АНГЛИЙСКИЯТ ПРУСТ

Михаел Маар

web

През нощта около три състоянието на Антъни Поул се влошава и близките му извикват доктора - един млад мъж, който бил отскоро на тази длъжност и както се оказва, носел същото име¹ като своя пациент. Докато чакали, най-големият син на Поул, кинорежисьорът Тристрам Поул, разпитвал доктора от кой край на Уелс произлиза родът му. Типична ситуация ала Поул: напълно неочаквана, генеалогическа, комична и меланхолична. Тони Поул почина в мир малко по-късно същата нощ на пределната възраст от деветдесет и четири години, след продължителен период на телесна немощ, обграден от двамата си сина и жена си Вайълет, с която бяха женени шейсет и пет години, докато в преустроените на апартаменти конюшни в другия край на поляната спяха неговите внуци и правнуци.

Той беше дал указания прахът му да бъде разпръснат в езерото край къщата му в Съмърсет. Ние, останалите, се бяхме струпали на брега, а синовете му откараха урната с лодка до средата на езерото. Докато разпръскваше праха му, Тристрам рецитираше "Fear no more the heat of the sun"². Моментът напомняше не толкова на Cymbeline, колкото на "Morte dґArthur" от Тенисън, една любима поема на Поул. Сняг падаше бавно, както в началото и в края на Dance to the Music of Time.

Кой беше този автор, но преди всичко: как се произнася името му? То се римувало с Noël, френската дума за Коледа - тоест По-ел, беше обяснил той веднъж пред чуждестранна публика, но извънградското население го развличало в нещо като pole³ (поул). Антъни Дъмък Поул се ражда през 1905 в Лондон като син на подполковник от семейство на дребни земевладелци. От 1919 до 1923 учи в Итън, а след това до 1926 в Оксфорд, където не се чувства щастлив и е в контакт с други млади автори като Ивлин Уо и Греъм Грийн. През 1934 се оженва за лейди Вайълет Пакънам, дъщерята на петия граф Лонгфорд. Преди Втората световна война Поул пише сценарии за "Уорнър Брадърс" и първите си романи; паралелно с това започва кариерата му като литературен критик. След войната, по време на която служи за кратко в уелския полк на баща си, става рецензент на Times Literary Supplement, а по-късно издател на Punch. Едно малко наследство му позволява да закупи имението, където оттам нататък се отдава на работата върху своето главно произведение - А Dance to the Music of Time⁴. На всеки две години след 1951 Поул публикува по една книга от този roman fleuve⁵. През 1975 излиза дванайсетият и последен том. По повод осемдесетия му рожден ден, десет години по-късно, той бе отрупан с почести. Обстоятелството, че членовете на Нобеловия комитет го подминаха, е един от обичайните им пропуски. Поул продължи да пише и почина в споменатата спокойна обстановка на 28 март 2000.

Освен Dance to the Music of Time творчеството на Поул обхваща още седем романа, два тома избрана литературна критика, една биография, мемоарите To Keep the Ball Rolling⁶, три тома дневници и една работна тетрадка - без изобщо да споменаваме публикуваните между другото пиеси и стихотворения. При това Поул не отделя много време на писането. Подобно на Томас Ман, той изпълнява всяка сутрин ежедневната си малка програма, която никога не надхвърля триста думи. Той казваше, че писането е като вдигане на оловни тежести и го наричаше, побит от тръпки, една ужасна професия. От друга страна, без писането на романи просто не можел да си представи как ще си прекарва предобедите. Истински скандал е, че този романен цикъл, неговото главно произведение, е все още непознат отсам Канала.

При това опити да бъде преведен Поул на немски не липсват, но всички те се провалиха. Каква трябва да е причината? На първо място, естествено, неизбежният езиков проблем - Поуловата иронична, усукана, но и бъбрива дикция изправя преводача пред огромни изисквания. Ала Джойс и Пруст също бяха преведени, което не попречи на успеха им. Подобна е и втората възможна причина. Светът на Антъни Поул е дълбоко и изключително британски, да не кажем: едно към едно британски. Имат ли немските читатели усет за този свят? Впрочем и Пруст беше твърде много французин, а Джойс дъблинчанин, което не навреди на славата им.

По-голям е проблемът с духа на времето, който междувременно се промени. Противно на старото изискване на Рембо, Антъни Поул не беше absolument moderne. От прозата му не може да се забележи, че е създадена след Джойс. Модните течения никога не са влизали в обзора на този автор. Едва сега, след като водите на техния прилив се оттеглиха, може да се види колко самотно се издига неговата фигура.

Поул не изпълнява може би старото изискване на Рембо, но изпълнява едно още по-старо: романът трябва да създаде свой собствен свят. Със своите повече от четиристотин умело преплетени фигури Dance to the Music of Time преброжда пет десетилетия и възкресява Англия между 1920 и 1970. Ние виждаме този свят през погледа на разказвача от първо лице Николас Дженкинс, когото придружаваме в протежение на дванайсет тома от колежа до напреднала възраст. Николас завършва гимназия в Итън и следва в Оксфорд (двете имена не се споменават в романа). По-късно се влюбва в една аристократка, в чийто кръг бива приет.

И тъкмо тук се крие може би последната и най-важна причина защо Поул така и нямаше успех в Германия. За него курсираше клишето, по една случайност същото, което дълго се разпространяваше и за Пруст. То се състои от четири букви и се нарича: сноб. Тъй като Поул не се преобличаше като бродяга, както прави неговият герой лорд Уорминстър, а дружеше точно с такива лордове, той минаваше за сноб, а творчеството му за снобско. Освен че това не е естетическа оценка, твърдението е съвсем невярно. Заявената цел на Поул беше да приведе на най-ново равнище описанието на английския обществен живот, чиято картина все още се доминираше от Такъри и Дикенс. Само един слепец може да отрича, че той е постигнал тази цел и е увековечил всички екземпляри и класи на английското общество. Навсякъде в неговото произведение присъства и голямата история, разбира се, непряко, както в истинския живот: чрез ехото и шума, проникващи сред собствените четири стени. Затова както при Пруст, така и при Поул не се споменават години. Има само белези, с чиято помощ човек може да се ориентира в потока на времето: Англия премахва златния стандарт; лорд Уорминстър участва в испанската гражданска война; печатът дискутира "абдикацията"; мистър Уидмърпул казва, че някои от най-добрите му приятели са евреи; чичото на Николас подхвърля, че му харесва новият малък човек в Германия.

След туй в продължение на три тома проследяваме Втората световна война от английска гледна точка. Николас Дженкинс е офицер за свръзка със свободната полска армия и седи по цял ден в бюрото си. Войната също има своето ежедневие и човек свиква дори с германския blitz, макар че негова жертва стават много приятели на Николас. Никъде другаде ежедневната вътрешна страна на войната не е описана така пластично както в шести до девети том на A Dance to the Music of Time.

Втората световна война има своята предистория в Първата. В шеста книга, The Kindly Ones⁷, разказвачът се завръща в детството си и описва един ден, когато се събужда със странното предчувствие, че ще му се случи нещо лошо. В продължение на повече от сто страници той разгръща домашните драми, които са го занимавали по онова време и чиито главни действащи лица са готвачът Албърт и икономката. Тя страда от това, че нощем й се явяват духове, а скептичният Албърт, в когото е тайно влюбена, не й вярва. Нежната душа не издържа на двойното нервно напрежение от любовна мъка и стрес, предизвикан от нощните видения. Една вечер, когато семейството се е събрало заедно с гости около масата, икономката влиза в трапезарията, но не за да сервира, а за подаде оставката си. Тя е чисто гола.

Значи, мисли си читателят, имало е достатъчно основание за неприятното предчувствие, с което Николас се е събудил същата сутрин. Още повече че по-късно пред къщата на родителите му се събират доктор Трилони, водач на една апокалиптична секта, и неговите облечени в бяло последователи. Но не; същинската поанта тепърва предстои. Съвсем в края на шестата книга чичото на Николас пита така между другото дали са чели какво пише във вестника? В Сараево бил застрелян австрийският престолонаследник Франц Фердинанд. Едва откъм този финал се разкрива глъбинната композиция на книгата, зад чието заглавие The Kindly Ones се крие не друг, а митологичните фурии; фуриите, които се разбесняват в деня, когато икономката се появява гола в трапезарията и се задейства верижната реакция, която ще доведе до Първата световна война.

Галантно дионисиевски

Смесицата от най-дребно и най-голямо, от случайност и съдба е един от принципите на целия цикъл, както подсказва самото заглавие. Тъкмо когато решава да се захване със своето многотомно начинание, Поул открива в лондонската "Wallace Collection" картината на Пусен Dance to the Music of Time. В мемоарите си той пише, че бил направо хипнотизиран от този шедьовър. Усетил веднага, че Пусен бил уловил най-малкото един важен цвят на зараждащия се роман. В самото начало на първия том, A Question of Upbringing⁸, Николас има повод да си спомни за тази картина. Той вижда няколко улични работници в снега на улицата, които се движат в кръг около един огън. Тази гледка възвръща в съзнанието му сюжета на картината, представяща четирите годишни времена, които, уловени за ръце и извърнати навън, танцуват под музиката на лирата, на която свири един крилат, гол старец. Характерно за този ритуален, макар и не класически размерен танц, е, че фигурите изпадат от картината и в един момент отново се появяват - както например мистър Уидмърпул, който все пресича пътя на нашия герой. Еротичният елемент също принадлежи към танца. Както в картината на Пусен, така и в романа на Поул нещо дионисиевско бива галантно обуздавано и държано изкъсо. Под иронично хладната повърхност клокочи изобилие от гол и похотлив нагон. И накрая, като алегория на времето, картината на Пусен задава и схемата на разказа. Това са годишните времена, които играят своето хоро, а vanitas⁹ бди над играта на човешките инстинкти. Както при Пруст, ние се запознаваме с разказвача през пролетта на живота му и се разделяме с него чак през зимата, когато всичко е станало сиво-бяло.

Марсел Пруст беше един от любимите автори на Поул и това, че се е учил от него, е очевидно. Не случайно Антъни Поул често бива наричан "английският Пруст". Това също е клише, ала в него се съдържа истина. Да няма недоразумение: Пруст е гений на хилядолетието; Антъни Поул - един от големите писатели на своя век, който не може да се мери с Пруст по изобразителна сила, по насочената изцяло навътре метафизика, по описателното майсторство, по музикалността, по дързостта на формата. И все пак не е преувеличено да се каже, че романният цикъл на Поул дарява читателя с такова удоволствие, на каквото е способен да го дари само Пруст.

Налице са много сходства - от цялостната архитектура на двете дванайсеттомни поредици до отделни фигури. Най-важен е разказвачът в първо лице, който е структуриран много сходно и при двамата автори. Също като Марсел в À la recherche du temps perdu¹⁰, Николас Дженкинс гледа наивно или привидно наивно на тайнствения свят, прониква постепенно в художествените кръгове и висшите среди и усвоява уроците на живота. Също като Марсел, Николас е изпълнен с любопитство и се интересува от всичко, нищо човешко не му е чуждо. И пак като Марсел, той си има своите скрити страни. Например винаги знае всичко; без да ни се съобщава, изглежда, че той усърдно като пчела събира информации зад кулисите. В мемоарите си Поул се причислява към типа хора, които се интересуват не от себе си, а от другите, което обаче нямало нищо общо с егоизъм или алтруизъм. Ставало дума по-скоро за разграничението между ексхибиционисти и воайори. Поул се зачислява категорично към последните.

Изкуството на Поул достига кулминацията си, когато описва вечерите и соаретата, на които Николас е само мълчалив наблюдател. Както в Recherche, разказваческото време се доближава до разказваното време и също като при французина диалозите искрят от невъобразим, житейски комизъм. Също като Пруст, Поул е психолог от най-висока класа. Може би благодарение на туй и двата романа произвеждат голямо напрежение, макар че човек не може да обясни защо. Както при Пруст, онова, което държи читателя, не е развитието на действието, а отношенията между фигурите, с които авторът ни запознава така подробно, че не след дълго ние, както се казва, започваме да си мислим, че ги познаваме. Причината е, че съществуват типове хора, а в лицето на своите фигури Поул представя типове, които всеки читател познава.

Чиста проба Уидмърпул

Увлечен в четене, човек лесно пренебрегва рафинираната композиция на отделните томове. Един от големите повествователно-технически проблеми е, че читателят мрази чужди имена - сетете се само за дебелите руски романи. Всяко чуждо име е предизвикателство, тъй като читателят трябва да го запомни; поне докато носителят на името започне да добива конкретни очертания. Как решава Поул този вечен проблем? Той разполага с широк набор от средства и техники. Във втория том разказвачът периодически споменава някой си Барнби, но без да ни го представя, така че на първо време ние не узнаваме абсолютно нищо за него. Само предполагаме, че той ще бъде от известно значение, и по този начин постепенно свикваме с него, докато най-сетне Барнби придобива плът и кръв.

Поул често поема риска да започне една нова книга с някоя фигура, която читателят още не познава. Изумително изобретателен е начинът, по който свързва непознатото с познатото. Вторият том започва със скок напред във времето: на един аукцион големите по размери, но без никаква художествена стойност платна на някакъв си художник по име Дийкън се разпродават много евтино. Почти незабележимо следва плавно завръщане назад към близкото минало, към времето, когато родителите на разказвача са дружели с Дийкън, и едва тогава, след един плавен отскок напред, се озоваваме във времето на втория роман, когато Дийкън се среща със зрелия вече разказвач.

Впрочем Поул демонстрира майсторството си още в първия том. Проблемът е следният. Николас е в университета и авторът трябва да ни представи състудентите му, които ще ни придружават до края. Обикновено това означава, че биваме бомбардирани с непознати имена и герои, докато ни се убие интересът и изгубим представа за ставащото, а уморената ни памет просто се предава. Поул решава проблема като организира пиене на чай при професор Силъри. Не съвсем безкористно, този Силъри кани веднъж седмично своите студенти на jour fixe. Поул ни разказва за всеки отделен студент и малката интрига, която Силъри плете с негова помощ. По този начин задължителната програма придобива цвят; читателят се запознава със съмнителните практики на професора и така, сякаш между другото, опознава и новите действащи лица.

Характерна особеност на цикъла е, че авторът просто нищо не забравя. Всяка подробност може петстотин страници по-нататък да се развие в сносен лайтмотив. Дори Томас Ман не е работил по-находчиво със своите мотиви. Отново ще си послужим с един произволно избран пример. След любовния акт с една жена на име Джипси, разказвачът си спомня как по време на вечерна разходка в парка със своя бивша приятелка тя погледнала ръката си и мъничко прекалено самовлюбено рекла: "Колко синя е ръката ми на лунната светлина". Нещо подобно промърморва стотици страници по-нататък голата Джипси - "колко черен е кракът ми...", - което оказва същото отрезвяващо въздействие върху него. Читателят сигурно напълно е забравил тези думи; не и авторът, който и след двайсет години не пропуска никакъв детайл и чрез изобилие от мини-репризи ни дарява с епифания след епифания.

Поул е забележителен във всички регистри. Още първата му любовна история е изключително нежна и красива. Николас седи на задната седалка на една кола до тайно обожаваната от него Джийн. Заедно с общи приятели те отиват за уикенда в тяхното извънградско имение. Колата минава през нощния Лондон под сипещия се гъст сняг; на една цветна светеща реклама е изобразена плувкиня, която никога няма да стигне до финала. Изведнъж чувствата им избиват и Джийн притиска ръката му под своята. И двамата знаят, че този уикенд ще трябва да прикриват страстта си пред своите домакини и ще трябва да крадат време за своята любов. По-късно Джийн ще посрещне разказвача гола в своя дом; ние не ставаме свидетели на разсъбличането, както обикновено правят конвенционалните писатели, а на обличането им. Докато това става, тя признава на Николас, че по-рано е имала връзка с един презиран от него мъж; типична ситуация ала Поул, в която еротичното, комичното и тъжното се съчетават неразчленимо.

При това към комичното често се прибавя един процент момчешка палавщина. Николас се намира в мазето на един замък и изведнъж чува някъде съвсем отблизо познат глас: Кенет Уидмърпул е пристигнал изненадващо, проврял е главата си между решетките на прозореца и иска да си побъбри с Николас; по-точно, да му признае, че е влюбен. Николас изказва предположение за кого може да става дума, ала предположението му е погрешно - Уидмърпул разтърсва енергично глава, тоест: той се опитва, но не може, тъй като главата му все още е притисната между решетките.

Всъщност той винаги е в някаква подобна ситуация, този Уидмърпул, който в хода на романа се развива не само в тайния главен герой, но и в една от големите фигури на световната литература. Когато за пръв път виждаме съученика на Николас, той тича, дебел и заинатен, под пръскащия дъждец, облечен с едно неподходящо палто, което е обект за присмеха на съучениците му. Всички му се подиграват; размазват един банан върху лицето му, а момичето, което боготвори, изсипва една захарница върху главата му. Ала благодарение на своята желязна амбиция и работоспособност, Уидмърпул, за всеобщо учудване, се издига все по-нагоре към все по-голяма власт. На върха на тази власт, той изпраща един свой стар, пропил се приятел на смърт, без да му мигне окото. Този мотив също има паралел в Recherche, където големите се обезличават, а дребосъците изненадващо израстват. Тъкмо мадам Вердюрен се сродява с Германт. Тъкмо посмешището Уидмърпул влиза в парламента и се оженва за Памела Флитън - впрочем за Памела след малко ще кажем още няколко думи.

Главната характеристика на Уидмърпул остава непокътната от възхода му. Той е неспособен да изслушва другите, когато не става дума за самия него. От друга страна, притежава почти телепатична способност да отгатва какво мисли събеседникът му за него. Всяко свое поражение или бламаж той преобръща не след дълго в успех. Дори когато след първата им съвместна нощ неговата годеница нимфоманка го зарязва, той обяснява след туй, че разстройването на този годеж било много разумно, че майка му била винаги против нея, че междувременно той бил научил някои неща за бившата си годеница...

В тип обаче Уидмърпул се превръща чрез нещо друго. Той спада към хората, които обичат да ти кажат нещо гадно в лицето и които усърдно разпространяват най-долни клюки. Със садистично задоволство той натрива носа на Николас като му казва, че след последната им вечеря една аристократична дама заявила, че този мистър Дженкинс не бил явно особено сериозен млад мъж. Типична постъпка на Уидмърпул - само заради този герой дори си струва прочитът на Поул. Неговият житейски образец впрочем е бил началникът на Поул, който го изхвърля от работа - и по този начин му спасява живота. По време на служебен полет малко след уволнението самолетът с шефа на Поул пада. По-късно оцелелият пренася покойния в литературната вечност.

Позвъняване в полунощ

Подобна услуга той прави на мнозина. Когато Поул оспорва автобиографичната окраска на своя роман, носът му трябва доста да се е удължил. Не само водещият повествованието от първо лице има реален първообраз, когото Поул всяка сутрин е виждал в огледалото. Всичките му фигури имат действителни образци от живота, сред които Джордж Оруел, адмирал граф Маунтбатън, Морис Мерло-Понти и едно трио от - междувременно - носители на онази награда, която Поул заслужаваше много повече: Джон Голсуърти, В. С. Найпол и Харолд Пинтър. Вдъхновител за образа на водача на сектата, доктор Трилони, едно от най-зловещите му създания, е Алистър Кроули, най-известният сатанист на двайсети век. В своите мемоари Поул описва как си уговаря среща с него в един лондонски хотел. По телефона Кроули не без чувство за хумор заявил, че Поул ще го познае по това, че не носел роза на ревера. Далеч от хумористично било личното впечатление от злокобния харизматик, който външно приличал на едно всяващо ужас бебе.

Външно далеч по-атрактивен беше прототипът на Памела Флитън, прословутата в лондонския литературен свят Барбара Скелтън. Тя беше жена на Сирил Конъли и лорд Уайдънфелд, метреса на крал Фарук и на безчетна тълпа от хора на изкуството. Мисис Скелтън се разпознава веднага в Dance и пише на Dear Tony, че, разбира се, ще го даде под съд, но дали междувременно не можел да й препоръча един добър издател?

Образец за една от неговите най-чудесни фигури, композитора Морланд, е най-добрият приятел на Поул, Констант Ламбърт. Писателят изживява много тежко смъртта му през 1951. От началото на петдесетте години Констант свиква да се обажда на Антъни три пъти седмично между единайсет и половина и полунощ, за да го информира за последните клюки от Лондон. Вечерта след неочакваната му смърт Поул и жена му имат гости у дома си. Към дванайсет без петнайсет телефонът иззвънява. "Това е Констант", казва жена му. Поул слиза долу и вдига слушалката. "Ало?" - продължителен момент на тишина, после едно изщракване, последвано от свободния сигнал".

Когато в едно интервю през 1983 го запитват дали вярва в живот след смъртта, писателят отговаря: по принцип не, но не било съвсем изключено, че е възможно да се случат разни странни неща - след това. В Dance to the Music of Time се случват не малко такива странни неща. Около масичката за спиритически сеанси се разменят неприлични послания, предсказания се сбъдват неусетно; една прелюбодейка напуска бегом ресторанта, защото се чувства телепатично привлечена от мъжа си, заедно с когото загиват под бомбите.

В края на мемоарите си Поул изпраща един последен поздрав за сбогом на своя обадил се от отвъдното приятел Констант. Този финал, последният анекдот от една препълнена с анекдоти книга, се числи към най-хубавото изобщо в творчеството на Антъни Поул. С тази история онзи, който иначе не знае нищо за него, се докосва до ядката на неговия дух. Поул разказва една дребна случка от прочутите Животописи на Вазари. Тя ни учи, пише той, че за всяка поръчка човек трябва да търси най-добрия, че и незначителните работи си струват потта на Великия и че просъществуването не е обезателно най-важното в изкуството. "Вазари разказва, че през един зимен ден във Флоренция, когато снегът покривал високо земята, един от Медичите изпратил да извикат Микеланджело, за да направи снежен човек в двора на техния палат. Дори ако човек, подобно на Констант Ламбърт, не цени Високия Ренесанс, едва ли можем да се съмняваме, че тогава е бил създаден най-съвършеният снежен човек в историята".

Бесове и ЦРУ

Освен Вазари и Пруст има още един автор, когото Поул не спира да превъзнася. Не, не Набоков, когото той изобщо не харесва, а напротив - Достоевски. Неговото творчество, според Поул, се отличава с това, че е едновременно гротескно и класическо, комично и изпълнено с дълбок ужас. Този ужас не липсва и в творчеството на самия Поул, и то не само защото обхваща ада на войната. Писателят обрисува и картината на един семеен ад. На някои места психологическата дързост на Поул надминава дори онази на боготворения от него руснак. След безвременната кончина на скитника-аристократ Еридж, той слага в устата на брат му думите, че в смъртта имало все пак нещо утешително. Той нямал предвид Ери; естествено, че на всички им било мъчно за стария приятел. Ала трябвало да се признае, че почти винаги човек изпитва странно задоволство, когато научи за нечия смърт, "дори когато всъщност е харесвал покойния". Това е още по-радикално отколкото при автора на Бесове, според когото всеки се радвал скришом, когато беда сполети съседа му.

В последните три тома, чието действие се развива в следвоенните години, Поул задълбава все по-надълбоко. Не случайно той отвежда разказвача във Венеция, където все още се долавя ехото от ероса и смъртта. Николас участва в една писателска конференция, и както обикновено към него се присламчва Уидмърпул; това никак не се харесва на жена му Памела, която отдавна вече се оглежда за нови любовници. Същата тази Памела е най-силната женска фигура на Поул: една красива, студена femme fatale, която постоянно сюрпризира обществото със своите екстравагантности. На излизане от едно парти тя повръща елегантно в една висока китайска ваза, или пък, подобно на икономката от детството на Николас, се появява изведнъж необлечена в гостната. Памела е класическа богиня на смъртта, която завърта главите на десетки мъже и накрая ги погубва. Но и тя самата става жертва на слабостите си. Първият мъж, който устоява на чара й, е един американски литературовед с некрофилско минало. Той именно става причина за края на Памела. Дали тя умира от любов по него, или я очиства ЦРУ?

Поул оставя открит този въпрос - Николас Дженкинс също не е съвсем наясно. В последния, дванайсети том, където действието се разиграва десет години по-късно, Дженкинс, подобно на създателя си, се е оттеглил в своето извънградско имение. Там семето на доктор Трилони е дало вече плодове. В следващото поколение е израсъл негов продължител, под чието влияние се оказва не друг, а винаги клонящият към известен мазохизъм Уидмърпул. В последната глава на тази последна книга всичко се закръгля обратно към началото. Зад нас е един богат, изпълнен с перипетии живот - в Dance миметически е представена изненадващата, изумителна, но и удивително логична същност на живота. Както в най-първата глава отново вали сняг, и както там пак виждаме тичащия Уидмърпул - гол, тичащ за последен път в живота си. Най-късно сега е време за едно последно предупреждение: който затвори този последен том, е задълго изгубен за друга литература.

БЕЛЕЖКИ

1. Powell. [обратно]

2. "Не се страхувай повече от горещината на слънцето". Стих от пиесата на Шекспир Цимбелин. [обратно]

3. Прът, мачта (англ.). [обратно]

4. Танц под музиката на времето. [обратно]

5. Роман-поток (фр.); многотомен роман, хроника на едно семейство или социален кръг. [обратно]

6. Без умора. [обратно]

7. Доброжелателните. [обратно]

8. Въпрос на възпитание. [обратно]

9. Суета (лат.); художествен жанр, илюстриращ тленността на човека и неговите амбиции и дела. [обратно]

10. По следите на изгубеното време. [обратно]

© Михаел Маар
© Стоян Гяуров, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2013, № 1 (170)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 39, 2013.

Преводът е по: Michael Maar. Leoparden im Tempel. Berlin, 2010.