ПРЕДГОВОР
към книгата "Безпокойствата около родовия пол"

Джудит Бътлър

web

Преди десет години завърших ръкописа на Безпокойствата около родовия пол и го изпратих на издателство "Рутледж" за публикуване. Не знаех, че книгата ще има такава широка публика, каквато получи, нито че ще се превърне в провокативна "интервенция" във феминистката теория, или че ще бъде цитирана като един от основополагащите текстове на обратната теория (queer theory). Животът на текста надвиши очакванията ми, а това донякъде със сигурност е резултат от променливия контекст на неговата рецепция. Докато пишех текста, аз разбрах, че съм се озовала в едно борбено и опозиционно отношение спрямо определени форми на феминизма, макар да смятах, че текстът е част от самия феминизъм. Пишех в традицията на иманентната критика, която се стреми да провокира критическо изследване на основния речник на мисловното движение, към която той принадлежи. Тогава имаше - и продължава да има - основание за такъв тип критика, и за разграничаване между самокритика, която позволява един по-демократичен и отворен живот на движението, и критика, която се стреми да го разклати из основи. Разбира се, винаги съществува възможността първата да се обърка с втората, но се надявам в случая с Безпокойствата около родовия пол това да не става.

През 1989 г. това, от което се интересувах в най-голяма степен, беше да подложа на критика едно ширещо се хетеросексуално допускане във феминистката литературна теория. Имах за цел да се противопоставя на онези възгледи, които определят границите и присъщия характер на родовия пол и ограничават смисъла му до възприетите представи за мъжественост и женственост. Беше и си остава мой възглед, че всяка феминистка теория, която ограничава смисъла на родовия пол до предпоставките на собствената си практика, издига изключващи родово-полови норми във феминизма, често с хомофобски последствия. Струваше ми се, и продължава да е така, че феминизмът трябва да внимава да не идеализира определени изрази на родовия пол, които - като следствие - произвеждат нови форми на йерархия и изключване. По-специално, аз се противопоставих на онези режими на истината, според които определени видове родово-полови изрази са се оказали фалшиви или производни, а други - истинни и първични. Не ставаше дума за това, да се предначертава нов родово-полов начин на живеене, който да може да служи като модел за читателите на книгата. По-скоро целта на книгата беше да разгърне възможно поле за родовия пол, без да се налага какви типове възможности трябва да се осъществяват. В крайна сметка може би е чудно каква ли е ползата от "разгръщането на възможности", но и от никой, който е разбрал какво означава да живееш в социалния свят като "невъзможното", непонятното, неосъществимото, нереалното и нелегитимното, не се очаква да постави този въпрос.

Безпокойствата около родовия пол целеше да открие пътищата, по които самото мислене за възможното в родово-половия живот става невъзможно поради някои обичайни и принудителни предпоставки. Текстът също целеше и да обезсили всяко усилие да се конструира такъв дискурс на истината, с който да се делегитимират родово-половите и сексуалните практики на малцинствата. Това не означава, че на всички малцинствени практики трябва да се гледа на сериозно и те да се възхваляват, а че трябва да сме способни да ги обмислим, преди да достигнем до каквито и да било заключения за тях. Онова, което най-много ме притесняваше, бяха начините, по които паниката, която предизвикват такива практики, ги прави немислими. Дали например разчупването на границите на родовия пол, така чудовищни и плашещи, трябва да се смята за невъзможно по принцип и за всячески изключвано от всеки опит да се мисли родовият пол?

По това време някои подобни предположения се откриваха в така наречения "френски феминизъм", а те пък се радваха на голяма популярност сред литературоведите и някои социални учени. Дори тогава, когато се противопоставих на онова, което смятах за хетеросексизъм, намиращ се в сърцевината на фундаментализма на половото различие, аз също изходих от френския постструктурализъм, за да осъществя разработките си. Работата ми върху Безпокойствата около родовия пол се оказа по-скоро културен превод. Постструктуралистката теория беше внесена, за да подпомогне щатските теории на родовия пол и политическите затруднения на феминизма. В някои от формите си постструктурализмът изглежда като формализъм, далеч от проблемите на социалния контекст и политическата цел, но не така стоят нещата с по-скорошните му американски усвоявания. В действителност идеята ми не беше да "прилагам" постструктурализма върху феминизма, а да подложа тези теории на едно специфично феминистко преформулиране. Докато някои защитници на постструктуралисткия формализъм изпитват ужас от заявената "тематична" ориентация, която той приема в творби като Безпокойствата около родовия пол, критиките към постструктурализма сред културната левица проявяват силен скептицизъм спрямо твърдението, че от предпоставките му може да произлезе нещо политически прогресивно. Само че и в двата случая постструктурализмът се смята за нещо единно, чисто и монолитно. Ала през последните години тази теория, или набор от теории, се придвижиха към изследванията на родовия пол и сексуалността, към постколониалните изследвания и тези на расата. Той изгуби формализма от ранния си етап и се сдоби с нов, трансплантиран живот на територията на културната теория. Продължават дебатите около това дали моят труд или трудовете на Хоми Баба, Гаятри Чакраворти Спивак или Славой Жижек спадат към културологията или критическата теория, но може би такива въпроси показват само, че строгото разграничение между тези два вида занимания е отпаднало. Ще има теоретици, които да твърдят, че по-горе споменатите спадат към културологията, но ще има и практици от културните изследвания, които се обявяват срещу всякакъв вид правене на теория (но не и Стюърт Хол, един от основателите на културологията във Великобритания). Само че и двете страни на дебата понякога пропускат момента, че лицето на теорията се е променило именно посредством нейните културни усвоявания. За теорията съществува новo пространство, което e неизбежно нечисто, където тя се появява като самото събитие на културния превод. Това не е изместване на теорията от историцизма, нито е проста историзация на теорията, която да разкрива случайните граници на нейните по-обобщаеми претенции. Това по-скоро е поява на теория в място, където се срещат културните хоризонти и където стремежът към превод е силен, а изгледът му за успех - несигурен.

Безпокойствата около родовия пол има своите корени във "френската теория", като самата тя е любопитна американска конструкция. Само в Съединените щати има толкова много коренно различни теории, обединени ведно така, сякаш образуват някакво единство. Въпреки че книгата беше преведена на няколко езика и имаше особено силно влияние върху обсъжданията на родовия пол в Германия, сега тя ще излезе във Франция, ако това най-накрая стане, много по-късно, отколкото в други страни. Споменавам това, за да подчертая, че привидния франко-центризъм на книгата се намира на значително разстояние от Франция и от живота на теорията там. В Безпокойствата около родовия пол има общ прочит, по един синкретичен начин, на различни френски интелектуалци (Леви-Строс, Фуко, Лакан, Кръстева, Витиг), които не са били много близки един с друг и чиито читатели във Франция рядко (ако въобще го правят) четат всички тях. На практика интелектуалният промискуитет на текста го белязва именно като американски, а го прави чужд във френски контекст. Същото важи и за акцента му върху англо-американската социологическа и антропологическа традиция на изследванията на "родовия пол", която се различава от дискурса за "половото различие", произлизащ от структуралисткото изследване. Ако текстът поема риска да бъде евроцентризъм в Щатите, то той плаши с "американизация" на теорията малцината френски издатели, които са му обърнали внимание¹.

Разбира се, езикът на този текст не е само "френската теория". Той произлиза от дълго занимание с феминистка теория, с дебатите около социално конструирания характер на родовия пол, с психоанализа и феминизъм, с изключителното творчество на Гейл Ръбин върху родовия пол, сексуалността и родството, с разкриващата нови територии работа на Естер Нютън върху преобличането с дрехите на другия пол, с брилянтните теоретични и литературни текстове на Моник Витиг и с гей и лесбийските перспективи в хуманитаристиката. Докато множество феминистки през 80-те години приемаха, че лесбийството и феминизма се срещат в лесбийски феминизъм, в Безпокойствата около родовия пол аз се опитах да отхвърля възгледа, че лесбийската практика прави възможна феминистката теория и да установя една по-проблематична връзка между двата термина. Лесбийството в този текст не се смята за завръщане към най-важното в това, да бъдеш жена; то не служи за утвърждаване на женствеността или за посочване на гиноцентричен свят. Лесбийството не е еротично окончание на някаква система от политически убеждения (сексуалността и убеждението са обвързани по много по-сложен начин, като често не се съгласуват едно с друго). Текстът по-скоро пита: как не-нормативните сексуални практики поставят под въпрос устойчивостта на родовия пол като аналитична категория? Как определени сексуални практики ни поставят пред въпроса: какво е жена, какво е мъж? Ако родовият пол вече не може да се разбира като нещо, обединено посредством нормативната сексуалност, то в такъв случай съществува ли криза на родовия пол, която е специфична за обратните (queer) контексти?

Идеята, че сексуалните практики имат властта да дестабилизират родовия пол, се породи, докато четох "Трафикът на жени" на Гейл Ръбин и имаше целта да установи, че нормативната хетеросексуалност затвърждава нормативния родов пол. Накратко, съгласно тази рамка някой е жена в степента, до която функционира като субект в господстващата хетеросексуална рамка, а да се постави под въпрос рамката вероятно означава да се изгуби усещането за място в родовия пол на този субект. Смятам, че това е първата формулировка на "безпокойство около родовия пол" в тази книга. Стремях се да се докосна до част от терора и тревогата, на които са подложени някои хора, докато "стават гей", да се страхуваш от загубата на мястото в родовия пол, или да не знаеш какъв ще бъдеш, щом си легнеш с някого от уж "същия" пол. Това води до известна криза в онтологията, преживявана на нивото и на сексуалността, и на езика. Проблемът става дори по-ясен, когато разглеждаме множеството нови форми на разпръсване на родовия пол, появили се в светлината на транс-родово-половостта и транс-сексуалността, родителството на гейовете и лесбийските, новите идентичности на мъжкараните и фемките (butch-fem). Например кога и защо някои лесбийки-мъжкарани, които стават родители, стават "татенца", а някои - "маменца"?

Какво можем да кажем за възгледа, предложен от Кейт Бърнстийн, че един транссексуален индивид не може да се описва чрез съществителните "жена" и "мъж", а че към такъв трябва да се подхожда чрез деятелни глаголи, които свидетелстват за постоянната трансформация, която "е" новата идентичност или всъщност "междинността", която поставя под въпрос битието на родово-половата идентичност? Въпреки че някои лесбийки твърдят, че мъжкараните нямат нищо общо с това "да бъдеш мъж", други пък настояват, че тяхната мъжкаранскост е, или е била, единствено път към желания статус на мъж. Тези парадокси определено се ширеха през последните години, по този начин давайки доказателство за типа на родово-полово безпокойство, което самият текст не предугажда².

Но каква е връзката между родовия пол и сексуалността, която целях да подчертая? Разбира се, аз не възнамерявам да твърдя, че формите на сексуална практика произвеждат някакви родови полове, а само, че при условията на нормативната хетеросексуалност политизирането на родовия пол понякога се използва като начин за гарантиране на хетеросексуалността. Катрин Маккинън предлага формулировка на този проблем, която е сходна на моята, но в същото време смятам, че между нас има съществени и важни разлики. Тя пише:

"Ограничено до атрибут на личността, половото неравенство приема формата на родов пол; движейки се като отношение между хората, то приема формата на сексуалност. Родовият пол изглежда като втвърдена форма на сексуализация на неравенството между мъже и жени." (Mackinnon 1987: 6-7).

От тази гледна точка сексуалната йерархия произвежда и обединява родовия пол. Не хетеросексуалната нормативност произвежда и обединява родовия пол, а родово-половата йерархия, смятана за нещо, което отговаря за хетеросексуалните отношения. Ако родово-половата йерархия произвежда и обединява родовия пол, и ако тя приема една оперативна представа за родовия пол, то в такъв случай родовият пол е онова, което причинява родовият пол, а така формулировката кулминира в тавталогия. Може би Маккинън иска само да нахвърли самопроизвеждащите се механизми на родово-половата йерархия, но не това е, което тя е казала.

Дали "родово-половата йерархия" е достатъчна, за да обясни условията на производство на родовия пол? До каква степен родово-половата йерархия служи повече или по-малко на принудителната хетеросексуалност и колко често родово-половите норми се политизират именно с целта да подкрепят хетеросексуалната хегемония?

Катрин Франки, съвременна теоретичка на правото, която използва иновативно и феминистките, и обратните перспективи, отбелязва, че като допуска първичността на родово-половата йерархия пред производството на родовия пол, Маккинън също приема един предполагаемо хетеросексуален модел на мислене на сексуалността. Франки предлага един алтернативен модел на основана на родовия пол дискриминация спрямо този на МакКинън, като убедително твърди, че сексуалният тормоз е парадигмалната алегория на производството на родовия пол. Не всяка дискриминация може да се разглежда като тормоз. Актът на тормоз би могъл да бъде акт, при който личността е "направена" в определен родов пол. Но също така има и други начини, по които родовия пол може да се използва. Така че за Франки е важно да се направи допълнителното разграничение между родово-полова и сексуална дискриминация. Гей хората например могат да бъдат дискриминирани на работните си места, защото не могат да "изглеждат" в съгласие с приетите родово-полови норми. А сексуалният тормоз на гей хората по същия начин може да се случва в служба на подкрепянето на родово-половата йерархия, само че при въвеждането на родово-половата нормативност.

Когато Маккинън въвежда една по-силна критика на сексуалния тормоз, тя въвежда и друг тип регулация: да притежаваш родов пол, означава вече да си навлязъл в хетеросексуално отношение на подчинение. На аналитично ниво тя прави едно изравняване, съответстващо на някои от господстващите форми на хомофобско обосноваване. Един такъв възглед предписва и извинява сексуалното разпореждане на родовия пол, поддържайки, че мъжете, които са си мъже, и жените, които са си жени, ще останат нормални. Съществува и друга мрежа от възгледи, вземайки предвид Франки, която предлага критика именно на тази форма на родово-полово правило. Така че има разлика между сексистките и феминистките гледни точки върху връзката между родов пол и сексуалност: сексистката отстоява, че една жена показва своята женскост само в акта на хетеросексуален коитус, при който подчинението й се превръща в нейно удоволствие (същността произлиза и се потвърждава в сексуализираното подчинение на жената); феминистката гледна точка твърди, че родовият пол трябва да се преобърне, елиминира или да се смята за фатално неопределен именно защото той винаги е знак за подчинението на жените. Последната гледна точка възприема силата на ортодоксалното описание на първата, тя приема, че описанието на първата винаги оперира като могъща идеология, но се стреми да й се опълчва.

Доразвивам този момент, тъй като някои от обратните теоретици направиха аналитичното разграничение между родов пол и сексуалност, като отхвърлиха причинна или структурна връзка между тях. В това има логика при едно положение: ако онова, което се има предвид чрез това разграничение, е, че хетеросексуалната нормативност следва не да подчинява родовия пол, а че трябва да се противопоставяме на такова подчиняване, то аз напълно подкрепям този възглед³. Ако обаче това, което се има предвид, е, че (описателно говорейки) няма сексуално регулиране на родовия пол, то в такъв случай смятам, че едно важно, но не и изключващо, измерение на начина, по който хомофобията работи, остава незабелязано от онези, които очевидно най-много искат да я преборят. При все това за мен е важно да призная, че изпълнението на подриването на родовия пол не може да укаже нищо за сексуалността или сексуалната практика. Родовият пол може да се окаже неопределен, без въобще да притеснява или преориентира сексуалността. Понякога неопределеността на родовия пол може да действа именно така, че да удържа или отклонява не-нормативните сексуални практики и оттук да служи така, че да запази непокътната нормативната сексуалност⁴. И така не може да се направи никакво разграничение между например практика на преобличане в дрехите на другия пол, транс-родово-полова или сексуална практика, а разпространението на хетеро-, би- и хомо-влечения не може да се очертава с предсказания при криволиченията по завоите или промяната на родовия пол.

В последните години голяма част от трудовете ми бяха отдадени на изясняване и ревизиране на теорията на перформативността, очертана в Безпокойствата около родовия пол⁵. Трудно е да се каже какво точно е перформативността, не само защото собствените ми виждания за значението на "перформативността" се промениха с годините, най-често в отговор на отлични критики⁶, но и защото толкова много други теоретици започнаха да работят с нея и й посветиха собствени формулировки. Първоначално за мен разковничето беше в това, как да тълкувам перформативността на родовия пол, и то дойде от прочита на Жак Дерида на разказа "Преди закона" на Кафка. В него този, който очаква закона, стои пред вратите на закона, прибавя определена сила към закона, който се очаква. Предчувстването на авторитетен дискурс на значението е средството, чрез което авторитетът се прибавя и се разгръща: предчувствието апелира към своя обект. Чудех се дали не работим с подобно очакване за родовия пол, което той задейства като вътрешна същност, която би трябвало да се разкрие, очакване, което приключва с производството на самия феномен, който се предчувства. В такъв случай на първо място перформативността на родовия пол постоянно се връща към металепсиса, начина, по който предвкусването на родово-половата същност произвежда това, което той самият постулира като външно. На второ място, перформативността не е сингуларен акт, а повторение и ритуал, който постига ефектите си чрез своята натурализация в тялото, разбрано отчасти като културно-непрекъснато времево траене⁷.

Към тази доктрина бяха поставени няколко важни въпроса и е особено важно да се спомене един от тях. Възгледът, че родовият пол е изпълнение, целеше да покаже, че това, което приемаме за вътрешна същност на родовия пол, е фабрикувано чрез една постоянна мрежа от актове, наложена чрез родово-половата стилизация на тялото. Така възгледът показа, че това, което смятаме за наша "вътрешна" характеристика, е нещо, което ние предчувстваме и произвеждаме чрез определени телесни актове в едно крайно, халюцинаторно следствие на натурализираните жестове. Означава ли това, че всичко, което се разбира като "вътрешно" за психиката, е следователно изпразнено, и че вътрешностността е фалшива метафора? Въпреки че очевидно в Безпокойствата около родовия пол се изходи от метафората за вътрешната психика в първото обсъждане на меланхолията на родовия пол, това акцентиране не беше използвано по-нататък при мисленето за самата перформативност⁸. В книгата ми Психичният живот на властта и в няколко от наскорошните ми статии по психоаналитични теми, аз се опитах да се справя с този проблем - проблемът, който мнозина смятаха за проблематичен зев между първите и последните глави на тази книга. Въпреки че бих се отказала от твърдението, че целият вътрешен свят на психиката е не друго, а следствие на стилизирана мрежа от актове, аз продължавам да мисля, че значима теоретична грешка е "вътрешностността" на психиката да се приема безусловно. Определени свойства на света, в това число и хора, които познаваме и губим, се превръщат във "вътрешни" свойства на аз-а, ала те се трансформират чрез интериоризация, а този вътрешен свят, както го наричат клайнианците, е конституиран именно като следствие на интериоризациите, които психиката изпълнява. Това подсказва, че може също така да има и една действаща психическа теория на перформативността, която очаква своята по-широка употреба.

Въпреки че текстът не отговаря на въпроса дали материалността на тялото е напълно конструирана, това беше предметът на последвалите ми работи, които, надявам се, ще улеснят читателя (Bodies 1993)⁹. Въпросът дали теорията на перформативността може или не може да бъде пренесена върху проблемите на расата беше изследван от няколко учени¹⁰. Тук бих отбелязала не само, че расовите предпоставки неизбежно гарантират дискурса на родовия пол по начини, които няма нужда да се изясняват, но и че расата и родовият пол не би следвало да бъдат прости аналогии едно за друго. Следователно бих казала, че въпросът, който трябва да се зададе, не е дали теорията на перформативността е преносима върху расата, а какво се случва с теорията, когато трябва да се занимава с расата. Много от тези дебати се центрираха около статуса на "конструирането", дали расата се конструира по същия начин, както родовият пол. Моята гледна точка е, че нито един подход към конструирането няма да проработи, че тези категории винаги служат като опит една за друга, и че често едната, благодарение на другата, открива най-силните си артикулации. Така сексуализацията на радикалните родово-полови норми изисква да се чете ведно чрез многобройни обективи, а анализът със сигурност хвърля светлина върху границите на родовия пол като изключваща аналитична категория¹¹.

Въпреки че изброих някои от академичните традиции, които вдъхновиха тази книга, нямам за цел на тези страници да й правя изчерпателна апология. Има един аспект от условията на нейното написване, който не винаги се разбира: тя не просто е произлязла от академичната среда, а от общителни социални движения, част от които съм била, и от контекста на гей и лесбийската общност от Източния бряг на Съединените щати, в които съм живяла 14 години преди написването на тази книга. Въпреки разместването на субекта, който текстът изпълнява, тук личността присъства: посетих множество събирания, барове, демонстрации и видях множество родови полове, озовах се на кръстопътищата на някои от тях и се сблъсках със сексуалността в няколко от културните й средища. Познавах мнозина хора, опитващи се да открият мястото си сред едно значимо движение за сексуално признание и свобода и усетих въодушевлението и безизходицата, които съпътстват участието в това движение - както в надеждността му, така и във вътрешните му разногласия. По същото време, по което се бях отдала на академията, извън стените й аз живеех и друг живот, и въпреки че Безпокойствата около родовия пол е академична книга, за мен тя започна при една моя дилема, докато си седях на плажа Рихобот и умувах дали бих могла да свържа различните страни на живота си. Това, че мога да пиша в автобиографичен стил, смятам, че не измества субекта, който аз съм, а вероятно дава на читателя утехата, че тук има някой (за момента ще забравя проблема, че този някой е даден в езика).

За мен едно от най-удовлетворителните ми преживявания беше в това, че до ден-днешен текстът продължава да се движи извън академичната среда. По същото това време, по което книгата беше усвоена от Queer Nation, а някои от рефлексиите в нея върху театралността на обратната авто-репрезентация оказаха влияние върху тактиките на Act Up, тя беше сред материалите, които също така допринесоха членовете на Американската психоаналитична асоциация и Американската психиатрична асоциация да бъдат подтикнати да преразгледат някои от настоящите си догми върху хомосексуалността. Проблемите на перформативния родов пол по различни начини бяха усвоени във визуалните изкуства, в изложби на музея "Уитни" и в Школата по изкуства "Отис" в Лос Анжелис, както и в други. Някои формулировки от книгата за субекта на "жените" и връзката между сексуалността и родовия пол също си проправиха път във феминистката юриспруденция и правните изследвания на анти-дискриминацията в работите на Вики Шулц, Катрин Франки и Мери Джо Фръг.

От друга страна, аз държах да ревизирам някои от позициите си в Безпокойствата около родовия пол по силата на моите собствени политически виждания. В книгата бях склонна да си представям изискването за "универсалност" в изключително негативни и изключващи термини. Въпреки това осъзнах, че в термина има важна стратегическа полза именно като несубстанциална категория, с отворен край, докато работех с една изключителна група активисти първо като член на управителния съвет на Международната комисия по гей и лесбийски човешки права (IGLHRC) (1994-1997), а после като нейна председателка - организация, която представлява сексуалните малцинства в голям кръг от проблеми по човешки права. Там аз осъзнах как поддържането на универсалността може да бъде пролептично и перформативно, като призовава към реалност, която все още не съществува, и като удържа възможността за сближаване на културни хоризонти, които още не са се пресекли. Така аз достигнах до едно второ виждане за универсалността, в което тя се определя като работа по културен превод с поглед към бъдещето¹². Съвсем скоро ми се наложи да свържа моята работа с политическата теория и, отново, с понятието за универсалност в една съавторска книга, която пиша с Ернесто Лакло и Славой Жижек върху теорията на хегемонията и нейните импликации за една теоретично активистка Левица (книгата ще излезе през 2000 г. в издателство Verso [вж. Butler, Laclau, Žižek 2000 - бел.прев.]).

Едно друго практическо измерение на моята мисъл се появи по отношение на психоанализата и като научно, и като клинично занимание. В момента работя с една група прогресивни психоаналитици-терапевти върху ново списание - Studies in Gender and Sexuality, чиято цел е да въвлече клиничните и научните занимания в продуктивен диалог по въпросите на сексуалността, родовия пол и културата.

И критиците, и симпатизантите на Безпокойствата около родовия пол насочиха вниманието към трудността на стила й. Несъмнено е странно, а за някои влудяващо, да откриеш книга, която не се поддава лесно на "популярното" съгласно академичните стандарти. Изненадата около това би могла да се припише на начина, по който подценяваме четящата публика, нейния капацитет и желание да чете сложни и предизвикателни текстове тогава, когато затруднението не е безвъзмездно, когато предизвикателството служи да се поставят под въпрос дадеността на истините, и когато дадеността на тези истини е, на практика, потисническа.

Мисля, че стилът е сложен терен, а не нещо, което единогласно избираме или контролираме с целите, които съзнателно определяме. Фредрик Джеймисън изясни това в ранната си книга върху Сартр. Разбира се, стилове могат да се практикуват, но стиловете, които стават налични за теб, не са изцяло въпрос на избор. Нещо повече, нито граматиката, нито стилът са политически неутрални. Научаването на правилата, които ръководят понятната реч, е необхватно в нормализирания език, в който цената на несъвместимостта е загубата на самата понятност. Както ми припомня Друсила Корнел в традицията на Адорно: в здравия разум няма нищо радикално. Би било грешка да се смята, че приеманата граматика е най доброто средство за изразяване на радикални виждания, имайки предвид ограниченията, които граматиката налага на мисълта, всъщност - на самото мислимо. Но формулировките, които се заиграват с граматиката или които изрично поставят под въпрос изискванията на подлог-глагол за смисъл на изречението, явно дразнят някои. Те дават повече храна за размисъл на читателите си, а понякога читателите им се обиждат от такива търсения. Дали тези, които се чувстват обидени, основателно призовават към "ясно изразяване", дали техните оплаквания не идват от консуматорското очакване за интелектуален живот? И дали съществува ценност, която да може да се изведе от тези опити на езиково затруднение? Ако самият родов пол се натурализира чрез граматическите норми, както твърдеше Моник Витиг, тогава ще се осъществи преправянето на родовия пол на най-фундаменталното епистемично ниво, отчасти посредством оспорване на граматиката, в която родовият пол се дава.

Стремежът към разбираемост забравя за хитростите, които задвижват уж "ясната" визия. Авитал Ронел припомня момента, в който Никсън погледна нацията в очите и й каза: "позволете ми да да изясня напълно едно нещо", и след това продължи да лъже. Какво е това, което минава под знака на "яснотата" и каква би била цената на неуспеха да се разгърне определено критическо подозрение, когато се обявява постигането на разбираемост? Кой измисля стандартите на яснотата и на чий интерес служат те? Какво се изключва с настояването за повсеместни стандарти на прозрачност като изискване за всякаква комуникация? Какво пази скрито "прозрачността"?

Израснах, срещайки немалко от насилието на родовия пол: един чичо, затворен поради анатомически анормалното си тяло, лишен от семейство и приятели, доизживяващ дните си в един "институт" в прериите на Канзас; гей братовчеди, принудени да напуснат домовете си поради сексуалността им, била тя реална или въображаема; бурното ми разкриване на 16-годишна възраст; и последващия пейзаж на зрялата ми възраст, съвкупност от загубени местоработи, любовници и домове. Всичко това ме докара до сурово и плашещо осъждане, ала, за щастие, не ме предпази от преследването на удоволствието и отстояването на легитимиращо признание за сексуалния ми живот. Беше трудно това насилие да бъде изложено на показ именно защото родовият пол бе взиман за даденост в същия момент, в който бе и насилствено контролиран. Допускаше се, че той е или естествена проява на пола, или културна константа, която ничия човешка намеса не може и да се надява да преразгледа. Освен това успях да науча немалко за насилието в отхвърления начин на живот, животът, който не може да се назове "живеене", животът, чието затваряне води до прекъсване на живота или до постоянни заплахи със смърт. Смятам, че твърдоглавото усилие да се "денатуралзира" родовия пол в този текст идва от силното желание и да се противопоставя на нормативното насилие, предпоставяно от морфологиите на пола, и да изтръгне всепроникващите допускания относно естествената или предполагаема хетеросексуалност, пропити от обичайните и академични дискурси за сексуалността. Написването на тази денатурализация не бе сторено единствено с желанието да се играе с езика или пък да се установяват театрални гротески на мястото на "реалната" политика, както някои критици предположиха (сякаш театърът и политиката са винаги разделени). Тя беше написана от желание за живот, за да може животът да е възможен, и за да се осмисли възможното като такова. Какъв ли щеше да бъде светът за моя чичо, ако живееше в компанията на семейство, приятели или голям род от някакъв друг вид? Как трябва да преосмислим идеалните морфологични принуди върху човешкото така, че онези, които не успяват да се доближат до нормата, да не са изложени на смърт в живота¹³?

Някои читатели попитаха дали поради някаква причина Безпокойствата около родовия пол не цели да разшири царството на възможностите пред родовия пол. Те питат: каква е целта на измислянето на такива нови конфигурации, как да се ориентираме сред тях? Въпросът често води със себе си една предшестваща го предпоставка, а именно, че текстът не се обръща към нормативните или установени измерения на феминистката мисъл. Разбира се, в това важно начинание "нормативно" притежава поне две значения, понеже думата, която често използвам, е една, главно за да опиша обичайното насилие, което се изпълнява от някои разновидности на родово-полови идеали. "Нормативно" обикновено използвам по синонимия с "нещо, принадлежащо на нормите, които управляват родовия пол". Ала терминът "нормативно" също така спада към етическа аргументация, как то е установено, и какви конкретни последици идват от това. Един от критическите въпроси, поставени в Безпокойствата около родовия пол, беше: как да процедираме, за да отсъдим как родовия пол трябва да се приложи на практика на базата на теоретичните описания, предлагани тук? Невъзможно е да се противопоставяме на "нормативните" форми на родовия пол, без в същия момент да не подкрепяме определено нормативно гледище за това какъв трябва да е родово-половият свят. Все пак искам да кажа, че позитивната нормативна визия на този текст - такъв, какъвто е - не приема и не може да приема формата на предписанието: "Подрийте родовия пол както аз ви казвам, и животът ви ще бъде хубав".

Онези, които дават такива предписания, или хората, които са склонни да избират между подривни и неподривни изрази на родовия пол, базират съжденията си на описание. Родовият пол се появява под една или друга форма и тогава се прави нормативно отсъждане на тези [видове] външен вид (appearances) и на основата на онова, което изглежда. Но какво обуславя полето на външния вид за самия родов пол? Изкушаваме се да направим следното разграничение: дескриптивният подход към родовия пол води към размисли за това, кое прави понятен родовия пол като изследване на условията му за възможност, докато нормативният подход има за цел да отговори на въпроса: кои са приемливите изрази за родовия пол, кои не са, като така да даде убедителни причини за различаването на такива изрази. Въпреки това самият въпрос какво минава за родов пол вече е въпрос, който свидетелства за всепроникващото нормативно действие на властта, мимолетното действие на "как биха стояли нещата", попадащо под рубриката "как стоят нещата". Така че самото описание на полето на родовия пол в никакъв случай не предхожда или не може да се отдели от въпроса за неговото нормативно действие.

Не ме интересува да се произнасям за това, какво различава подривната от неподривната форма. Не става дума само за това, че смятам, че такива съждения не могат да се правят извънконтекстуално, а че те не могат да се правят така, че да траят във времето (самите "контексти" са установени единици, които разстройват промяната във времето и изявяват същностната им разединеност). Така, както метафорите загубват метафоричността си, докато с времето се втвърдяват в понятия, така и подривните изпълнения винаги са изложени на риска да се превърнат в безжизнени клишета в повтарянето им и - което е по-важното - чрез повтарянето им в културата на стоковите блага, където "подриване" носи пазарна стойност. Усилието да се назове критерият за подривност винаги ще се проваля, и така и трябва да бъде. И така, какво всъщност е спорното, когато се употребява този термин?

Това, които продължава най-вече да ме тревожи, са следните въпроси: какво ще - и какво не ще - конституира един понятен живот; по какъв начин допусканията за нормативен родов пол и сексуалност предварително предопределят това, което ще минава за "човешко" и "приемливо"? С други думи, как така действат нормативните допускания на родовия пол, че да ограничават границите на самото онова поле на описание, с които разполагаме за "човешкото"? Чрез какви средства успяваме да видим тази ограничаваща власт, и какви са средствата, чрез които да я трансформираме?

Обсъждането на преобличането, в което Безпокойствата около родовия пол се опитва да обясни конструирането и перформативното изпълнение на родовия пол, не е пример за подриване в точния смисъл на думата. Грешка би било тя да се чете като парадигма за подривното действие или всъщност като модел за политическа действеност. За друго става въпрос. Ако някой си мисли, че вижда мъж, облечен като жена, или жена, облечена като мъж, то тогава този някой взема първия термин при всяко от тези възприятия като "реалността" на родовия пол: на родовия пол, въведен чрез сравнение, му липсва "реалност" и се счита, че конституира илюзорен външен вид. При подобни възприемания, при които мнимата реалност се съчетава с нереалност, ние си мислим, че знаем какво е реалност и считаме вторичните прояви на родовия пол за измама, игра, фалшификация или илюзия. Но каква е логиката на "реалността на родовия пол", която по този начин полага това възприемане? Вероятно си мислим, че знаем що е то човешка анатомия (а понякога не знаем, и разбира се, не сме и оценявали изменението, съществуващо на равнището на анатомичното описание). Или пък извличаме това знание от носените от човек дрехи, или от това, как се носят дрехите. Това е натурализирано познание, дори и то да се основава на серия културни подразбирания, някои от които са изключително погрешни. Всъщност, ако от примера на преобличането отидем към този на транс-сексуалността, то тогава вече не е възможно да съдим за стабилна анатомия посредством дрехите, които покриват и изразяват тялото. Това тяло може да бъде пред-оперативно, транзитивно или след-оперативно; дори това, че тялото "се вижда", не отговаря на въпроса: за какво служат категориите, посредством които човек вижда? Тогава, когато отстояваните и обичайни културни възприятия изпаднат, когато не може със сигурност да се разчете вижданото тяло, тогава именно е моментът, в който човек не може да е сигурен дали изправеното пред него тяло е на мъж, или на жена. Лъкатушенето между самите категории конституира преживяването на въпросното тяло.

Когато подобни категории се окажат проблематични, реалността на родовия пол също изпада в криза: започва да става неясно как да се различи реалното от нереалното. И това е случаят, в който разбираме, че това, какво смятаме за "реално", това, към което се обръщаме - сякаш натурализирано знание за родовия пол, всъщност е изменчива и променлива реалност. Можете да наречете това подривно или другояче. Въпреки че това прозрение само по себе си не води до политическа революция, няма възможна политическа революция без радикално отдръпване от представите на човек за възможното и реалното. А понякога това отдръпване следва като резултат от определени практики, които предхождат изричното им теоретизиране и които стават причина за преосмислянето на главните ни категории: какво е родов пол, как се произвежда и възпроизвежда, какви са възможностите му? На това ниво остатъчното и реифицирано поле на "реалността" на родовия пол се смята за нещо, което трябва да е било произведено по различен начин и, в крайна сметка, по-малко принудително.

Идеята на този текст не е да ознаменува преобличането като израз на истинен и образцов родов пол (макар и да е важно да се противопоставим на омаловажаването на преобличането, което понякога се случва), а да покаже, че натурализираното знание за родовия пол действа като завладяващо и насилствено ограничаване на реалността. В степента, в която родово-половите норми (идеален диморфизъм, хетеросексуалната противоположност на телата, идеали и правила за правилна и неправилна мъжественост и женственост, много от които се гарантират от расовите кодове за чистота и табутата за расово кръстосване) установяват какво ще бъде или не понятно човешко, какво ще се смята или не за "реално", установяват онтологическото поле, в което на телата може да се дава легитимен израз. Ако в Безпокойствата около родовия пол има някаква позитивна задача, то тя е да настоява върху разширяването на тази легитимация на телата, която се е смятала за фалшива, нереална и непонятна. Преобличането е един пример, който е предназначен да установи факта, че "реалността" не е толкова фиксирана, колкото обикновено допускаме. Задачата на примера е да изяви слабостта на "реалността" на родовия пол, за да се противопостави на насилието, изпълнявано от родово-половите норми.

В този текст, както и на други места, аз се опитах да видя каква би била политическата действеност, имайки предвид, че тя не може да се изолира от динамиката на властта, от която е възбудена. Повторяемостта на перформативността е теория на действеността, теория, която не може да се отрича от властта като условие за собствената й възможност. Този текст не обяснява изчерпателно перформативността в термините на своите социални, психически, телесни и времеви измерения. В някакъв смисъл продължителната работа над това изясняване, в отговор на многобройните отлични критики, предвожда повечето от последвалите ми публикации.

През последното десетилетие около този текст се появиха и други проблеми, a аз исках да им отговоря чрез множество публикации. Относно статуса на материалността на тялото, предложих преразглеждане и ревизия на възгледите ми в Смислени тела [Bodies That Matter]. По въпроса за необходимостта на категорията "жени" за феминисткия анализ, ревизирах и разширих възгледите си в текста "Случайни основания", който може да бъде открит в един сборник, на който бях съставителка заедно с Джоан У. Скот - Феминистки теоретизират политическото [Feminist Theorize the Political] (Routledge, 1993) и в общата ни книга Феминистки оспорвания [Feminist Contentions] (Routledge, 1995).

Не смятам, че постструктурализмът олицетворява смъртта на автобиографичното писане, а че съсредоточава вниманието върху трудността на "Аз"-а да изразява себе си чрез наличния му език. Защото този "Аз", който четете, отчасти е следствие от граматиката, която управлява наличността на хората в езика. Аз не се намирам извън езика, който ме структурира, но и не се ръководя от езика, който прави този "Аз" възможен. Това е според мен препятствието пред себеизразяването. Смисълът е, че вие не ме възприемате като нещо отделно от граматиката, която установява наличността ми за вас. Ако аз третирам граматиката като разбираема, то тогава не мога да насоча вниманието именно към онази сфера на езика, която установява - и обратното - понятността, а това би означавало именно да попреча на собствения си проект такъв, какъвто го описах тук. Не се опитвам да бъда неразбираема, а само да насоча вниманието към трудността, без която нито един "Аз" не може да се изяви.

Тази трудност придобива специално измерение, когато се погледне от психоаналитична гледна точка. При опитите ми да разбера непрозрачността на "Аз"-а в езика с публикуването на Безпокойствата около родовия пол, аз все повече се насочих към психоанализата. Обичайното усилие теорията на психиката да се поляризира от теорията на властта ми изглежда непродуктивно, тъй като част от онова, което е така потисническо към социалните форми на родовия пол, са затрудненията на психиката, които тези форми произвеждат. Исках да разгледам начините, по които могат да се съвместят Фуко и психоанализата в Психичният живот на властта (Stanford, 1997). Освен това използвах психоанализата, за да обуздая ненавременния волунтаризъм на възгледа ми за перформативността, без с това да разклащам по-общата теория на действеността. Безпокойствата около родовия пол понякога се интерпретира така, сякаш родовият пол просто се е самосъздал, или пък сякаш психическото значение на действеността на родовия пол може да се интерпретира директно според повърхността му. С времето тези два постулата трябваше да бъдат изгладени. Нещо повече, понякога моята теория се колебае между лингвистично разбиране за перформативноста и театралното й разпределение по роля. Започнах да си мисля, че двете са неизменно свързани - като хиазъм, и че преразглеждането на речевия акт като инстанция на властта винаги насочва вниманието към театралните и езиковите му измерения. В книгата ми Възбудима реч [Excitable Speech]целта ми бе да покажа, че речевият акт едновременно и се изпълнява (а така е и театрален, представен пред публиката, субект на интерпретация), и е езиков, като предизвиква мрежа от ефекти посредством предпоставеното отношение към езиковите конвенции. Ако някой се чуди как една езикова теория на речевите актове се съотнася с телесните жестове, трябва единствено да помисли за това, че самата реч е телесен акт без определени езикови последствия. По този начин речта до голяма степен не принадлежи нито на телесната действеност, нито на езика, а статусът й като дума и действие по необходимост е неопределен. Тази неопределеност води със себе си последствия за практиката на разкриването - за метежната власт на речевия акт, за езика като условие на телесната съблазън и за заплахата от вреда.

Ако трябваше да напиша отново тази книга при настоящите обстоятелства, бих включила обсъждане на транс-родово-половостта и транс-сексуалността, на начина, по който идеалният родово-полов диморфизъм действа и в двата типа дискурси, различните връзки с хирургическата намеса, които тези свързани проблеми претърпяват. Също така бих включила обсъждане на расовизираната сексуалност, и отделно защо табутата върху смесването на расите (и романтизирането на крос-расовия сексуален обмен) са същностно важни натурализирани и денатурализирани форми, които родовият пол приема. Продължавам да тая надежди за коалирането на сексуалните малцинства, което ще надхвърли обичайните идентичностни категории, което ще отхвърли заличаването на бисексуалността, което ще се изправи пред и ще разпръсне насилието, налагано от ограничаващите телесни норми. Бих се надявала, че едно такова коалиране ще се основава на несводимата сложност на сексуалността и имплицирането й в разнообразната динамика на дискурсивната и институционална власт, и че никой няма да прибързва да редуцира властта до йерархия и да отхвърля продуктивните й политически измерения. Дори когато си мисля, че получаването на признание на статус, че принадлежиш към сексуално малцинство е трудна задача в царстващите дискурси на правото, политиката и езика, продължавам да смятам, че такава задача е необходимост, за да оцелееш. Мобилизирането на категориите на идентичността за целите на политизацията винаги остава под заплахата на перспективата на идентичността, която става инструмент на властта и се противопоставя. Това не е причина да не използваш, а да бъдеш използван от идентичността. Не съществува политическа позиция, прочистена от властта, и вероятно нечистотата е онова, което произвежда действеността като потенциално разединение и разместване на регулаторните режими. Онези, които се смятат за "нереални", въпреки всичко остават в реалното, оставане, което се случва съгласувано, и тази перформативна изненада произвежда една жизнена нестабилност. Тъй че тази книга е написана като част от културния живот на една колективна борба, която е имала - и ще продължава да има - известен успех в увеличаването на възможностите за поносим живот за онези, които живеят - или се опитват да живеят - в покрайнините на сексуалността¹⁴.

Бъркли, Калифорния,
Юни 1999 г.

БЕЛЕЖКИ

1. С това второ издание се появиха френски издатели, заинтересувани от превода на този ми труд, но само защото Дидие Ерибон и някои други въведоха тезите на текста в сегашните френски политически дебати за правното ратифициране на еднополовите партньорства. [обратно]

2. По този проблем съм написала два кратки материала: "Послеслов" за Butch/Femme: Inside Lesbian Gender, ed. Sally Munt (Butler 1998a) и още един "Послеслов" към "Transgender in Latin America: Persons, Practices and Meanings", специален брой на списанието Sexualities (Butler 1998b). [обратно]

3. За съжаление, Безпокойствата около родовия пол изпревари излизането на монументалната книга на Ив Козофски Седжуик Еpistemology of the Closet (Sedgwick 1991; [вж. бълг. изд.: Седжуик (2005); бел. прев.]) с няколко месеца, и тук представените ми аргументи не можеха да се възползват от по-нюансираното обсъждане на родовия пол и сексуалността в първа глава на книгата. [обратно]

4. По тази точка бях убедена от Джонатан Голдбърг. [обратно]

5. За повече или по-малко изчерпателна библиография на публикациите ми и позоваванията на творбите ми, вж. отличния труд на Еди Йегиайан от Библиотеката на Университета на Калифорния Ървайн (Library 2009-2011). [обратно]

6. Особено съм задължена на Биди Мартин, Ив Седжуик, Славой Жижек, Уенди Браун, Сайдия Хартман, Манди Мърк, Лин Лейтън, Тимъти Кауфман-Озбърн, Джесика Бенджамин, Шийла Бенхабиб, Нанси Фрейзър, Даяна Фъс, Джей Пресър, Лиза Дъган и Елизабет Грос за проницателните им критики на теорията на перформативността. [обратно]

7. Представата за ритуалното измерение на перформативността е близка до представата за хабитус в творчеството на Пиер Бурдийо, нещо, за което успях да си дам сметка едва след факта на написването на този текст. За закъснелия ми опит да включа тази реакция, вж. последната глава на Excitable Speeches: A Politics of the Performative (Butler 1997). [обратно]

8. Джаклин Роуз уместно ме коригира за противостоенето между първите и последните части на този текст. Първите части разпитват конструирането на меланхолията у родовия пол, а последната сякаш забравя за психоаналитичните начала. Вероятно това донякъде се дължи на "манията" в последната глава - състояние, което се определя от Фройд като част от отхвърлянето на загубата, което е и меланхолията. В последните си страници Безпокойствата около родовия пол сякаш забравя или отхвърля загубата, която едва е очертала. [обратно]

9. Вж. и една умела и интересна критика, която е свързана с някои повдигнати там въпроси на изследванията на съвременната наука, на Karen Barad (1998: 87-126). [обратно]

10. Сайдия Хартман, Лиза Лоуи и Дорийн Кондо са все учени, които повлияха на работата ми. Голяма част от сегашните изследвания върху "отмирането" също подеха този въпрос. Целта на есето ми върху "отмирането" на Нила Ларсен в Смислени тела бе да постави въпроса само първоначално. Разбира се, работата на Хоми Баба върху миметичното разцепване на постколониалния субект е близо до моята по няколко начина: не само присвояването на колониалния "глас" от колонизирания, а и раздвоеното положение на идентификация са важни за представата за перформативността, която акцентира на начина, по който малцинствените идентичности в едно и също време са произведени и разделени в условия на подчинение. [обратно]

11. Работата на Кобена Мърсър, Кендъл Томас и Хортенс Спилърс беше изключително полезна при обмислянето на този проблем след написването на Безпокойствата около родовия пол. Също така се надявам да публикувам едно есе върху Франц Фанон и наскоро поставените и интригуващи проблеми на мимезиса и хиперболата в неговата книга Black Skins, White Masks. Благодарна съм и на Грег Томас, който наскоро завърши дисертацията си по реторика в Бъркли върху расовизираните сексуалности в Щатите за това, че провокира и обогати схващанетo ми за това важно пресичане. [обратно]

12. Представих някои размишления върху универсалността в последващите ми текстове, най-вече във втора глава на Excitable Speech. [обратно]

13. Вж. важните публикации на Intersex Society of North America (където са и публикациите на Cheryl Chase), която, повече от всяка друга организация, представи на общественото внимание суровия и насилствен контрол над родовия пол, причиняван на деца и подрастващи, родени с анормални тела съгласно родовия пол. За повече информация се свържете с тях: ISNA (1993-2008). [обратно]

14. Благодаря на Уенди Браун, Джоан У. Скот, Александра Чейсин, Франсис Бартковски, Джанет Хейли, Майкъл Фиър, Хоми Баба, Друсила Корнел, Денис Райли, Елизабет Уийд, Кая Силвърман, Ан Пелегрини, Уилям Конъли, Гаятри Чакраворти Спивак, Ернесто Лаклау, Едуардо Кадава, Флорънс Доър, Дейвид Казанджян, Дейвид Инг и Дина Ал-касим за подкрепата и приятелството им през пролетта на 1999 г., когато беше написан този предговор. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Седжуик 2005: Седжуик, Ив Козофски. Епистемология на прикритостта. Прев. А. Колева, А. Давидов, К. Герганова. София: Критика и хуманизъм, 2005.

Barad 1998: Barad, Karen. Getting Real: Technoscientific Practices and the Materialization of Reаlity. // Differences, Vol. 10, No. 2.

Bodies 1993: Bodies That Matter. New York: Routledge, 1993.

Butler 1997: Butler, Judith. Excitable Speeches: A Politics of the Performative. New York: Routledge, 1997.

Butler 1998a: Butler, Judith. Afterword. // Butch/Femme: Inside Lesbian Gender. Ed. Sally Munt. London: Cassel, 1998.

Butler 1998b: Butler, Judith. Afterword. // Sexualities, Vol. 5, No. 3, 1998.

Butler, Laclau, Žižek 2000: Butler, Judith, Laclau, Erenesto, Žižek, Slavoj. Contingency, Hegemony, Universality: Contemporary Dialogues on the Left. New York: Verso, 2000.

ISNA 1993-2008: Intersex Society of North America, 1993-2008 <http://www.isna.org> (17.05.2011).

Library 2009-2011: Library University of California Irvine <http://www.lib.uci.edu> (17.05.2011).

Mackinnon 1987: Mackinnon, Catherine. Feminism Unmodified: Discourses on Life and Law. Cambridge: Harvard University Press, 1987, pp. 6-7.

Sedgwick 1991: Sedgwick, Eve Kosofsky. Еpistemology of the Closet. Berkeley and Los Angelis: University of California Press, 1991.

© Джудит Бътлър
© Станимир Панайотов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2011, № 5 (138)

Превод по: Judith Butler. Gender Trouble. New York & London: Routledge, 1999, pp. vii-xxvi.