ДЕНЯТ

Наира Пирумян

web

Чул ли си, казват, че животът прилича на деня. Като него има красив и нежен изгрев, топъл ден и прохладен и спокоен залез. А всеки от тях се редува с другия чрез красиви мигове, които не се повтарят във времето.

Виж, започва нов ден. Слънцето лека-полека се издига над хоризонта. Златистите лъчи, като преминават през прозрачния въздух и през короните на дърветата, се впиват в земята, достигат до корените на дърветата и цветята и ги събуждат. Светлината достига до всички. Околността се изпълва с мека топлина. Светлината и властващите във въздуха сладки аромати те изпълват и отекват в спокойствието на душата ти. До ушите ти достига нежният ромон на ручей, който като сладка мелодия гали слуха и нашепва сладки слова.

Цялата тази красота е твоя. Властвай над нея, наслаждавай й се. Бъди щастлив в тази слънчева утрин.

Сърцето ти се изпълва с вътрешна радост, с царящото навсякъде около теб движение, с гласове. Изведнъж забелязваш събраната в листото роса, в която играе усмивката на слънцето и разположената в клоните манна.

Превръщаш се в безумец, който с разперени ръце крещи, вика, просто казва на света и на хората, че обича всичко това, обича ги всичките.

Не се сдържай! Не пази нищо в себе си! Не прикривай чувствата си, болката и веселието. Отвори душата си, пусни вътре светлината.

Викай на висок глас твоите обични и любими хора. И знай, че независимо колко далеч се намират, те ще чуят гласа ти и ще тръгнат да те търсят. И ако не те открият, само ще се усмихнат и ще кажат:

- Още е много млад, луд.

И всичко това се случва само при изгрев слънце, при разпукването на живота, при появата на слънцето с неговите все още нежни, топлещи лъчи и по време на сутрешната роса.

След това седни на крилете на вятъра и отлети към синьото небе, като свободна и силна птица. Извиси се нагоре, извиси се колкото можеш, колкото сила има в крилете ти. Изпъчи гърди напред и лети срещу вятъра. Достигни облаците, седни на тяхното снежно бяло съществуване. И от твоята височина виж полята, горите, виещата се като змия река и хоризонта, потънали в златна мъгла.

После отлети по-нагоре. Разруши спиращите те вериги и отново викай. Бъди свободен в действието и мисълта. Знай, че можеш и си силен, и че си много млад. Прави това, което искаш, бъди такъв, какъвто мечтаеш да бъдеш. Твоята сила е в изгрева, в младостта, лудостта, приключенията и любовта.

Колкото повече се издигаш към златния диск, толкова повече властваш над това, което те заобикаля.

Подобно на буйна река, която с пяна на уста удря крайбрежните камъни и ги помита, ти се вълнуваш, взривяваш и летиш. После се успокояваш, за секунда се отпускаш и като се връщаш назад, се смесваш с голямата вода, изчезваш в нея. Но това е само за миг, миг на привидно спокойствие. Скоро, получил нова сила, с още по-голям размах ще се стрелнеш напред, ще се издигнеш нагоре, много нагоре и като се разпростреш, ще достигнеш далечни скали и ще очистиш в тях праха на вековете.

За младостта нищо няма граници и край. Вселена е твоят простор. Там ти си свободен и се чувстваш независим в твоя полет и приземяване, стремейки се да останеш далеч от еднообразието, от тълпата.

Нека индивидуалността се появи с мисълта ти, с решението, с изригването на чувствата. Забрави страха, фалша, смъртта. Потопи се в чистите води на истината, в чистотата и светлината.

Времето тече. Колкото повече си отива синьото на небето, толкова повече притъмнява. Вече няма дори късче облак. Последната трохичка от него се спусна и изчезна. Слънцето вече е достатъчно високо. Сега то властва наоколо.

В неповторимия миг се променя денят. Той е чудната игра на природата, красивият изгрев се променя в червено и става още по-топло и изгарящо по обяд.

Лудите неща, които си извършил сутринта, още живеят в теб, но притихнали. Външно изглеждаш по-спокоен, по-нежен. Но не, само ти се струва. Ти си още по-горещ и в горещия ден търсиш хладината на зелените листа, водите на реката; кипиш, вриш...

И отново жадуваш свободата. Сътворените при изгрев лудости надигат глава. Иска ти се да викаш.

- Полека, не прави така - ще чуеш един вътрешен глас.

- Но защо? - ще попиташ ти.

- Денят се преполови, викането не е благопристойно.

- А какво да правя, когато вътрешната ми сила е толкова мощна и толкова властна?

- Лека-полека направи промените в теб самия, а викането нека просто премине във висок глас.

- Не мога така, не е за мен това. Или трябва да викам толкова силно, колкото мога, или да си замълча.

- Остави щуротиите. Замълчи, успокой се, усмири се. Не е изгрев, вълнението и виковете няма да бъдат разбрани...

- Поне още веднъж.

- То ще е достатъчно, за да се отчуждят от теб, да не те приемат. Слушай... Спомни си, времето ти върви към залез... - казва гласът за последен път и изчезва. И ти ще се опиташ да го чуеш против желанието си...

Денят лека-полека слиза, слънцето отслабва, топлината изчезва. Изгарящата жега, която беше толкова силна и страстна, се превръща в нежен хлад. Цветовете наоколо потъмняват. Искрящото зелено и червено сякаш стават едно. Изгревът и следобедът са пурпурни, бушуващата ти кръв, помнеща виното, започва лека-полека да се укротява. И това кротко вино с вътрешна сила те опиянява, успокоява те. Ставаш тих, нежен. Песента на виното тече в теб. Викът ти отмалява, вместо него запяваш... Песента тече, излива се в теб, успокоява сърцето и душата ти. И едното, и другото са пълни с весели спомени, които идват отдалеч, още от изгрева. И няма тъга сутринта, а ако е имало, не си я забелязал. Покълналата в чужда атмосфера крива мисъл и лошото отношение си възприел като лека игра и си се оставил в прегръдката на забравата. Те така и няма да стигнат дълбините на душата ти.

Започваш да възприемаш чудесата на изгрева като следствие от силното си въображение, като забравяш, че именно ти още с изгрева си наблюдавал безброй чудеса, ликувал си, радвал си се.

И сега, в залеза на твоите дни, в преминалия твой ден - твоят живот, виждаш по друг начин мястото му и формата, права или крива, цветността или липсата й.

Виждаш и размишляваш...

- Дали живях правилно? Дали дадох и взех това, което по Божията воля е мое, мислиш си. После ти идва неспокойна мисъл и се загнездва в теб, дали ще се помни името ми от поколенията, или ще изчезне завинаги.

И започваш да откриваш всяка ценност, която досега не си забелязвал, не си познавал. Но нея вече си я взел, имаш я. Когато сметката ти стане много тежка, ще се възгордееш, ще се успокоиш вътрешно. После ще затвориш очи и ще започнеш да задрямваш, като си мислиш, че животът ти не е бил напразен.

Нека залезът ти никога не е тъжен. А тъгата, която понякога, по един или друг начин, идва отдалеч, да я прогонваш от себе си. Не позволявай да властва в ума и сърцето ти. Не й оставяй място в душата си. Отвори душата си и я изпълни само със сладки спомени, със слънце, със светлина.

Наслаждавай се на нежния и спокоен залез.

Слънцето слезе и се скри зад далечините, зад далечните планини.

Стъмни се, денят се стопи, животът свърши, отиде си безвъзвратно и се изгуби във времето.

© Наира Пирумян
© Антоанета Ангелова, превод от арменски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2017, № 3 (208)