САГАТА НА ДВЕ СЛОВАШКИ СЕМЕЙСТВА ПРЕЗ ТУРБОЛЕНТНИЯ XX ВЕК

Ян Рихлик

web

Действието на романа се разиграва на фона на събитията в словашката, респективно чехословашката история, през последните две третини на XX век. Тези събития, както и главните исторически личности от този период, са известни за чешките и словашките читатели, но за българските са необходими някои кратки пояснения, свързани с модерната словашка история.

Словаците принадлежат към западните славяни. Повечето от тях се определят като католици, а около 1/5 като лютерани (протестанти). Националната идентичност на словаците обаче не се определя въз основа на вероизповеданието, а на езика. Словашкият език е твърде близък до чешкия, като чехите и словаците без проблеми взаимно се разбират. Но макар че двата народа са близки и културно, имат различно историческо развитие. Още от Средновековието чехите са имали собствена държава, докато словаците са се развивали в рамките на унгарската държава (а по-късно и в Австро-Унгария), където върху тях е упражняван натиск, с цел в далечна перспектива всички жители да получат унгарско самосъзнание. Това накарало словашкият елит, най-вече от края на XIX век да осъзнае, че е необходимо тясно да си сътрудничат с чехите. Постепенно по време на Първата световна война (1914-1918) се оформила политическа програма, която предвиждала раздробяването на Австро-Унгария и създаването на нова обща държава на чехите и словаците - Чехословакия. Главни представители на общото чехо-словашко освободително движение станал триумвиратът на "тримата бащи основатели": Томаш Гариг Масарик (1850-1937), станал по-късно първият президент на Чехословакия, Едвард Бенеш (1884-1948), дългогодишен министър на външните работи и вторият президент на Чехословакия, и словакът Милан Растислав Щефаник (1880-1919), натурализиран французин, първият чехословашки министър на войната (по професия астроном, Щефаник по-късно станал военен пилот от френската авиация и достигнал чин бригаден генерал). След поражението на Австро-Унгария във войната, проектът за обща държава се осъществил: тя била обявена в Прага на 28 октомври 1918 г.

Чехословашката държава между двете войни (наричана "първа Чехословашка република") била основана върху идеята на т.нар. чехословакизъм - т.е. според чешката представа, че чехите и словаците са един (чехословашки) народ, който използва два разбираеми езика, но повечето словаци никога не са се смятали като част от фиктивния чехословашки народ. Докато чехите приемали "общата държава" като "единна", повечето словаци го смятат за "уния между две национални държави", което словаците изразявали в изписването на държавата със съединителна чертица: Чехо-Словакия. Още в началото на 1919 г. в Словакия възниква автономистко движение, желаещо политическа автономия за Словакия. Главният застъпник на това движение била словашката народна партия под ръководството на свещеника Андрей Хлинка (1864-1938), в чест на когото от 1925 г. партията се означава като Хлинкова словашка народна партия (ХСНП). Членовете и симпатизантите й били наричани просто "народняци".

Макар че през целия период между двете войни ХСНП била относително най-силната партия в Словакия, политическата власт принадлежала на словашкия клон на общодържавната аграрна партия. Повечето от нейните ръководители били евангелисти, докато ХСНП обединявала най-вече католиците. По-силни и по-слаби автономистки крила възникнали през трийсетте години практически във всички партии в Словакия, включително и в комунистическата, която действала легално в Чехословакия между двете войни. Между комунистическите автономисти, които отхвърляли чехословакизма и искали в бъдеще да федерализират Чехословакия, бил и Густав Хусак (1913-1991), тогава млад юрист.

През лятото на 1938 г. чехословашката държава се сблъскала със сепаратизма на многобройното немско малцинство, което живеело преди всичко в пограничните области на чешките земи. Тези, така наречени судетски немци, искали да се присъединят към нацистка Германия, която, разбира се, подкрепяла сепаратистките им стремежи. С решение на представителите на Великобритания, Франция, Германия и Италия на конференцията от 29 септември 1938 г. в Мюнхен Чехословакия била принудена да отстъпи пограничната си територия на Германия, а до три месеца да удовлетворят исканията на полското и унгарското малцинство, което на практика означавало териториални загуби в полза на Полша и Унгария. Но докато в полза на Полша Словакия загубила само малки крайгранични парчета в северната част на страната, загубите в полза на Унгария били много значителни, тъй като обхващали цяла южна Словакия.

От отслабването на държавата се възползвали народняците, които повдигнали въпроса за автономията на Словакия. На преговорите в град Жилина на 5-6 октомври 1938 г. принудили управляващата аграрна партия да се съюзят, а после предложили на централното правителство искане за автономия във вид на ултиматум. Така възникнало автономно словашко правителство начело с католическия свещеник Йозеф Тисо (1887-1947), подпредседател на ХСНП, който след смъртта на Андрей Хлинка (16 август 1938) оглавил партията. Според промяна в конституцията, приета на 22 ноември 1938 г., Словакия се сдобила със собствено правителство и свой парламент, а в бъдеще връзката й с чешките земи щяла да се осъществява само чрез общ президент и министерствата на външните работи, отбраната и общите финанси.

След конгреса им през есента на 1936 г. народняците започнали да налагат авторитарен еднопартиен режим в автономна Словакия. Всички политически партии били принудени или "доброволно да се присъединят" към ХСНП, или били разпуснати при изборите за словашки парламент на 18 декември 1938 г. Били суспендирани гражданските права, нарушена свободата на словото и въведена цензура в печата.

Връзките на Словакия с чешките земи била толкова хлабава, че било само въпрос на време кога Чехо-Словакия (както от есента на 1938 г. официално започнали да пишат държавата, означавана като "втора република") ще се разпадне. Самият Тисо разчитал на самостоятелност, но в по-далечен времеви хоризонт. В началото на март правителството му поставило на централното правителство в Прага редица искания, които централното правителство отхвърлило и решило да извърши силова намеса: в нощта на 9 срещу 10 март 1939 г. в било обявено извънредно положение за Словакия и там били изпратени военни сили от Чехия. Действащият президент Емил Хаха (1872-1945) махнал Йозеф Тисо от длъжността премиер на автономното правителство. От размириците, които избухнали в Братислава, се възползвала нацистка Германия. На 13 март 1939 г. Адолф Хитлер поканил Йозеф Тисо в Берлин, където му съобщил, че в най-близките дни ще окупира чешките земи и затова е дошло време Словакия да обяви самостоятелност. Освен това го заплашил, че ако това не стане, ще бъдат погълнати от Унгария. На следващия ден - на 14 март 1939 г. - след завръщането на Тисо в Братислава и след като докладвал в парламента за преговорите си с Хитлер, депутатите обявили самостоятелната словашка държава. На 15 март германската армия окупирала чешките земи и те били включени направо в германския Райх като т.нар. Протекторат Чехия и Моравия. Задкарпатска Русия била окупирана от Унгария. Чехо-Словакия изчезнала от картата на Европа.

Според конституцията от 21 юли 1939 г. словашката държава е република начело с президент, избран от словашкия парламент. На 26 октомври 1939 г. Йозеф Тисо, който в момента бил и председател на ХСНП, като сменил на този пост Войтех (Бела) Тука (1880-1946), бивш унгарофил, а от 1939 г. ревностен германофил. През лятото на 1940 г. под натиск от Германия Тука получил креслото на министър на външните работи. Докато Тисо представлявал умереното течение в политиката и имал собствена концепция, базираща се на социалната роля на католическата църква, Тука, заедно с Александър (Шаньо) Мах (1902-1980), началник на щаба на полувоенната Хинкова гарда (ХГ) - гвардия), а от лятото на 1940 г. и министър на вътрешните работи, били застъпници на националсоциализъм по немски образец. Словашката република (за да се различава от сегашната Словашка република понякога я наричат и "първа Словашка република") била слаба и малка държава с авторитарен режим, зависим напълно от Германия. На 24 ноември 1940 г. Словакия се присъединила към "Оста", т.е. към Пакта на трите велики сили (Германия, Италия, Япония) и станала официален съюзник на Германия (от 1 март 1941 г. към Пакта се включила и България).

Дълго време Словакия се подчинявала на военната стопанската конюнктура: през септември 1939 г. участвала в кратката война срещу Полша на страната на Германия, но в по-нататъшните военни действия се включила едва след 22 юни 1941 г., когато се присъединила във войната срещу СССР (по-скоро куриозен детайл е, че на 13 декември 1941 г. Словакия обявила формално война и на Великобритания и САЩ, между другото същото прави и България). Въпреки това стопанската политика на Словакия била успешна: например за разлика от останалите държави във военна Европа в Словакия не била въведена купонна система. Разбира се, режимът бил тоталитарен и преследвал лицата, смятани за неприятелски към него, но наказанията били относително малки, дори и срещу опозицията, включително и комунистите. Чак до избухването на Словашкото национално (според някои историци то трябва да се нарича "народно") въстание (29 август 1944 г. - 29 октомври 1944 г.) не е била издадена нито една политически мотивирана смъртна присъда. Въпреки че мнозинството от словаците отхвърляли народняшкия режим, от друга страна, не малка част от тях приемали с определена гордост факта, че за първи път в своята история словашкият народ имал своя собствена държава.

Най-голяма сянка върху Словашката република по време на войната хвърля т.нар. решение на еврейския въпрос, в случая изпращането на словашките евреи в изправителните лагери в окупирана Полша. За разлика от окупираните от нацистите страни депортирането на евреите тук било изцяло възложено на словашката администрация. Религиозният антисемитизъм е бил винаги част от идеологията на ХСНП. На 9 септември 1941 г. правителството издало т.нар. еврейски кодекс, обобщаващ всички противоеврейски мерки (общо съдържал 270 члена), които ставали все по-строги (откъси от еврейския кодекс има и в романа). На 15 май 1942 г. словашкият парламент легализирал депортацията, като приел специален закон за "преместване на евреите". Равносметката била ужасяваща: от 89 000 евреи, които живеели в Словакия през 1940 г., за периода от 25 март до 20 октомври 1942 г. от Словакия в изправителните лагери били откарани 58 000 евреи, от които се върнали едва 800. И това не е пълният брой на жертвите за цялата война.¹

През пролетта на 1944 г. вече било ясно, че Германия ще загуби войната и словашката държава ще изчезне. Още от 1941 г. съюзниците бяха признали чехословашкото правителство в изгнание в Лондон за законен представител, а през 1942 г. ясно се бяха изказали за обновяване на Чехословакия в границите й преди Мюнхен. Още през 1943 г. комунистите автономисти и аграрниците създали общ нелегален съпротивителен фронт - нов словашки народен съвет. Негов член станал и младият Густав Хусак. Политическа програма на съвета станала обновяването на Чехословакия въз основа на федерация. Установили контакт с тайната военна организация "военен център", обединяваща чехословашките и демократично ориентираните офицери в словашката армия, с които се уговорили, че в подходящия момент армията ще извърши преврат и ще мине на страната на съюзниците. Тъй като словашката армия и жандармерията, бягали от задълженията си и практически не се борели срещу партизаните, изпратени по въздуха от Съветския съюз, Германия решила да се намеси със собствени сили, с което президентът Тисо се съгласил. Когато на 29 август 1944 г. германската армия започнала да окупира Словакия, "военният център" под командването на Ян Голиан (1906-1945) издал заповед към армията да се съпротивлява (затова днес 29 август е национален празник на Словакия). Център на въстанието, станало по-късно известно като Словашко национално въстание (СНВ), станала Банска Бистрица, където било седалището на Словашкия народен съвет, действащ в случая като революционен парламент и революционно правителство. Въстаническите части и партизанските отряди отблъсквали германските нападения в продължение на два месеца. След разгрома на въстанието части от армията се изтеглили в планините, където продължили да се сражават с партизански методи чак до идването на съветската армия през пролетта на 1945 г. (Тези събития са описани доста подробно в книгата).

През 1945 г. Словакия станала част от възобновена Чехословакия, в която отначало имала широка автономия. За разлика от останалите страни от Източна Европа в Словакия не бил въведен "чист" комунистически режим, тъй като комунистите съставлявали част от управляващата коалиция, т.нар. Народен фронт. И Словакия не избягнала следвоенните репресии срещу т.нар. колаборационисти - лицата, които пряко или непряко са сътрудничили с нацистка Германия, макар че в сравнение с други страни (и най-вече с България) репресиите били сравнително умерени; на смърт били осъдени 29 лица, но само 17 от тях били наистина екзекутирани (в тази група попаднали премиерът и министър на външните работи Войтех Тука и президентът Йозеф Тисо).² Преходният период, наричан правилно днес "трета република", завършил с политическа криза през февруари 1948 г. с последващ държавен преврат: на 25 февруари 1948 г. цялата политическа власт в Чехословакия преминала в ръцете на комунистите.

Отношенията в Чехословакия през петдесетте години по принцип не се различават в тези в останалите страни с "народна демокрация". И Чехословакия беше засегната от изфабрикувани политически процеси, от които най-известен е процесът срещу бившия генерален секретар на КПЧ Рудолф Слански и неговия "заговорнически център" през ноември 1952 г., в който били издадени 11 смъртни и три доживотни присъди (нетипичен момент в него в сравнение например с процеса срещу Трайчо Костов в София през 1949 г. бил неговият откровено антисемитски характер, тъй като в заключението на съда умишлено се обявява, че повечето от обвиняемите са от "еврейски произход". Но определено разликата била и в това, че в рамките на тези процеси словашките комунисти са били обвинявани в т.нар. словашки буржоазен национализъм и (евентуални) опити за отделяне на Словакия във възобновена национална словашка държава. В рамките на кампанията срещу "словашкия буржоазен национализъм" през 1951 г. бил арестуван и през 1954 г. осъден в таен процес на "до живот" и Густав Хусак, който излязъл от затвора едва през 1960 г. Вследствие на кампанията автономията на Словакия почти напълно се загубила, след като вече била частично окастрена още през 1946 г. За ликвидацията на остатъчната автономия на Словакия бил отговорен първият секретар на ЦК на КПЧ и президент на страната Антонин Новотни (1904-1975), който - трудно е да се каже защо - не се доверявал на словаците и не ги обичал. Промененото международно положение, както и натискът от Москва принудили Новотни да реабилитира жертвите на политическите процеси през петдесетте години. Реабилитиран бил и Густав Хусак, който след това се включил в политически акции, чиято цел била възстановяване автономията на Словакия, респективно промяната на Чехословакия във федерация. Народното движение на словаците имало и демократизиращи аспекти, тъй като било свързано с искания за политическо размразяване. Движението можело да се разпространява в Словакия и благодарение на това, че първи секретар на комунистическата партия на Словакия бил младият Александър Дубчек (1921-1992), който симпатизирал до известна степен на движението. Демократичните искания намерили отглас и в чешките земи. Вследствие на това през есента на 1967 г. възникнала сравнително широка и към момента разнородна политическа коалиция, настояваща за отстраняването на Антонин Новотни. На 5 януари 1968 г. Новотни бил принуден да отстъпи от функциите на първи секретар на ЦК на КПЧ и бил заместен от Александър Дубчек. На 22 март 1968 г. Новотни абдикирал и от поста на президент, на който го заменил генерал Лудвиг Свобода (1895-1979), професионален офицер и герой от Първата и Втората световни войни, но без особени качества на политик.

През пролетта на 1968 г. в Чехословакия се развило широко демократично движение. Подготовката за федерализация на държавата обаче била прекъсната от съветската окупация. В нощта на 20 срещу 21 август 1968 г. в Чехословакия нахлула съветската армия, заедно с помощни военни части от армиите на страни от Варшавския договор - Полша, Унгария и България - и без съпротива окупирала страната. Александър Дубчек и сподвижниците му били пленени и закарани в Москва. Там дошла и официална делегация, предвождана от президента Слобода, в която бил и Хусак, а също така и по-късно май-омразния човек в Чехословакия - първият секретар на Комунистическата партия на Словакия Васил Биляк (1917-2014), един от челните колаборационисти със съветските окупатори. Чехословашката делегация, част от която фактически била арестувана, била принудена да подпише т.нар. Московски протокол, с който се задължавала сама да ликвидира демократическите реформи в Чехословакия. Освен това делегацията трябвало да се съгласи с "временен престой на съветските войски на територията на ЧССР".

Точно по време на престоя си в Москва Хусак, дотогавашен съмишленик на реформаторския курс на Дубчек, предложил услугите си на Брежнев. Постепенната ликвидация на демократичните реформи започнала още през септември и продължила няколко месеца. Положителен остатък от реформите останал само законът за чехословашката федерация, приет на 28 октомври 1968 г. (в деня на петдесетата годишнина от създаването на Чехословакия), срещу който Москва нямала никакви принципни забележки. В края на март 1969 г. Съветският съюз използвал антисъветските демонстрации, които избухнали след победния хокеен мач със СССР, при което агенти провокатори разрушили бюрото на съветската аерокомпания "Аерофлот" в Прага (тази демонстрация е описана съвсем правдиво в книгата). Москва принудила Александър Дубчек да се оттегли от поста първи секретар и на 17 април 1969 г. го заменила с Густав Хусак.

Периодът на управлението на Густав Хусак, който през 1971 г. сам си възстановил титлата генерален секретар на ЦК на КПЧ, а през 1975 г. станал и президент на републиката, е известен в чешката и словашката историография като "нормализация". Напълно била възстановена водещата роля на КПЧ и още по-твърд контрол от страна на партията върху обществения живот. В началото на седемдесетте години се извършили масови чистки в самата компартия, а и в обществения живот, при което редица забележителни творци и специалисти загубили всякакви средства за съществуване. Периодът непосредствено след съветската окупация бил съпроводен и от масова емиграция на Запад. Главен идеолог на "нормализацията" станал колаборационистът Васил Биляк, секретар по идеологическите въпроси на ЦК на КПЧ. Между режима и обществото сякаш възникнала някаква неписана спогодба: можете да си мислите каквото си искате, не е необходимо да вярвате в комунизма (та и ние вече не вярваме в него), важното е да не се изправяте срещу нас. Ако не се месите в политиката, ще ви осигурим приличен жизнен стандарт.

Не всички обаче се включили в тази неморална спогодба. През седемдесетте години в Чехословакия съществували цяла плеяда неконформистки опозиционни групи. В края на 1976 г. част от активистите успели да се обединят в името на спазването на човешките и граждански права, към които ЧССР официално се придържали, но които на практика режимът на Хусак не спазвал. В началото на годината активистите излизат с изявление, което правят обществено достояние в задграничния печат и което е известно като "Харта 77". Заслуга за създаването на Хартата имали преди всичко драматурзите Вацлав Хавел (1936-2011) и Павел Кохоут (1928). Под меморандума в първата вълна се подписали 242 човека. Реакцията на режима била истерична: насилствено била организирана "антихарта", под която били принуждавани да се подписват хора на изкуството и културата (и тя е спомената в книгата). През втората половина на 80-те години Хартата, макар и подписана от сравнително малък брой симпатизанти, като неформално сдружение послужила като основа за цяла поредица опозиционни прояви. Трябва да се каже обаче, че в Словакия най-силният опозиционен елемент било движението на католиците лаици, които се борели за църковна свобода. Това били католици, които на Великден 1988 г. организирали първата си демонстрация, известна като "свещичковата", тъй като участниците в нея носели запалени свещички в ръце (и за тази демонстрация става дума в книгата). Полицията и пожарникарите разгонила демонстрантите с водни струи.

Вследствие на съветската "перестройка" и генералните промени през 1989 г. комунистическият режим в Чехословакия се разпадал. Цяла година се провеждали по-големи или по-малки демонстрации. Падането на режима било причинено от промените, наставащи в Източна Европа. Непосредствена причина за падането му станала бруталното разгонване на студентската демонстрация в Прага на 17 ноември 1989 г. (този ден е национален празник и в Чехия, и в Словакия) и (неверният) слух, че вследствие на намесата на полицията е бил убит студентът Мартин Шмидт. Из цялата страна избухнали стачки и демонстрации. Начело на съпротивата в Чехия застанал Гражданският форум (ГФ), а в Словакия неговото подобие Общество против насилието (ОПН). Клонове на ГФ и ОПН възникнали по цялата територия на страната. Натискът на демонстрантите принудил ръководството на КПЧ да започне политически преговори и да се състави преходен коалиционен кабинет с участието на ГФ и ОПН и да се насрочат извънредни избори. На 10 декември 1989 г. Густав Хусак обявил преходното коалиционно правителство на "националното разбирателство" и абдикирал. Въз основа на задкулисните преговори от 29 декември 1989 г. все още комунистическият парламент избрал за президент Вацлав Хавел.

Периодът 1990-1992 г. е свързан с обновяване на демократичния ред и възстановяване на капитализма, но е и период на напразно търсене на нова форма на съжителство на чехи и словаци в една държава. Едни срещу други стояли поддръжниците на "Суверенна Словакия" и тези на "За обща държава", при което и двете групи непрекъснато се нападали в пресата и медиите (много агресивен изразител на словашките националисти бил вестникът "Новият Словак", който също е споменат в романа). След редица перипетии около преговорите по този въпрос и свободните избори през 1991 г., на 25 ноември 1992 г. Федералното събрание приело закон за разпадане на чехословашката федерация и основаването на самостоятелна Чешка и самостоятелна Словашка републики. Формално държавите възникнали на 1 януари 1993 г. и веднага взаимно се признали.

През 2004 г. Словакия бе приета в НАТО и в Европейския съюз, а през 2007 г. и в Шенгенското пространство без граничен контрол. Днес Словакия е стандартна модерна демократична държава.

БЕЛЕЖКИ

1. В същото време България, също съюзник на Германия, спасява своите евреи (около 50 хиляди). В тяхна защита се надигат политици, православната черква, интелигенцията, целият български народ и лично цар Борис III. За съжаление, загиват около 11 хиляди от новоосвободените земи в Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини, където обаче България няма юрисдикция, а те са под разпореждането на нацистка Германия (б.пр., А.М.). [обратно]

2. За сравнение в България противоконституционният т.нар. народен съд издава 2 618 смъртни присъди, а освен това при смяна на властта са избити без съд и присъда и "безследно изчезнали" десетки хиляди политици, кметове, офицери, интелигенти, свещеници, учители - унищожен е елитът на нацията (б.пр., А.М.). [обратно]

© Ян Рихлик
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2017, № 6 (211)

Текстът е предговор към: Петер Крищуфек. Къщата на глухия. София: Гея Либрис, 2017.