МЪЖЪТ, КОЙТО НИЩО ПОВЕЧЕ НЕ ИСКАШЕ ДА ЗНАЕ

Петер Биксел

web

"Не искам нищо повече да знам", каза мъжът, който нищо повече не искаше да знае.

Мъжът, който нищо повече не искаше да знае, каза: "Не искам нищо повече да знам".

Лесно е да се каже.

Лесно е да се каже.

А телефонът вече звънеше.

И вместо да издърпа кабела от контакта на стената, както би трябвало да направи, тъй като нищо повече не искаше да знае, той вдигна слушалката и каза името си.

"Добър ден", каза другият отсреща.

И мъжът каза също: "Добър ден".

"Днес времето е хубаво", каза другият.

И мъжът не каза: "Не искам да знам това", той дори каза: "Да, наистина времето е много хубаво днес".

Тогава другият каза още нещо.

Тогава и мъжът каза още нещо.

И след това остави слушалката на вилката и много се ядоса, защото сега знаеше, че времето е хубаво.

Той издърпа кабела от контакта на стената и извика: "Също и това не искам да знам, и искам да го забравя".

Лесно е да се каже.

Това е лесно да се каже.

В този момент в прозореца блесна слънцето, а когато слънцето свети в прозореца, човек знае, че времето е хубаво.

Мъжът спусна щорите, но сега слънцето светеше между пролуките им.

Мъжът отиде да донесе хартия, облепи с нея стъклото на прозореца и седна в тъмното.

Така седя дълго време, жена му дойде, видя облепения прозорец и се изплаши. Тя попита: "Какво означава това?"

"Това трябва да спре слънцето", каза мъжът.

"Тогава няма да имаш никаква светлина", каза жената.

"Това е неудобство", каза мъжът, "но е по-добре така, защото, щом нямам слънце, то нямам и светлина, и по този начин поне не знам, че времето е хубаво".

"Какво имаш против хубавото време", каза жената, "хубавото време доставя радост".

"Нямам нищо против", каза мъжът, "нищо против хубавото време, нямам съвсем нищо против времето. Само че не искам да знам какво е то".

"Ами запали поне лампата", каза жената и понечи да я запали, но мъжът изскубна лампата от тавана и каза:

"Не искам повече да знам също и това, че може да се запали лампата".

Тогава жена му се разплака.

А мъжът каза: "Всъщност съвсем нищо повече не искам да знам".

И понеже жената не можеше да разбере това, тя престана да плаче и остави мъжа си в тъмното.

Той остана там много дълго време.

Хората, които идваха на гости, питаха жената за мъжа й, а тя им обясняваше: "Това е именно така, той стои именно на тъмно и не иска именно нищо повече да знае".

"Какво не иска повече да знае?", питаха хората, а жената казваше:

"Нищо, съвсем нищо повече не иска да знае той. Не иска повече да знае какво вижда - а именно, какво е времето.

Не иска повече да знае какво чува - а именно, какво казват хората.

И не иска повече да знае каквото знае - а именно, как се включва осветлението.

Така е то именно", казваше жената.

"А, така е то", казваха хората и не идваха повече на гости.

А мъжът стоеше на тъмно.

Жена му донесе яденето.

И попита: "Какво не знаеш повече?"

Той каза: "Все още зная всичко", и беше много тъжен, защото все още знаеше всичко.

Тогава жена му се опита да го утеши и каза: "Но ти все пак не знаеш какво е времето".

"Какво е не знам", каза мъжът, "обаче все още знам какво може да бъде. Спомням си все още дъждовните дни, спомням си и слънчевите дни".

"Ще ги забравиш", каза жената.

А мъжът каза:

"Лесно е да се каже.

Лесно е да се каже".

И той остана на тъмно, жена му носеше всеки ден яденето, а мъжът поглеждаше чинията и казваше:

"Знам, че това са картофи, знам, че това е месо, и познавам цветното зеле; и всичко е напразно, тъй като винаги ще знам всичко. Знам всяка дума, която изричам".

Следващият път, когато жена му го попита: "Какво знаеш все още?", той отговори: "Знам много повече, отколкото преди, знам не само как изглежда хубавото време и лошото време, но сега знам също как е когато няма време. Знам също, че дори когато е съвсем тъмно, пак не е достатъчно тъмно".

"Има обаче неща, които не знаеш", каза жена му и искаше да си тръгне, а когато той я задържа, тя каза: "Не знаеш именно как се казва "хубаво време" на китайски", и тя излезе и затвори вратата след себе си.

Тогава мъжът, който нищо повече не искаше да знае, се замисли. Наистина той не знаеше китайски и му беше ненужно да казва: "Също и това не искам повече да знам", защото той действително съвсем не го знаеше още.

"Първо трябва да знам какво не искам да знам", извика мъжът и разкъса хартията от прозореца, вдигна щорите, а навън валеше дъжд и той се загледа в дъжда.

След това отиде в града, за да си купи книги по китайски език, върна се вкъщи и седя със седмици над тези книги и рисуваше върху хартия китайските писмени знаци.

А когато идваха хора на гости и питаха жената за мъжа й, тя казваше: "Това е така именно, той учи именно китайски сега, така е именно".

И хората не идваха повече на гости.

Това трае обаче месеци и години, докато човек научи китайски, а когато накрая мъжът го научи, той каза:

"Все още обаче не знам достатъчно. Трябва всичко да знам. Чак тогава мога да кажа, че нищо повече не искам да знам.

Трябва да знам какъв е вкусът на виното, на лошото вино и на хубавото вино.

А когато ям картофи, трябва да знам как се садят те.

Трябва да знам как изглежда луната, защото, когато я виждам, съвсем не знам как изглежда тя, и трябва да знам как се стига до нея.

И имената на животните трябва да знам и как изглеждат те, какво правят, къде живеят".

И той си купи книга за зайчетата, и книга за кокошките, и книга за горските животни, и една за насекомите.

След това си купи и книга за бронирания носорог.

Бронираният носорог му хареса.

Той отиде в зоологическата градина, откри го там, а носорогът стоеше в едно голямо оградено място и не помръдваше.

Мъжът буквално видя как бронираният носорог се опитваше да мисли, и се опитваше нещо да узнае. Мъжът видя какви усилия костваше това на носорога.

И всеки път, когато на бронирания носорог му идваше нещо на ум, той хукваше да бяга от радост, правеше две, три обиколки в ограденото за него пространство и заедно с това забравяше какво му е хрумнало, заставаше на едно място за дълго време - един час, два часа - и отново хукваше, когато му дойдеше на ум.

И понеже винаги мъничко избързваше да се впусне в бяг, всъщност съвсем нищо не му идваше на ум.

"Бих искал да съм брониран носорог", каза мъжът, "но сега е прекалено късно за това".

След това отиваше вкъщи и мислеше за своя носорог.

И не говореше вече за нищо друго. "Моят брониран носорог", казваше той, "мисли прекалено бавно и се впуска в бяг прекалено преждевременно, така трябва".

Покрай това той забрави за всичко, което искаше да знае, за да не иска повече да знае за него.

И продължи да живее както преди.

Само че сега беше научил китайски.

© Петер Биксел
© Румена Шиндлер-Коларова, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2013, № 2 (159)

Преводът е по: Петер Биксел. Детски приказки. Девето издание. 1973.