ИЗ "ПЕТАТА ЛОДКА"

Моника Компаникова

web

ЧЕСТО в сънищата ми плават лодки. Дървени лодчици, които изглеждат като нарисувани, а после изрязани от хартия, като обекти от анимационна приказка, в която може да се случи какво ли не. Грапави, сглобени от грубо рендосани дъски. Пролуките между ребрата им са замазани с маджун, а всички неравности са покрити с дебел пласт кобалтовосиня или бяла блажна боя. Изглеждат крехки и нестабилни, но приветливи. Понякога имат кабинка, в която може да се приютиш, понякога са само празни черупчици без гребла и въжета. Полюляват се върху повърхността на тихата вода - няма течение, пълно безветрие. Когато се пробуждам, съм мокра и уморена, ръцете ме болят. Косите ми са слепени. Събуждам се разочарована и неудовлетворена, с чувството, че съм вложила много енергия, но не съм достигнала до никъде - нито до дъно, нито до пристан. Подводните течения не ме бяха подхванали, а вятърът се върти, затворен в някаква котловина далече от водата.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ видях лодките преди почти двайсет години по време на краткотрайна дрямка, преминала повече в будуване, отколкото в сън. След нея ми остана по-скоро усещане, отколкото някакъв образ, лека отпадналост.

Бях в градината, лежах в тревата. Беше август. Изсъхналите треви ме бодяха през фланелката, а аз играех на една моя си простичка игра - да стоя така неподвижно, докато не стане нещо банално и предвидимо - да падне листо на някой точно определен земен участък, докато краят на сянката не се слее с камъка, докато не изписка дрозд. Ако това се случи, ще се поместя и ще се почеша, ако ли не - ще лежа, без да мърдам. Чаках, докато се обади идващият влак - отначало със слаб сигнал, а после с всепроникващия звук на метал, който се търка в друг метал. Не помръднах, докато този до болка познат звук, не се разнесе, нито си оправих фланелката. Стараех се да издържа, дори когато се налагаше да стискам зъби, тъй като стръковете бяха остри като иглички. Лежах още около пет минути с широко разтворени ръце, пъхнати между стебълцата и обърнати с длани към небето. Усещах как по тях пълзи мравка. Накрая малко помръднах, мравката слезе от ръката ми, а аз за кратко се загубих във времето и пространството. Стори ми се, че лежа на дъното на лодка. Тя се полюляваше и ме унасяше. Сън в съня. През притворените си очи виждах само синьото небе, чисто и искрящо, края на лодката и едното гребло, сложено над мен, напряко през бордовете. Като дойде време да ставам, ще се хвана с две ръце за греблото и ще се изтласкам нагоре, хрумна ми. Кога ли ще дойде време да ставам? Как да разбера това?

После пълзящата сянка на градинската къщичка бавно ми заслони лицето и аз си дадох сметка, че някой е застанал над мен. За кратко бях дезориентирана, но се чувствах в безопасност. Извърнах глава, замижах и погледнах нагоре. Там не стоеше човек, стоеше ябълковото дърво и малко по-нататък - градинската къщичка. Ябълката се люлееше, а нейната местеща се сянка точно попадна в съня ми. Изглеждаше, че дървото е разклонено и гъсто, тъй като всяко негово листо се раздвояваше от собствената си трепкаща сянка, която се образуваше в окото ми. Зреещите ябълки висяха на клоните като дребни украшения, завързаци, за които не се бе намерило място на земята. Но стигаше да замижиш, да прикриеш очите си с крайчеца на пръстите и ябълките веднага възвръщаха истинската си същност. Плодовете ми напомниха, че през деня не бях яла почти нищо. Подпрях се на лакът и още веднъж примижах за малко. Бих издържала да лежа така още половин час, с вейка, пъхната под лопатката. А може би и два часа, ако наистина исках, ако имах причина за това, ако например някой се бе басирал с мен. Например на рожок¹ или на горещ шоколад. За тях бих направила тогава всичко на света. Бях на дванайсет години.

Седнах, развъртях глава нагоре-надолу, наляво-надясно, за да освободя схванатия си врат. После протегнах ръка назад и напипах в тревата кръг отъпкана земя. Изглеждаше като място, от което след години бяха успели да изтъркалят някакъв варел, празно място без вода и растителност.

Спомням си всяко свое движение, и това как няколко пъти прекарах длани върху глината. Всичко, което стърчеше, го притиснах и изравних с пръсти. И как после полегнах и дълго наблюдавах това празно място, сякаш исках да се избавя от съмнението дали то е още там, или само ми се е присънило, докато лежах в тревата. Може би все пак бях сънувала лодката, а също така и това малко гробче? Нали и такива неща се случват. Човек лежи, мисли си и заспива, спи час, два. Два часа от живота му ще пропаднат в някаква бездна, от която вече никой никога не може да ги измъкне, за да ги изживее в пълно съзнание, по-добре, различно. Сънят ще изкомбинира нещата така, че да нямат нищо общо помежду си, а после човек ще си блъска главата над тях и ще търси някаква връзка. Луция, майка ми Луция, още от малка ми казваше: "Не ме наричай мамо, така изглеждам като дърта крава" - и често така си и заспиваше. С притворени очи - две черни, влажни чертички. Понякога без да мърмори, понякога с очна ябълка, прелитаща отляво надясно като стрелката на метроном. Поглаждайки с пръсти таблата на дивана, свита на кълбо, с крака под себе си. Така, като от тинята, се измъкваше от дивана сянката на моята истинска, жива и жизнеспособна майка. После тя веднага се събуждаше, отърсваше се, оправяше си косите и твърдеше, че се е случило нещо, което въобще не беше се случило, докато в този момент, минута-две, седеше върху леглото и размишляваше. Някой й бе взел чехлите, бе излял водата от бързовара, бе включил телевизора и превъртял часовника на мобилния телефон. След такова спане биваше уморена. "Как можеш да си уморена, след като си спала два часа? - й казвах. А тя не, всъщност не била спала, а само си почивала, гледайки телетекста. Отговаряше ми бавно и задъхано или само шептеше и присвиваше очи, за да й повярвам. И за да стане така, че още преди да изляза навън, да налея отново вода в каната и да й направя силно турско кафе.

ОТРАБОТВАХ СИ всеки поглед на Луция. Бъхтех се, чистех и миех, за да няма тя повод да ме отхвърля, нищо друго не правех почти през цялото си детство, само се стараех всичко да функционира според нейните представи, отгатвах желанията й още по движението на устните й, за да мога да ги изпълня, преди да ги е изрекла. Ала повечето от тях бяха толкова ексцентрични, че с детската си незрялост не можех нито да ги проумея, нито да ги изпълня. Можех да пазарувам, да пера, да простирам, да мъкна чантата с празните бутилки до пункта за връщане. При това успявах да получавам шестици в училище и по заповед да прекарвам по два дена в стаята си и да пикая в тенджера.

ДРУГИТЕ ДЕЦА, то се знае, в това време играеха игрите си с метличка, с тенджера, със сапун, с пари. А ние сякаш прескочихме това време.

ПРИЯТЕЛЧЕТАТА НА ЛУЦИЯ звъняха ли, звъняха, натискаха всичките звънци по ред, ако входната врата бе затворена. Когато някой от съседите, псувайки, им отваряше и те стигаха чак до вратата на нашето жилище, тогава отново нетърпеливо чукаха, сякаш Луция нямаше никаква друга работа, само чакаше зад вратата с ръка върху дръжката. Използваха банята ни, кърпите ни, и моите малките, закачени ниско долу при пода на специална закачалчица, представляваща щръкнала опашчица на пластмасово кученце, личните ми кърпички. Влизаха в стаята ми, търкаляха се в леглото ми, пияни и омаломощени, а колко пъти аз самата нямаше къде да спя. След тях в стаята оставаше само смрад, изпоцапани чаршафи, тук-там по някоя запалка или дребни монети, изпаднали от джобовете им.

ЛЮБИМИЯТ ГОСПОДИН НА ЛУЦИЯ, някакъв инженер, който й осигуряваше работа, лягаше в леглото ми и когато аз лежах в него. Идваше през нощта или призори, когато си мислеше, че спя, винаги когато у нас имаше някакво увеселение и много хора, когато лесно можеше да убегне от погледа на Луция. Внимателно затваряше вратата зад себе си, събуваше се, подритваше обувките под леглото, събличаше фланелката и панталоните си и слагаше едната си ръка върху устата ми, а другата между бедрата. Дишаше дълбоко и учестено като служебно куче, а дъхът му вонеше на смесица от цигари и мокра пачавра, захвърлена в ъгъла. Аз само стисках по-силно клепачи и разтварях уста, за да може душицата ми да излети. Представях си, че съм под водата и плувам. Плувам и всичко, което чувствам - докосванията, лигите, дъха - всичко това го е предизвикала водата, водораслите и животинките. Не издавах нито гък, не помръдвах, никога не направих нищо, само тихо и покорно напусках тялото си. Когато той свършеше и затвореше зад себе си вратата, се преобличах, сменях спалното бельо и продължавах да спя.

До сутринта го бях изхвърлила толкова от главата си, че можех да седя с него и Луция на масата и да закусвам нормално. Когато го срещах из квартала, преструвах се, че нищо не се бе случвало, че не си го спомням и не го познавам. Често и не си спомнях нищо конкретно, нищо страшно или болезнено, което да не може да се игнорира, само някакво неясно чувство на омърсяване и срам. Както когато една госпожа в автобуса ми каза, че смърдя и това не подхожда на такова момиче като мен. Че по-добре е да се умия. Но на такова момиче не подхожда и такъв голям потен мъжага.

С Луция вършеха и по-лоши неща. Цялата къща се тресеше, съседите викаха полиция, тъй като не смееха сами да влязат през открехнатата врата вътре. Не можех в добавка да тичам при нея и да се оплаквам, че в леглото ми лежи някакъв господин, който не ми харесва, докато друг я бъхтеше в съседната стая. Не би ме чула, не би ми повярвала, че аз, толкова малка, имам някакви проблеми. "Твоите проблеми, Ярка, не са никакви проблеми. Това са само някакви майтапчета. Посрани майтапчета."

Приятелчетата й, това беше цяла банда нехранимайковци от изправителния дом. Използваха най-грубянски жестове и думи, с разранени лакти, те се превръщаха в душички, които можеха да се разплачат над чинията със сливи, тъй като най-хубавите им спомени от детството се свързваха с кръглите плодчета. Но в същия миг, когато изяждаха всичко от чинията, можеха да я разбият в стената или демонстративно да си прережат вените. А Луция попиваше ли и попиваше като гъба, за да научи от тях най-необходимото. От всеки възприе по нещо - слушаше малко джаз, малко филмова музика. Понякога запалваше ароматни пръчици, понякога разместваше мебелите според правилата на фенг шуей². После започна да пуши в кухнята и в тоалетната, хвърляше фасовете в тоалетната чиния, където после два дена ги промивах, мръсните обувки слагаше в коша за бельото, а мръсното бельо в гардероба. Научи се да се налива с вино и безразборно да смесва течности с лекарства, научи се в случай на нужда да си пъха пръст в гърлото, да пикае в тенджера, да се изтяга на леглото с крака, опрени в таблата. Да лежи по цели часове в полусън с недозатворени очи - като входната врата. Между тях можеше да се подпъхне кибритена клечка. Цепнатина между съня и будуването. С приготвено да се отърси и да се раздвижи тяло, стига накрая старанието му да бъде възнаградено. Топло и меко, макар че Луция често се оплакваше, че се чувства вкочанена и изстинала като мъртвец, че ръцете, краката и тялото й са винаги студени, и не може никак да се стопли.

Понякога при нея лягах и аз, но това не ме забавляваше, тъй като усещах, че тя съвсем отсъстваше духом и на каквито и да е детински пощипвания и гъделичкания, въпроси и погалвания от моя страна реагираше само със сърдито фучене. Разпльокнала се беше като пачавра, изпотена, мокра и понякога мръсна, тъй като имаше дни, в които бе толкова уморена, че не можеше да се довлече до банята и да се умие. Сетивата й бяха силно претъпени и не усещаше собствената си миризма. Страхувах се да не е болна, да няма някакъв сериозно засегнат вътрешен орган, което не си личи отвън - нямаше кръв, обриви, нито подутини. Нещо, което я разяжда отвътре и предизвиква тази нейна непрестанна умора. Представях си някакъв червей или тения, която странства из артериите й и стига до сърцето, където се настанява и изсмуква силите и емоциите й. Тенията е устойчива спрямо лекарствата и алкохола, през кожата й не проникват никакви молби или хленченето на другите хора. Когато се загнезди в безопасност в сърдечната камера, започва да расте като дърво. Израстъците се разклоняват като корона по посока нагоре, към главата и мозъка, а надолу, към ръцете и краката - като коренова система. Така постепенно се изпълва целият човек. Това трае месеци, а тялото на външен вид изглежда незасегнато. Присъствието на тенията се отразява само в очите.

Представях си тенията, тъй като нямаше никакво друго основание Луция да е непрестанно уморена и неспособна да извършва дори обикновени задачи, да се грижи за елементарната си хигиена. Наистина, тогава тя бе много млада, по-млада, отколкото майките на всичките ми съученички. Когато отиде за първи и за последен път на моя родителска среща, учителката не искаше да я информира за нищо, тъй като не вярваше, че е моя майка. Така мама не се весна повече в училище, информираше се по телефона. Беше на двайсет и две или двайсет и четири години, а аз бях в първи клас. Работеше много нередовно и имаше множество приятели, които й помагаха. Когато беше във форма, изглеждаше като моя сестра. Много се стараеше да изглежда млада. Не желаеше да бъде свързвана с нищо, което се отнасяше до майчинството и семейството, тъй като беше убедена, че като свободна майка не е привлекателна за мъжете. Казваше, че раждането я е унищожило, че нищо по-лошо не може да постигне една жена. То ускорява стареенето на тялото, променя душата, превръща жената в дойна крава. Безвъзвратно проваля живота й.

ЛУЦИЯ Е БИЛА НА ШЕСТНАЙСЕТ, когато съм се родила. Съвсем разбираемо е, че чувствата й са били далеч от удовлетвореност, щастие и реализация. Да стане майка на такава възраст за нея би могло да означава единствено - да застарее, да се върже вкъщи, в жилището, да се разкисне, да натрупа килца, да престане да се грижи за себе си, да загуби приятелите си, да загуби любовниците си, да загуби вкус към живота, свободно време, сън, свобода. И така, със зъби и нокти се бранеше срещу това. Когато ходеше някъде, обличаше се като съученичките ми - в къси розови или виолетови полички, с фланелки с латексови надписи. Понякога се навличаше в джинси и огромни момчешки тениски, нахлупваше върху главата си качулка на суичер или бейзболна шапчица. На ръката й подрънкваха гривнички, евтини, овехтели кръгчета, които изпадаха. Вървеше с разперени пръсти, разтегнати като гребло само за да ги удържи на тънките си китки. Можехме взаимно да си разменяме вещи, да носим едни обувки, да пазаруваме заедно - ако имахме еднакъв вкус и ако Луция проявяваше интерес към това.

- НЕ МИ ВИКАЙ МАМО - говореше ми отново и отново, - след това се чувствам като дърта крава. Наричай ме Луция.

Но на мен това име не можеше да излезе от устата ми. Винаги ми се запречваше някъде в гърлото, неспособно да се провре и изскочи искрено и естествено. Но се научих и на това.

"Та нали си моя майка - мислех си. - Или не си? Майката винаги е безспорна, или пък не е? Не трябва всички да знаят. Срамуваш ли се от мен?"

- Престани с глупостите! Уморена съм.

Уморена съм. Това слагаше точка на всеки разговор.

УМОРАТА и отпадналостта, забавените движения обаче не й подхождаха. Та нали беше толкова млада. Спомням си каква беше малко след като умря Ирена и вече не трябваше да се мотаем из разни жилища под наем, нито да търпим избухванията на баба. Бях на десет години, успявах изцяло да се грижа за себе си, прекарвах много време по кръжоци и други извънкласни занимания. Луция имаше относително стабилна работа, което означаваше, че работи вече почти три месеца на едно място, имаше и някаква относително стабилна връзка, което означаваше, че въпросният господин бе любезен да поправи развалената водна инсталация, а на умивалника стоеше зъбната му четка. От тези времена си спомням Луция - наплашена, весела, тичаща из жилището като на пружинка, дори си спомням, че готвеше, разтребваше, пазаруваше, вършеше всички неща, каквито майките правят вкъщи. И само когато беше наистина изнервена - скарване с приятеля, закъсняваща заплата - заставаше до прозореца, потропваше с крак и барабанеше с прекалено дългия нокът на палеца и още по-дългия си безименен пръст в такт с ритъма на някаква песничка. Наследихме жилището, Ирена беше мъртва и това беше за нас истинско чудо.

ИРЕНА извършваше основни почиствания в жилището на равномерни интервали.

За първи път съвестно почистила, когато съпругът й, някой си господин Милетич, избягал през 1968 година в Австрия. Това учудило много всички, тъй като през целия си живот господин Милетич бил тиха вода, спокоен, надежден и неконфликтен работник. Един ден отишъл на гробището в Девин да скубе бурени от гроба на брат си и повече не се върнал. След две или три години дошла картичка и после нищо повече, потънал вдън земя. Оставил в Братислава съпруга и двегодишно дете. Ако Ирена с престорено себеотрицание споменаваше нещо за него, винаги говореше за някакъв си господин Милетич, сервилен и нерешителен слабак, чиито ръце винаги били до лактите омазани в глина. Разходката му до девинското гробище трябва много да я е засегнала. Аз самата не го познавах, не знаех за него нищо повече от това, че ходел прегърбен, имал хубава градина, в която прекарвал цялото си свободно време. Там, или на гробището в Девин.

Ирена била директорка на детска градина и когато на прага на четиридесетте, през шейсет и шеста година забременяла, това било сякаш от небето паднал метеорит, който разтърсил цялата околност. Никой от обкръжението й не знаел как да се постъпи в този случай. Дали да направят сензация от неочакваното събитие и да извлекат някаква изгода от това, или да се правят, че нищо не е станало и да превържат раната с меден мехлем. Ирена трябвало бързо да представи на обществото бащата на детето, да се омъжи и да прехвърли мост между живота на бивша стара мома, която е жертвала ума и тялото си за възпитанието на социалистическата младеж, с живота на отговорна майка и съпруга. Шест седмици след раждането детето вече пътешествало до легълцето в детските ясли, които се помещавали под кабинета на директорката и получавало точно през три часа шишенце със сухо мляко за кърмачета и поръсвали дупето му с дезинфектант. Ирена - в стила на времето - се справяла образцово с кариерата и семейството, докато някой си господин Милетич не решил да пооскубе бурените на братовия си гроб. Един ден преместили другарката директорка в столовата, в сутерена на бетонната сграда, тъй като съпругата на един емигрант не можело да възпитава децата като истински комунисти.

ТРИ ДНИ след обидното пропадане в сутерена тя изчистила жилището. Не оставила даже кибритена клечица, забутана между матраците, след дядото. Бяха я понижили до равнището на някакъв си Милетич, който до бягството си бил заводски домакин в Димитровка³, проверявали я като някаква подозрителна личност. Веднага застаряла и злото, което се бе загнездило у нея и което благодарение на доброто служебно положение в детската градина прикривала с благосклонна усмивка, мигновено изскочило навън. Затворила се вкъщи. Изчистила бетонния си бункер и усъвършенствала ежедневния режим на работа. И никой домакин вече не го нарушавал. Подредила лъжичките и виличките върху покривките като върху празнична трапеза, а никога неизползваните кърпички разместила естетически според цветовете. Всичко - строго издържано в един тон.

В Нойдорф, десет километра отвъд австрийската граница, има голям цветарски магазин "Милетич". Мисля, че някога бих могла да отида там да погледам. Цветенцата, разсада, луковичките.

СЛЕД ПЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ чистеше отново и отново, все така основно. Разчистваше след Луция и след мен. На шестата седмица след като ме родила, Луция навършила седемнайсет години. "На шестата седмица постъпих на работа, защо да не можеш да го направиш и ти? - решила Ирена. - Намери си колкото може по-бързо квартира, а докато това стане, може да останеш с малката в кухнята. За три месеца. Нито ден повече. Провалихте живота ми, не искам повече да ви виждам. Вземи от стаята си това, от което имаш нужда, а за останалото ще се погрижа аз. Ще заключа стаята, за да знаеш, че няма какво да търсиш там."

После Ирена изхвърлила безмилостно мамините плюшени играчки, зарчета, картинни книжки, всичките й детски съкровища, всичко, което Луция не си била опаковала и скрила. А тя не си била прибрала почти нищо, тъй като не вземала думите на Ирена насериозно. Изведнъж Луция се озовала на моста, разделящ и свързващ детството и зрелостта. Загубила всички материални неща, които доказват, че е била дете, че е ходела на училище, че е имала свои си играчки, но все още не бе успяла със собствени сили да се снабди с предмети, които биха я направили зрял човек. Стояла някъде по средата. Още не била свикнала с мисълта, че е майка, но вече не била и дете. Нямала място, където биха я приветствали, основи, върху които да стъпи и да не се клатят. И нищо, което безопасно да я преведе през бъдещето. Изобщо нищо.

НА КОЛЕДА 1989 година Ирена събрала в един голям кашон легитимации, бележки, значки, флагчета, записки от пътувания, сувенири от профсъюзните почивки, с една дума - всичко, което доказвало, че е била активна комунистка. После отпразнувала християнската Коледа с всички, за които това е вродено, сякаш го е правела зад спуснатите щори, откакто се помни. Когато тя усещаше опасност, се държеше като хермафродитен охлюв, превъплъщаваше се и пълзеше неуморно през калта напред.

ПРИ ИРЕНА се върнахме, когато тя беше на 65 години и бе счупила ябълката на бедрото си. Това й се струваше като че най-икономически издържаното и най-логичното решение в тази ситуация - та кой ли друг би трябвало да се погрижи за нея и да й върне обратно всичко, което преди години бе дала. Кой друг, ако не нейните родни дъщеря и внучка, на която тя вече бе прехвърлила несгодите да мъкне тежки товари и да пресмята до стотинка разходите в магазина. Луция прие предложението, тъй като да живее девет години под наем, вече й идваха в повече. Затвори очи, опакова куфарите, с което призна поражението си.

Живяхме заедно в двустайното жилище на Ирена не цяла година. Само след седмица разбрах, че каквато и да е алтернативата пред тази света троица, би била за предпочитане, но Луция казваше, че трябва да издържим. Ирена няма да живее до безкрайност.

- НЕ МИ ВИКАЙ БАБО - ми обърна внимание още в самото начало Ирена, след като бяхме опипали малко почвата. - Изглеждам ли ти като бабичка? - попита обидено.

"Съвсем не - мислех си вътрешно. - Представям си баба ми съвсем другояче, ласкава и нежна, с широко отворени обятия. Ще те наричам баба Яга. Както Луция."

- Наричай ме Ирена. Отдавана съм ти го казала. За теб не съм никаква баба. А и за никой друг.

- Слушам, Ирена!

Така живеех с Луция и с Ирена. Спокойно те биха могли да ми бъдат две лелички бавачки. Спокойно бих могла да живея и у съседите.

- КАЗВАЙ МИ ПЕТЕР, не ме наричай чичо - говореше ми бащата на съученичката ми Дорота.

Това не ми създаваше проблем, нали не виках мамо дори на собствената ми майка.

Петер.

Прииска ми се Петер да бъде у дома, да седя на коленете му, да слушам как диша, да дишам заедно с него. Да обвия ръка около врата му, да ям от сандвичите, които приготвяше. Сандвичи с горчица. Приготвени специално за мен. Дорота не понасяше горчицата. А аз исках да бъдат винаги с горчица, тъй като така можех да пресметна колко от тях той бе направил за мен и колко за Дорота. Благоразположение и интерес, материализирани във вид на сандвичи. Измеримо количество.

От него се излъчваше вълнуваща самоувереност, каквато липсваше у Ирена, Луция и всичките й другари. Големият, зрелият Петер, с двайсет години по-възрастен от мен мъж, на когото можех да говоря на ти, който имаше отговор на всичко и време да ме научи как да пера.

Веднъж в автобуса някаква възрастна госпожа ми пошепна дискретно, че около мен намирисва. А това не подхожда на такова хубаво момиче като мен. Да вони като пор. В този миг ми просветна защо никой в училище не искаше да дели шкафчето си с мен. На Луция й бе все тая, а на Петер се срамувах да кажа. Затова си измислях, че имаме нова пералня, а Луция е загубила инструкцията за експлоатация. Пералня имахме отдавна, но Луция не желаеше да пере. Предпочиташе да изчака някой познат и да му каже, че пералнята отново е повредена, нека й хвърли едно око. Тогава от време на време някой ни изпираше прането.

Петер ме сложи отгоре на пералнята и половин час ме учеше как да разпознавам означенията върху капака й. Съсредоточено ми посвети половин час внимание, а аз имах усещането, че се качвам на борда на солиден и добре закотвен кораб. Бях освободена и щастлива. Бях влюбена и зашеметена.

СЛЕД една година постепенно всичко започна да се поврежда. Доброто настроение на Луция се изцеждаше както водата от лошо затегнато кранче, капка по капка, заедно с капките водка и абсент.

Докато живеехме под наем, тя трябваше да мирува, в собственото си жилище можеше да прави каквото си пожелае.

Не се виждахме толкова често, колкото би ми се искало. Луция непрекъснато бе някъде навън, в работата си. Някаква работа, която не можеше да се определи точно. Отначало се стараеше да се преструва, че има редовна и прилична работа в някакъв офис - прилична работа в офис, - но аз не бях паднала от небето и бързо схванах, че в офисите не се работи от три и половина следобед до два през нощта. Тя знаеше, че аз знам, че лъже, но така ставаше, че вече без обяснения излизаше и се връщаше, като носеше пари вкъщи. Ако не тя, приятелите й. А когато ме питаха в училище какво работи майка ми, си измислях нещо. Не казвах, че живее от помощи, а покрай това се подвизава из републиката, нещо купува и препродава, понякога работи зад плота на бара, понякога работи като шофьор и кара до Австрия, или работи вкъщи, но не знам конкретно какво. С мен, разбира се, не се занимаваше. Внезапните й пристигания и тръгвания никога не можеха да бъдат предсказани, а това ме притесняваше. Ако тогава бях малко по-голяма, щяха да ме притесняват само пристиганията й.

Децата от квартала ми завиждаха, че често оставам сама вкъщи и мога да гледам филми.

Понякога минаваха цели десет дена, без дори да се поздравим с Луция. А аз си казвах, че много хора изграждат качествени и дълбоки отношения, при което не се нуждаят от думи. Защо и ние двете да не направим така?

Минаха години, докато разбера колко дълбоки трябва да бъдат отношенията, каква любов трябваше да има в тях, за да не се нуждаят от думи. Това, което протичаше между мен и Луция, не беше никаква тиха комуникация, никаква хармония. Беше пълна липса на разбиране, незачитане и объркване. Общата ни кръв беше само течност, която пулсираше във вените ни.

БЯХ НА ТРИЙСЕТ, когато отново се срещнах с Петер. През цялата вечер ми отправи четири думи: "Най-сетне. Мълчи. Успокой се." Останалото се отнасяше за яденето, виното и дъщеря му Дорота, която вечеряше с нас.

Дотогава, разбира се, се бях срещала преди всичко с хора, които си затваряха плювалника само когато пиеха или пушеха. Приспособявала съм се, не беше трудно, понякога стигаше да се усмихваш и да повтаряш това, което казваха другите. Функционираше като детската игра на "развален телефон" - първият казваше нещо на ухото на втория, той го пошепваше на третия и така думите, многократно изопачавани, достигаха до всекиго. Не бе задължително те да имат някакъв смисъл, това бе само игра. Целта й бе всички да се забавляват, да прекарат известно време в компанията на други хора.

Исках да бъда в добри отношения с всекиго, за да съм спокойна и да не трябва да разрешавам нищо с никого. Нямах нужда някой да ме забележи и да проучва профила ми, не се нуждаех да обяснявам нещо на някого, нито на колегите в службата, нито на съседите, нито на доктора. Имах си отпечатана професионална биография. Съществените факти - нанесени в таблица, допълващата информация, дадена в скоби или под линия, с красиво графично оформление, култивиран език. Всичко бе вложено в шаблони, изтеглени от интернет. Нищо екстравагантно или дразнещо. Този документ предоставях при поискване или по собствено усмотрение тогава, когато някой много разпитваше, беше неприятен, или бе необходимо да го държа под око. Този документ бе съвсем стерилен, от него не можеше да се прочете между редовете нищо повече, само наименованията на гарите на прекачване и точното време на прекачването. Който и да е би могъл да извади от джоба си идентичен документ и да го представи като квинтесенция на живота си, тъй като всеки е имал възможност да ходи в основното училище на улица "Нобелова", да вземе матура от гимназия, да изкара шофьорска книжка категория Б, да свърши курс по комуникационни умения и да се увлича по киното и четенето на книги. Като погледнех този документ, се чувствах като една от милионите в тълпата, почти незабележима и наистина в безопасност.

Петер не е искал от мен - нито тази вечер, нито когато и да е след това - никакви сведения. Бе трудно да се приеме след всичките тези разпити, които се прикриват като обмен на информация, безобиден общ разговор, а всъщност са подробно анкетиране, в края на което ответната страна иска да си изгради цялостен образ на човека. Въз основа на него решава дали си струва да продължава с разговора и да се стигне чак до леглото, а дори и по-далече. По време на такива беседи само си мислех: "Какво иска този човек от мен, по дяволите, и защо не съкрати цялото това мъчение." Сякаш не стигаше само да постоиш лице в лице и тихо да следиш дали по време на протичащата химическа реакция се образуват целебни вещества или настъпва избухване.

През тази вечер, въпреки пестеливия разговор - или именно благодарение на него - имах усещането, че между нас двамата започват да се смесват целебни вещества. Когато тези вещества се образуват, едновременно с тях въздухът ще започне да се нагнетява и да пада мъгла, която ще прикрие и приглуши всичко несъществено наоколо, за да се концентрира съзнанието изключително върху зараждащата се любов. Любов, породена не от данните за месечния общ доход, за наклонностите, менталното здраве, а от химията и великолепните неведоми пътища Господни.

Неведомите пътища Господни и безграничното Му милосърдие, или така някак си се казваше, така някак си е. Иначе не мога да го обясня. Това, което се случи между нас двамата, между две личности, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.

СЕДЕМГОДИШНИЯТ КРИСТИЯН живееше на втория етаж в отсрещния блок. Беше винаги чист, вчесан и добре облечен, дрехите му изпращаше лелята от Лондон. Никога нищо не липсваше в училищната му чанта, знаеше как да поздравява и макар че не излъчваше особено висока интелигентност, беше старателен и се учеше сносно. Децата в училище го харесваха, тъй като той не дразнеше никого с нищо. После изведнъж започна да се боде с карфици под ноктите. Майка му ходеше с него при училищната психоложка, а той, бедничкият, страдаше повече от това, че цялото училище му се подиграваше, че е психопат и дегеш - дегенерат, който не може да удържа в пръстите си молива.

Какво ли правеше през тази вечер Кристиян след мръкване? Беше август, още беше топло и приятно. Дали не се разхождаше из голямото им, четиристайно жилище, в което нямаше детска стая, тъй като мама искаше да посреща гостите в самостоятелно помещение, което наричаше салон, а баща му си обзаведе собствен кабинет, и не си търсеше тихо кътче? Седеше под масата в бащиния си кабинет, стремеше се да не докосва краката й и да не го изнервя, седеше в най-тъмното ъгълче, където му позволяваха да стои, и си представяше какво ли щеше да бъде, ако можеше да се затвори в своя собствена стая и за малко да загаси светлината. Да запали фенерчето, да сложи дланта си върху нагорещеното стъкло и да види пръстите си, своите наранени нокти - червени и възпалени? Да наблюдава сенките върху стената или да чете само буквички при магията на светлината? Или вече лежеше с мама в леглото, тъй като маминото легло беше и негово легло, а нейното спане беше и негово спане? Маминият ритъм бе и ритъм на неговото тяло, тъй като той не можеше да се скрие пред любовта й. Нейният дъх бе и негов, а повече кислород в жилището не се намираше.

МАЙКАТА НА КРИСТИЯН най-много се измъчваше от това, че не можеше да установи откъде постоянно той се снабдяваше с карфици. Къде ги слагаше, като нямаше собствена стая, нито дори свое шкафче с ключ, в което можеше да си крие съкровищата, като всички останали деца? Как ли успяваше все така да я преметне, след като тя по цели дни не правеше нищо друго, освен да чисти основно стоквадратното жилище и познаваше всяка гънка на млечнобелите кадифени завеси, всяка цепнатина в паркета? Как ли е успял да укрие в жилището кибритената кутийка с карфици, откраднати от училищните стенвестници, изсушен бръмбар и интегрална схема, демонтирана от калкулатор, която бе получил в замяна на фланелката си от Лондон? Няколко пъти ни питаше, съучениците и другарите му от двора, дали не знаем нещо за карфиците, дали не знаем къде има своя скришница. Насълзена, умоляваше всеки един от нас да бъдем добри към него и да не го измъчваме, за да няма причина да уврежда дребното си телце.

Дали Кристиян лежеше вече в леглото, когато аз стоях при портата и натисках дръжката надолу? Лежеше ли с вплетени в косите на майка си пръсти, тъй като иначе не можеше да заспи? Или се преструваше, че спи, защото в действителност не можеше да заспива в съпровод на маминото пресипнало дишане, сякаш вятърът виеше в пролуката между две дъски, но не можеше да й каже: "Мамо, нямам повече нужда от теб. Вече ще заспивам сам." А може би е изчакал, докато мама заспи първа, а после е пъхнал внимателно пръсти под изрязаното платно на матрака и е измъкнал оттам кибритената кутийка.

Веднъж вървяхме заедно към училище и той ми издаде голямата си тайна. Очите му блестяха от вълнение. Ръкавите на пуловера му бяха спуснати, почти се заплитаха в коленете му. Шепнешком го посъветвах да среже матрака точно под шева и да пъхне кутийката между пружините. Съветвах го, тъй като добре знаех колко бързо физическата болка може да надвие онази, психическата. Знаех, че временното отваряне на вентилите помага да се удържи равновесието.

МАЙКА живееше два етажа над нас. Два-три пъти в седмицата ходеше с баща си на риба. Ставаше в четири и половина, в пет вече седеше върху сгъваемо столче на брега на изкуствено издълбания водоем и гледаше неподвижната тъмна повърхност. Още беше тъмно, а Майка се страхуваше от тъмнината. Страхуваше се да ходи сама по стълбището в училище. Страхуваше се от дълбоката вода. Имаше много и различни страхове. В спалния чувал до нея лежеше баща й, още от заранта пиян като пън, таткото, който бе мечтал да има син. Много бе искал да има син, момченце с рижави коси и одрани колене, на когото да купува въдици.

Майка задрямваше по време на дебненето. Беше тиха като риба. И смърдеше като риба. Никой не искаше да седи до нея, а когато си забравеше анцуга, никой не искаше да й заеме своя. Когато баща й или някакъв чичко, който не бе успял да се накърка при въдицата, я оставяше пред училището, тя си преобуваше в клозетите маскировъчния панталон, обличаше си розова фланелка, която тайно майка й бе опаковала в непрозрачна торбичка, напръскваше се със спрей и се гримираше. След учебните часове отново се умиваше и маскираше в клозетите. Баща й вече си беше вкъщи, и рибите бяха вкъщи, кръжаха във ведрото с вода и очакваха дългия тънък нож, с който Майка щеше да ги разпори и изкорми. После баща й се хвалеше, че дъщеря му може да си пъхне цялата ръка в разтворената риба, без да я разкъса. Това, което изваждаше оттам, изглеждаше като желатинов сладкиш, оформен от вътрешностите.

ПАТЬО И МАТЬО бяха осемгодишни близнаци. Живееха в съседния вход, точно зад стената на стаята на Майка. Ако не бяха ги заключили в жилището, вечерно време обикаляха кръчмите и павилионите в квартала и си търсеха родителите. Теглеха ги вкъщи като кученца, единият вкопчил се в палтото на мама, а другият в якето на татко. Две слабички, лошо гледани, но безгранично обичащи кученца. Би трябвало да ходят във втори клас заедно с Кристиян, но майка им бе забравила да ги запише и така те закъсняха с една година. После за тях се говореше като за двамата, които бяха останали още в първи клас.

Колко пъти ги виждах да пропълзяват през прозореца в детската стая на Майка, като се държаха за гръмоотвода, обути в училищните пантофи, тъй като майка им заключваше обувките, за да не могат да я следват. Колко пъти кракът им се подхлъзваше върху ламаринения прозоречен парапет, но те го преодоляваха, те бяха длъжни да го преодолеят, макар че бяха тънички и слабички като тревно стебълце, тъй като нямаха друг изход. Харесвах ги. Отдалече с дланта си ги притисках по-близо до вертикалната стена, помагах им да се разкрачат, да се стегнат и преодолеят страха от височината, от смъртта, ако се пльоснеха долу върху бетона.

Съжалявах близнаците. Понякога, когато духаше и беше трудно да ги следя между люлеещите се сенки на дърветата, ми се привиждаше, че вече падат, летят пред прозорците и се разбиват на асфалта. Отначало единият, тъй като му се е подхлъзнал кракът. После другият, тъй като бе изпуснал гръмоотвода. След кратко колебание, сякаш е очаквал, че някакво невидимо въже ще се отвърже, ще се опъне и ще му помогне да преодолее страха и няма да предаде брат си, няма да го остави там долу самичък. Бяха толкова мънички, че не биха оставили върху тротоара нито пукнатинка. Но поне бяха двама. Близнаци. Заедно бяха силни. Мислех си дали и те понякога изтупваха от себе си самотата като праха след дълъг път. Знаеха ли какво е това, след като винаги бяха заедно? Наричаха ли се само по име както ние с мама и с баба, или се обръщаха един към друг: "Хей, брат ми" или: "Хей, близнака ми?"

ДЕЦАТА НА ПРАГА НА ПУБЕРТЕТА се заричат, че никога няма да станат като родителите си, че при никакви обстоятелства няма да разиграват този ежедневен цирк у дома. Родителите са консерви дори когато мислят за себе си, че са разбиращи, толерантни и свободомислещи хора, че искат за детето си само най-доброто. Предвидливо обаче разчитат, че детето им ще ги оцени чак след години, когато му дойде умът в главата и разбере много неща, които човек разбира само с възрастта. Тогава, когато вече нас, родителите, няма да ни има...

Ще изграждат здрави отношения, ще бъдат искрени и честни. Няма да повтарят грешките на родителите си, а пътят, който имат пред себе си, ще разчистят грижливо и своевременно от всички камъни, в които могат да се счупят колелата. Ще изгребат наносите от несбъднати мечти, от комплекси и амбиции, които нарушават ритмичния ход на машинката на любовта. Тъй като става дума преди всичко за любов. Тя трябва на всяка цена да се запази жива и толкова голяма, колкото е била в началото, за да не загуби от качеството и дълбочината си. Дребни жестове на внимание, цветя.

Ще проявяват разбиране и ще бъдат чувствителни, ще се вслушват и мълчат, когато е потребно. Няма да унизяват никого и няма да се оставят да бъдат унижавани, няма да се оставят да ги удрят и изнудват, дори след години няма да престанат да се държат за ръце и няма да се срамуват да се целуват на обществени места. Ще разговарят един с друг, заедно ще обядват, заедно ще кроят планове, ще спят заедно, в една стая. Няма да държат изкъсо сексуалните си моногамни представи, за да не се изпари страстта им и след години, няма да се напъхат в анцузи и да заседнат около казаните за бира, няма да пожелават жените и мъжете на ближните си. Няма да навикват децата си, да ги пъдят като мухи. Ще им отговарят на всеки въпрос. Няма да пият толкова, че да трябва децата им да ги извличат от канавката. Ще се държат прилично, за да не се страхуват и срамуват децата им да разговарят, смеят или плачат пред тях. Ще бъдат пример за децата си. Во веки веков. Амин.

СЪНУВАМ. Стоя в лодка, която прилича на приказно параходче. Синя на бели ивици, а кабината й е смалено копие на градинската ми къщичка. Има комин, капчук, а и прозорец с тенекиени висулки. Така някак си би изглеждала, ако бяхме сколасали с Кристиян да завършим планираната реконструкция.

Има безветрие и лодката стои, без да се помръдне, насред басейна. Повърхността е гладка, не вали, не падат листа от дърветата, насекомите се задържат при края. Къпалнята е много мръсна и овехтяла и ако басейнът не беше пълен с вода, човек би си помислил, че е изоставен от години. Синьото параходче, което стои насред, без да помръдва, е като мираж. Копнеж на фалиралия собственик и на децата с буйна фантазия, които по време на ваканцията няма къде да се къпят.

Ще пристъпя две крачки към прозореца, внимателно, за да не се разклати лодката, ще се наведа, ще притисна чело към стъклото и ще се заслоня с две ръце, за да погледна вътре. Там всичко е наредено както в градинската ми къщичка. Има легло под прозореца, чугунена печка, маса, чашки по поличките, в прозоречната рамка блестят езерца. Приветлива и уютна стаичка за отшелник. Размишлявам как е възможно всички тези предмети да се вместват в такова малко пространство.

Ще се върна и ще се прекатеря през парапета. Ще седна на борда на лодката, която малко се разлюлява. Ще наквася връхчетата на маратонките си във водата, по повърхността ще се разтеглят кръгове. Ще се протегна повечко през борда и ще потопя краката си до глезените. Усещам как водата влиза в маратонките ми и те натежават. Ще затваря очи, ще скоча. Ще се гмурна под водата, за кратко само така се плъзгам, а после ще направя няколко резки загребвания. Косите ми се разпиляват по повърхността, издуват се. Плувам със затворени очи и си мисля, че след малко ще се ударя в стената на басейна. Но няма да стане нищо такова. Плувам по-далече, плувам бързо, а стената на басейна се отдалечава от мен. Все така съм в същия басейн, само дето не виждам нито края, нито началото му. Лодката остана далеч от мен, виждам само синьо петънце, зад него - широко отворения простор, кубчетата на кабинките за преобличане и бюфета, и небе като плоска стоманеносиня плоча. Ще се гмурна и продължа да плувам, без да изразходвам някаква енергия. Ще плувам с протегнати ръце, течението ме тегли напред. Не се съпротивлявам. Уморена съм. Щом като в един момент течението отслабне, ще потъна на дъното, ще сложа ръце под главата си и ще заспя.

ПОСЛЕ един ден Луция падна в потока. Преди това бе глътнала рохипнол⁴. Потничето, от което дори водата не бе успяла да отмие петната от разлято вино, бе махнато. Големите й гърди бяха бели като камъните, върху които се бяха отпуснали. Косите й, вплетени между клонаците, бяха прегорели от пероксид⁵.

ТРЯБВАШЕ ДА СЕ СТАРАЯ, за да не я чувам повече. Трябваше решително да се отбранявам, когато усещах, че тя се пробужда у мен и ми нашепва: "Ярка, не създавай по-нататъшни проблеми, достатъчно са и тези, Ярка, не опропастявай живота на другите. Предопределена си да се намесваш в живота на хората, дори когато не държат на това и биха минали и без теб. Ярка, защо си толкова лоша. Ярка, спомни си за тези деца..."

Чувах я в главата си, но едва разпознавах този глас. Всяка нейна дума бе запечатана във въздушен балон, за да не ме боли толкова от думите й. Никак не можех да се отърва от нейния живот. Водовъртежът зад лодката й непрестанно ме захващаше и повличаше под повърхността. Беше като онзи зимен сън с непознатия мъж. Като водата, която обливаше бездиханната жена.

ПОТОКЪТ, в който падна Луция, беше плитък и течеше бавно и спокойно. В някои участъци повърхността му бе почти неподвижна, падналите листа от върбите се захващаха по краищата и се въртяха в малки въртопи. На някои места потокът течеше под мостчета, изградени от бетонно скеле и железопътни траверси, а на други - под изкоренени върби. Зад мостчетата имаше малки сливови градинки, пчелин и пасища. Беше великолепно място накрая на някакво селце в Средна Словакия. На човек му се искаше да седне на мостчето със спуснати във водата крака, да счупи дълъг, тънък прът и да набръчква водната повърхност.

Не знам как бе попаднала там, защо точно там, когато целият си живот бе преживяла в градове - по-големи и по-малки. Допадаше й да върви по асфалтирани тротоари, не й пречеха светещите по цяла нощ улични лампи, харесваше отворените нонстоп супермаркети, стробоскопите и бликащите дискокълба, автоматите за кафе и асансьорите.

- Омагьосана русалка във Вах⁶ - каза полицаят, който ме доведе до това място. - Зад хълма има три-четири вилички, през лятото ги дават под наем... може да е празнувала нещо... младежите често идват насам да празнуват, тук има евтина пиячка, във всяка къща се вари ракия, а после я продава през стъклото на мазето... може да й се е завило свят... или да се е заблудила - размишляваше на глас той. - Вие сестра ли й сте?

- Дъщеря - казах аз.

Звучеше странно.

- На колко години е?

- Трийсет и пет.

- Хм... мацка... - каза с признание полицаят.

НЕ БЯХ ИМАЛА ВЪЗМОЖНОСТ ДА ЖИВЕЯ БЕЗ НЕЯ. Не бях имала възможност да се отдръпна и да я погледна през чисто стъкло. Не ми олекна. Помня я само като апатична и слаба жена, която дори не се мъчи да се преструва, че обича детето си. Помня я като някой, чието име трябва да прославям, макар че то не излиза от устата ми. Краят на въжето, по което се катериш до висшите сфери на взаимоотношенията, към разбирането и опрощението, вече виси прекалено високо и аз сама не мога да го достигна.

Преди отново да срещна Петер много се стараех да се отърва от нея. Ходех на холотропно дишане⁷, на йога. Но това бе само театър. Да си облечем нещо оранжево, да се отпуснем, да се отблокираме, да престанем да мислим и да отворим чакрите си. Да вдишваме дълбоко и да изпуснем проблема от себе си през отворите, разширени чрез специални движения. Да простим. Но нищо не се променяше, тя се бе загнездила дълбоко в мен, като да беше затисната с камък, а аз нямах съзнанието и силата да отместя този камък. Исках да бъда добра дъщеря.

ВЕДНЪЖ пияната Луция ми каза, че единствено аз съм виновна за всичко лошо, което се е случило на нея, на Ирена, на Кристиян, на Кристияновите родители, на двете деца, на майка им, на цялото им семейство. Изплю го така, между другото, лесно като слюнка. И аз й повярвах, нали беше моята майка. Оттогава нямаше и минута, без да размишлявам за хората, чийто живот бях опропастила. После вече само се стараех. Всичко, което правех, беше белязано от някакво усилие. "Бъди добра, не създавай проблеми, не се набивай на очи, не прави нищо, което би могло да свърши зле, да застраши някого, да повлияе значително върху живота му." От моя страна вече нямаше опасност да проявявам спонтанност, нито да имам неконтролирано държание, защото старанието да държа всичко под контрол, ми осигуряваше безопасност.

ТОГАВА, ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ, след вечерята, която прекарахме тримата с Дорота и Петер, все пак нещо се случи.

След градинския ресторант отидохме у Петерови. Седяхме един час в кухнята и слушахме Дорота. После я изпратих на тролейбусната спирка, тъй като имаше още една среща и се върнах обратно. Дълго стоях на площадката пред вратата на Петер и гледах улицата. Вече беше тъмно, малко след девет, топло. Топло циганско лято, на което не можеш да се наситиш - на септемврийския въздух, ароматен и свеж. Стоях там десетина минути и гледах през полуотворения прозорец входното стълбище, металните парапети и пластмасовите торбички, стърчащи от препълнените кофи за боклук. Улицата беше пуста, прозорците на отсрещните блокове бяха тъмни и дълбоки като мишени за стрелба. Хората, покрай които преди малко преминавах, вече си бяха у дома, но все още не бяха успели да запалят всички лампи и да пуснат телевизорите. Колебаех се, изведнъж силите ме напуснаха. Страхувах се да не ме изпъди. Ако би сторил това, повече никога няма да мога да намеря и управлявам собствената си лодка. Бих свила платната и бих легнала на дъното.

Всички ме отхвърляха, а при това не исках нищо от никого. Нуждаех се страшно от него, но толкова страшно се боях да не ме отблъсне, че в един момент се върнах чак до вратата. Имах нужда от него, когато бях дете, а имах нужда отново и сега.

Опрях се на стената, затворих очи. Давах си кураж. Мислех си за вечерята, която имахме, за мъглата, която падна над нас, за докосването. Мислех си дали това не бяха само мои бълнувания, предизвикани от насладата от яденето и спомените от най-хубавите моменти от детството ми, спомените за чувството за сигурност и доверие, за нещо толкова просто, което никой друг не можа да ми даде.

Тогава покрай мен минаха три около десетгодишни момчета. Бяха толкова заети със своя проблем, че не ме забелязаха, не снижиха глас, не ме избягнаха. Приглушено разговаряха, най-високият заекваше. Един от тях носеше картонена кутия в протегнатите ръце пред себе си. В нея лежеше мъртва черна котка. Друг подскачаше около кутията и постоянно надничаше в нея. Наоколо имаше само частни градини, а от ограда до ограда площи, залети с асфалт, надлъж и нашир нямаше никакво място, където би могло да се изкопае дупка. Очевидно отдавна вече би трябвало да са си вкъщи, но си бяха казали, че каквото и да им струва, ще погребат умрялата котка и аз решително ги разбирах. Отдавна бях погребала своята мъртва котка.

В момента, когато завиха край ъгъла и изчезнаха от погледа ми, в три жилища на отсрещната вила по едно и също време светнаха три прозореца. Предзнаменование. Казах си, че и ако загаснат едновременно, без да се колебая ще се кача горе по стълбите и ще потропам. Вероятността това да стане бе колкото надеждата да се открие гробище за животни в Братислава. Равняваше се на надеждата ми да получа любов от Петер.

ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ в момента, когато ударих за трети път по нея с кокалчетата на юмрука си. Сякаш Петер бе чакал зад нея с ръка на дръжката. Сякаш бе стоял там през цялото време, докато бях вървяла с Дорота към спирката и сама по пътя обратно.

"КЪДЕ БЕШЕ ДОСЕГА? - се питах вътрешно. - Боже, къде беше досега?"

Това не беше упрек, а тъга по всичките пропуснати дни. Той не казваше нищо. Изглеждаше малко уплашен. Седнахме за малко в кухнята и Петер прокарваше мокрия си пръст по ръба на чашата. После нещо ме дръпна, както когато се освободи котвата и корабът бавно, но сигурно бива повлечен от течението. Станах, прекосих цялото жилище и загасих всички лампи. Не можех да чакам, докато не се случи нещо, което да скъса завинаги тънките окови помежду ни. Трябваше да се опомня, преди някой да е сложил прът в колелата ми, някакъв огромен прът, който да се търкаля пред мен още десет години под краката ми.

ИЗПОГАСИХ всички лампи и се върнах в кухнята. Тя беше празна. Търсех го в тъмното, в жилище, което не познавах, опиянена от присъствието му. Предметите в помещенията имаха меки контури и дишаха тихичко, като спящи деца. Във всяка стая оставях по една част от четириделните си дрехи. После започнах тихо да подсвирквам. Намерих го, взех чашата от ръцете му и облизах капката вино от пръста. Прегърна ме. Толкова силно, че имах усещането, че тялото ми се бе свило до малка прашинка.

- Къде беше досега? - попита ме шепнешком.

- Скитах се.

Неизказаното се изрече, непростеното бе опростено, болката изцерена. В този миг Луция замлъкна. Не можах да схвана колко просто, бързо и безболезнено изведнъж стана. Ярка, която не съжалява, че някога, много отдавна, бе откраднала две малки деца, изчезна. Изчезнаха всичките деца, изчезнаха налепите и напластяванията. Остана да стои чисто гола и лекичка.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Хлебче във формата на рогче, кифла. [обратно]

2. Древно китайско изкуство за хармонизиране на енергията. [обратно]

3. Голям химически завод в промишлената зона на Братислава от времето на социализма, вече недействащ. Носи името на Георги (Юрай) Димитров, наричан фамилиарно Димитровка. [обратно]

4. Вид наркотично вещество, известно като "наркотикът на изнасилвача", след поемането на което не си спомняш нищо от това, което се е случило. [обратно]

5. Силен окислител, използва се за обезцветяване (изрусяване) на косата, известен е още като перхидрол. [обратно]

6. Най-дългата (406 км) река в Словакия, извира от Високите Татри и се влива в Дунав. [обратно]

7. Психофизиологичен метод за изменение на съзнанието и достигане на вътрешен покой. Въведен е през осемдесетте години на миналия век от чешкия психолог Станислав Гроф (1931). [обратно]

© Моника Компаникова
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2016, № 10 (203)

Други публикации:
Моника Компаникова. Петата лодка. Прев. Асен Милчев. София: Нов Златорог, 2016.