И освен това: от къде на къде сте тръгнали да взимате пример от гадните янки, драги другари? Та нали те са злодеи, подпалвачи на война, гадове и вампири! Даже плана "Дълес" са измислили, за да ни довършат, като предварително ни развратят, за да станем долни мръсници.

Ако го нямаше този план, в СССР нямаше да има нито бюрокрация, нито разврат, нито проституция, нито наркомания, нито рушветчийство, нито простащина, нито разхищения, нито пиянство! Проклетникът Дълес е виновен, той ни е развратил с гадния си план.

Ако го нямаше този зловреден план, всички ние щяхме да сме си умни, честни, добрички и милички!

Врагът си е враг - да прави каквото си иска. Ако ще - да си обезглавява войниците с брадви. Но защо ние да подражаваме на злодеите? Толкова ли сме глупави?

А пък ако ще им подражаваме - поне да им подражаваме във всичко. Поне като тях да осигурим на офицерите си жилище.

За такива подвизи обаче на Жуков не му стига умът.

От друга страна, на него му е дадено жилище според потребностите му.

* Асен Йорданов (1896-1967) е български изобретател, инженер и авиатор със световна известност. Йорданов е смятан за основател на авиоинженерството в България и има съществени приноси в развитието на американската авиация (б.ред.). [обратно]

© Виктор Суворов
© Иван Тотоманов, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2013, № 8 (165)

Други публикации:
Виктор Суворов. Тя се казваше Татяна. Хроника на Великото десетилетие. София: Факел Експрес, 2013.