КАМЕННАТА КРЕПОСТ
Хроники на Първия кръстоносен поход

Тийт Алексеев

web

...И се нося на коня, брулен от вятъра, сам като крал,
препускам през бродове, хълми преброждам,
преследват ме те, дори и в съня.
Пааво Хаавико¹

ПЪРВА ГЛАВА

Anno Domini 1148 г., Обител "Света Богородица",
манастирски комплекс в Боскодон, Прованс

Писано е, че аз ще ви изпреваря.

Ще дойда при теб, ще разбия решетките

И ще строша тази врата...

До май 1098 предсказаното се сбъдваше!

Антиохия, сирийската столица на християните - хората избрани от Бог! Истинските Светци!

Ние отдавна сме от другата страна на чертата, както ми прошепна любимата!

Остана ни само споменът от миналото! Носим го с душа под наем!

Тя беше права.

Казва се, че светиите са с единия крак на небето, с другия - на земята.

Антиохия беше обсадена от цялата наша армия...

...и под острието на меча!

†

Лето Господне 1098. Антиохия, брегът на Оронт

Рицарят Taнкрет², пратеникът на Боемон³, ни отвежда през Портата при моста.

Заемаме позиция до кладенеца, покрит с метална решетка, опрели гръб о гранитната му стена.

- Лоша работа! - окая се той, като видя колко сме зле. - И какво ще правим сега?

Не отвърнах нищо. И никой друг не се обади.

Мъже с мръсни, недоспали лица, оскотели от алкохол и война, притичваха отдалеч. Носеха кожени нагръдници на тъмни петна. И нашите брони бяха изцапани с кръв.

В бъркотията през нощта явно никой не забеляза, че ние нахлухме в града, и то много преди другите.

Провървя ни!

По моето оръжие пропълзя гущерче с гръбче на златни петна. Вирна главица и замря, после се плъзна надолу по стоманата на меча ми.

В този момент се появи един монах с тонзура⁴ и кръст, направен от две, свързани помежду си, пръчки.

- Братя! - провикна се той, докато се влачеше на колене. - Благословен е Божият меч! Вижте как се стоварва върху Сирия!

Мехарим извади парче хляб от торбата си, взе да дъвче и изви очи да се огледа по своя си начин.

- Затова отдайте слава на Бога! Благодарете му и съберете всички грешници от тоя потънал в поквара град! На пазара! Насред площада на търговците! Принесете ги в жертва на Бога!

Гласът му звучеше пискливо и накъсано. Тонът ту се вдигаше, ту спадаше. Обърнах глава встрани да не гледам.

Танкред стоеше изправен до мен, пъхнал ръце в тирантите си със сребърна обковка.

Плащът на гърба му беше обгорен и грозно опърпан, но ризницата под него струваше цяло състояние.

- Граф Боемон е доволен от вас - рече той като се обърна към мен. - И много те хвали.

"Да си гледа работата!" - помислих си аз.

Пред очите ми причерня.

Почувствах как нечии пръсти сграбчват конвулсивно земята. Неволно, сякаш биха искали самостоятелно да живеят. Стържеха по голите плочки... следваха дългия път на гущера... стигнаха до падналия долу меч... свръхусилие да го сграбчат... да стиснат здраво дръжката.

- ...и той ще изсипе огън и жупел - отекна гласът на монаха.

Пръстите напипаха меча.

- ...и пламъкът ще изпепели всичко!

Помислих си: "Че какво чакат още?"

- ...камък върху камък да не остане от този град!

- Сега! - просъскаха сенките край мен. - Време е!

- Във всеки случай, получи се добре! - изрече Танкред. - И което е по-важно... - устните му се движеха.

Ушите ми писнаха. Норманите са главна ударна сила.

Поне засега...

- И нека изоставим тези руини... докато получим знак от поклонника, избран от Него!... О, това изтерзано тяло...

- Млъквай, монахо! - ядно изригна Танкред, облещил очи към него.

Леон с мълниеносно движение стовари тока на ботуша си в протегнатата длан на онзи.

Гласът секна като отсечен!

Норманинът смъкна шлема от главата си и избърса чело.

- Виждаш ли го? - пределно спокоен изрече той. - И отдавна ли квичи тук?

Погледна надолу. Или по-скоро към мен.

Очите ни се срещнаха.

На бузата му гореше белег от рана. Косите се спускаха до раменете, съвсем бели, като пепелта от лагерен огън.

Беше просто един старец. Малко над четиридесетте. Но с осанка! И с очи, които мятаха мълнии! От щастие, че победи и двамата, ония върли свои врагове: василевсът и неверниците. Твърде много за един човек!

Преди петнайстина години рицарят Танкред беше участвал във войната срещу Алексий Комнин⁵. И беше загубил. Но сега си го връщаше.

В същото време аз виждах друг някого. Дитер, моят боен другар, който загина при Дорилея.

Нормани и германци са замесени от едно тесто. Няма други като тях!

Via Dei⁶...

Само дето Танкред е жив. А Дитер изгни. Виждам ги как един до друг очакват заповедта за атака. Спокойно, съсредоточено. В същото време турците усърдно мятат стрели по нас.

Това не е привично за рицарите, да увисват на въжето за чужд хатър. Гордо съсловие.

"Нашата задача не е да пълним земята с народ, а небето - с мъртъвци!" - поучаваха пасторите.

Това небе наистина трябва да е без край и начало.

А ние сме първите, които го заселват, челният отряд.

Сигурно там е препълнено с воини. Небето ги събира така, както облаците натежават от дъждовните капки.

Чувствам как гневът изгаря душата ми, залива ме като вълна. Има неща, с които не бива да се прекалява. Трябва да си останат непокътнати! Религиозните вярвания, древните ръкописи.

Надигам се да стана. Време е.

†

- Върви да получиш сребърниците си! - рече Леон. - Трябва да вземеш страна!

- Какво значи това? - запитах аз.

- Избери си - гърци, нормани, всякакви бесници! Друго няма.

- Нима?

- Тъй трябва да е! - кимна ми Леон. - До следващото сражение.

И каза още: "Било, каквото било! Внимавай за това, което е сега. Точно! И именно днес!"

Изрече го напълно спокойно.

Изобщо винаги беше най-спокоен, като излязъл от лагера пратеник. Нищо не можеше да го извади от равновесие. Всяко негово движение беше точно пресметнато, като на турнир. Беше ме набелязал за мишена. Да ме ръководи, да решава вместо мен.

Защото през цялото време е бил наясно с нещата!

Той също беше добър завоевател като Алексий.

Дори и по-добър.

А през цялото време е бил до мен. Незабележимо, съвсем като сенчица.

Една сянка... като ония, които вече... вече ги няма сред нас. Но все пак ние ще трябва да се разделим със спомена за тях.

И няма защо да гледаме назад, войната си е война.

†

Навън се показа един едър поклонник, с чифт ботуши в ръце. Той меко стъпваше по каменната настилка, партенките на краката му, увити чак до глезена, не издаваха звук.

Лицето на човека изглеждаше напълно спокойно.

"И правилно! - помислих си. - Защо са им ботуши на мъртвите воини?"

Клепачите на Мехарим бяха наполовина спуснати, устните мърдаха. Вероятно казваше молитвата си. И шепнеше името на своя Бог, което не бива да се произнася на глас. В никакъв случай, дори неволно.

- Ще си построя храм! - рече ми веднъж Мехарим.

Ще иззида той стена в мислите си! Ще си представя, че е над всички - величав, недостижим!

Кой си ти, поклоннико от Майнц?

Колко нависоко издигна зидарията?

Пръстите ти са почернели от пепелта на пламъците! Вредом гори! Мъжете скачат от високите прозорци, но ги грабва огънят.

- Чудя се какъв е смисълът от тия пожарища! - взрян в огъня, произнася Леон. - Тук скоро ще настъпи ад!

- Щом градът веднъж е превзет, всичко минава под нож и огън! - обади се един от оръженосците край нас. - Дори и Спасителят го е казал: "Щом си ги покорил, хвърли огън и жупел по тях!"

- Къде го е казал? - усъмни се Леон.

- Там някъде - махна неопределено с ръка оръженосецът.

Край нас минаха двама ординарци, с носилка от четири навързани копия. В нея лежеше, завит с плащ, младичък рицар със смъртнобледо лице.

По плочника се стичаха тъмни капки кръв.

Раненият се поклащаше насам-натам в ритъма на стъпките.

- Анджело!

Младежът от Сиена вяло вдигна ръка. В дланта му проблясна бронзово цилиндърче, с каквито гърците подпечатваха текста на писмата си. Вместо истински печат. От цилиндърчето се точеше копринено шнурче.

- Откъде е? - попитах аз.

- От Хризос - отвърна Анджело. - Висеше на шията му.

Той се понадигна леко и посочи към крепостната стена.

- Поздрав на василевса - изхриптя Анджело. - И на неговите шпиони.

- На живите или на мъртвите? - заинтересува се Леон.

- На всички! - изрече Анджело. Внезапно тялото му се разтресе в конвулсии.

Леон пристъпи напред, хвана китката на Анджело.

- Дай ми това, мило момче! - настоя той.

Но Анджело здраво стисна цилиндърчето. Пръстите му побеляха от усилието.

Мило момче... Какъвто винаги си е бил, нали е от Сиена. По време на блокадата възмъжа... Патрицият Анджело, потомъкът на знаменита фамилия.

Кой би допуснал, че сам ще си вземе платата?

Насред столицата на Сирия.

Над главите ни се носеха птичи крясъци. Дали не бяха чайки? Откъм пристанището "Свети Симеон". Но морето е далече... Едно синьо море и белокаменен град.

- Sangue e sangue e sangue⁷ - мърмореше под нос Анджело. - Не издържам, боли ме!

- Болката не пречи, жив си! - утеши го Леон.

Танкред настойчиво се взираше в лицата ни. Разбираше, че няма нищо общо с нас. Не беше на кулата⁸.

Наистина съвсем чужд човек!

†

Денят се задъхваше от горещина, която на талази се блъскаше в стените и биеше в лицето.

Над Антиохия се носеше сивият полъх от смрад, въздухът не помръдваше и тежеше.

"Четвъртият ангел - помислих си аз. - Онзи, който събира в чаша жарта на слънцето."

Градът изглеждаше замрял. Животът го напускаше.

Пълна тишина! Крачките ни шумно отекваха. Като гръм.

- Опитайте се по-малко да ръкомахате - посъветва ни Танкред. - И вървете с по-ситни стъпки, иначе ще потънете в пот до ушите.

Имаше право. Тук трябваше наново да се учим да вървим по земята.

- Местните изобщо не си показват носа навън - продължи норманинът. - Виждал ли си днес някого от тях?

- Трябва да сме ги изтребили! - отвърнах му.

Танкред закима отрицателно:

- Гърците са корави души! Като котките. А неверниците изобщо нямат душа.

- Сигурен ли си?

Норманинът с изненада се взря в мен.

- Естествено! А ти не си ли?

- Не знам! - и се заех да чистя ръждивите петна кръв по бронята си. - Никога не ми е хрумвало да размислям над това!

Но металът се оказа горещ, по-добре да отложа почистването засега.

†

Стигаме до покрита с базалт улица, очертана с мраморни колони. Те са построени от същите плочки, с които покриват къщите. Обстановката ми напомня Константинопол. Магазинчетата тук изглеждат отрупани със стоки, а търговците са... гърци.

Хераклион... човекът, който си мислеше, че купува... И после продава. Живял някога един мъж, който купувал скъпи вещи, докато открил една особено ценна. За да я има, продал всичко, което притежавал. Цялата му търговия пропаднала. И минал през крепостната врата, на път за райските двери на небето. Шпионинът Хераклион, човекът на василевса. Любимецът на дворците.

В Константинопол главната улица е шумна и пълна с народ. Но тук и сега...

Бяхме останали двама. Хераклион също е една сянка.

Навярно и ние сме просто сенчици.

- Колони, колони, стълбове - възмути се Танкред и избърса челото си от потта. - Краят му не се вижда! - той измери с очи дължината на улицата. - Около сто крачки още... А може би и повече. От едната страна улицата затворена, от другата - отворена. Търговците няма защо жалба да жалят, че от небето ще завали - град или дъжд... няма значение... - той поспря да пооправи огърлието на ризницата си. - Аз дълго време не разбирах защо гърците са толкова дълбоко привързани към този град... но вече ми е ясно. Тук всичко е минало под ръката им - крепостни стени, мостове, жилищни сгради.

"Тъй трябва да е - помислих си и аз. - Истински каменен скелет. Град, над който се носи гробищна смрад. И шушнат сенките: "Нашето време ни принадлежи само сега..."

Сребристи нощи и ослепени от слънцето дни...

Лунни нощи край мраморните фонтани; шумът на падащата вода, музиката, която звънти под струите... В мраморните басейни плуват отбрулените листа; рибата се крие в сенките; над тях увисва дълбока тишина... А хладината се пилее наоколо, освежава.

Хладният лъх, който търсим, докосването, което ни вдъхва кураж.

Всичко трепти, вибрира и разпраща огнените златни стрели под тежкия удар на горещината.

Небето тегне над нас.

- Дявол го взел! - не се сдържа Танкред. - Погледнете това!

Напред се издигаше дворец, чиито външни стени бяха съградени от стотици плочки колкото човешка длан. Зидарите на Антиохия бяха направили великолепна мозайка.

- Мислех си, че съм видял всичко, което гърците са постигнали - рече норманинът. - Ама не било тъй, все ще намерят с какво да вземат ума на човека.

Той пристъпи напред и се хвана за тила.

- Ето какво исках аз! - произнесе с жар и посочи към разветия от един балкон флаг на норманите. - Победа... Браво на нас! Всичко е под контрол!

- Поднесе ви се на тепсия - възразих му аз.

- Не ни е за първи път!

Измъкна бутилка и отпи:

- Горещо е като в пещ! По-лошо и от Сицилия!

†

Между колоните се виждат падналите в боя трупове.

Мъртви тела и пепел, опустошена земя.

Някой беше нарисувал на мраморната колона кръстния знак. Знакът на победата!

Аз погледнах към небето, после към земята: истинският знак - кръв и огън, стълбове черен дим...

И пред очите ми причерня... навярно от глад. Кога за последен път бях сложил залък в устата си? Вчера? Или онзи ден? Не помнех.

Из въздуха се носеше нещо мазно и лепкаво. Ако огънят е наблизо, когато спиш, на сутринта в ноздрите ти щипе мазен дим. И все същото виене на свят, главоболие.

- Всичко тук напомня гробище - промърморих аз. - Трупове и каменни плочи.

Танкред тръсна глава:

- Не гробище, а саркофази. Ако погребеш човека, то е за вечни времена - лъчезарна усмивка озари лицето му. - Не бях вярвал досега, че е възможно. Покорихме една от най-силните крепости в света!

- Мислех, че Константинопол е най-силната крепост.

- Константинопол е като на длан. Има много наблюдателни кули. И силен флот в залива Златен рог. Но тия стени тук... - и поклати глава. - Уважаеми Дитер, също е едно чудо, че Господ ни прати вас и цялата ви команда!

Потупа ме по рамото:

- Тук наистина е второ Толедо⁹! И оттук ще тръгне Втората реконкиста. Норманската!

- Норманска ли? - зачудих се аз.

- Естествено! Или си мислиш, че Боемон ще целува петите на василевса и ще му поднесе на тепсия ключовете на Антиохия?

- Ами васалната клетва¹⁰?

- Тя не е валидна вече! И то отдавна. Всъщност Алексий първи я наруши.

Малко е, че той не взе участие в кръстоносния поход. Ами оттегли и евнусите си пълководци. Ако и това не е предателство, здраве му кажи!

- Хм... - промърморих под нос. - Но аз чух други приказки!

Танкред спря поривисто.

- Уважаеми Дитер! - произнесе страшно сериозно той. - Много добре знам с помощта на чия дързост стигнахме дотук. Кому дължим благодарност! Но дадената от василевса дума не се спазва и това е то! Ето, няма загинали гръцки войници тук, а и колко са ония, които паднаха в кулата.

- Не съм мислил върху това - вдигнах тъжни очи аз.

- Кажи го на Алексий! Едва ли той е разпоредил да избиват собствените му шпиони. Те не са от евтините войничета.

- Ще дойде време, когато и Алексий ще го разбере.

- Не по-късно от утре заран, скъпи приятелю.

- Вестите не стигат толкова бързо в Константинопол - отвърнах аз.

- Ами пощенските гълъби? - рече ми Танкред. - Когато ние през 1082 година закъсахме в Далмация, Алексий научи още на следващия ден. И ни изпрати веднага един от корабите си. Много мило от негова страна. Освен това - допълни с ехидна усмивка Танкред - говори се, че василевсът не е в Константинопол... Шушукат, че се канел да посети Антиохия. Истината е, че ние вече продадохме за роби неверниците. Но току-виж, Небето пожелало друго! Много са неведомите пътища Господни, за които споменават монасите... - и той присви свирепо очи. - Няма да мине много време и ще започне едно среднощно заколение, но... аз се изморявам вече, не мога много на тия години.

- Я, чакай! - казах аз. - Имаш предвид Карбука¹¹ ли? Но съществува ли такъв изобщо? Не е ли поредната лъжа на Боемон?

- Боемон казва истината. Неверниците могат да се появят всеки момент.

- Ами подкреплението на гръцката армия?

- Не съм убеден, че то може да се случи. За съжаление! - и той изправи снага. - Ние, уважаеми Дитер, възнамеряваме да останем по-задълго тук! Въпреки обстоятелствата, над които нямаме сила да повлияем. Просто само напред.

†

Срещу нас се зададе команда от десетина мъже. На външен вид по-скоро приличаха на просяци, но стъпваха твърдо и сигурно. Правеха добро впечатление. Божията армия наподобяваше чекмеджето на сирийски търговец, пълно с монети от цял свят. Като едва ли най-бляскавата от тях би била и най-ценната. Сред рицарите се намираха и такива, отказали се от божията помощ. Казваха, че единственото, в което Христос може да им помогне, е да направи така, че по-здраво да държат меча си и да го въртят добре.

Защото в един свят на въоръжени до зъби хора, няма смирение. Поклонниците, тръгнали с едната ленена риза на гърба, вързана с груб шнур на кръста, могат само да се гордеят с меча, закрепен на него.

Отрядът на поклонниците беше нееднородно въоръжен - с пръчки, ками, всякакви ножове.

"Най-прост народ! - помислих си аз. - Набързо обучени селски момци. И мъже, откъснати от привичното им занятие, да орат и да засяват земята. Свикнали оръжието им да бъде подчинено на труда, а не да служи за усмъртяване. Тръгнали с мисълта за богата плячка, а не за това, което ставаше тук - бърза умирачка!"

Но бяха решителни и не губеха време.

Поклонниците грабеха безогледно какви ли не странни предмети, които никога и на никаква цена не биха им потрябвали: поочукана медна тава, бронзов свещник, повредена маслена лампа. Спомням се за един оръженосец, който цял ден влачи със себе си тежка желязна плоча, сякаш се готвеше да опече на нея някое екзотично животно от ада. Но сеньор Ювайн се намеси и човечецът захвърли плячката си на пътя.

- Помага Бог, момчета! - ведро поздрави отряда Танкред. - Как сте с плячката?

Но воините от отряда мрачно го изгледаха изпод вежди.

Танкред повтори въпроса си.

- Ти имаш дупки, вместо очи, рицарю! - дръзко отвърна един, явно контузен в лицето и с черна беззъба дупка в устата. - На такава никаква плячка никой на този свят не би се зарадвал.

- Чудесно, чудесно!... А какво блести там? Църковна утвар, що ли?

- Това си е мое! - настръхна един тантурест шишко, който криеше в пазвата си сребърни прибори и кована чаша, украсена със зелени скъпоценни камъни. - Спасих тези ценности от неверниците!

- Бог ще те благослови, синко! А къде ги носиш сега?

- На нашия крал. Той ще разпределя плячката.

- И кой е твоят крал?

- Този на тафурите!

- Виж ти... Ама разбира се!

Лицето на Танкред се сгърчи в гримаса, сякаш той щеше да се пукне от смях. Но всъщност... по-скоро напомняше ядна вълча муцуна, готова да се озъби. По-скоро - да те разкъса!

Змийски неподвижен поглед... напрегнат гръб... скрита сила, която всеки момент ще се стовари върху някого.

Звярът, който се спотайва във всеки от нас... Младият лъв търсеше изява....

Норманинът им даде знак с дясната ръка.

Мъжете застават нащрек. Обучени са явно, познават това движение. Деветте месеца нощни нападения и арести по всяко време са ги научили на едно-що.

...Давам ти три възможности, избери за себе си една от тях. Нали така?

Или другото: аз съм твоят Господар, ти имаш една-единствена възможност и няма какво и за кога да избираш.

Един от групата, с бръсната глава и високо чело, опъна лък и насочи стрелата към гърдите на Танкред.

- Само един ден и една нощ! - тихо изрече той. - Законите на войната!

Очите му бяха кръвясали от безсъние и пиянство, но той явно стоеше здраво на нозете си.

- В името на Бога! - позамислено изрече Танкред, въздъхна и взе да потрива длани. - И не забравяйте, че не сме тук, за да ограбваме църквите и вярващите. Кажете го на краля си. Поздравете го от норманите, които го молят да не забравя това.

Мъжете утихнаха. Онзи с бръснатата глава сведе очи:

- Вярно е, че пророк Йеремия е казал...

В следващия момент Танкред се метна към него и яростно заби юмрук в лицето му. Мъжът се катурна назад. Опънатият лък падна от ръцете му, стрелата бръмна, изви се нагоре и после удари мраморната колона.

- Ето ти един Йеремия, тъпако! - изруга Танкред, докато изтегляше меча си. - Аз съм тук кралят, войната и законът! Достатъчно сте върлували, зверове ниедни! - и той ядно размаха оръжието.

Онези също измъкнаха оръжие и набързо ни заобиколиха.

Дявол го взел, знаеха как да се съпротивляват. В името на Христос, не бяха вчерашни! Познаваха бойните похвати.

Умората изчезна в миг. Сетивата се изостриха. Всичко си дойде на мястото.

Всичко - и Кръстът Господен, и другарството, и защитата. Всеки от нас се превърна в брънка от веригата. Вдигнах меча над главата си, озърнах се.

Позицията ни беше добра.

Да дойде Царството ти!¹² Сега!

Имахме все още някаква възможност. Но не задълго...

Ръката мята заровете на масата, виждам ги как се завъртат в кръг, нагоре-надолу... Застиват на мястото си...

- Хиляди дяволи! - изсъска през зъби един от тия дрипльовци. - Достатъчно кръвчица изсмукахте от нас! - очите му излъчваха дива омраза.

Танкред направи лъжливо движение с ръка и бързо пристъпи напред. В същото време дочухме приближаващ тропот на копита. От съседната улица се показа отряд конници, които ни съзряха отдалеч. Предводителят имаше туника с изобразена червена змия. Знакът на Боемон.

†

Всичко стана за няколко минути. Групата на мародерите се юрна да бяга по тясната уличка. Норманинът не си направи труда да ги преследва. Един от тях, пернат през лицето с меч, остана да лежи неподвижно.

Другият, с бръснатата глава, се беше посъвзел и седеше, облегнат с гръб към стената.

Юмрукът на Танкред беше разкъсал бузата му и от раната сълзеше струйка кръв.

Мъжът явно не я усещаше.

- Да ги погнем ли? - запита норманина един младок със сини очи, раздразнен не на шега. - Ако всяка тайфа нехранимайковци вдига ръка на рицарите, дявол да го вземе, светът скоро ще пропадне!

- Сигурно! - подкрепи го Танкред. - Щом църковна утвар се използва като тенджера за варене на чорба!

- Е, решено е! - и рицарят махна с ръка на другарите си да са спокойни.

Бръснатият изплю кървава храчка. Лицето му изразяваше най-дълбоко презрение.

- Няма нужда от разправии! - намесих се и аз. - Този човек все още може да е полезен във войната.

Падналият продължаваше да подпира стената с гръб и изви поглед към нас. Очите му бяха две оловни топчета. Мътни и без поглед. В тях не личеше никакъв въпрос към нищо и никого. Нито дори съмнение. Той чакаше да види какво ще стане.

- Що значи туй, полезен във войната! - зачуди се младокът със сините очи. - Ние всички сме полезни. Който се поколебае, мъртъв е!

- Всеки меч е важен - обясних аз. - Защо да трепем своите? По-късно ще ги търсим със свещ!

Младият рицар пак се зачуди, докато навиваше едно въже:

- Кога по-късно?

- Когато налети Карбука.

- А-а-а! - закима младокът.

Танкред грозно сви вежди. Но после избухна в гръмък смях:

- Бог има право! - рече той. - Уважаеми Дитер, от теб ще излезе добър норманин. Стига, разбира се, да е възможно това - той махна с ръка към онзи, подпрял стената. - Ставай горе, простако!

Мъжът се надигна, поприбра лъка си, метна го през рамо.

- След сражението ще се разберем - закани се той. - Стига да останеш жив, господарю рицар!

- Не бери грижа! - озъбих му се и аз.

Мъжът ядно поклати глава, обърна ни гръб и се отдалечи.

†

- Нещата комай са наникъде! - отбелязах аз, когато останахме насаме с Танкред.

Норманинът нехайно махна с ръка.

- Дадохме им да разберат!

- Можехме да пролеем християнска кръв!

- Евтина кръв! За тая измет няма защо да съжаляваме. Безполезна сган! Ти явно не си виждал как селянията воюва? Или как постъпват с пленниците си?

- Тия не ми изглеждаха прости селяни. И кой ги е призовал? Тафури били...

Танкред видимо се наежи:

- Да си чувал някога кой е техният рицар?

- Не - рекох аз. - Кой е той?

- Някакъв си франк или бургундец. Един от тези, които се спасиха при погрома в Мала Азия¹³ заедно с Пиер Отшелника.

- Той жив ли е още?

- Жив е и се радва на почести! - и той се изплю. - Deus vult¹⁴!

- Навярно Бог иска да е така! - изказах мнение и аз. - Цялата тази пролята кръв в името на живота...

- Може и така да е - ехидно изръмжа Танкред. - Особено като си помислиш за пролятата кръв в долината на Рейн, Майнц и Кьолн, Ворм¹⁵, макар никога да не съм симпатизирал на евреите. Но да избиеш стотици наведнъж, и то по списък... - той се наведе и взе от земята захвърлена метална гривна. - Във всеки случай на тази въшлива компания трябва да й се даде урок! Стадо овце! - той замахна и запрати гривната надалеч.

- Овце, които обучават за воини! - отбелязах аз.

- Сега са надигнали глави, сякаш тази война е и тяхна! Защото Гробът Господен трябвало да бъде освободен от бедните, тъй като нейде и някога един свят човек, кротък като агнец, бил казал това! - и той вирна глава.

- Не съм наясно с богословието! Отшелника насъбра под знамената си всякакви. Във всеки случай превземаше град след град. И кой е по-праведен от двамата - Отшелника или Боемон.

- Може би Отшелника, Боемон е по-земен човек!

- Виж ти! Интересно предположение. Зависи кой е по-сладкодумен. Така или иначе, стадото си търси водач. И в един прекрасен ден дрипльовците се оказват... тафури... Поданици на своя крал!

- Откога Отшелника се е наканил да бъде крал?

Танкред сви рамене:

- Откъде мога да знам? Може и папа да му се ще да бъде! Или василевс?... Във всеки случай това змийско гнездо трябва да се разбие с тояга! Преди да стигнем до Гроба Господен! - Танкред сви вежди: - Напразно допуснахме онзи момък с въжето да си отиде. Току-виж се обесил! Трябва и ти да си отваряш очите и след тази нощна битка да си нащрек.

- Едва ли момъкът стреля по-добре от всеки грък.

- Мисля, че си прав - кимна Танкред. - Гърците трябва да имат по-достоен прицел. И все пак...

- Виж това! - прекъснах го аз.

На улицата лежеше по лице някой, облечен в дълго черно расо, протегнал едната си ръка напред. Беше ранен в гърба от удар с меч.

- И защо трябва да гледам това? - разгневи се Танкред, задето го прекъснах.

- Но този е духовник. Те убиват и пастирите си!

- Наистина ли? Да не е от нашите?

- От Антиохия е. Чудно, накъде ли е бягал? Сигурно да се скрие в катедралата?

- Те винаги бягат натам! - поклати глава Танкред.

И той се взря в избродирания със сребърна нишка кръст на дрехата на убития.

- Едва ли е внушавал респект с този кръст у неверниците.

- Възможно е да се е надявал, че дрехата на духовник ще го опази. Познаваме ли го?

- Поне аз не го познавам - измърмори норманинът и се изправи. - За съжаление. Да вървим!

- Почакай малко! - казах аз.

Мъртвият стискаше нещо в ръката си. Опитах се да разтворя вкочанените му пръсти. Успях.

- Нещо ценно ли е? - полюбопитства Танкред.

Беше парче метал. Четиристенно, не по-дълго от длан, със заострен връх.

Повъртях го между пръстите си.

Връх на стрела? Видя ми се твърде дебело за целта.

Харпун?

За какво му е на един духовник острие на харпун? И защо не го е хвърлил?

- Да го обърнем настрани - предложих.

- Ако вземем да обръщаме труповете на всички гърци, които срещаме по пътя си, ще ни застигне вечерта - изръмжа насреща ми норманинът.

Имаше право. Всички имаха право, само не и аз! Господ беше обърнал света с главата надолу. Пъхнах намереното метално парче в колана си, изправих се и прекрачих мъртвото тяло.

†

Градът се беше преобразил. Сградите гордо се издигаха зад кованите метални порти.

Над високите зидове се листеха чудни градини. Нагоре стърчаха върховете на горди кипариси, обкичени с острите си листа.

Завихме по тясната съседна уличка.

Танкред се спря пред вила на два ката, със стени, облицовани с червени плочки, които гледаха към улицата. Масивната порта беше инкрустирана с орнаменти на метални листа, които завършваха с изострени върхове. Прозорците имаха решетки.

"Солидно жилище - помислих си аз. - И укрепено здраво! Добър стопанин си е имало, който и да е бил той!"

Пред прага открихме тъмносиньо флагче, закрепено на копие.

- И така! - обади се норманинът. - Добре дошъл, уважаеми Дитер!

Той измъкна копието и натисна с рамо вратата на вилата.

Вътре цареше полумрак. Лъхна ни миризма на параклис. Какво беше това? Тамян? Мирта?... Осветено масло? Не би трябвало миризмата да е толкова силна!...

В преддверието имаше следи от бързо бягство. Счупена глинена паничка. Захвърлен в ъгъла сребърен бокал. До стената зееше отворен гардероб, а отгоре висеше някакъв отпран ръкав.

Танкред сложи на мястото му един преобърнат стол и опря гръб в облегалката, инкрустирана с меден обков.

- Кой живее тук? - зачудих се аз.

- Нямам понятие - прозя се норманинът. - Във всеки случай го няма сега!

- Паднал е под меча?

- В този район нямаше боеве. Като са чули шума от щурма на главната улица, имали са време да избягат. През другата порта в дъното на градината нощем никой не би ги забелязал. Промъкнали са се оттам като плъхове... - и Танкред потърка очи. - Във всеки случай това тук се предоставя на теб - очите му съвсем се премрежиха. - Дявол да го вземе, чувствам се така, сякаш съм излокал цяла кофа вино!... Никога не съм бил тъй...

- Къде е Мария?

- С нея всичко е наред!

Побутнах норманина по рамото:

- Къде е тя? Искам да я видя!

- Ще я видиш!... - промърмори Танкред. - Много скоро... Сам ще ти я доведа тук... Не бой се, провансалецо! Не я мисли ти нея!

В следващия момент той вече отпусна глава на гърдите си.

†

Танкред си замина. Останах сам сред тази непоносима миризма. В затворените помещения има нещо противоестествено. Твърде дълго бяхме живели под открито небе.

И в палатки...

За жилищата тук се използват тухли, мрамор или метал. Дървеният материал е оскъден, стига само за мебелировката. Два-три дървени сандъка, един-два гардероба. Дори масите за хранени са с каменни плотове.

Вмъквам острието на меча си под капака на сандъка и натискам. Скърца, но не се открехва.

Антиохия крие тайните си.

Натискам с все сила. Ключалката се счупи.

Сандъкът се оказа празен.

- Твърде много пространство - казвам си, докато се оглеждам наоколо. - Етер и светлина... Невъобразимо много място между етажерки и скринове. И слънце, ужасяващ блясък по тези облицовани с теракота стени, по глинените гледжосани съдове, даже по върха на лъснатите ми ботуши...

Слънце - през потъмнелите стъкла на прозорците, през спуснатите щори, по старателно полираната мазилка на стените, по мозаечния под.

"Твърде нежни орнаменти - мисля си аз. - Изключително изящество. Кутийка с дърворезбовани херувимчета, все още непотрошена..."

Навярно това е истинската Сирия. Сирия и Палестина, които все още не познавам. Дори всекидневните навици на хората тук са различни... твърде необичайни.

Настолна лампа... с масло за фитила, който се запалва.

И Спасителят, който казва: "Аз съм светлината и всичко, което ви трябва."

Накрая комай нямаме нужда от нищо!

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Поет на Финландия, прозаик (1931-2008). [обратно]

2. Танкред дьо Отвил. [обратно]

3. Боемон I Антиохийски - принц на Таранто, по-късно принц на Антиохия, син на Робер Гискар - граф и херцог на Апулия и Калабрия, благородник от клана Отвил. [обратно]

4. Тонзура - обръснато място на темето на католически духовник. [обратно]

5. Алексий I Комнин - византийски император от 1081 до смъртта си през 1118 г. Основател на династията Комнини, свързан с началото на Кръстоносните походи. [обратно]

6. Път Господен. (лат. религ.) [обратно]

7. Sanguineus (лат.) - кървав, кръвопролитен, кръвожаден. [обратно]

8. В резултат на предателство, през една от двете отбранителни кули, наречени "Близначките" в Антиохия нахлува боен отряд на кръстоносците. [обратно]

9. През 1085 г. кастилският крал Алфонсо VI (1065-1109) завзел Толедо. [обратно]

10. Алексий Комнин заклева кръстоносците, че отвоюваните от тях земи ще останат в пределите на Византия. [обратно]

11. Атабег на град Мосул, който бърза с войските си да се притече на помощ на Антиохия и достига града на 3 юни 1098 г. [обратно]

12. Из молитвата "Отче наш" (религ.). [обратно]

13. 1096 г. Около 15 000 поклонници от различни народи, но върли християни, водени от Пиер Отшелника, рицар на име Валтер Фарату и графът на Лайнинген - Емих, тръгват за Константинопол. Алексий Комнин ги отпраща по море и още със стъпването си на отсрещния бряг те са избити от турците. [обратно]

14. Бог го иска! (лат.). [обратно]

15. Организиран е тежък погром над евреите още в началото на кръстоностните походи. [обратно]

© Тийт Алексеев
© Дора Янева-Медникарова, превод от естонски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2016, № 2 (195)

Други публикации:
Тийт Алексеев. Каменната крепост. Русе: Авангардпринт, 2015.