ГОСПОЖИЦА ФОН СКУДЕРИ

Разказ от времето на Луи ХIV

Е. Т. А. Хофман

web | Вълшебният свят на романтизма

---

Е. Т. А. Хофман (24.01.1776-25.06.1822) е бележит представител на късния романтизъм. Характерно за него е изключително богатото въображение, чрез което насища творбите си - новели, художествени приказки, романи - с гротескни и причудливи образи, ситуирайки ги обаче в една точно и вярно предадена действителност. В изкусното вплитане на романтични, реалистични и демонични мотиви Хофман надхвърля границите на действителността и навлиза в сферата на свръхсетивните възприятия, в света на призраците и демоните, предизвиквайки там потресаващи събития. Особено отчетливо в творчеството му доминира музикалната тема като изразна сила, равносилна на словото.

Новелата "Госпожица фон Скудери" е създадена през 1819 г. Историческият извор, от който писателят черпи сюжета, са съчинението на Волтер "Векът нa Луи ХIV" и сборникът от забележителни криминални случаи "Прочути интересни казуси" на френския юрист Гео дьо Питавал. Както отбелязват литературните историци, в настоящата криминална фабула се появява за първи път образът на тайнствения престъпник - много преди откриването му като герой от Едгар Алън По. В майсторски структурираната романтична новела, в която взимат участие действителни лица от тогавашното парижко общество, острата наблюдателност на автора се допълва от логическата мисъл на опитния юрист, какъвто впрочем е бил Е. Т. А. Хофман. Разказът "Госпожица фон Скудери" е послужил за основа на опера от Паул Хиндемит.

Централна фигура в новелата е известната писателка госпожица фон Скудери. Благодарение на своя тънък психологически усет и вроден такт, изисканата, високо нравствена и човеколюбива френска благородница успява да разплете сложния възел от междучовешки отношения и съдби. Динамично развиващи се събития увличат във водовъртежа си и самата писателка като поставят в нейни ръце развръзката на поредицата от загадъчни случки. Повествованието е пропито от драматизъм, на чийто фон се открояват високо хуманните и мъдри действия на героинята. Заобиколена от цял антураж от образи на тогавашното парижко общество, действителни нейни съвременници, с положителното си поведение и добродетели героинята излъчва особена привлекателност, която придава очарование на цялата творба...

---

Малката къща, обитавана от Магдалена фон Скудери¹, която, радвайки се на благоволението на Луи XIV и на маркиза Ментьонон², бе известна с прелестнuте си стихове, се намираше на улица Сен Оноре³.

Късно в полунощ - навярно е било през есента на 1680 година - на вратата на тази къща се похлопа бурно и настойчиво, така че ехото се разнесе из цялото преддверие. Баптист, който в малкото домакинство на госпожицата обединяваше службите на готвач, прислужник и портиер, бе заминал с разрешението на господарката си на село за сватбата на сестра си. И се случи така, че единствено камериерката на госпожицата, Мартиниер, бе все още будна .Тя чу несекващите удари и й мина през ума, че след като Баптист е заминал, те заедно с госпожицата са останали в къщата, без каквато и да е закрила. Хрумнаха й всички видове злодеяния, извършвани по онова време в Париж като нападения, кражби, убийства, и бе сигурна, че тълпа размирници, узнала за тяхната беззащитност, беснее навън, а проникне ли в дома, ще поиска да осъществи своя престъпен замисъл спрямо господарката й. Раздвоена и трепереща от страх, тя остана в стаята си, проклинайки Баптист заедно със сватбата на сестра му. През това време ударите се сипеха громко един след друг и й се стори, че нечий глас се провиква:

- За Бога, отворете де, само отворете!

С нарастваща тревога Мартиниер най-после бързо улови свещника с горящата свещ и изтича навън в преддверието. Сега чу съвършено ясно гласа на човека, който хлопаше:

- В името на Христа, само отворете!

Наистина, помисли си Мартиниер, нито един разбойник не би говорил така, кой знае дали пък не търси убежище при моята господарка човек, когото преследват, та тя е склонна на всяко благодеяние. И все пак, нека бъдем предпазливи! Тя отвори прозореца и попита кой в късна нощ буйства на вратата на дома и буди всички наоколо, като се помъчи да придаде на дълбокия си глас колкото се може повече мъжественост. На мъжделивото сияние на луната, което в този миг проникна през тъмните облаци, тя зърна висока, загърната в светлосива пелерина фигура, нахлупила дълбоко до очите широкополата си шапка. С висок глас тя се провикна, така че онзи долу да я чуе:

- Баптист, Клод, Пиер, станете и погледнете кой е този безделник, дето иска да нападне дома ни!

Сега отдолу се чу благ, едва ли не жаловит глас:

- Ах, Мартиниер, мила жено, зная, че това сте вие, колкото и да се стараете да преиначите гласа си, знам, че Баптист е заминал за село и че вие с господарката си сте сами в къщата. Не се бойте и спокойно ми отворете. Налага се да говоря с вашата госпожица още в този миг.

- Какво си мислите, искате да говорите с моята госпожица посред нощ? Не знаете ли, че отдавна вече спи и че аз никога няма да я събудя от първата най-сладка дрямка, която се полага на нейните години.

- Зная - отговори онзи отдолу, - зная, че в този момент вашата госпожица е оставила настрана ръкописа на романа си, наречен "Клелия"⁴, над който неуморно работи, и сега съчинява няколко стиха, които смята да прочете утре в дома на маркиза Ментьонон. Заклевам ви, госпожо Мартиниер, проявете милост и отворете вратата. Знайте, че се отнася до спасението на един нещастник от гибел, знайте, че честта, свободата, да, дори живота на един човек зависи от мига, в който трябва да говоря с вашата госпожица. Не забравяйте, че гневът на вашата господарка ще тежи вечно върху вас, щом узнае, че вие сте тази, която коравосърдечно е отпратила един нещастник, дошъл да изпроси милостта й.

- Но защо идвате при моята госпожица в този необичаен час, елате отново утре в подходящото време - говореше Мартиниер на човека долу, който отвърна:

- Дали времето и мигът, в който ударът на разрушителната съдба падне върху нас като смъртоносна мълния, ще се променят? Когато спасението е възможно и зависи дори само от един миг, трябва ли да отлагаме помощта? Отворете ми вратата, не се плашете от клетника, който под натиска на ужасна участ, беззащитен, преследван от целия свят, иска в миг на грозяща опасност да изпроси спасение от вашата госпожица!

Мартиниер долови, че докато говореше, обладан от неизразима мъка, човекът долу стенеше и ридаеше; при това гласът му бе младежки, мек и проникващ дълбоко в сърцето. Тя се развълнува до дъното на душата си и без да се колебае повече, взе ключовете.

Едва отворила вратата, загърнатата в пелерина фигура нахлу като хала в преддверието, мина покрай нея, викайки като обезумял:

- Заведете ме при вашата госпожица!

Изплашена донемайкъде, Мартиниер вдигна високо свещника и в сиянието на свещта пред очите й изплува едно смъртно бледо, страшно разкривено младежко лице. А когато човекът разтвори дрехата си и от нагръдника му се подаде голата дръжка на малка кама, от уплаха Мартиниер едва не припадна. Младежът я стрелна с пламтящ поглед и изкрещя още по-буйно отпреди:

- Казвам ви, отведете ме при вашата госпожица!

Сега Мартиниер осъзна, че над госпожицата й е надвиснала огромна опасност. Цялата любов към скъпата господарка, в чието лице почиташе едновременно и преданата, благочестива майка, пламна в нея по-силно от всякога, като породи смелост, на която самата тя едва ли би се смятала способна. Мартиниер бързо тръшна вратата на стаята си, която бе оставила отворена, изправи се пред нея и заговори твърдо и решително:

- Наистина безумното ви поведение тук, в къщата, зле подхожда на плачливите ви излияния отвън, които, както сега забелязвам, пробудиха съжалението ми не навреме. Вие не трябва и няма да говорите сега с моята госпожица! Ако не сте намислили нищо лошо, то не бива да се страхувате от деня, елате отново утре и изложете вашия въпрос! А сега, изчезвайте оттук!

Чу се глуха, сподавена въздишка, човекът втренчи страшен поглед в Мартиниер и посегна към камичката. Мислено Мартиниер повери душата си в ръцете на Бога, но не се предаде, а дръзко погледна човека в очи, притискайки се по-здраво към вратата, през която той трябваше да мине, за да стигне до госпожицата.

- Повтарям, пуснете ме да вляза при вашата госпожица!

- Сторете това, което сте намислили, но аз няма да се поместя оттук, довършете злото деяние, което сте подхванали, но и вас като вашите нечестиви съучастници ще сполети позорната смърт на площад Грев⁵ - отвърна Мартиниер.

- Охо, Мартиниер, имате право, така въоръжен, изглеждам като проклет злодей и убиец, но моите съучастници не са, не са осъдени! - и като стрелкаше отровни погледи към изплашената до смърт жена, той извади камичката.

- Господи, Исусе Христе! - провикна се Мартиниер в очакване на смъртоносния удар, обаче в този миг откъм улицата се чу дрънчене на оръжие, конски тропот.

- Ето я, Марешосе⁶, Марешосе е тук, помощ, помощ! - изкрещя камериерката.

- Проклета жено, ти желаеш гибелта ми - всичко свърши, всичко свърши! Вземи, вземи, дай това на госпожицата, още днес, ако желаеш, утре - тихо измърмори човекът, грабна свещника от Мартиниер, духна свещите и мушна в ръцете й едно ковчеже. - Ако искаш да спасиш душата си, дай ковчежето на госпожицата - провикна се той и изскочи от къщата.

Мартиниер, която се бе свлякла на пода, се надигна с голямо усилие и в тъмнината пипнешком се върна в стаята си. Там, изтощена докрай, неспособна да издаде нито звук, падна в креслото си. Сега чу да дрънчат ключовете, които бе оставила на входната врата. Някой заключи вратата и тихи колебливи стъпки се приближиха към стаята й. Като омагьосана, безсилна да се мръдне, тя очакваше най-ужасното. Но представяте ли си как се почувства Мартиниер, когато вратата се отвори и в светлината на нощната лампа тя разпозна още от пръв поглед верния Баптист; смъртно блед, той изглеждаше ужасно разстроен.

- В името на всички светии - едва продума той - кажете, госпожо Мартиниер, кажете какво се е случило. Ах, какъв страх само, какъв страх! - Не зная какво е било, но снощи нещо с все сила ме откъсна от сватбата! - И ето, пристигам тук и си мисля, че госпожа Мартиниер има лек сън и ще ме чуе, когато кротко и тихичко похлопам на къщната врата. Но насреща ми идва патрул от въоръжени до зъби конници, също и пехота, задържат ме и не желаят да ме пуснат. За щастие обаче, с тях е лейтенантът на конната жандармерия Дегре, който ме познава добре и се обади, когато ми бутнаха фенера под носа: "Ей, Баптист, къде си тръгнал посред нощ? Мястото ти е вкъщи, да пазиш. Тук работата не е чиста, смятаме още тази нощ да имаме добър улов". - Няма да ми повярвате, госпожо Мартиниер, как ми легнаха на сърце думите му. И тъкмо прекрачвам прага, един забулен човек с гола кама в ръка се втурва от къщата и ме поваля - вратата зее отворена, ключовете пъхнати в ключалката - кажете, какво означава всичко това?

Мартиниер, надмогнала смъртния си страх, разказа какво се бе случило. Двамата, тя и Баптист отидоха в преддверието и на земята намериха свещника, който непознатият човек, бягайки, бе захвърлил .

- Повече от сигурно е - продължи Баптист, - че нашата госпожица е щяла да бъде ограбена, дори убита. Както споменахте вие, човекът е знаел, че сте сами с госпожицата, да, дори че тя все още е будувала над съчиненията си. Положително е бил някой от онези проклети гамени и мошеници, които проникват във вътрешността на къщите и с хитрост разучават всичко, което ще им послужи за осъществяването на пъклените им кроежи. А колкото до ковчежето, госпожо Мартиниер, мисля, че ще е най-добре да го хвърлим в Сена, там, където я най-дълбока. Кой ще ни гарантира, че някой гнусен изверг не търси случай да погуби нашата госпожица, че тя, отваряйки ковчежето, няма да се строполи мъртва, както се бе случило със стария маркиз фон Турне, когато отворил писмото, изпратено от непознато лице.

След като дълго се съветваха, двамата предани служители решиха на другата сутрин да разкажат всичко на госпожицата и да й връчат тайнственото ковчеже, което би могло да се отвори с подходящата предпазливост. Обмисляйки всяка подробност от появата на съмнителния непознат, двамата бяха единодушни, че не би било чудно, ако на дъното на цялата работа се криеше някаква особена тайна.

*

Загрижеността на Баптист бе напълно основателна. Тъкмо по това време Париж бе арена на най-скверни злодеяния, и тъкмо по това време дяволското изобретение на ада предлагаше най-лесните средства за това.

Глазер, най-добрият химик на времето си и богат аптекар, се занимаваше с алхимични опити, както обикновено се случва с хора, посветени на тази наука. Поставил си бе за цел да открие камъка на мъдреците. Към него се присъедини един италианец на име Екзили. За него обаче алхимичното изкуство служеше само за предлог. Искаше да научи единствено смесването, варенето и изпаряването на отровните вещества, чрез които Глазер се надяваше да намери щастието си. Накрая успя да приготви онази фина отрова, която нямаше мирис, нито вкус, действаше смъртоносно, било начаса, било постепенно, без да оставя следи в човешкото тяло. Отрова, която мамеше и опровергаваше всички научни познания и опит на лекарите, а така те, не подозирайки убийство чрез отравяне, приписваха смъртта на естествена причина. Колкото и предпазливо да работеше Екзили, заподозряха го в търговия с отрова и го вкараха в Бастилията⁷. В същата килия затвориха не след дълго и капитан Годин дьо Сент Кроа. Говореше се, че същият имал дълго време интимна връзка с маркиза дьо Бринвилие⁸, а това хвърляше петно върху цялото й семейство. И тъй като маркизът оставал безучастен към престъпленията на съпругата си, баща й Дрьо Д'Обри, цивилен лейтенант в Париж, се принудил да раздели престъпната двойка като издействал заповед за арест срещу капитана. Страстен, безхарактерен, симулиращ смиреност и още от детинство склонен към пороци от всякакъв вид, ревнив, отмъстителен до ярост, капитанът не можеше да очаква нищо по-благоприятно от това да узнае дяволската тайна на Екзили, която му даваше в ръце властта да унищожи всичките си врагове. Стана най-ревностният ученик на Екзили и скоро настигна майстора си, така че, излязъл от Бастилията на свобода, беше готов да заработи сам.

Бринвилие бе извратена жена, а покрай близостта й със Сент Кроа се превърна в чудовище. Полека-лека той я убеди да отрови първо собствения си застаряващ баща, при когото живееше и за когото с безбожно лицемерие се грижеше, после двамата си братя и най-после сестра си: баща си от долно чувство на мъст, останалите - заради богатото наследство. Както химикът прави опити за свое удоволствие, така убийците чрез отравяне често са убивали безцелно хора, чийто живот или смърт са им били напълно безразлични, просто за да се забавляват. Внезапната смърт на множество бедни хора в хотел Диьо възбуди след време подозрението, че хлябовете, които обикновено Бринвилие разпределяше там всяка седмица, за да се представи като образец на набожност и милосърдие, са били отровни. Обаче едно е сигурно, че правеше отровен пастет от гълъби и го поднасяше на гостите си. Кавалерът дьо Гет и доста други личности станаха жертва на тези гощавки на сатаната. Дълго време Сент Кроа, помощникът му Ла Шосе и Бринвилие успяваха да прикриват грозните си злодеяния под непроницаемо було. Но кое престъпно коварство на безчестни хора може да се увенчае с успех, решава вечната небесна сила, когато осъжда престъпниците още тук на земята. Отровите, които Сент Кроа приготвяше, бяха толкова фини, че ако при приготвянето прахът (французите го наричаха poudre de succession⁹) не бе покрит, достатъчно бе едно-единствено вдишване, за да си навлече човек мигновено смъртта. Затова при своите операции Сент Кроа носеше маска от много тънко стъкло. Един ден, тъкмо когато искал да изсипе отровния прах в една фиола, маската паднала и той, вдишвайки микроскопичния прах, паднал тутакси мъртъв на земята. Тъй като починал, без да остави наследници, съдилищата побързали да запечатат и приберат наследството. Но така, затворен в един сандък, открили целия пъклен арсенал на смъртоносната отрова, която проклетият Сент Кроа имал изцяло на свое разположение; намерили се и писма на Бринвилие, които не допускали съмнение относно нейните злодеяния. Тя обаче побързала да избягала в Лютих в един манастир. Изпратили след нея Дегре, който бил на служба в конната жандармерия. Преоблечен като духовник, той се появил в манастира, където се укривала Бринвилие. Успявайки да завърже любовна връзка с ужасната жена, той я примамил на среща в една усамотена градина в края на града. Едва пристигнала там, тя се видяла заобиколена от агентите на Дегре; любовникът-духовник се превърнал внезапно в служител от жандармерията, който я принудил да се качи в колата, очакваща ги пред градината, и обградени от полицаи, отпътували направо за Париж. Ла Шосе беше обезглавен още по-рано, Бринвилие я настигна същата смърт, след посичането тялото й бе изгорено, а прахът пръснат в ефира.

Парижани си отдъхнаха след като чудовището, насочвало безнаказано тайното смъртоносно оръжие, както срещу приятели, така и срещу врагове, бе напуснало света. Ала не мина много време и се разнесе мълвата, че ужасното изкуство на нечестивия Ла Кроа продължава да се практикува по наследство. Като невидим коварен призрак убийството се промъкваше в най-тесни кръгове, създадени било чрез роднински връзки, било чрез любов и приятелство, като улавяше точно и бързо нещастните жертви. Онзи, който днес се разхождаше в цветущо здраве, утре залиташе болнав и хилав, и уви, изкуството на никой лекар не можеше да го спаси от смъртта. Богатство, доходна служба, красива, може би твърде млада жена, това бе достатъчно, за да се преследва някой до смърт. Най-жестоко недоверие разтрогваше най-светите връзки. Съпругът трепереше пред съпругата, бащата - пред сина, сестрата - пред брата. Ястията, виното оставаха недокоснати на трапезите, които приятел слагаше на приятели, и там, където преди царяха веселие и шеги, освирепели погледи дебнеха да разпознаят криещия се зад маска убиец. Случваше се бащи на семейства да пазаруват хранителни продукти в далечни местности и да ги приготовляват сами в някоя гостилница, страхувайки се от пъклено предателство в собствения им дом. И въпреки всички мерки, и най-голямата, най-обмислената предпазливост бе понякога напразна.

За да се пребори с безчинството, което все повече вземаше връх, кралят учреди свой собствен съд, на който единствено възложи издирването и наказването на тези тайнствени убийства. Това бе така наречената Chambre ardente¹⁰, която провеждаше заседанията си недалеч от Бастилията с председател Ла Рейни¹¹. Колкото и ревностни да бяха усилията на Ла Рейни, те доста дълго време останаха безплодни; отредено бе на хитрия Дегре да открие тайното скривалище на престъпната дейност.

В предградието Сент Жермен живееше старица, наричана Ла Воазен. Тя се занимаваше с ясновидство и заклинание на духове и с помощта на своите съучастници, Льо Саж и Льо Вигурьо, умееше да внуши боязън и удивление дори у хора, които не бихме могли да наречем мекушави и лековерни. Но тя вършеше повече от това. Подобно на Ла Кроа и тя беше ученичка на Екзили и приготвяше по негова рецепта фината отрова, която не оставяше следи. По този начин помагаше на безсъвестни синове да се доберат по-рано до наследство или на извратени жени да намерят друг, по-млад съпруг. Дегре изкопчи от нея тайната, тя призна всичко, Chambre ardente я осъди на изгаряне на кладата, което бе изпълнено на площад Грев. У нея откриха списък с имената на всички лица, използвали нейната помощ. Последваха не само екзекуция след екзекуция, но тежко подозрение падна и върху лица, ползващи се с висока почит. Така например допускаше се, че кардинал Бонзи е намерил при Ла Воазен средството, с което за кратко време е умъртвил всички хора, на които в качеството си на архиепископ на Нарвона е трябвало да изплати пенсии. Обвинени във връзки с дяволската жена бяха херцогиня дьо Буйон, графиня дьо Соасон, чиито имена бяха намерени в списъците, не остана пощаден дори Франсоа Анри дьо Монморанси, Будебел, херцог на Люксембург, пер и маршал на кралството. Злокобната Chambre ardente се залови да преследва и него. Той се яви сам в затвора на Бастилията, където заради омразата на Ла Рейни и на Лувоа¹² го затвориха в дупка, дълбока шест стъпки. Изминаха месеци, докато се установи категорично, че престъплението на херцога не заслужава порицание.

Цялата работа се състояла в това, че веднъж поръчал на Льо Саж да му направи хороскоп.

Обаче сигурно е, че сляпото усърдие на президента Ла Рейни го подвеждаше към насилие и жестокости. Трибуналът придоби изцяло характер на инквизиция. Достатъчно бе и най-нищожното подозрение, за да хвърлят човек в затвора и често някаква случайност разкриваше невинността на осъдения на смърт. Освен това Ла Рейни имаше отвратителна външност и коварен характер, така че скоро си навлече омразата на тези, на които бе назначен да стане отмъстител или закрилник. При разпит, проведен от него, херцогиня дьо Буийон, запитана дали е видяла дявола, отговорила: "Струва ми се, че в този миг го виждам".

Докато на площад Грев течаха потоци от кръв на виновни и на заподозрени, и най-после тайнствените смъртоносни отравяния полека-лека намаляха, се появи зло от друг вид, което предизвика нова уплаха. Изглежда банда мошеници си бе поставила за цел да обсеби всички скъпоценни накити. Едва купено, най-разкошното украшение изчезваше по необясним начин, колкото и добре да бе опазено. Ала още по-страшно бе, че всеки, който се осмеляваше да носи вечер скъпоценности в себе си, биваше ограбен на самата улица или в тъмните входове на къщите, та дори и убит. Тези, които бяха отървали живота си, разказваха, че един удар с юмрук по главата ги повалял на земята като улучени от светкавица и, пробудени от зашеметяването, се намирали ограбени на съвсем друго място, а не там, където ги бил сполетял ударът. Убитите, тъй както лежеха прострени едва ли не всяка сутрин по улиците или в къщите, имаха винаги една и съща смъртоносна рана. Един удар с кинжал в сърцето, който, по преценка на лекарите, бил толкова бърз и със сигурност смъртоносен, че раненият се строполявал на земята, без да издаде дори и звук. Дали ще се намери човек от тънещия в разкош двор на Луи ХIV, който да не е заплетен в тайна любовна връзка и, промъквайки се късно при любимата, да не носи понякога и скъп подарък? - Мошениците сякаш бяха влезли в съюз с духове, знаейки къде точно щеше да се случи подобно нещо. Нещастникът често не успяваше да стигне до дома, където мислеше да се наслади на любовното щастие. Неведнъж той падаше мъртъв на прага, да, току пред стаята на любимата, която с ужас откриваше кървящия труп.

Напразно министърът на полицията Аргенсон, заповяда да изловят в Париж всички съмнителни типове, напразно беснееше Ла Рейни и се мъчеше да изтръгне признания, напразно подсилиха стражите, патрулите. Следите на престъпниците въпреки това не се откриваха. На помощ идваше донякъде предпазливостта, ще рече човек да е въоръжен до зъби и пред него да върви някой с фенер, макар че имаше случаи, когато сплашваха слугата, замервайки го с камъни, а в същия миг убиваха и ограбваха господаря.

Странното бе, че макар и да диреха по всички места, където имаше вероятност да се търгува със скъпоценности, от заграбеното не излизаха наяве дори и най-дребните украшения, следователно и тук не се откриваше следа, по която би могло да се тръгне.

Дегре кипеше от ярост, че мошениците са съумели да се изплъзнат въпреки неговата хитрост. Случваше се например да бъде пощаден кварталът, където се намираше той в момента, докато в друг квартал, където никой не подозираше, че ще се случи нещо лошо, убийците издебваха богатите си жертви.

На Дегре му хрумна да приложи един трик: той създаде няколко Дегрета, толкова еднакви по вървеж, стойка, говор и физиономия, че самите полицейски агенти не знаеха в кой от тях се крие истинският Дегре. С риск на живота си, той слухтеше в най-потайните скривалища и проследяваше един или друг минувач, който по негова преценка носеше в себе си скъп накит. Обаче тъкмо този човек оставаше незасегнат, следователно мошениците бяха осведомени и за тази уловка. Дегре изпадна в отчаяние.

Но ето какво случи по-нататък:

Една сутрин при президента Ла Рейни пристига Дегре, бледен, с изкривено лице, извън себе си.

- Какви са новините? Намерихте ли следа? - провиква се насреща му президентът.

- Ха, милостиви господине - започва Дегре, задъхвайки се от ярост. - Ха, милостиви господине, онази нощ, недалеч от Лувъра, в мое присъствие бе нападнат маркиз дьо ла Фар.

- О, небеса - възкликва от радост Ла Рейни. - Уловихме ги!

- О - с горчива усмивка го прекъсва Дегре, - о, чуйте само какво се случи. Стоя аз край Лувъра с огромна възмущение в гърдите и внимавам да не изпусна дяволите, които ми се подиграват. В този момент, без да ме забележи, плътно край мен мина с несигурни стъпки една фигура, която постоянно се обръщаше и гледаше зад себе си. На лунната светлина разпознах маркиз дьо ла Фар. Не се изненадах, тъй като знаех при кого се промъква. Едва ме бе задминал десетина крачки, и сякаш от земята изскочи някакъв образ, тръшна го на земята и се нахвърли върху него. Без да размисля, изненадан от случая, който можеше да предаде убиеца в ръцете ми, аз изкрещях и с мощен скок излязох от скривалището си, за да го нападна; ала се оплетох в пелерината си и паднах ничком. Виждах човека да бяга пред мен тъй, сякаш го носи вятърът, аз се съвзех, хукнах след него, тичайки, надух рога - в далечината свирките на моите агенти-преследвачи ми отговориха - наоколо всичко се оживи - от вси страни се чу дрънкане на оръжие, тропот на коне! "Насам, насам, Дегре, Дегре!" - закрещях аз, та чак улицата заехтя. На лунната светлина съгледах човека пред мен, който, за да ме заблуди, постоянно завиваше ту наляво, ту надясно. Стигнахме до улица Никез, но изглежда силите му намаляха, аз удвоих моите, той имаше най-много петнайсетина крачки превес.

- И вие го настигнахте, уловихте го, преследвачите дойдоха! - провикна се Ла Рейни с блеснали очи и улови Дегре за рамото, сякаш той самият е бягащият убиец.

- Петнайсет стъпки - продължи, трудно дишайки, с глух глас Дегре, - петнайсет стъпки пред мен, човекът отскочи встрани в сянката и изчезна през зида.

- Изчезна? През зида? Вие да не сте луд? - се провикна Ла Рейни, отстъпи две крачки назад и плесна с ръце.

- Наречете ме луд - продължи Дегре, търкайки челото си като човек, измъчван от лоши мисли, - наречете ме, милостиви господине, луд, наречете ме глупак, на когото му се привиждат духове, но все пак всичко е така, както ви го разказвам. Стоя аз вцепенен пред зида и в този миг пристигнаха задъхани множество преследвачи. Заедно с тях бе маркиз дьо ла Фар, който, изправил се вече на крака, държеше голия кинжал в ръка. Запалихме факлите, опипвахме зида отгоре до долу: нито следа от врата, прозорец , или някакъв отвор. Здрав каменен зид на двор, който граничи с къща, обитавана от хора, срещу които не можем да храним и най-нищожното подозрение. Още днес разследвах всичко най-внимателно. Самият дявол ни погажда номера.

Историята на Дегре се разнесе из цял Париж. Главите на хората се изпълниха с истории за магьосничества, заклинания на духове, за съюзи, сключени с дявола от Воазен, от Вигурьо, и от съмнителния, ползващ се с лоша слава, свещеник Льо Саж. И тъй като човешката природа е склонна да приема свръхестественото, необикновеното, като с това превишава границите на разума, скоро хората повярваха на думите на Дегре, изречени в момент на възмущение: че това наистина е самият дявол, който закриля злодеите и им откупва душите. Човек може да си представи с какви фантастични детайли бе доукрасена историята на Дегре. Разказът бе отпечатан, украсен с гравюра, представляваща грозна дяволска фигура, която потъва в земята пред изплашения Дегре. Достатъчно, за да хвърли народа в паника, да обезкуражи дори самите преследвачи, които, треперещи от страх, бродеха нощем напосоки из улиците, окачени с талисмани, натопени в светена вода.

Аргентон виждаше, че усилията на Chambre ardente отиват напразно, и поиска от краля с оглед на последното престъпление да учреди ново съдилище с още по-разширена власт, което да издирва виновниците и да ги наказва. Убеден от своя страна, че е прекалено разширил властта на Chambre ardente, потресен от ужаса на безбройните екзекуции, проведени от кръвожадния Ла Рейни, кралят отклони предложението изцяло.

Избрано бе друго средство, с което да се предизвика отново съдействието на краля.

В салоните на Ментьонон, където кралят прекарваше обикновено следобедите, а понякога и работеше с министрите си до късно през нощта, му бе връчено от името на застрашените любовници стихотворение, в което те се оплакваха, че когато галантността им повелява да поднесат на любимата богат подарък, се налага винаги да излагат живота си на риск. Както и, че е въпрос на чест и на наслада да пролееш кръвта си за любимата. Но много по-различно е положението, когато те нападне коварният убиец и не си подготвен да се браниш. Нека, продължаваше в същия дух стихотворението, в лицето на Луи ярко заискри сияйната арктическа звезда на любовта и на галантността и разкъса нощната тъма, разбулвайки скритата в нея зловеща тайна. Божественият герой, който ще срази враговете си, ще размаха мигновено своя блестящ от слава и победи меч и както Херкулес и змията от Лерна¹³, както Тезей и минотавъра, ще се пребори със страшното чудовище, което отравя всяка любовна наслада, помрачава всяка радост, превръщайки я в дълбока мъка и безутешна скръб.

Колкото и сериозно да бе описано положението, в стихотворението все пак не липсваха остроумно-иронични фрази, например как любовниците, тръгвайки по потайни пътечки към любимите си, били обладани от страх, а страхът убивал всяка любовна наслада, задушавал още в зародиш всяка красива авантюра, рожба на галантността. Като се добави, че като финал се поднасяше една високопарна възхвала на Луи ХIV, бе напълно естествено, кралят да прочете стиховете с видимо задоволство. Щом като завърши, той бързо се извърна към мадам дьо Ментьонон, и като не отделяше очи от листа, повторно прочете на висок глас стихотворението, а после с приятна, подканяща усмивка я запита как възприема желанията на застрашените любовници. Ментьонон, вярна на здравите си убеждения и не отстъпвайки от духа на известна благочестивост, отвърна, че тайните забранени пътища не заслужават особена закрила, ала, че си струва труда да се предприемат особени мерки за изтребването на ужасните престъпници. Кралят, недоволен от уклончивия отговор, сгъна листа и понечи да отиде при държавния секретар, който работеше в съседната стая; но хвърляйки поглед встрани, съзря недалеч от мадам дьо Ментьонон, седнала на малък фотьойл, госпожица фон Скудери. И той се запъти право към нея. Очарователната усмивка, заляла първоначално лицето му и после изчезнала, се появи отново, и като застана плътно пред госпожицата, разгъна отново листа и каза с благ глас:

- Няма как, маркизата не иска и да знае за галантните приключения на нашите влюбени господа. Но вие, госпожице, какво мислите вие за тази поетична молба?

- Скудери стана почтително от фотьойла, лека руменина заля като пурпурен заник бледите бузи на старата достолепна дама, и тя, свела очи, с лек поклон, каза:

Влюбеният, боящ се
от крадците,
не е достоен той за любовта

Кралят, дълбоко учуден от рицарския дух на малкото думи, които сриваха със земята цялото стихотворение с километричните му тиради, се провикна с блеснали очи:

- Кълна се в Дионисий, госпожице, вие имате право! Нито една безразсъдна мярка, засягаща невинния наред с виновния, няма да закриля плашливите. Нека Аргенсон и Ла Рейни си вършат работата!"

*

На другата сутрин Мартиниер описа с най-живи краски всички ужасни случки от всекидневието и разказа на госпожицата си какво ги бе сполетяло предната нощ, като, трепереща и несигурна, й предаде тайнственото ковчеже. Както тя, така и Баптист, който, пребледнял като платно от страх и притеснение, почти неспособен да говори, стоеше в ъгъла и мачкаше с ръце нощната си шапка, помолиха коленопреклонно госпожицата и в името на всички светии да отвори ковчежето с възможно най-голямата предпазливост. Госпожицата, като поклащаше ковчежето, изпробвайки по този начин заключената в него тайна, заговори с усмивка:

- И на двамата ви се привиждат призраци! Та нима тези нечестивци, тези подли убийци там отвън не знаят, че не съм богата, че при мен няма да намерят съкровища, които заслужават едно убийство. Но както казвате вие самите, те познават цялата къща като на длан, също като мен и вас. Нима са се целили в живота ми? Кой може да има интерес от смъртта на жена на седемдесет и три години, която през целия си живот не е преследвала никого, освен злодеите и нарушителите на мира в романите, създадени от самата нея, която няма да остави след себе си нищо, освен тоалетите на стара госпожица, посещавала понякога двореца? А ти, Мартиниер, с каквито и черни краски да описваш появата на непознатия човек, пак не мога да повярвам, че е имал нещо лошо наум!

И така!

Мартиниер политна три крачки назад, а Баптист, с глухо възклицание, се свлече на колене, в мига, в който госпожицата натисна едно изпъкнало стоманено копче и капакът на ковчежето шумно отскочи.

Колко голямо бе учудването на госпожица фон Скудери, когато от вътрешността на ковчежето насреща й блеснаха чифт златни, богато украсени със скъпоценни камъни гривни и също такава огърлица. Тя извади накита и докато хвалеше прекрасната изработка на огърлицата, Мартиниер разглеждаше внимателно разкошните гривни и едно през друго се провикваше, че дори суетната Монтеспан¹⁴ не притежавала подобно украшение.

- И все пак, какво означава всичко това? - питаше се госпожицата. В този миг съгледа на дъното на ковчежето малка сгъната бележка. Надяваше се, и то с право, да намери ключа към загадката. Едва прочела бележката и треперещите й ръце я изпуснаха. Скудери погледна многозначително към небето, после падна почти в несвяст на креслото си. Изплашени, Мартиниер и Баптист й се притекоха на помощ.

- О - със задавен от сълзи глас се провикна сега тя, - о, тази обида, този срам! На моята възраст, нима трябваше да ми се случи и това! Дали като някое младо неразумно същество съм сторила престъпление, водена от безразсъдно лекомислие? - О, Боже мой, нима е възможно думи, подхвърлени на шега, да бъдат изтълкувани толкова злостно! Справедливо ли е, аз, която от детинство останах вярна на добродетелта и безупречна в смирението, справедливо ли е да бъда обвинена за престъпление в съюз с дявола?

Госпожицата държеше носната си кърпичка пред очите и плачеше и хлипаше тъй бурно, че Мартиниер и Баптист, всецяло объркани и смутени, не знаеха как да облекчат безмерната мъка на господарката си.

Мартиниер бе вдигнала бележката от земята. На нея бе написано:

"Влюбеният, боящ се от крадците,

не е достоен той за любовта.

Високоуважаема госпожо, Вашият проницателен дух ни спаси от жестоко преследване. Ние сме тези, които прилагат правото на по-силния върху слабостта и малодушието, като присвояват съкровища, определени да се прахосат по недостоен начин. Бъдете благосклонна и приемете това украшение като израз на нашата благодарност. То е най-ценното, с което от дълго време вече сме успели да се сдобием, макар и, милостива госпожо, накитът, достоен да Ви краси, би трябвало да е далеч по-разкошен от този. Молбата ни е, да не ни лишавате от Вашето приятелство.

Невидимите"

- Нима е възможно - провикна се госпожицата, след като донякъде се бе съвзела, - нима е възможно безсрамното нахалство, позорният присмех, да действат така безнаказано?

Сега слънчевите лъчи, проникнали през завесите от алена коприна, огряха брилянтите до отвореното ковчеже на масичката, които припламнаха с червеникави отблясъци. Хвърляйки поглед към тях, Скудери скри ужасена лицето си и заповяда на Мартиниер незабавно да махне страшния накит, по който лепне кръвта на убитите. След като веднага заключи огърлицата и гривните в ковчежето, Мартиниер бе на мнение, че ще е най-добре да предадат скъпоценностите на министъра на полицията, като с него споделят всичко, което с тревожната поява на младия човек и връчването на ковчежето ги бе връхлетяло.

Госпожица фон Скудери стана и мълчаливо започна да се разхожда напред-назад из стаята, сякаш обмисляше какво предстои да се направи. После заръча на Баптист да донесе едно кресло-количка, а на Мартиниер, да я облече, защото искала незабавно да отиде при маркиза дьо Ментьонон.

Тя избра точно часа, в който да я отведат при маркизата, защото знаеше по кое време последната се намираше сама в покоите си. Ковчежето със скъпоценностите взе със себе си.

Маркизата остана твърде учудена като видя госпожицата да влиза бледа, с изкривено лице и несигурни стъпки, тъй като за нея тя бе олицетворение на достойнството, и въпреки напредналата възраст, и на самата любезност и обаятелност.

- Какво ви се е случило, за Бога? - провикна се тя към клетата разтревожена дама, която, не на себе си и неспособна да се държи повече на крака, се опита да стигне по-скоро до креслото, което маркизата й предложи. Най-после, възвърнала говора си, госпожицата разказа каква дълбока, непростима обида й е навлякла онази необмислена шега, с която е отговорила на молбата на застрашените любовници. Маркизата, след като изслуша всичко от начало до край, отсъди, че Скудери взема твърде присърце странното събитие, че подигравката на една престъпна банда никога не може да засегне една смирена благородна душа, и накрая пожела да види накита.

Скудери й подаде отвореното ковчеже, а маркизата, спирайки поглед на разкошното украшение, не можа да сподави вик на възхищение. Тя извади огърлицата и гривните и отиде с тях на прозореца, където ту ги подлагаше на причудливата игра на слънчевите лъчи, ту ги приближаваше плътно до очите си, за да огледа по-добре изкусната, изящна изработка на всяка най-малка кукичка.

Внезапно маркизата се извърна бързо към госпожицата и се провикна:

- Мила госпожице, не мислите ли, че тази огърлица, тези гривни, не са изработени от никой друг освен от Рене Кардийак¹⁵?

По онова време Рене Кардийак беше най-опитният майстор-златар в Париж, който се славеше като една от най-богато надарените художнически натури за времето си, но същевременно и като най-странния човек. По-скоро нисък, отколкото висок, ала широкоплещест и със здраво мускулесто телосложение, Кардийак, макар и към края на петдесетте, притежаваше силата и повратливостта на младежа. За тази сила, можем да я наречем дори необикновена, свидетелстваше гъстата, къдрава, червеникава коса и грубоватото лъщящо лице. Ако Кардийак не бе познат в цял Париж като най-честният, безкористен, прям, неприкрит човек, готов винаги да помогне, неговият твърде особен поглед от малките, дълбоко вкопани зеленикаво искрящи очи, би могъл да възбуди съмнение за тайно коварство и злост. Както казахме, в изкуството си Кардийак беше ненадминат, най-умелият златар не само в Париж, а възможно е, изобщо за времето си. В съкровена близост с природата на скъпоценните камъни, той умееше да ги обработи и обкове така, че украшението, отпърво незначително наглед, излизаше от работилницата на Кардийак, разгърнато в целия си бляскав разкош. Приемаше със страстно желание всяка поръчка и определяше цена, която беше толкова ниска, че нямаше нищо общо с труда. Ала самата изработка не му даваше после нито миг спокойствие. Чуваха го как ден и нощ чука в работилницата си и много често, дори и при почти завършена работа, внезапно не му харесваше формата, съмняваше се например в изящността на обкова на някой от скъпоценните камъни, или на някоя кукичка - и това бе достатъчен повод, за да хвърли цялата работа отново в топилнята и да започне от самото начало. Така всяка работа се превръщаше в оригинално, ненадминато произведение на изкуството, пред което човекът, поръчал накита, се смайваше. Но после се оказваше почти невъзможно да се получи от него готовото изделие. Изтъквайки хиляди предлози, той задържаше при себе си накита седмица след седмица, месец след месец. Напразно му предлагаха двойна цена за свършената работа, ала той не желаеше да вземе нито грош повече от уговореното. И най-после, когато се налагаше да отстъпи на настояването на възложилия му поръчката и да предаде накита, не можеше да сдържи признаците на най-дълбок гняв, на вътрешна ярост, която кипеше в него. В случай че трябваше да предаде някой по-ценен, по-богат накит, който по уникалността на скъпоценните камъни, по несравнимото изящество на златното изделие, струваше може би хиляди, той бе в състояние да тича наоколо като луд, проклинайки себе си, работата си, всичко край него. Но в друг случай, когато някой го гонеше и викаше подире му с все сила: "Рене Кардийак, бихте ли направили една хубава огърлица за годеницата ми, гривни за моето момиче и прочие...", той се спираше, стрелваше човека с малките си очички и, потривайки ръце, питаше: "Какво носите със себе си?" Човекът измъкваше малка кутийка и казваше: "Това са скъпоценни камъни, нищо особено, проста работа, но във вашите ръце...". Кардийак не го оставя да довърши, грабва кутийката от ръцете му, изважда скъпоценните камъни, които наистина не са особено ценни, издига ги срещу светлината и се провиква възхитен: - "Ха, ха - проста работа? Нищо подобно! Красиви камъни, великолепни камъни, нека да ви ги изработя! И ако за вас шепа луидори не са от значение, ще добавя още няколко камъчета, които ще заблестят в очите ви като милото ни слънце."

След което другият отговаря: "Предоставям всичко на вас, майстор Рене, и плащам, каквото пожелаете!" - Тогава, без оглед на това дали човекът е богат гражданин, или изискан царедворец, Кардийак се хвърля буйно на врата му, прегръща го, целува го, заявява, че отново е щастлив и че след осем дни поръчаната работа ще е готова. Затичва се през глава към дома си, отива право в работилницата и започва да чука. След осем дни майсторското изделие е готово. Ала щом човекът, който му е възложил поръчката, се появи, готов на драго сърце да заплати определената нищожна сума и да вземе готовия накит, Кардийак се ядосва, става груб, упорит.

"Ама, майстор Кардийак, помислете само, утре е сватбата ми!" - "Какво ме засяга вашата сватба, след четиринайсет дни ми се обадете." - "Накитът е готов, ето парите, трябва да го взема!" - "Аз пък ви казвам, че трябва да променя още нещо в накита и че днес няма да ви го дам!" - "А пък аз ви казвам, че съм готов да платя двойно, но ако не ми го предадете с добро, ще ме видите много скоро да се появявам с услужливите телохранители на Аргенсон!" - "Дано Сатаната ви заклещи със сто горящи щипци и окачи три центнера на огърлицата, та да удуши годеницата ви!"

И с тези думи Кардийак напъхва украшението във вътрешния джоб на годеника, улавя го за рамото, изхвърля го през вратата така, че онзи се изтъркулва надолу по стълбите, и започва да се смее като истински демон, гледайки от прозореца как нещастният младеж, накуцвайки, излиза, затиснал кървящия си нос с носната кърпа.

Изобщо необяснимо е, че често пъти Кардийак, поел с ентусиазъм една работа, внезапно с всички признаци на дълбоко душевно вълнение и с най-затрогващите уверения, да, дори с хълцане и сълзи, заклинаше възложителя в името на Светата Дева и на всички светии, да се съгласи да му опрости дълга и не му предаде изработеното. Някои високо ценени от краля и от народа личности напразно бяха предлагали големи суми, за да получат дори и най-малкото украшение, изработено от Кардийак. Той се хвърляше в краката на краля и изпросваше благоволението му да не му възлага каквато и да е работа. По същия начин отказваше и на Ментьонон всяка поръчка, да, дори с израз на отвращение и ужас отхвърли молбата й да изработи малък, украсен с емблемата на изкуството, пръстен, който тя искаше да подари на Расин¹⁶.

- Обзалагам се - обади се маркизата, - обзалагам се че, ако сега изпратя да го извикат, поне за да узная за кого е изработил този накит, Кардийак ще откаже да дойде, защото може би се опасява да не му възложа някоя поръчка. Той бездруго не желае да работи за мен. Въпреки че от известно време изглежда се е отказал от непреклонното си упорство, защото, както чувам, сега работел по-усърдно отвсякога и предавал начаса работата си, но все още дълбоко разгневен и с извърнато лице.

Скудери, която също много държеше накитът да влезе по-скоро в ръцете на законния му собственик, беше на мнение, че на майстора особняк би могло да се каже да дойде веднага не защото от него се иска да свърши някаква работа, а само за да даде преценката си за скъпоценните камъни. Маркизата се съгласи. Изпратиха да повикат Кардийак и сякаш е бил вече на път към тях, не мина много време и той се появи в стаята.

Щом съзря госпожицата, златарят като че ли се смути, и подобно на човек, засегнат от нещо неочаквано, забрави изискванията на благоприличието, които мигът му повелява, и се поклони дълбоко и почтително първо на тази достолепна дама, а едва тогава се обърна към маркизата. Сочейки украшението, което блестеше върху опънатата тъмнозелена покривка на масата, тя нетърпеливо го запита дали това е негово дело? Кардийак хвърли само бегъл поглед и като втренчи очи в лицето на маркизата, бързо напъха гривните и огърлицата в ковчежето и после рязко го отблъсна от себе си. И след като грозна усмивка лъсна по червеното му лице, каза:

- Наистина, госпожо маркизо, човек наистина трябва да не познава добре работата на Рене Кардийак, за да повярва дори и за миг, че друг златар в света е способен да изработи подобен накит. Естествено, че това е мое дело.

- Кажете тогава - продължи маркизата - за кого сте изготвили това украшение?

- Единствено за себе си - отвърна Кардийак, - да, госпожо маркизо, възможно е да ви се вижда странно, - продължи той, като видя учудените погледи на двете, на Ментьонон и на Скудери, на едната, изпълнен с недоверие, на другата - с боязливо очакване как ще се развият нещата, - но е точно така. Единствено заради приятната работа събрах най-ценните си камъни и ги обработих по-усърдно и по-грижливо откогато и да било. Неотдавна накитът изчезна по необясним начин от работилницата ми.

- Благодаря на Господа - извика Скудери с блеснали от радост очи, после като младо момиче скочи пъргаво и бързо от креслото, отиде при Кардийак и постави двете си ръце на раменете му.

- Приемете, майстор Рене, приемете обратно вашата собственост, която проклетите злодеи са плячкосали.

И тя подробно разказа как накитът се е озовал у нея. Кардийак изслуша всичко с наведени очи. Само от време на време издаваше едно едва доловимо "хм!", "брей!", "охо!" и ту слагаше ръце на гърба, ту поглаждаше брадичката и бузите си. Когато Скудери завърши своя разказ, Кардийак имаше вид на човек, който се бори с твърде странни, току-що нахлули в главата му, мисли, сякаш едно взето вече решение не искаше да се прояви. Търкаше си челото, въздишаше, прокарваше ръка по очите, навярно за да спре напиращите сълзи. Най-сетне улови ковчежето, което Скудери му предлагаше, коленичи полека на един крак и каза:

- Благородна, достойна госпожице, съдбата отреди този накит единствено за вас, за вас! Да, едва сега осъзнавам, че по време на работата мислех за вас, работех за вас. Не пренебрегвайте молбата ми, а приемете и носете това украшение, то е най-доброто, което от дълго време насам съм правил.

- Охо - възкликна госпожицата с прелестна шеговитост, - какво си мислите, майстор Рене, дали подобава на годините ми да се издокарвам с тия лъскави камъни? И как ви мина през ума да ме дарявате тъй пребогато? Вървете, вървете, майстор Рене, ако бях тъй красива и богата като маркиза дьо Фонтанж¹⁷, действително не бих изпуснала накита от ръце, но как ли ще стои на клюмналите ми рамене този разкошен накит, как ли ще лежи на обвитата ми с воали шия тази блестяща огърлица?

Междувременно Кардийак се бе вдигнал от земята и като все отново подаваше ковчежето на госпожицата, заговори с подивял поглед тъй, сякаш не бе на себе си:

- Окажете ми тази милост, госпожице, и вземете накита. Няма да повярвате каква дълбока почит храня в сърцето си към вашите добродетели, към големите ви заслуги! Приемете малкия подарък само заради стремежа ми да докажа истински най-съкровената си вътрешна убеденост и уважение към Вас!.

След като Скудери все още се колебаеше, Ментьонон взе ковчежето от ръцете на Кардийак и се обади:

- За Бога, госпожице, вие постоянно говорите за напредналата си възраст, какво общо имаме, аз и вие, с годините и тяхното бреме! И не постъпвате ли като някое младо срамежливо същество, което на драго сърце би посегнало към предложения сладък плод, стига да можеше това да стане без участието на ръката и на пръстите. Не отказвайте на неуморния майстор Рене и приемете доброволно като подарък това, което хиляди други хора не могат да получат, да не говорим за количеството злато, за всички молби и заклинания.

Междувременно Ментьонон бе напъхала ковчежето в ръцете на Скудери и сега Кардийак отново падна на колене. Той целуваше дрехата на Скудери, целуваше ръцете й, стенеше, въздишаше, плачеше, хлипаше, после изведнъж скочи и като обезумял, събаряйки столове и маси, така че порцеланът и стъклото зазвънтяха в хор, изтича с бясна бързина навън.

Изплашена донемайкъде, Скудери извика:

- Боже мой, какво му стана на този човек?

Обаче маркизата, в особено настроение, което прерасна в чужда ней палавина, весело се разсмя:

- Ето какво стана, мила госпожице, майстор Рене е влюбен във вас до уши и спазвайки обичая и съхранената изисканост на нравите, започва да щурмува сърцето ви с богати подаръци.

Маркизата продължи да се шегува, като предупреди Скудери да не бъде прекалено жестока към отчаяния любовник, а сега и госпожицата, давайки воля на вродената си шеговитост, се гмурна в бликналия поток от хиляди весели хрумвания. Мнението й бе, че ако нещата се поставят по този начин и тя най-после се окаже победена, не би могла да не посочи на света небивалия пример на една седемдесет и три годишна златарска годеница от безупречно благородническо потекло. Ментьонон предложи да изплете булчинския венец и да й даде наставления относно задълженията на една добра домакиня, за които, естествено, такова невръстно палаво момиченце не би могло да знае нищо съществено.

И след като най-после Скудери стана, за да напусне маркизата, щом видя ковчежето в ръцете си, отново сериозно се замисли, независимо от смеха и шегите.

- И все пак, госпожо маркизо, аз никога няма да нося това украшение. Каквото и да се е случило, то вече е било в ръцете на онези пъклени изчадия, които с нахалството на дявола, да, дори в прокълнат съюз с него, грабят и убиват. Ужасявам се от кръвта, която сякаш лепне по блестящите камъни. А трябва да призная, че и държането на Кардийак ми се стори особено тревожно и загадъчно. Не мога да превъзмогна тъмното предчувствие, че зад всичко това се крие зловеща, страшна тайна. А представя ли си случилото се с най-малки подробности, отново не мога дори да предположа в какво се състои тайната, и изобщо как честният, работлив майстор Рене, образец на добър, благочестив гражданин, може да има нещо общо със злостни, осъдителни неща. Обаче едно е сигурно, че никога няма да си позволя да нося накита.

Маркизата бе на мнение, че това са прекалено дълбоко изживени скрупули. Но когато Скудери я запита какво би продиктувала съвестта й, ако е в нейното положение, тя отговори сериозно и твърдо:

- По-скоро бих хвърлила накита в Сена, отколкото да го нося някога.

Госпожица Скудери претвори сцената с майстор Рене в няколко прелестни стиха, които на следващата вечер прочете на краля в покоите на Ментьонон. Потискайки ужаса от загадъчното предчувствие, несъмнено в интерес на майстор Рене, Скудери бе съумяла да представи в най-ярки багри забавния образ на една седемдесет и три годишна златарска годеница от прастаро дворянско потекло. Достатъчно, кралят се смя от сърце и се закле, че Боало Депрео¹⁸ е намерил майстора си, така че стихотворението на Скудери се обявява за най-шеговитото произведение, написано някога.

Изминали бяха доста месеци, когато случайността пожела госпожица фон Скудери да пътува в остъклената каляска на херцогиня дьо Монтансие по Пон Ньоф¹⁹. Остъклената каляска бе все още съвсем ново изобретение, толкова ново, че любопитният народ се тълпеше, когато превозно средство от този вид се появеше из улиците. И стана така, че зяпащата сган заобиколи на Пон Ньоф и каляската на Монтансие, като едва не препречи хода на конете. Внезапно Скудери чу ругатни и псувни и забеляза, че един човек с юмруци и ръгане си пробиваше път през най-гъстата тълпа. А когато се приближи, я срещна пронизващият поглед от едно смъртно бледо, изкривено от мъка младежко лице. Младият човек я гледаше неотклонно, докато с помощта на лакти и юмруци чевръсто напредваше, и щом стигна вратичката на колата, която бързо и стремително дръпна, хвърли в скута на Скудери бележка, а после, раздавайки и приемайки удари и юмруци отляво и отдясно, изчезна тъй, както бе дошъл. При появата на човека до вратичката на каляската, Мартиниер, която седеше до госпожицата, с вик на ужас падна в несвяст връз възглавниците на купето. Напразно Скудери дърпаше шнура, крещеше на кочияша. А той, като подгонен от бесове, плющеше с камшика по гърбовете на конете, които, пръскайки надалеч пяната от муцуните си, се дърпаха, удряха с копита, изправяха се на крака, докато най-после изтрополиха в силен тръст по моста. Скудери изля шишенцето с амоняк върху припадналата жена, която най-после отвори очи и разтреперана, цялата в конвулсии, се вкопчи здраво в господарката си. На бледото й лице бяха изписани страх и ужас, докато най-сетне с мъка изстена:

- Пресвета Дево, какво искаше ужасният човек? - Ах, той е същият, който ви донесе ковчежето в онази страховита нощ!

Скудери успокои нещастницата, като й каза, че нищо лошо не се е случило, и че въпросът е само да разберат какво съдържа бележката. Тя разгърна листчето и прочете следното:

Зла участ, която вие бяхте в състояние да отклоните, ме тласка в бездната! - Изгарящ от жаркия пламък на детинската любов, Ви заклевам, както синът своята майка, от която не мога да се откажа, да изпратите под някакъв предлог огърлицата и гривните на майстор Рене - било за да поправи нещо, било нещо да промени. Вашето спокойствие, Вашият живот зависи от това. В случай, че не го направите до вдруги ден, ще нахлуя в дома Ви и ще се самоубия пред очите Ви!

- Сега вече е сигурно - каза Скудери, прочитайки бележката, - че ако тайнственият човек принадлежи наистина към бандата нечестиви крадци и убийци, все пак не таи лоши помисли спрямо мен. Ако през онази нощ бе успял да говори с мен, кой знае дали някое странно събитие, някоя загадъчна връзка между нещата, за която сега напразно търся да открия в душата си и най-лекото предчувствие, нямаше да ми се изяснят. Но каквото и да се крие зад цялата работа, ще направя това, което ми се предлага в тази бележка, та макар и само за да се отърва от този злополучен накит, смятайки го за дяволски талисман на злото. Верен на старата си привичка, Кардийак няма да иска тъй лесно да го изтърве отново от ръце.

Госпожица Скудери възнамеряваше да се отправи още на другата сутрин с накита към златаря. Ала сякаш тъкмо тази сутрин всички просветени духове на Париж се бяха наговорили да щурмуват госпожицата със стихове, пиеси, анекдоти. Току-що Ла Шапел²⁰ бе издекламирал сцена от една трагедия и хитроумно се зарекъл, че има намерение да срази Расин, когато влезе самият Расин, и с една патетична реч, подобаваща на крал, го срина със земята. А пък Боало изпращаше фойерверките си в черното трагично небе, само и само да не слуша вечните брътвежи за "Колонадата на Лувъра"²¹, тема, която архитектът доктор Перо²² му бе натрапил .

Бе станало късно пладне, госпожица Скудери трябваше да отиде при херцогиня Монтансие, така че посещението при майстор Рене бе отложено за другата сутрин.

Скудери се чувстваше измъчвана от особено безспокойство. Пред очите й непрестанно стоеше образът на младежа, а и от дълбините на сърцето й сякаш се надигаше смътен спомен, че е виждала това лице, тези черти. Сънища, всяващи страх, я стряскаха и в най-леката й дрямка, имаше чувството, че лекомислено, да, дори непростимо е пропуснала да подаде за помощ ръката, която потъващият в бездната нещастник бе протегнал към нея. Усещаше, че сякаш е зависело от нея да отклони някакво гибелно събитие, едно безбожно престъпление! Щом утрото превали, тя заповяда да я облекат и вземайки ковчежето със себе си, замина при златаря.

Към улица Никез, където живееше Кардийак, се стичаше народ, който се тълпеше пред вратата на дома, крещеше, тропаше, буйстваше, готова да нахлуе с щурм. Градската конна полиция, заобиколила къщата, едва удържаше натиска. В развихрилата се неясна дивашка глъчка се чуваха озлобени гласове: "Разкъсайте, смачкайте проклетия убиец!"

Но ето че картината се промени, най-после се появи Дегре с многоброен екип, който проби пътека през най-гъстата тълпа. Вратата на къщата се отвари с трясък и оттам изведоха човек, окован във вериги. После, съпроводен от най-ужасните проклятия на беснеещата сган, го отмъкнаха.

В мига, в който Скудери, бездиханна от уплаха и обзета от някакво страшно предчувствие, стана свидетел на цялата сцена, в ушите й проникна вопиющ, сърцераздирателен вик.

- Напред, напред! - изкрещя тя извън себе си на кочияша, който с бърза и ловка маневра разпръсна гъсто стълпения народ и спря пред самата врата на Кардийаковия дом. Там Скудери видя Дегре, а в краката му младо момиче, красиво като зората, с разпуснати коси, полусъблечено, на лицето му изписани див страх и безутешно отчаяние. Момичето бе обгърнало с ръце коленете му и пищеше с глас, издаващ най-ужасни, прорязващи сърцето смъртни болки:

- Той е невинен! - Невинен!

Напразно Дегре и хората му се мъчеха да я вдигнат от земята. Силен, недодялан юначага с груби пестници улови най-сетне нещастницата, откъсна я насила от Дегре, препъна се тромаво, остави момичето да политне, то се изтърколи по каменните стъпала и безмълвно остана да лежи проснато на улицата. Скудери не бе в състояние да се въздържа повече.

- В името на Исуса Христа, какво се е случило, какво става тук? - провикна се тя, отвори вратичката на колата и слезе.

Тълпата почтително се отдръпна пред достолепната дама, а тя, виждайки, че няколко състрадателни жени вдигат момичето, полагат го на стълбите и разтриват челото му с прясна вода, се доближи към Дегре и рязко повтори въпроса си.

- Случило се е най-ужасното - отговори Дегре. - Тази сутрин Рене Кардийак е намерен убит, прободен от кама. Убиецът е неговият калфа Оливие Брюсон. Току-що го откараха в затвора.

- А момичето...? - провикна се Скудери.

- Момичето - прекъсна я Дегре, - момичето е Маделон, дъщерята на Кардийк. Нечестивецът е бил нейн любовник. Сега тя плаче, вие и крещи едно през друго, че Оливие бил невинен, съвсем невинен. В края на краищата тя знае за престъплението и аз трябва да вкарам в полицията и нея.

При тези думи Дегре хвърли коварен, злорад поглед към Маделон, от който Скудери изтръпна. Момичето леко започваше да диша, но неспособно да издаде звук или да направи движение, то лежеше със затворени очи и хората просто не знаеха какво да сторят, дали да го пренесат в къщата, или да стоят край него, докато се пробуди. Дълбоко развълнувана, със сълзи в очите, Скудери наблюдаваше невинния ангел. От Дегре и неговите помагачи тя изпитваше същински ужас. Изведнъж по стълбите се изтрополи, носеха трупа на Кардийак. Взела бързо решение, Скудери извика високо:

- Взимам момичето със себе си, Дегре, за останалото ще се погрижите вие!

Глух шепот на одобрение мина през тълпата. Жените вдигнаха момичето от земята, всички се струпаха, стотици ръце се мъчеха да помогнат и момичето бе внесено в каляската, тъй сякаш го понесе просторът. От устата на хората се лееха благословии към достойната жена, която изтръгна момичето, олицетворение на невинността, от съда, където го очакваше смъртно наказание.

Серон, най-прочутият лекар в Париж, най-после успя да върне към живот момичето, което часове наред бе лежало вцепенено в безсъзнание. Запалвайки лъч на надежда в душата на девойката, госпожица Скудери довърши това, което лекарят бе започнал. И ето, най-после от очите й рукна порой сълзи, който сякаш отприщи мъката. И тя успя да разкаже как се е случило всичко, като само сегиз-тогиз прекомерната сила на пронизващата болка задушаваше с дълбоки ридания думите й.

Ето и нейния разказ:

Към полунощ тя се събудила от леко почукване на вратата на стаята и доловила гласа на Оливие, който я заклевал да стане незабавно, защото баща й е на смъртно ложе. Ужасена, тя скочила и отворила вратата. Оливие, бледен и с разкривено до неузнаваемост лице, плувнал в пот, тръгнал, олюлявайки се, със свещта в ръка към работилницата. Там лежал бащата с безжизнен поглед, едва хъхрещ в борба със смъртта. Ридаейки, тя се втурнала към него и едва сега видяла окървавената му риза. Оливие нежно я отдръпнал и после се помъчил да измие и превърже раната на лявата гръд на бащата, поставяйки там лечебен балсам. Междувременно бащата дошъл в съзнание, спрял да хъхри, после с прочувствен поглед се обърнал към нея и Оливие, взел нейната ръка, положил я в ръката на Оливие и после здраво ги притиснал. Двамата, тя и Оливие, паднали на колене пред ложето на бащата, той се надигнал със стон, пронизващ сърцето, ала веднага паднал обратно и с дълбока въздишка се преселил в отвъда. Тогава двамата горчиво заплакали и се завайкали. Оливие й разказал как майсторът по време на една обиколка през нощта, на която му заповядал да го придружи, бил нападнат в негово присъствие и как той, не допускайки, че е ранен смъртоносно, отнесъл с огромни усилия тежкия мъж до дома. Още с настъпване на утрото, останалите обитатели на къщата, които дочули тропането, плачовете и жалбите през нощта, се изкачили горе и ги намерили все още съвсем безутешни, на колене пред трупа на бащата. Вдигнал се голям шум, нахлула конната жандармерия и Оливие бил обвинен в убийството на своя майстор и отвлечен в затвора. Маделон добави и трогателно описание на добродетелите, смиреността, предаността на любимия Оливие. Как уважавал майстора си, сякаш е собственият му баща, как в пълна мяра получил ответ на любовта си, как въпреки бедността му го избрал за свой зет, защото сръчността му се равнявала на верността му, на благородната му душа. Разказът на Маделон извираше от дълбините на сърцето й. Тя приключи с думите, че ако Оливие беше забил камата в гърдите на баща й в нейно присъствие, тя би приела това по-скоро за коварна игра на Сатаната, отколкото да повярва в способността на Оливие да извърши подобно ужасно, зловещо престъпление.

Дълбоко трогната от неописуемото страдание на Маделон, госпожица Скудери бе напълно склонна да приеме, че Оливие е невинен. Тя събра сведения и намери потвърдено всичко, което Маделон бе разказала за отношенията между майстора и неговия калфа в дома. Обитателите на къщата, съседите хвалеха единодушно Оливие като образец на нравствено, смирено, предано, ревностно държане, никой не бе чул нещо лошо за него, но все пак, станеше ли дума за злодейската постъпка, всеки вдигаше рамене и смяташе, че в цялата работа има нещо необяснимо.

Както Скудери научи, Оливие, отведен да отговаря пред Chambre Ardente, отхвърлял с най-голяма непоколебимост, с най-чиста искреност обвиненията, които му приписвали, и твърдял, че майсторът е бил нападнат в негово присъствие на улицата и повален на земята. Но че все още жив го е завлякъл до дома му, където съвсем наскоро е починал. Значи и това съвпадаше с разказа на Маделон.

Отново и отново Скудери настояваше да чуе и най-дребните обстоятелства около страшното събитие. Тя внимателно проучваше дали някога не е имало препирни между майстора и калфата му, дали Оливие не е бил в известна степен зависим от една избухливост, която много често като сляпа лудост връхлита и най-добродушния човек и го насочва към дела, изключващи привидно всяко произволно действие. Колкото по-въодушевено разказваше Маделон за тихото семейно щастие, свързало в най-съкровена любов живота на тримата, толкова повече изчезваше всяка сянка на съмнение срещу обвинения в убийство Оливие. Макар и да проверяваше всичко най-грижливо и независимо от всичко, което безспорно говореше за неговата невинност, Скудери преценяваше и възможността Оливие все пак да е бил убиецът на Кардийак. Но в кръга на вероятностите не откриваше никакви подбуди за ужасното деяние, което така или иначе би разрушило щастието на Оливие. Ала Скудери не пропускаше да прецени и обратните доводи: - Той успява да спечели симпатиите на най-прочутия майстор, обича дъщерята, майсторът закриля любовта му, пред него се откриват щастие, благоденствие за цял живот! Но Бог знае, дали раздразнен от някакъв повод, в плен на гнева, той не напада смъртоносно своя благодетел, своя баща. Какво дяволско лицемерие е нужно, за да се държиш след постъпката си по друг начин, от този, който изцяло й съответства! - Така претегляше Скудери всяко обстоятелство и след като твърдо се убеди в невинността на Оливие, взе решение да спаси невинния младеж, каквото и да й струва това.

Смяташе, че преди да призове милостта на самия крал, ще бъде най-уместно да се обърне към президента Ла Рейни като насочи вниманието му към всички факти, доказващи невинността на Оливие. А възможно бе така да пробуди в душата на президента убеждение с благоприятни последици за обвиняемия, което да бъде добронамерено споделено и от съдиите.

Ла Рейни прие госпожица Скудери с подчертано уважение, за което достойната дама, дълбоко почитана и от самия крал, с пълно право можеше да претендира. Той спокойно изслуша разказа й, в който тя описа ужасното деяние, отношенията на Оливие, неговия характер. Тънка, едва ли не ехидна усмивка бе междувременно всичко, което доказваше, че не се плъзгат покрай изцяло глухи уши уверенията или често съпроводените от сълзи предупреждения: че съдиите не трябва да бъдат врагове на обвиняемия, а да се вслушват във всичко, което той говори и е в негова полза. Когато, изтощена докрай, изтривайки сълзите от очите си, госпожицата замълча, думата взе Ла Рейни:

- Прави чест на прекрасното ви сърце, уважаема госпожице, че вие, трогната от сълзите на едно младо влюбено момиче, вярвате на всичко, тъй както тя го представя, да, че не сте в състояние да приемете дори мисълта за едно ужасно престъпление. Обаче друго е положението на съдията, свикнал да свлича маската на нахалното лицемерие. Не влиза в служебните ми задължения да развивам пред всеки, който ме запита, развоя на един криминален процес. Госпожице, аз изпълнявам своя дълг, мнението на света не ме интересува. Злодеите трябва да треперят пред Chambre Ardente, която не познава друго наказание освен огън и кръв. Но пред вас, почитаема госпожице, не искам по твърдост и по жестокост да се представям за чудовище, затова разрешете ми с малко думи да насоча вашето внимание върху убийството и извършителя му, младия злодей, за когото, с божията помощ!, е настъпил часът на разплатата. Тогава проницателният ви ум сам ще презре добродушието, която ви прави чест, но на мен изобщо не приляга. - И така! - Заранта Рене Кардийак е намерен убит, прободен с кама. Край него няма никой, освен неговият калфа Оливие Брюсон и дъщерята. Впрочем в стаята на Оливие откриват кама, опръскана с прясна кръв, която съвпада точно с отвора на раната. Но ето и разговорът със самия Оливие: "През нощта Кардийак бе съборен на земята пред очите ми - каза Оливие. - Целта бе да го ограбят ли? - Не зная. - Ти си бил с него и не си могъл да отблъснеш убиеца, да го задържиш, да извикаш помощ? - Майсторът вървеше петнайсетина крачки пред мен, аз го следвах. - Защо, за Бога, на такова разстояние? - Майсторът пожела така." - Какво изобщо е търсил майстор Кардийак на улицата в този късен час? - Не мога да кажа. - Та нали той никога не излиза след девет часа вечерта от дома си?" - Сега Оливие внезапно млъква, той смутено въздиша, пролива сълзи и непрестанно уверява в името на всички светии, че Кардийак действително е излизал през онази нощ и е намерил смъртта си. Сега обаче, любезна госпожице, отбележете нещо много важно. Доказа се с абсолютна сигурност, че през онази нощ Кардийак не е напускал къщата, ето защо твърдението на Оливие, че наистина е излязъл с него, е дръзка лъжа. Входната врата на къщата е снабдена със солидна, тежка брава, която при отварянето и затварянето произвежда пронизителен шум, като крилото на вратата се задвижва с отвратително скърцане и стържене в пантите. Както се оказа от направените опити, тази шумотевица отеква чак до последния етаж. На най-долния етаж, съвсем близо до входната врата, живее старият майстор Клод Патру със своята прислужница, жена на почти осемдесет години, но все още бодра и чевръста. Онази вечер двамата чули как майстор Кардийак слязъл както обикновено точно в девет часа по стълбите, затворил много шумно вратата, залостил я, после отново се изкачил, прочел високо вечерната молитва и накрая, както можело да се долови от тръшването на вратата, отишъл в спалнята си. Майстор Клод страдал от безсъние, нещо обикновено за старите хора. През онази нощ той пак не могъл да мигне. Ето защо, трябва да е било около девет и половина часа, прислужницата запалила газената лампа в кухнята, седнала до майстор Клод край масата и се зачела в стара хроника. В това време, потънал в мислите си, старецът ту сядал на креслото, ту отново ставал, и за да предизвика умората и съня, бавно крачел напред-назад из стаята. Всичко било спокойно и тихо до полунощ. Тогава прислужницата чула горе енергични стъпки, после силен удар, сякаш върху земята пада тежък товар, последван незабавно от глухо стенание. И двамата старци изпитали особен страх и притеснение. Сякаш ги докоснал призракът на страшното, току-що осъществено дело. С настъпване на утрото, на бял свят излязло това, което започнало през нощта.

- Обаче - провикна се Скудери, - можете ли, в името на всички светии, можете ли, при всички обстоятелства, които обстойно ви описах, да откриете някакъв повод за това пъклено дело?

- Ха - възкликна Ла Рейни, - Кардийак не беше беден, притежаваше превъзходни скъпоценни камъни.

- Нима дъщерята няма да получи всичко това? - продължи Скудери. - Забравяте, че Оливие щеше да стане зет на Кардийак.

- Може би е трябвало да дели, или да убие заради някой друг - отвърна Ла Рейни.

- Да дели, да убие заради друг? - крайно озадачена запита Скудери.

- Любезна госпожице, трябва да знаете, че Оливие твърде отдавна щеше да пролее кръвта си на площад Грев, ако деянието му не се свързваше с непроницаемата плътно забулена тайна, която досега заплашително витаеше над цял Париж. Очевидно Оливие принадлежи към онази престъпна банда, която, подигравайки се с осторожността, с усилията, с всички издирвания на съда, знаеше как да осъществи сигурно и безнаказано своите нападения. Чрез него не само ще, но т р я б в а да се изясни всичко. Раната на Кардийак е съвсем същата като онази на всички убити и ограбени на улицата или по къщите. Но ето и най-безспорният и решаващ факт: откакто Оливие Брюсон е арестуван, всички убийства, всички грабежи спряха. Улиците са сигурни и денем, и нощем. Достатъчно доказателство, че може би Оливие е стоял начело на бандата убийци. Той все още не желае да направи признание, но има средства, които ще го накарат да говори пряко волята си.

- А Маделон - провикна се Скудери, - а Маделон, преданата, невинна гълъбица?

- Охо - с отровна усмивка отвърна Ла Рейни, - кой ще ми гарантира, че и тя не е съучастничка? Какво я интересува баща й, сълзите, които пролива, са само заради убиеца!

- Какво говорите! - едва не изкрещя Скудери, - не е възможно! Нейният баща! Точно това момиче!

- О - продължи Ла Рейни, - помислете само за Бринвилие! Би трябвало да ми простите, ако наскоро се видя принуден да изтръгна вашето протеже от закрилата ви и наредя да го хвърлят в затвора.

Ужасяващото подозрение накара госпожица Скудери да изтръпне цялата от страх. Струваше й се, че пред този страшен човек не можеше да устои нито вярност, нито добродетел, той сякаш се ровеше в най-дълбоките потайни мисли, за да открие там убийства и кръвна вина. Госпожица Скудери стана.

- Бъдете човечен! - бе всичко, което тя, посърнала, поемайки си трудно дъх, бе в състояние да произнесе. Запътила се вече към стълбището, без самата тя да разбере защо, през главата й мина странна мисъл.

- Ще ми бъде ли позволено да видя нещастния Оливие Брюсон? - извърна се тя бързо към президента.

Той замислено я изгледа, после лицето му се разтегли в онази гадна усмивка, която му бе присъща.

- Напълно естествено е, уважаема госпожице, че, доверявайки се повече на своето чувство, на вътрешния си глас, отколкото на това, което се разигра пред очите ни, напълно естествено е, да проверите сама вината или невинността на Оливие. Щом не се плашите от мрачното убежище на престъпленията, щом не ви отвращава гледката на порока във всичките му разновидности, то след два часа вратите на затвора ще бъдат отворени за вас. Този Оливие, чиято съдба пробужда вашето състрадание, ще ви бъде представен.

Наистина госпожицата не можеше да се убеди във вината на младия човек. Всичко говореше срещу него, никой съдия в света нямаше при толкова категорични факти да действа по различен начин от този на Ла Рейни. А и картината на домашно щастие, така както Маделон с най-живи краски я бе описала на Скудери, засенчи със сиянието си това злостно подозрение, така че тя предпочете да приеме всичко за необяснима тайна, вместо да повярва на онова, срещу което цялата й природа дълбоко се бунтуваше.

Тя имаше предвид Оливие да й разкаже всичко, което се бе случило през онази съдбоносна нощ, и така, доколкото е възможно, да проникне в тайна, останала неразкрита за съдиите, защото е било вече безсмислено да се занимават с нея.

Когато пристигна в затвора, заведоха Скудери в голямо светло помещение. Не след дълго тя долови дрънчене на вериги. Докараха Оливие Брюсон. Но щом той се появи на вратата, Скудери падна в несвяст. Когато дойде на себе си, Оливие бе изчезнал. Тя рязко настоя да я отведат до колата, да се махне далеч, на секундата, от това място на позорна престъпност. Ах! - още от пръв поглед Скудери разпозна в Оливие Брюсон младия човек, който на Пон Ньоф й бе подхвърлил онази бележка в колата, същият, който й бе донесъл ковчежето със скъпоценностите. Сега всяко колебание отпадна, страшното предположение на Ла Рейни бе напълно потвърдено. Оливие Брюсон се числеше към страшната банда убийци, той със сигурност бе убил и майстора! А Маделон! Никога досега не бе тъй горчиво измамвана от вътрешния си глас, изтормозвана до смърт от сатанинската мощ, която витаеше над земята и в чието съществуване не бе вярвала; всичко това накара Скудери да се усъмни в истината изобщо. Тя допусна ужасното подозрение, че Маделон е съзаклятничка и вероятно участва в грозното убийство. Защо човешкият дух, щом си създаде представа за нещо, започва упорито да търси и да намира все по-ярки краски, с които да го украси? Така се случи и с госпожица Скудери, която като претегляше всички обстоятелства на престъплението, както и най-малките подробности в поведението на Маделон, сама подхранваше подозрението. Неща, които досега бе приела като доказателства за невинност и чистота, се превръщаха в сигурен белег за престъпна злост, за заучено лицемерие. Този сърцераздирателен вопъл, кървавите сълзи, та те могат да се породят от смъртния страх да не види любимия жестоко убит, та дори да не падне посечена от ръката на палача самата тя. Решена час по-скоро да се изкопчи от змията, скрита в пазвата й, Скудери слезе от колата. Влязла в покоите си, Маделон се хвърли в краката й. И божият ангел не би вдигнал по-предано прекрасните си очи към нея. Скръстила ръце върху бурно повдигащата се гръд, тя ридаеше и молеше за помощ и утеха. Скудери, която с мъка успяваше да се овладее, заговори, като се опита да придаде на гласа си възможно най-голяма сериозност и спокойствие.

- Върви, върви да се утешиш за убиеца, когото очаква справедливо наказание за позорните му дела! - Дано Светата Дева те закриля, за да не падне и върху теб самата тежко обвинение в убийство.

- Ах! Всичко е изгубено! - С този пронизителен вик Маделон падна в безсъзнание на земята. Скудери остави Маделон на грижите на Мартиниер и се оттегли в друга стая.

Напълно разстроена душевно, раздвоена спрямо всичко земно, Скудери не желаеше да живее повече в свят, пълен с дяволска измама. Тя обвиняваше съдбата, която с горчив присмех й бе позволила да укрепи вярата си в добродетелите и във верността, а сега, на нейната възраст, унищожаваше красивата картина, която й е била пътеводна звезда в живота.

Тя дочу как Мартиниер отведе Маделон, която тихо въздишаше и ридаеше:

- Ах! - и нея, и нея заслепиха ужасните хора. - О, окаяна аз! - Бедничкият, нещастен Оливие!

Воплите проникваха в сърцето на Скудери и отново дълбоко в душата й се породи предчувствието за някаква тайна, вярата в невинността на Оливие. Измъчвана от противоречиви чувства, Скудери се провикна извън себе си: "Кой дяволски дух ме заплете в ужасната история, която ще ми струва живота!" В този миг влезе блед и изплашен Баптист и съобщи, че отвън чака Дегре. След гнусния процес срещу Ла Воазен появата на Дегре в нечия къща бе сигурен предвестник за наказателно преследване. Затова госпожицата го запита с мила усмивка:

- Какво ти става, Баптист? - Нали името Скудери стоеше в списъка на Ла Воазен?

- Ох, за Бога! - отвърна Баптист, треперейки с цялото си тяло. - Нима сте способна да изречете подобно нещо? Но Дегре, ужасният, отвратителен Дегре, се държи толкова тайнствено и настойчиво, сякаш не може да изчака срещата с вас.

- Е, тогава, Баптист, въведете незабавно човека, който ви вдъхва такъв ужас, и който, в м е н поне, не може да предизвика тревога.

- Президентът - започна Дегре, влизайки в стаята, - президентът Ла Рейни ме изпраща при вас, любезна госпожице, с молба, за чието изпълнение той не би се надявал, ако не му бе известна вашата добродетелност, вашата смелост. Също и ако във вашите ръце не лежеше последното средство за разкриване на едно грозно убийство, както и ако вие самата не бяхте вече взели участие в зловещия процес, който държи в напрежение Chambre Ardente и всички нас. Откакто ви видя, Оливие Брюсон е като бесен. Колкото и да бе склонен да направи признания преди, сега отново се кълне в Исус Христос и всички светии, че е напълно невинен за убийството на Кардийак, въпреки че би изтърпял смъртта, която заслужава. Забележете, любезна госпожице, че последните му думи говорят за други престъпления, които тегнат върху него. Ала напразни са всички усилия да се изкопчи поне една дума, дори заплахата с изтезание не даде никакъв резултат. Той ни умолява, заклина, да му осигурим една среща с вас. Пред вас, само пред вас, щял да признае всичко. Благоволете, любезна госпожице, да чуете признанието на Брюсон.

- Как! - възмутена извика Скудери, - нима искате да служа за оръдие на един наказателен съд, да злоупотребя с доверието на нещастния човек, за да го отведа на ешафода? Не, Дегре! Дори Брюсон да е гнусен убиец, никога няма да мога по този мошенически начин да го излъжа. Не желая да узная нищо от неговите тайни, които биха останали затворени като свещена изповед в гърдите ми.

- Може би - с тънка усмивка добави Дегре, - може би ще промените вашето убеждение, скъпа госпожице, когато изслушате Брюсон. Нима сама не помолихте президента да бъде човечен? И той го прави, като отстъпва на безумното желание на Брюсон, а така опитва последното средство, преди да наложи изтезанията, за които Брюсон отдавна е вече узрял.

Скудери неволно се стресна.

- Вижте, почитаема госпожице - продължи Дегре, - в никакъв случай няма да допуснем да влезете отново в онези тъмни помещения, изпълнили ви с ужас и отвращение. В тишината на нощта, без излишен шум, Оливие Брюсон ще бъде доведен като свободен човек във вашия дом. Нека без принуда признае пред вас всичко, без дори да бъде подслушван, но все пак държан под око. Гарантирам със собствения си живот, в случай че изпитвате някакви опасения за себе си от страна на окаяника. Той говори за вас с най-дълбоко уважение. Кълне се, че само злощастна участ, попречила му да ви срещне по-рано, го е тласнала към смъртта. А освен това, от вас зависи да споделите с нас от разказа на Брюсон онова, което вие самата желаете. В състояние ли сме да ви принудим към нещо повече?

Скудери седеше дълбоко замислена. Имаше чувството, че трябва да се подчини на по-висша сила, която изисква от нея разкритието на ужасна тайна, че не би могла да се измъкне от необикновения лабиринт, в който неволно бе попаднала. Взела внезапно решение, тя с достойнство каза:

- Бог ще ме дари със самообладание и твърдост, доведете Брюсон, искам да говоря с него.

И стана същото, както през нощта, когато Брюсон донесе ковчежето. В полунощ на входната врата се похлопа, и Баптист, предупреден за нощното посещение, я отвори. Студени тръпки полазиха Скудери, когато по тихите стъпки, затаения говор, разбра, че пазачите, които бяха довели Брюсон, влизаха и се разпределяха из стаите на дома.

Най-сетне вратата на стаята й се отвори. Влезе Дегре, след него Оливие Брюсон, без вериги, в прилично облекло.

- Ето, скъпа госпожице, ето това е Брюсон! - с почтителен поклон каза Дегре и напусна стаята.

Брюсон падна на колене пред Скудери, умолително вдигна двете си ръце, а сълзите неудържимо се стичаха от очите му.

Пребледняла, неспособна да пророни нито дума, Скудери погледна към него. Въпреки погрознелите черти, изкривени от мъка, от силна болка, лицето на младежа излъчваше неопетнения израз на едно предано и искрено сърце. Колкото по-дълго почиваха очите й върху лика на Брюсон, толкова по-живо изплува споменът за обично същество, за което, Скудери, уви, не можеше ясно да си спомни. Ужасът, който изпитваше, я напусна, тя забрави, че пред нея е коленичил убиецът на Кардийак, и заговори с приятния тон на спокойна добронамереност, който й бе присъщ:

- Е, Брюсон, какво искате да ми кажете?

Все още на колене, пламнал от горест и мъка, той въздъхна и отвърна:

- О, моя скъпа, дълбокоуважавана госпожице, нима и най-нищожната следа от спомена за мен е изличена?

Скудери, която го загледа още по-внимателно, отвърна, че намира впрочем известна прилика с обично ней същество и че е успяла да преодолее дълбокото си отвращение от убиеца, като спокойно го изслуша, именно благодарение на тази прилика. Тежко засегнат от последните й думи, Брюсон бързо стана на крака и свел мрачен поглед към земята, отстъпи една крачка. После с глух глас каза:

- Нима изцяло забравихте Ан Гийо? - Синът й Оливие - момчето, което често люлеехте на коленете си, сега стои пред вас.

- О, за Бога - извика Скудери и закрила с две ръце лицето си, сломена се отпусна в креслото.

Навярно госпожицата имаше достатъчно основание да почувства подобен ужас. Ан Гийо, дъщеря на изпаднал в бедност гражданин, бе поверена още от дете на госпожица Скудери. Тя я отгледа с цялата преданост и грижливост, присъща на майка към детето си. Когато порасна, се появи хубав, порядъчен момък, на име Клод Брюсон, който поиска ръката й. И тъй като бе опитен майстор часовникар, който положително щеше да си намери добра работа в Париж, а и Ан го бе обикнала от сърце, Скудери не се поколеба да даде съгласието си за женитбата на своята храненица. Младите хора се задомиха и си създадоха щастлив домашен уют, като любовта, свързваща двамата, бе още по-силно скрепена с раждането на чудно красиво момче, образ и подобие на прелестната майка.

Скудери направи от малкия Оливие свой идол, с часове, с дни тя го откъсваше от майката, за да го милва и глези. И така, детето я заобича и свикна с нея, не по-малко отколкото със собствената си майка. Бяха изминали вече три години, ала покрай завистта на колегите му в занаята, работата на Брюсон намаляваше ден след ден, така че на края той едва смогваше да изхрани семейството си. Добави се копнежа му към красивата родна Женева, така че един ден малкото семейство потегли натам, въпреки неодобрението на Скудери, която обещаваше да им даде в Париж пълната си подкрепа. Ан писа още няколко пъти на своята благодетелка, после замлъкна и Скудери все пак прие, че щастливият живот в родината на Брюсон не е позволил споменът за изживените при нея дни да изплува отново.

Сега се навършваха точно двадесет и три години откак Брюсон с жена си и детето бе напуснал Париж и потеглил за Женева.

- О, какъв ужас? - провикна се Скудери, след като донякъде се бе съвзела. - О, какъв ужас! Оливие, това си ти, синът на моята Ан? А сега?

- Да, така е - отвърна спокойно и сдържано Оливие, - така е, скъпа госпожице, вие никога не бихте предположили, че момчето, което сте глезили като най-нежната майка, на което, люлеейки го в скута си, сте пъхали в устата лакомство след лакомство, което сте наричали с най-прелестните имена, е станал зрял момък и сега стои пред вас, обвинен в страшно убийство. - Не мога да бъде оневинен изцяло. Chambre Ardente с право може да ме уличи в престъпление. Ала както се надявам да ме сполети блажена смърт, та макар и от ръката на палача, така твърдя, че съм чист, че не съм опетнен с кръвна вина, нещастният Кардийак падна мъртав не от моята ръка!

При тези думи Оливие цял се разтрепери и олюля. Мълком, Скудери посочи малък стол, стоящ встрани от Оливие. Той бавно се отпусна на него.

- Имах достатъчно време - започна той, - да се подготвя за разговора с вас, съзирайки в него последно благоволение на всеопрощаващия Бог, и да се сдобия с толкова спокойствие и твърдост, колкото са ми необходими, за да ви разкажа историята на моето нечувано злощастие. Окажете ми милостта да ме изслушате спокойно, макар че разкритието на една тайна, която сигурно не подозирате, може да ви изненада, да ви изпълни дори със страх и ужас. О, моят клет баща, да не бе никога напускал Париж! Доколкото ме връща споменът в Женева, виждам се отново оросен от сълзите на безутешните си родители, самият аз разплакан от жалбите им, които не разбирах. Едва по-късно ясно почувствах, изцяло осъзнах най-угнетяващата сиромашия, дълбоката мизерия, в която живееха родителите ми. Всички надежди на баща ми бяха рухнали. Силно разочарован, сломен от дълбока скръб, той почина в мига, в който бе успял да ме даде за чирак при един златар. Майка ми говореше много за вас, искаше да сподели, да ви изплаче мъката си, но после я нападна малодушието, рожба на нещастието. Това, а навярно и лъжливото чувство на срам, което често гложди ранената до смърт душа, я възпряха от решението й. Само няколко месеци след смъртта на баща ми, майка ми го последва в гроба.

- Бедната Ан, бедната Ан! - се провикна Скудери, смазана от скръб. Слава на всевечната небесна сила, че тя е вече в отвъда и не ще види любимият си син, заклеймен с позор и посечен от ръката на палача.

Сега Оливие нададе силен вик, издигайки нагоре див, страшен поглед. Навън се чуха шумове, явно хората се раздвижиха.

- Охо - с горчива усмивка заговори отново Оливие. - Дегре събужда бандата си, сякаш бих могъл да избягам оттук! Но по-нататък! Майсторът ми се отнасяше към мен строго, независимо че скоро станах най-добрият в работата, да, накрая надминах дори и самия него. Случи се, че в работилницата дойде един чужденец с намерение да купи някои накити. Щом видя красивия накит, който бях изработил, потупа ме приятелски по рамото и оглеждайки внимателно украшението, каза: "Охо, млади приятелю, та това е превъзходна изработка. Наистина не знам кой друг би могъл да ви надмине, освен Рене Кардийак, който, разбира се, е първият златар в света. Би трябвало да отидете при него. Той с радост ще ви вземе в работилницата си, защото само вие ще можете да му помагате в изкусната работа, а и единствено от него ще има още какво да научите." Думите на чужденеца се запечатаха дълбоко в сърцето ми. Не намирах вече спокойствие в Женева, сякаш някаква сила ме тласкаше да замина. Най-после успях да се освободя от майстора си и отидох в Париж. Рене Кардийак ме прие студено и рязко. Аз не отстъпвах, той трябваше да ми даде работа, колкото и нищожна да бе тя. Поръча ми да изработя малък пръстен. Когато му занесох изделието си, той втренчи пламтящите си очи в мен, сякаш искаше да проникне в най-скритите гънки на душата ми. После заговори: "Ти си усърден, работлив момък, можеш да се настаниш при мен и да ми помагаш в работилницата. Ще ти плащам добре, ще останеш доволен." Кардийак удържа думата си. Бяха изминали вече няколко седмици, откак работех при него, без да съм видял Маделон, която, ако не се лъжа, се намираше тогава на село при леля на Кардийак. Най-после тя дойде. О, небеса на небесата! Какво почувствах, когато видях ангелския образ! Дали някой е обичал по-силно от мен! А сега! О, Маделон!

Обзет от дълбока тъга, Оливие не бе в състояние да говори. Закрил с две ръце лицето си, той плачеше неудържимо. Но, опитвайки се да обуздае разкъсващата го болка, продължи:

- Маделон ме прие с благосклонен поглед. Идваше все по-често в работилницата. С възторг откликнах на любовта й. Колкото и строго да бдеше баща й над нас, някое и друго бегло ръкостискане бе знак за скрепения съюз. Кардийак сякаш не забелязваше нищо. Бях намислил, щом спечеля благоволението му и усъвършенствам майсторския занаят, да поискам ръката на Маделон. Една сутрин, тъкмо щях да започна работата си, Кардийак се изправи пред мен, гняв и презрение се четяха в мрачния му поглед. "Не се нуждая повече от работата ти", започна той, "още тозчас се махай от дома ми и никога да не си се мяркал пред очите ми. Не е необходимо да ти казвам защо не мога да те търпя повече тук. За теб, клетнико, сладкият плод, към който се стремиш, е твърде нависоко." Исках да възразя, той ме улови здраво за рамото и ме изхвърли през вратата, така че се строполих на земята и нараних жестоко главата и ръката си. Възмутен, раздиран от свирепа болка, напуснах къщата и най-сетне намерих в най-крайната част на предградието Свети Мартин един добросърдечен познат, който ме прие в таванската си стачка. Нямах спокойствие, нямах отдих нито миг. Нощно време дебнех около къщата на Кардийак, надявайки се, че Маделон ще долови моите въздишки, моите жалби, че може би ще успее да говори с мен от прозореца си, без да я подслушват. В ума ми се кръстосваха най-различни безразсъдно смели планове, за чието изпълнение се надявах да я убедя. Къщата на Кардийак на улица Никез граничи с висок зид със слепи арки, в които са поставени стари, изпочупени каменни статуи. Една нощ застанах плътно до такава статуя и се загледах нагоре към прозорците на къщата, които гледат към двора, ограден с този зид. Внезапно забелязах в работилницата на Кардийак светлина. Беше полунощ, никога досега Кардийак не бе будувал до този час, удареше ли девет, той по навик отиваше да си легне. Сърцето ми се разтуптя в плахо предчувствие, помислих, че някое предстоящо събитие може би щеше да улесни достъпа ми в дома. Ала светлината тутакси изчезна. Притиснах се до статуята вътре в нишата, но ужасен отскочих, чувствайки насрещен натиск, сякаш статуята бе оживяла. В здрача на нощта забелязах, че сега каменната статуя бавно се завъртя и зад нея се измъкна тъмна фигура, която с тихи стъпки продължи надолу по улицата. Веднага се озовах до статуята, а тя стоеше също както преди, плътно прилепнала до зида. Неволно, сякаш тласкан от вътрешна сила, последвах дебнешком фигурата. Точно пред една икона на Светата Дева човекът се извърна и сиянието на запаленото пред иконата кандило падна изцяло върху лицето му. Това бе самият Кардийак! Завладя ме неразбираем страх, някакво загадъчно чувство. Като омагьосан, продължих да следвам призрачния лунатик. Смятах майстора за такъв, въпреки че не бе пълнолуние, периодът, когато подобни кошмари смущават съня на спящите. Най-после Кардийак се загуби встрани, в дълбоката сянка. По краткото, добре познато ми покашлюване, забелязах, че е влязъл във входа на една къща. Какво означаваше това, какво смяташе да направи? - се питах самият аз, онемял от учудване, притискайки се плътно до стените на къщите. Не мина много време и ето че, пеейки и подсвирквайки, се зададе мъж с шлем от грейнали пъстри пера на шапката и звънтящи шпори. Като тигър срещу плячката си, Кардийак се втурна от скривалището си върху човека, който в същия миг, хъхрейки, се строполи на земята. С вик на ужас изтичах и видях Кардийак да лежи върху човека на земята. "Майстор Кардийак, какво правите? - изкрещях му аз." - "Проклетнико!" - изрева Кардийак, светкавично бързо изтича покрай мен и изчезна. Не бях на себе си, неспособен да направя и крачка, едва се приближих до падналия. Коленичих до него, мислех, че все още може да се спаси, но, уви, той не проявяваше нито следа от живот. Изпаднал в смъртен страх, почти не усетих, че междувременно ме бе оградила конната милиция. - "Ето още един повален от дяволската банда - хей, млади човече, да не си от бандата? Свършено е с теб!" - разкрещяха се те един през друг и ме сграбчиха. Едва успях да промълвя, че не бих могъл да извърша подобно гнусно престъпление и нека ме оставят спокойно да си вървя. Тогава един от тях светна с фенера в лицето ми и смеейки се, извика: "Та това е Оливие Брюсон, чиракът на златаря, който работи при нашия почтен, добър майстор Рене Кардийак! Той ли ще убива хората по улиците? На такъв ли ви прилича? Нима мислите, че постъпва точно като шайката млади убийци? Не виждате ли, че този тук оплаква трупа на жертвата и се оставя да падне в ръцете ви? Я по-добре, младежо, разказвай смело какво стана?" - "Току пред мен - започнах аз, - един човек скочи върху онзи там, събори го и при моя вик избяга със светкавична бързина. Аз исках да проверя дали събореният е още жив." - "Не, синко! - намеси се един от хората, които бяха вдигнали трупа, - човекът се е споминал, както обикновено, ударът с камата е минал през сърцето." - "Дявол да го вземе - извика друг, - пак дойдохме твърде късно, същото се случи и завчера". С тези думи те понесоха трупа и се отдалечиха.

- Изобщо не мога да изразя това, което чувствах. Струваше ми се, че с мен си прави шеги някакъв лош сън и че, поразен от безумно илюзорно видение, трябва незабавно да се пробудя. Кардийак, бащата на моята Маделон, безбожен убиец! Безсилен се отпуснах на каменните стъпала на една къща. Утринният полузрак нахлуваше все по-бързо и по-бързо и сега видях на настилката пред мен да лежи офицерска шапка, богато украсена с пера. В съзнанието ми тутакси ясно изплува кървавото дело на Кардийак, извършено на мястото, където седях. Ужасен, се махнах тичешком.

Съвсем объркан, загубил едва ли не способността да мисля, седях в таванската стаичка, когато вратата се отвори и влезе Рене Кардийак. "За Бога, какво искате?" - изкрещях му насреща. Без да обърне внимание на думите ме, той дойде при мен и ми се усмихна спокойно и приветливо, а това увеличи отвращението, което изпитвах към него. После премести старо, полусчупено столче и седна до мен, без аз да мога да се вдигна от сламеника, на който се бях хвърлил. "Е, Оливие - започна той, - как си, бедно момче? Наистина постъпих грозно като прибързах и те изхвърлих от дома си, всъщност ти ми липсваш навсякъде, без изключение. Тъкмо сега имам предвид една поръчка, която без твоята помощ изобщо не мога да изпълня. Какво ще кажеш, ако отново заработиш в работилницата ми? Мълчиш? - Да, знам, аз те обидих. Не искам да крия от теб, че ти се разсърдих заради флирта с моята Маделон. Ала после обмислих трезво нещата и открих, че при твоята сръчност, работливост, вярност не мога да си пожелая по-добър зет от теб. Ела с мен и виж как би могъл да спечелиш Маделон за съпруга."

Думите на Кардийак се забиха в сърцето ми. Разтреперих се пред неговото лукавство, не успявах да пророня нито дума. "Ти се двоумиш? Навярно не можеш да дойдеш с мен още днес, имаш предвид други неща? Може би искаш да посетиш Дегре, или ще поискаш да те въведат при Аргансон или Ла Рейни. Внимавай, момче, да не би хищните лапи, които искаш да примамиш, за да докараш гибел на други хора, не уловят и разкъсат теб самия!"

Не можейки да се сдържам повече, внезапно дадох воля на възмутената си до дъно душа: "Нека тези, които съзнават престъпното си деяние, да се обърнат към лицата, които току-що споменахте, аз не бива да го сторя, с вас аз нямам нищо общо!" "Всъщност - продължи Кардийак, - всъщност, Оливие, за теб е чест да работиш при мен, при мен, най-прочутият майстор златар на века, навред високо уважаван заради всеотдайността и порядъчността му, така че всяка злостна клевета би паднала върху главата на клеветника. Що се отнася до Маделон, трябва да ти призная, че дължиш отстъпчивостта ми единствено на нея. Тя те обича със страст, каквато не допусках в това нежно дете. Още щом ти си тръгна, тя падна в краката ми, обгърна коленете ми и сред поток от хиляди сълзи призна, че не може да живее без теб. Помислих, че всичко това е само плод на въображението й, нещо обикновено за влюбени млади хора, които са готови да умрат, щом първият младеж, още с жълто по устата, ги погледне ласкаво. Обаче моята Маделон взе действително да съхне и се разболя, а когато поисках да избия от главата й тези глупости, тя сто пъти те призоваваше по име. Какво можех да сторя, ако не исках тя да се отчая? Снощи й казах, че съм съгласен на всичко и днес ще те заведа при нея. И ето, още тази сутрин тя разцъфтя като роза и те очаква, изгаряща от любовен копнеж." Да ми прости Господ, но и аз самият не знам как внезапно се озовах в къщата на Кардийак, как Маделон, възкликвайки високо - "Оливие, о, моят Оливие, моят любим, моя съпруг!" - се хвърли към мен, прегърна ме с две ръце и здраво ме притисна към гърдите си, и как аз, преливайки от най-благороден възторг, се заклех в Светата Дева и във всички светии никога, никога да не я напускам.

Покъртен от спомена за този решаващ миг, Оливие замлъкна. Изтръпнала от ужас пред чудовищното злодеяние на човека, когото е смятала за олицетворение на добродетели и порядъчност, Скудери извика:

- Възмутително! Значи Кардийак принадлежи към бандата убийци, която тъй дълго успя да превърне нашия хубав град в убежище на разбойници?

- Какво говорите, любезна госпожице - възрази Оливие, - към бандата? Подобна банда никога не е съществувала! В престъпната си дейност Кардийак е търсил и намирал своите жертви из целия град съвсем сам. Доказателство, че е бил сам, е сигурността, с която е нанасял своите удари, също и непреодолимата трудност да се проследи убиеца. Но нека не спирам дотук, продължението на разказа ми ще ви разкрие тайните на най-порочния и същевременно най-нещастен човек. Всеки лесно може да си представи положението, в което се намирах при майстора. Крачката бе направена, връщане нямаше. Понякога ми се струваше, че аз самият съм станал съучастник на Кардийак в убийството и само любовта на Маделон ми помагаше да забравя терзанието, което ме разяждаше отвътре. Само при нея успявах да залича всяка външна следа от безименната мъка. Когато работех със стария в работилницата, не бях в състояние да го погледна, едва ли да му заговоря пред ужаса, който ме пронизваше в близост с този отвратителен човек, въплътил всички добродетели, присъщи на предания, на нежния баща, на добрия гражданин, докато нощта забулва в тайна чудовищните му дела. Маделон, благочестивото, ангелски чисто дете, го боготвореше. Сърцето ме болеше, помислех ли, че ако един ден отмъщението се стовари върху разобличения злодей, тя, измамена от изкусното коварство на Сатаната, ще трябва да стане жертва на най-грозно отчаяние. Дори само това ме караше да мълча, макар и да ме очакваше смъртта, полагаща се на престъпника. Въпреки че долових достатъчно от разговорите на жандармеристите, за мен останаха загадка безчинствата на Кардийак, техния мотив, начина, по който ги осъществяваше. Обаче обяснението не закъсня. Един ден Кардийак, който обикновено по време на работата се намираше в най-добро настроение, шегуваше се и се смееше и с това възбуждаше моето отвращение, се промени, стана сериозен и замислен. Ненадейно захвърли встрани накита, над който тъкмо работеше, така че скъпоценните камъни и перлите се разпиляха, стана поривисто и каза: "Оливие, нещата между нас двамата не могат да продължават така, за мен подобно отношение е нетърпимо. Онова, което хитростта на Дегре и неговата банда не успя да открие, случайността го подхвърли в ръцете ти. Ти ме видя, докато вършех нощното си дело, към което ме тласка моята трагична звезда, съпротива вече не е възможна. А това, което те накара да ме последваш, бе твоята трагична звезда, именно тя те обви в непроницаемо було, направи крачките ти леки, за да стъпваш безшумно като най-дребното животинче, така че аз, чиито очи и в най-дълбока нощ виждат ясно като тези на тигъра, аз, който отдалеч долавям по улиците и най-малкия шум, дори бръмченето на комара, не те забелязах. Твоята трагична звезда доведе теб, моя другар, при мен. Както виждаш, за предателство вече не може и да се мисли. Затова нека узнаеш всичко." Понечих да му извикам: "Лицемерний злодею, никога няма да стана твой другар!" Ала ужасът, който изпитах при неговите думи, ми сви гърлото. Вместо думи, издадох само някакъв неразбираем звук. Кардийак седна отново на работното си място и избърса потта от челото си. Тежко засегнат от спомена за миналото, той сякаш едва намираше сили да се овладее. Най-после започна разказа си: "Мъдри хора споменават за някои особени впечатления, които бъдещи майки са в състояние да възприемат отвън и чудното влияние на тези живи и неосъзнати впечатления върху детето, което носят. Разказвали са ми една твърде странна история за моята майка: Още в първия месец на бременността си с мен, отишла с други жени да погледа едно бляскаво дворцово тържество в Трианон²³. Очите й се спрели на кавалер в испански костюм с блестяща огърлица около врата, от която тя вече не могла да свали очи. Цялото й същество жадно се стремяло към искрящите скъпоценни камъни, които й се виждали като неземно богатство. Същият кавалер преди много години, когато майка ми още не била омъжена, задирял добродетелното момиче, но с отвращение бил отблъснат. Майка ми го познала, но й се сторило, че сега, озарен от блясъка на искрящите диаманти, е сякаш същество от по-висш порядък, олицетворение на красотата. Кавалерът забелязал пламтящите, изпълнени с копнеж погледи на майка ми. Помислил, че сега щастието ще му се усмихне повече от преди. Съумял да се приближи до нея, нещо повече, да я примами далеч от близките й в усамотено място. Там пламенно я взел в прегръдките си, майка ми уловила красивата огърлица, ала в същия миг той паднал на земята и повлякъл и майка ми със себе си. Дали внезапно е получил удар, или по друга причина: истината е, че бил мъртъв. Напразно майка ми се мъчела да се отскубне от вкочанените в смъртен гърч ръце. Вперил в нея хлътналите си очи, чиято сила била угаснала, полумъртвият се въргалял с нея по земята. Най-после пронизителните й викове за помощ били чути от минаващи в далечината хора, които бързо пристигнали и я спасили от прегръдката на страшния любовник. От ужаса, който изживяла, майка ми се разболяла тежко. Смятали ме за изгубен, ала тя оздравяла и раждането минало по-щастливо от очакванията. Но уплахата от онзи ужасяващ миг бе поразила м е н. Моята фатална звезда бе изгряла и изпратила искрата, която запали в душата ми една от най-странните и порочни страсти. Още в най-ранно детство бляскавите диаманти, златните накити стояха за мен над всичко. Всичко това се приемаше от близките ми за детинско увлечение. Обаче се оказа друго, защото още като юноша крадях злато и скъпоценности, навсякъде където ми се удаваше да ги присвоя. Като най-опитен познавач различавах по инстинкт фалшивите скъпоценности от истинските. Привличаха ме само те, на фалшиво, както и на гравирано злато не обръщах никакво внимание. Вродената алчност трябваше да отстъпи на жестоките наказания, налагани от баща ми. За да мога да боравя само със злато и скъпоценни камъни, се насочих към златарската професия. Работех с усърдие и страст и за кратко време станах първия майстор в този бранш. Сега започна период, в който вроденият нагон, потискан тъй дълго, напираше властно и мощно се разрастваше, като помиташе всичко около себе си. Щом завършех някой накит, предавах го на майстора, но в мен се загнездваше една тревога и безутешност, които ми отнемаха съня, здравето, жизнеността. И денем, и нощем пред мен стоеше като призрак образът на човека, за когото бях работил, нагизден с моето украшение. А един глас ми шепнеше в ухото: - Твое е, твое е, вземи го, за какво са му на мъртвия диаманти! - Докато накрая се отдадох на кражби. Имах достъп в домовете на знатните и скоро използвах тази възможност. Никоя ключалка не устояваше на сръчността ми и не след дълго украшението, което бях изработил, бе отново в ръцете ми. Ала и това не прогони тревогата в мен. Пак долавях онзи тайнствен глас, който ми се подиграваше и викаше: - Охо, твоят накит се носи от мъртвец! - Аз самият не знам как започнах да изпитвам неизразима омраза към тия, за които бях работил. Да! Дълбоко в душата ми се породи желанието да ги убия, желание, каращо ме да изтръпвам, ужасен от самия себе си. По това време купих тази къща. Бях се вече споразумял със собственика, седяхме тук в тази стая, доволни от сключената сделка, и се черпехме с бутилка вино. Бе паднала нощта, аз понечих да си тръгна, но моя продавач каза: "Вижте, майстор Рене, преди да си отидете, искам да ви открия една тайна, засягаща тази къща. - След това отключи онзи поставен в зида скрин, отмести задната му дъска, влезе в малка стая, наведе се и повдигна един капак на пода. Слязохме по тясна, стръмна стълба, стигнахме до малка портичка, която той отключи и излязохме вън на двора. После старият господин отиде към каменния зид, побутна едно малко стърчащо желязо и тутакси част от зида се завъртя, така че човек можеше свободно да се промуши през отвора и да се озове на улицата. О, и ти, Оливие, трябва да видиш това изкусно изобретение, което навярно хитри монаси от манастира, който някога се е намирал тук, са поръчали да се съзида, за да могат тайно да си измъкват и вмъкват в обителта. Това е къс дърво, чиято повърхност е намазана с хоросан и е белосана, а от външната му страна е вместена статуя също от дърво, но наподобяваща камък, и двете заедно със статуята се завъртват от скрити панти. Пред вида на тази уредба в мен се надигнаха тъмни мисли, имах чувството, че предстоят събития, оставащи все още тайна и за самия мен. Току-що бях предал на един дворцов сановник богат накит, който знаех, че бе определен за танцьорка от операта. Убийственото за мен изтезание не закъсня - призракът се прилепи към стъпките ми - дяволът шушнеше в ухото ми! Нанесох се в къщата. Не намирах сън, облян в пот, измъчван от безумен страх, се въргалях в леглото. Мислено аз виждах как човекът се промъква с моя накит при танцьорката. Тогава, побеснял от ярост, скачах, мятах на раменете мантията, слизах по тайната стълба - минавах през зида, право към улица Никез. Той пристигаше, аз се хвърлях върху него, човекът изкрещяваше, но подхванал го здраво отзад, забивах камата в сърцето, накитът е мой! След като мислено изживях всичко това почувствах спокойствие и доволство в душата, непознати ми досега. Призракът бе изчезнал, Сатаната мълчеше. Сега знаех какво иска от мен моята злощастна съдба, трябваше да й се поддам, или да загина. Сега ти е ясно, Оливие, какво означава този начин на живот! Ала не мисли, че щом трябва да правя нещо, от което не съм в състояние да отстъпя, съм се отказал изобщо от състраданието и съжалението, заложени в човешката природа. Знаеш колко ми е тежко да предам някое украшение. Как не приемам да работя за някои, чиято смърт не желая. Да, дори да знам, че на зазоряване нечия кръв ще прогони моя призрак, се задоволявам да поваля само с тежкия си юмрук собственика на моето съкровище на земята и да си го взема обратно." След тези думи Кардийак ме заведе в тайната стаичка и ми позволи да хвърля поглед върху неговата сбирка от скъпоценности. По своята пищност и богатство тя надали отстъпваше на тази на краля. На всеки накит бе окачена малка бележка с името на собственика и кога е бил отнет чрез кражба, грабеж или убийство. "На твоята сватба, Оливие - глухо и тържествено започна Кардийк, - на твоята сватба, ще положиш клетва пред образа на Разпятието, че когато умра, ще превърнеш на прах и унищожиш всички тези богатства със средства, които ще ти разкрия. Не желая никое човешко същество, а най-малкото Маделон и ти, да притежавате съкровище, купено с кръв." Впримчен в този лабиринт от престъпления, разкъсван от любов и отвращение, от блаженство и ужас, приличах на прокълнатия, на когото един прелестен ангел кротко усмихнат протяга ръка, докато Сатаната го държи здраво в огнените си лапи. Но така ласкавата усмивка на благочестивия ангел, отразила милостта на висшата небесна сила, се превръща за него в най-жестоко терзание. Мислех да избягам, да, дори за самоубийство, ала Маделон?

- Порицайте ме, порицайте ме, почтена госпожице, че бях толкова слаб и не си наложих да победя тази страст, която ме въвличаше в престъпление. Но не я ли изкупвам с позорна смърт? Един ден Кардийак се върна у дома необичайно ведър. Той милваше Маделон, хвърляше към мен най-приятелски погледи, пи, докато се хранехме, бутилка превъзходно вино, което обикновено правеше само на празнични и тържествени дни, пееше и ликуваше. Маделон си бе отишла, аз исках да се върна в работилницата: "Остани, младежо - провикна се Кардийак, - днес няма повече да работим, нека пием още по едно за здравето на най-почтената, най-прекрасната дама в цял Париж. След като се чукнахме и той изпи на един дъх пълната чаша, каза: - Кажи ми, Оливие, харесват ли ти стиховете:

Влюбеният, боящ се от крадците
Не е достоен той за любовта.

И той разказа, какво се е случило с вас и краля в покоите на Ментьонон, и добави, че открай време е хранил към вас повече уважение, отколкото към всяко друго човешко същество, и че вие, надарена с такава висша добродетел, пред която трагичната звезда безсилна угасва, носейки най-красивото, изработено от него украшение, никога няма да възбудите появата на злия призрак, въплътен в нагона му към убийство. "Чуй ме, Оливие - продължи той, - преди много време трябваше да изработя с мои скъпоценни камъни огърлица и гривни за Хенриета, кралица на Англия²⁴. Работата ми сполучи както никога досега, ала сърцето ми се късаше, помислех ли, че ще се разделя с накита, станал мое любимо съкровище. Известна ти е злополучната смърт на принцесата чрез подло убийство. Аз задържах украшението и сега искам в израз на моята почит и признателност, да го изпратя на госпожица фон Скудери от името на преследваната банда. Освен това, с факта, че така тя получава красноречив знак за своя триумф, аз унижавам заслужено и Дегре, и неговите помощници. Ти ще й занесеш накита!" В мига, в който Кардийак спомена вашето име, скъпа госпожице, почувствах, сякаш се отдръпват черни воали и красивата светла картина на моето щастливо ранно детство възкръсва в пъстри сияйни багри. В душата ми се възцари чудна утеха, проникна лъч на надежда, пред който тъмните духове изчезнаха. Изглежда Кардийак долови и обясни посвоему впечатлението, което думите му оказаха върху мен. "Струва ми се, че намерението ми ти допада - добави той. - Мога смело да призная, че един вътрешен глас, различен от този на ненаситния хищник, който изисква от мен кръвни жертви, ми заповяда да сторя това. Понякога имам странното усещане, че ме обладава силен вътрешен страх, боязън пред нещо ужасно, чийто потресаващ повей долита от отвъда към нас. Тогава мисля дори, че това, което фаталната звезда е наченала чрез мен, би могло да бъде предадено на безсмъртната ми душа, която всъщност няма участие в него. В подобно настроение реших да изработя една красива корона от диаманти за Светата Дева в църквата "Св. Евстахий". Но колкото пъти започвах да работя, толкова пъти ме обсебваше, с още по-голяма сила, онзи необясним страх и затова я изоставих изцяло. Сега ме изпълва чувството, че изпращайки на госпожица фон Скудери най-красивото украшение, което някога съм изработвал, покорно принасям жертва на добродетелта и благочестието с молба за успешно застъпничество."

Запознат в най-големи подробности с вашия стил на живот, любезна госпожице, Кардийак ми посочи пътя, както часа и начина, по който да предам накита, положен от него в едно хубаво ковчеже. Обзе ме възторг, защото чрез престъпния Кардийак сам Господ ми показваше пътя, по който аз, отблъснатият грешник, можех да се спася от ада, където гинех. Така си мислех. Исках да проникна до вас не по волята на Кардийак, а като син на Ан Брюсон, като ваш храненик мислех да се хвърля в нозете ви и да ви разкрия всичко, всичко. Надявах се, че вие, трогната от безименната беда, заплашваща при разкритието й нещастната невинна Маделон, щяхте да уважите тайната, вярвах, че без да бъде тя разкрита, вашият извисен, проницателен дух положително ще намери сигурни средства, с които да се противодейства на скверната злост на Кардийак. Не ме питайте какви щяха да бъдат тези средства, не зная, обаче убеждението, че вие ще спасите мен и Маделон, се бе затвърдило в душата ми тъй силно, както вярата в отрадната помощ на Светата Дева. Спомняте си, скъпа госпожице, че през онази нощ не постигнах целта си. Не губех надежда, че щастието ще ми се усмихне друг път. Именно тогава ведрото настроение на Кардийак се промени изцяло. Тъжен, с втренчен поглед, той се тътреше наоколо, мърмореше неразбираеми думи, размахваше ръце, като че ли да отблъсне от себе си някой враг, изглеждаше сякаш духът му се измъчва от лоши мисли. Така премина цялата сутрин. Най-после седна на работната си маса, после отново скочи недоволен, погледна през прозореца и сериозно и мрачно каза: "Искам Хенриета Английска да носи моя накит!" Думите му ме изпълниха с ужас. Разбрах, че блуждаещият му дух отново бе в плен на призрака-убиец, че гласът на Сатаната отново е проникнал до ухото му. Виждах живота ви застрашен от скверния дявол-убиец. В случай че Кардийак отново си възвърнеше украшението, вие щяхте да сте спасена. Опасността растеше с всеки изминал миг. Тогава именно ви срещнах на Пон Ньоф, пробих си път до вашата каляска и ви подхвърлих онази бележка, в която ви заклевах да предадете час по-скоро получения накит в ръцете на Кардийак. Вие не дойдохте. Когато на следния ден Кардийак не говореше за нищо друго освен за прекрасния накит, който през нощта му се присънил, страхът ми се разрасна и превърна в отчаяние. Не можех да тълкувам думите му по друг начин, освен че говори за вашия накит и се уверих, че замисля някакво убийство, което възнамерява да осъществи още през нощта. Бях длъжен да ви спася, та дори да костваше живота на Кардийак. Щом той, както обикновено след вечерната молитва, се прибра в стаята си, слязох от един прозорец в двора, промъкнах се през отвора в зида и застанах недалеч в дълбоката сянка. Не мина много време, Кардийак излезе, и тихо, дебнешком, тръгна надолу по улицата. Аз го последвах. Запъти се към улица Сент Оноре. Сърцето ми изтръпна. Внезапно Кардийак се изгуби от погледа ми. Реших да застана на вашата врата. И ето че, както преди, когато случаят ме направи свидетел на убийството, извършено от Кардийак, пеейки и тананикайки, мина, без да ме види, един офицер. Но в същия миг някаква черна фигура изскочи и се хвърля отгоре му. Това бе Кардийак. Поисках да осуетя това убийство, извиках високо и с два-три скока бях на мястото. Обаче не офицерът, а Кардийак, смъртно ранен, хъхрейки, рухна на земята. Офицерът изпусна камата, изтегли сабята от ножницата и допускайки, че съм съучастник на убиеца, застана срещу мен, готов да ме нападне. Ала скоро се отдалечи, забелязвайки, че без да ме е грижа за него, аз преглеждам трупа. Кардийак бе още жив. След като прибрах камата, която офицерът бе изпуснал, го взех на раменете си и с голяма мъка го завлякох до дома, през тайния вход, нагоре в работилницата. Останалото ви е известно. Разбирате, почтена госпожице, че единственото ми престъпление се състои в това, че не предадох бащата на Маделон на съдебните власти и така не сложих край на неговите безчинства. Аз съм чист, вина за убийство не нося. Няма изтезание, което ще ме принуди да разкрия тайната за неговите престъпления. Не желая напук на вечната сила, която, щадейки добродетелната дъщеря, хвърли було върху жестоката вина на бащата убиец, да стоваря върху нея бремето на нещастното минало, да унищожа още сега целия й живот, не желая човешката мъст да изрови още сега трупа от земята, която го покрива, и палачът да жигоса още сега изтлелите кости с печата на позора. Не! Нека любимката на душата ми да оплаче мен като невинно погубения, времето ще смекчи болката й, обаче непрежалима би била болката й, породена от ужасните пъклени дела на обичния баща!

Оливие млъкна, ала внезапно от очите му рукна порой сълзи, той падна в нозете на Скудери и с умоляващ глас извика:

- Вие сте убедена в моята невинност, положително, така е! Проявете милост към мен и ми кажете как е Маделон.

Госпожица Скудери извика Мартиниер и след няколко мига Маделон беше вече в прегръдките на Оливие.

- Щом си тук, значи всичко е наред, аз знаех, че благородната дама ще те спаси!

Така възкликваше безспир Маделон, а Оливие, забравил участта си и всички опасности, които го грозяха, се чувстваше свободен и блажен. С трогателни жалби двамата изповядваха един на друг преживяното, после отново се прегръщаха и плачеха от възторг за това, че отново са се намерили. Ако Скудери не беше вече убедена в невинността на Оливие, би трябвало вярата й в него да се появи сега, когато наблюдаваше двамата, които, потънали в блаженството на съкровеното любовно единение, забравиха света, своето нещастие и неописуемите си страдания.

- Не! - извика тя, - на подобна щастлива самозабрава е способно само едно чисто и благородно сърце!

Светлите лъчи на утринното слънце проникнаха през прозорците. Дегре тихо почука на вратата и напомни, че е време да отведе Оливие, тъй като по-късно това не би могло да остане незабелязано. Мрачните предчувствия, който бяха обзели Скудери при първото идване на Брюсон в дома й, се превърнаха в действителност и то по един ужасен начин. Тя видя сина на любимата си Ана, въвлечен без вина в престъпление, при това с помощта на похвати, които почти изключваха да бъде спасен от позорната смърт. Тя ценеше геройството на младежа, предпочел да умре без вина, отколкото да издаде тайна, която вероятно щеше да причини смъртта на Маделон. В целия спектър от възможности Скудери не откриваше средство, чрез което да изтръгне бедния Оливие от жестокия съд. И въпреки всичко в душата си бе твърдо решена, че не бива да се бои от каквато и да е жертва, за да предотврати крещящата неправда, чието изпълнение бе вече предстоящо. Измъчваха я различни проекти и планове, които граничеха с авантюризъм и които отхвърляше толкова бързо, колкото ги бе и възприела. Лъчите на всяка надежда чезнеха все повече и повече и тя се чувстваше едва ли не на прага на отчаянието. Обаче непринуденото, смирено детинско доверие на Маделон, сияеща от възторг, щом заговореше за своя любим, който скоро, оправдан от всяка вина, щял да я прегърне като съпруга, възвърна на Скудери духа в степента, в която бе дълбоко затрогнато и нейното сърце.

И за да направи нещо на дело, Скудери написа на Ла Рейни дълго писмо. В него тя му обясняваше, че Брюсон е изложил по най-правдоподобен начин абсолютната си невинност по отношение смъртта на Кардийак и че само смелото му решение да занесе в гроба тайна, чието разкритие би опорочило невинността и добродетелността, го въздържа да направи пред съда признание. Въпреки че така би се освободил не само от страшното подозрение, че е убил Кардийак, но и че принадлежи към бандата нечестиви убийци. Скудери вложи в това писмо цялата жар и вдъхновено красноречие, на което бе способна, само и само да смекчи сърцето на Ла Рейни. След няколко часа Ла Рейни отговори, че се радвал от сърце, задето Оливие Брюсон се е напълно оправдал пред своята знатна благодетелка. Що се отнасяло до смелото решение на Оливие да отнесе със себе си в гроба тайна, свързана с деянието, той наистина съжалявал, но Chambre Ardente не би могла да уважи подобен героизъм, а по-скоро би трябвало да го пречупи с най-мощни средства. Надявал се, че след три дни ще е в течение на необикновената тайна, с чието разкритие на бял свят ще излязат вероятно истински чудеса.

Скудери знаеше по-добре от всеки друг, какво има предвид Ла Рейни под средствата, които трябва да пречупят героизма на Брюсон. Сега бе сигурно, че нещастникът е вече осъден на изтезания. Изпаднала в смъртен страх, на Скудери най-после хрумна идеята, че за да постигне поне отлагане на събитията, би могъл да й бъде от полза съвета на някой юрист. Пиер Арно Д'Андийли беше най-прочутият адвокат в Париж. Неговата солидна и задълбочена научна осведоменост, всеобхватният му ум бяха равни на неговата почтеност и добродетели. Към него се обърна Скудери и без да накърни тайната на Брюсон, му разказа всичко, доколкото, разбира се, бе възможно. Тя вярваше, че Д'Андили ще поеме с жар защитата на невинния, ала бе горчиво измамена в надеждата си. Той спокойно изслуша всичко и накрая отговори с думите на Боало: "Le vrai peut quelquefois n etre pas vraisamblable"²⁵. Той доказа на Скудери, че срещу Брюсон съществуват хвърлящи се силно на очи твърде основателни подозрения, че поведението на Ла Рейни в никакъв случай не може да се нарече жестоко и прибързано, напротив, то било напълно в духа на закона, и че той не би могъл да действа по друг начин, без да накърни задълженията на съдията.

Той, самият Д'Андили, не бил сигурен, че с най-умелата защита ще спаси Брюсон от изтезанията. Единствено Брюсон би могъл да стори това, било чрез искрено признание или поне чрез най-подробно описание на обстоятелствата, съпътствали убийството на Кардийак, и едва тогава може би те ще дадат повод за нови издирвания.

- Тогава ще се хвърля в нозете на краля и ще го моля най-горещо за милост - извика Скудери извън себе си със задавен от сълзи глас.

- Не правете това, за Бога, не пратете това, уважаема госпожице! - извика Д'Андили. - Спестете си това последно оръжие, защото не попадне ли то в целта, вие губите завинаги. Кралят няма да помилва никога престъпник от такъв мащаб, а ще го настигнат и най-тежките упреци на застрашения народ. Възможно е с разкритието на тайната си или чрез други средства Брюсон да отхвърли подозрението, насочено от съда срещу него. Тогава ще настъпи моментът да се измоли милостта на краля, който няма да се интересува какво е доказано, или не пред съда, а ще потърси и ще се вслуша в съвета, който неговата вътрешна убеденост ще му даде.

Скудери трябваше по неволя да се съгласи с богатия и пространен опит на Д'Андили.

Късно вечерта, потънала в дълбоки грижи как да постъпи, за да спаси нещастния Брюсон, тя седеше в покоите си, когато Мартиниер влезе и съобщи за пристигането на граф фон Миосенс, полковник от гвардията на краля, който настоявал да говори с госпожицата.

- Простете - каза Миосенс, покланяйки се по военному, - простете, госпожице, че ви безпокоя тъй късно, в неподходящо време. Подобна постъпка е присъща на военните, при все че още сега ще бъда извинен само с две думи. При вас ме води случаят с Оливие Брюсон.

Крайно напрегната в очакване какво ли ще чуе, Скудери извика силно:

- Оливие Брюсон? Най-нещастният от всички хора? Какво общо имате с него?

- Така си и мислех - продължи усмихнат Миосенс, - че само името на вашето протеже ще е достатъчно, за да срещна във ваше лице благосклонен слушател. Целият свят е убеден във вината на Брюсон. Известно ми е, че вие сте на друго мнение, което, както се говори, се гради, естествено, само на твърденията на обвиняемия. С мен случаят е друг. Никой освен мен не може да бъде по-дълбоко убеден в невинността на Брюсон относно смъртта на Кардийак.

- Говорете, говорете - провикна се Скудери и очите й блеснаха от възторг.

- Аз - силно подчерта Миосенс, - самият аз бях този, който повали стария златар на улица Сент Оноре недалеч от вашия дом.

- О, за Бога, вие, вие? - извика в недоумение Скудери.

- Кълна ви се, уважаема госпожице - продължи Миосенс, - че се гордея с постъпката си. Знайте, че Кардийак бе най-порочният, най-лицемерният злодей, че той бе човекът, който нощем коварно убиваше и грабеше, и постоянно се измъкваше от всяка примка! А и аз самият не знам кога се породи в мен подозрението срещу стария злодей, може би когато, видимо неспокоен, донесе украшението, което бях поръчал. Тогава той се осведоми точно за кого съм определил накита, а и по най-лукав начин разпитал моя камериер обикновено по кое време посещавам една дама. Твърде отдавна ми бе направило впечатление, че нещастните заклани хора, жертви на отвратителната грабителска страст, имаха без изключение една и съща смъртоносна рана. Бях сигурен, че убиецът изкусно бе овладял хватката, с която мигновено убиваше жертвата си и на която разчиташе. Удареше ли напусто, означаваше равна борба! Това ме накара да използвам една предпазна мярка, която е толкова проста, че не знам защо други отдавна не са сетили за нея, спасявайки се от страшния убиец. Носех под жилетката си лека броня. Кардийак ме нападна откъм гърба. Той ме улови с гигантска сила, ала точно насочения удар се плъзна по желязото. В същия миг аз се отскубнах от него и забих в гърдите му камата, която държах готова.

- И вие замълчахте? - запита Скудери, - и не съобщихте на съда какво се е случило?

- Позволете ми, любезна госпожице - продължи Миосенс, - позволете ми да отбележа, че подобно съобщение би могло не направо да ме опропасти, но да ме въвлече в най-отвратителния процес. Надушвайки навсякъде престъпление, дали Ла Рейни щеше да ми повярва, ако бях обвинил почтения Кардийак, образец на добродетелност и благочестие, в скверно убийство? Какво би станало, ако мечът на справедливостта обърнеше острието си срещу мен самия?

- Това не е възможно, не са ли достатъчни вашият произход, вашето положение в обществото? - извика Скудери.

- О, помислете само за маршал фон Люксембург, чието хрумване да поръча на Льо Саж да му изготви хороскоп предизвика подозрение в убийство чрез отравяне и затварянето му в Бастилията. Не, в името на св. Дионисий, не излагам на риск ни един час свобода, не жертвам дори крайчеца на ухото си, заради побеснелия Ла Рейни, който на драго сърце би допрял ножа си до гръкляна на мнозина.

- Но така вие поставяте невинния Брюсон на ешафода? - пресече го Скудери.

- Невинен, наричате невинен престъпният съучастник на Кардийак? Който го подкрепяше в делата му? Който сто пъти е заслужил смъртта? Не, той наистина трябва да плати с кръвта си, но почитаема госпожице, това, че ви открих вярната връзка между нещата, става при условие, че Вие, без да ме предадете в ръцете на Chambre Ardente, все пак ще съумеете по някакъв начин да използвате моята тайна за своето протеже.

Възхитена до дъното на душата си, че вярата й в невинността на Брюсон бе потвърдена по толкова категоричен начин, Скудери не се поколеба да разкрие всичко на графа, комуто престъплението на Кардийак бе вече известно, и да го подкани да я придружи до Д'Андили. Щяха, под знака на пълна дискретност, да м у открият всичко, именно т о й трябваше да им даде съвет какво да се прави по-нататък.

След като Скудери му разказа всичко най-точно, Д'Андили се осведоми повторно за най-незначителните подробности. Особено го интересуваше дали граф Миосенс е твърдо убеден, че нападателят му е бил Кардийак и дали ще разпознае в лицето на Оливие Брюсон човека, който е отнесъл трупа.

- Освен - възрази Миосенс - че в лунната нощ много ясно разпознах Кардийак, при Ла Рейни видях и камата, с която Кардийак бе повален. Това е моята кама, отличаваща се с изящната изработка на дръжката. Стоейки само на крачка от него, съгледах и лицето на младежа, чиято шапка бе паднала от главата, така че без друго бих го познал отново.

Д'Андили замълча няколко мига, после каза:

- Напълно изключено е да се спаси Брюсон от ръцете на правосъдието по обикновения начин. Заради Маделон той не иска да уличи Кардийак в грабеж, придружен с убийство. Но той трябва да го направи, защото дори и да успееше чрез разкритието на тайния изход и на заграбеното съкровище да докаже това, пак би го сполетяла смъртта като негов съучастник. Същото положение ще имаме и ако граф Миосенс разкрие на съдиите премеждието със златаря, така както в действителност се е случило. Единственото, към което трябва да се стремим е да отлагаме. Граф Миосенс ще се яви в Ла Консиерж, ще поиска да му доведат Оливие Брюсон и ще го разпознае като човека, който е отнесъл трупа на Кардийак. Ще отиде начаса при Ла Рейни и ще каже: "На улица Сент Оноре видях човек, паднал на земята, бях плътно до него, когато друг един притича, наведе се над трупа и като разбра, че още е жив, го вдигна на раменете си и го отнесе. В лицето на Оливие Брюсон разпознах този човек." Това изказване ще предизвика повторен разпит и съпоставяне с твърденията на Миосенс. Това е достатъчно, изтезанията се отлагат и разследването продължава. После идва ред да се обърнем към самия крал. Предоставяме на вашата осторожност, скъпа госпожице, да сторите това по най-умелия начин. По мое мнение, разумно е да се открие на краля цялата тайна. Това изказване на граф Миосенс подкрепя признанията на Брюсон. Възможно е да се получи същият резултат чрез тайни допълнителни разследвания в къщата на Кардийак. Не присъдата, а решението на краля, опряно на вътрешно убеждение (там, където съдията е длъжен да накаже, заговаря милостта) може да докаже всичко.

Граф Миосенс изпълни точно съветите на Д'Андили и това, което той предвиди, наистина се случи.

Сега се налагаше да се измоли благосклонността на краля, а това бе най-трудното нещо. Към Брюсон, когото единствено смяташе за страшния убиец-разбойник, всявал тъй дълго страх и уплаха в цял Париж, кралят хранеше толкова силна ненавист, че само при лекото напомняне за скандалния процес, изпадаше в буйна ярост. Вярна на принципа си никога да не говори на краля за неприятни неща, Ментьонон отхвърли всяко посредничество, така че съдбата на Брюсон бе поставена изцяло в ръцете на Скудери. След дълги размишления, тя бързо взе решение, което също толкова бързо изпълни. Облече се в черна рокля от тежка коприна, накичи се с разкошното украшение на Кардийак, метна си дълъг черен воал и в този вид се появи в покоите на Ментьонон по време, когато кралят е там. Благородната осанка на достопочтената госпожица в този тържествен тоалет излъчваше някакво величие, което без друго щеше да пробуди дълбоко уважение дори у леконравната тълпа, свикнала да демонстрира в кулоарите своето лекомислие и незачитане към другите. Всички се отдръпнаха при появата й, а когато влезе, самият крал стана и твърде учуден, се запъти към нея. В този миг насреща му засияха прекрасните диаманти от огърлицата и гривните, той не се стърпя и извика:

- Господи, та това е накитът на Кардийак! - и обръщайки се после към Ментьонон продължи с лека усмивка: - Вижте, госпожо маркизо, как нашата красива годеница тъгува за своя годеник.

- О, милостиви господине - подхвана Скудери, сякаш искаше да продължи шегата, - нима подобава на една скърбяща годеница да се накичи тъй бляскаво? Не, аз напълно се отказах от този златар и не бих помислила вече за него, ако понякога пред очите ми не изплуваше онази отвратителна картина, когато плътно край мен той бе отнесен убит в дома си.

- Как? Вие сте видели нещастният дявол? - възкликна кралят.

И Скудери разказа накратко как случаят я довел пред къщата на Кардийак (без още да съобщава за намесата на Брюсон), тъкмо когато убийството е било открито. Тя описа буйната, безгранична мъка на Маделон, дълбокото впечатление, което ангелското дете й бе направило, сцената, когато бедничката бе понесена на ръце от разпалената тълпа и спасена от хората на Дегре. При видимо повишаване на интереса, който предизвика, тя продължи да разказва за срещите с Ла Рейни, с Дегре, със самия Оливие Брюсон. Кралят, запленен и грабнат от силата, която лъхаше от динамичния пълнокръвен живот, представен тъй ярко в пламенната реч на Скудери, и не забелязал, че става реч за омразния процес на ненавиждания от него Брюсон, не бе в състояние да каже нито дума, а само сегиз-тогиз възкликваше, като така даваше израз на вътрешното си вълнение. И докато той се усети, почти не на себе си от нечуваната и невижданата досега история, която току-що бе узнал, но още не смогнал да осмисли, Скудери вече лежеше в нозете му и просеше милост за Оливие Брюсон.

- Какво правите, госпожице? - избухна кралят, улавяйки я за ръцете и помагайки й да седне. - Какво правите? Вие ме изненадвате по много странен начин! Та това е една възмутителна история! Кой ще гарантира, че приключенският разказ на Брюсон отговаря на истината.

На което Скудери отвърна:

- Изказването на Миосенс, разследването в дома на Кардийак, вътрешното убеждение и ах, не на последно място добродетелното сърце на Маделон, което откри същата добродетелност и в лицето на нещастния Брюсон!

С намерение да възрази, кралят се обърна, привлечен от някакъв шум на вратата. Лувоа, който работеше в съседната стая, надникна със загрижено лице. Кралят стана, и следвайки Лувоа, напусна стаята. И двете, Скудери и Ментьонон намериха това прекъсване за опасно, защото веднъж вече изненадан, кралят би се въздържал да влезе повторно в поставения капан. Ала само след няколко минути, кралят отново влезе, бързо прекоси един-два пъти стаята, после с ръце, скръстени на гърба, се изправи плътно пред Скудери и без да я погледне, тихо каза:

- Бих искал да видя вашата Маделон!

Изпълнена от възторг, Скудери възкликна:

- О, почитаемий господине, с какво висше, най-висше щастие удостоявате бедното нещастно дете, достатъчно е само един знак от ваша страна и малката ще лежи в нозете ви.

После, колкото й позволяваха тежките дрехи, бързо заситни към вратата и извика да доведат Маделон Кардийак пред краля, който искал да я види. След това, разплакана и хлипаща от възторг и вълнение, се върна в стаята. Скудери бе предугадила подобно благоволение и довела със себе си Маделон, която чакаше при камериерката на маркизата с кратка просба в ръцете, съчинена й от Д'Андили. След няколко мига тя вече лежеше безмълвна в нозете на краля. Боязън, смущение, плахо преклонение, любов и мъка тласкаха все по-буйно и по-буйно кипящата кръв във вените на бедното момиче. Бузите й пламтяха пурпурно червени, очите блестяха през кристално чистите перли на сълзите й, които сегиз-тогиз падаха от копринените мигли върху красивия бюст. Кралят изглеждаше смаян от чудната красота на ангелското дете. Той нежно вдигна Маделон, после направи движение, сякаш искаше да целуне ръката й, която бе уловил. Но я отпусна и погледна прелестното дете с просълзени очи, признак за дълбоко вътрешно вълнение. Ментьонон тихичко прошепна на Скудери:

- Не прилича ли малката на косъм на Ла Валиер?²⁶ Кралят се унася в най-сладки спомени. Играта ви е спечелена.

Колкото и тихо да говореше Ментьонон, навярно кралят я бе чул. Червенина заля бузите му, погледът му мина покрай Ментьонон, после се спря на молбата, която Маделон му подаде, накрая заговори мило и любезно:

- Искам да вярвам, мило дете, че си убедена в невинността на твоя любим, но нека видим какво казва Chambre Ardente!

С едно ласкаво движение на ръката, той отпрати девойката, плувнала цяла в сълзи. Разтревожена, Скудери забеляза, че споменът за Ла Валиер, колкото и уместен да изглеждаше в началото, промени краля в мига, в който Ментьонон спомена името й. Възможно е кралят да е почувствал нетактичното напомняне, че е готов да жертва строгото право в името на красотата, а може би кралят се е изживял като онзи мечтател, който пожелал да улови красивите вълшебни картини, но след рязкото пробуждане, те бързо изчезнали. Може би не виждаше пред себе си своята Ла Валиер, а мислеше само за сестра Луиз дьо Мизерикорд (монашеското име на Ла Валиер в манастира на кармелитките), която го притесняваше със своята набожност и склонност към покаяние. Какво друго можеше да се направи, освен спокойно да се изчакат решенията на краля.

Междувременно изказването на Миосенс пред Chambre Ardente се бе разчуло и народът, лесно тласкан от едната крайност към другата, както първо проклинаше скверния убиец, заплашвайки да го разкъса, преди още да е изкачил стълбите към гилотината, така сега го оплакваше като невинна жертва на варварското правосъдие.

Едва сега съседите си спомниха за неговите добродетели, за голямата му любов към Маделон, за вярността и безграничната му всеотдайност към стария златар. Пред палата на Ла Рейни се нижеха шествия от негодуващ народ, който крещеше:

- Дай ни Оливие Брюсон, извади го, той е невинен! - като хвърляха камъни по прозорците, така че Ла Рейни се видя принуден да потърси закрила срещу разгневената сган при жандармеристите.

Минаха доста дни без Скудери да получи и най-незначителната вест за процеса на Оливие Брюсон. Безутешна, тя отиде при Ментьонон, която обаче я увери, че кралят не говори по този въпрос и че навярно сега не е уместно да му се напомня за него. А когато със странна усмивка я запита какво прави малката Валиер, Скудери се убеди, че дълбоко в душата на гордата жена се е загнездило недоволство от нещо, коeто лесно можеше да примами раздразнителния крал в сфера, чиeто очарование тя не разбираше. Следователно от Ментьонон тя не можеше да очаква нищо.

Най-после с помощта на Д'Андили Скудери успя да се осведоми, че кралят е имал дълъг таен разговор с граф Миосенс. И още, че Бонтам, най-довереният камериер и изпълнител на поръчките на краля, е бил в затвора и е говорил с Брюсон, и накрая, че същият този Бонтам е бил със свои приближени хора в къщата на Кардийак и дълго пребивавал там. Клод Патру, обитателят на долния етаж, уверявал, че цялата нощ горе над него се е трополило, и че положително Оливие е бил там, защото ясно разпознал гласа му. Значи едно бе сигурно, че самият крал е наредил да се разследва действителната връзка между събитията, обаче оставаше необяснимо дългото протакане на решението. Възможно бе сега Ла Рейни да напрегне всичките си сили, за да не изтърве от лапите си жертвата, която искаха да му измъкнат. Това убиваше всяка надежда още в зародиша й.

Изминал бе почти месец, когато Ментьонон съобщи на Скудери, че кралят я очаква същата вечер в нейните покои, тези на Ментьонон.

Сърцето на Скудери буйно се разтуптя, тя разбра, че въпросът на Брюсон щеше да се разреши. Сподели го с бедничката Маделон, която горещо се помоли на Светата Дева и всички светии да създадат у краля убеждението, че Оливие Брюсон е невинен.

И все пак, по всичко изглеждаше, че кралят изобщо е забравил цялата работа, защото, водейки както друг път приятни разговори с Ментьонон и Скудери, не споменаваше и думичка дори за Брюсон. Най-сетне се появи Бонтам, приближи се до краля и му каза няколко думи толкова тихо, че двете дами не разбраха нищо.

Скудери вътрешно се разтрепера. Сега кралят стана, отиде към Скудери и с блеснали очи заговори:

- Желая ви щастие, любезна госпожице! Вашето протеже Оливие Брюсон е свободен!

Сълзите рукнаха от очите й и неспособна да каже нито дума, Скудури искаше да се хвърли в нозете му, но той я спря и каза:

- Вървете, вървете, госпожице, всъщност вие трябваше да бъдете парламентарен защитник и да браните моите законни интереси, защото, в името на свети Дионисий, няма човек на земята, който да устои на вашето красноречие. - Но - добави той по-сериозно, - но нека този, когото сега добродетелта закриля, не бъде абсолютно сигурен и защитен срещу всяко злостно обвинение, повдигнато пред Chambre Ardente и всички съдилища на света!

Госпожица фон Скудери намери думи, изразяващи най-горещата й благодарност. Кралят я прекъсна, като й съобщи, че в дома я очакват много по-пламенни излияния на благодарност, отколкото той може да поиска от нея, защото навярно в този миг щастливият Оливие вече прегръща своята Маделон.

- Бонтам - завърши кралят, - Бонтам ще ви изплати хиляда луидора, които от мое име да предадете на малката като сватбен подарък. Нека се омъжи за Брюсон, който не заслужава такова щастие, ала после двамата трябва да напуснат Париж. Това е моята воля.

С бързи стъпки Мартиниер пресрещна Скудери, а зад нея и Баптист. И двамата, с грейнали от радост лица, ликуваха и крещяха:

- Той е тук, той е свободен! О, милите млади хора! - Щастливата двойка се хвърли в нозете на Скудери.

- Ах, знаех си аз, знаех, че единствено вие ще спасите моя съпруг - извика Маделон.

- О, вярата ми във вас, моята майка, бе непоклатима! - извика сега и Оливие, и двамата, проливайки горещи сълзи, целуваха ръцете на достойната жена. После отново се прегърнаха, и като твърдяха, че неземното блаженство на този миг изкупва всички неизразими страдания на отминалите дни, се заклеха, че няма да се разделят до смъртта си.

Само след няколко дни те получиха благословията на свещеника и бяха венчани. Дори и да не беше заради волята на краля, Брюсон пак нямаше да остане в Париж, където всичко му напомняше за онова ужасно време, свързано със злодействата на Кардийак. Където някаква случайност можеше злонамерено да разкрие страшната тайна, известна вече на повече хора, а така да разстрои завинаги спокойния му живот. Непосредствено след сватбата, съпътстван от благословиите на Скудери, той потегли с младата си жена към Женева. Богато осигурен чрез сватбения подарък на Маделон, надарен с рядка сръчност в занаята си и като олицетворение на всички граждански добродетели, там го очакваше щастлив безгрижен живот. Надеждите, излъгали бащата до смъртта му, се осъществиха при сина.

Изминала бе една година от заминаването на Брюсон, когато сред обществото се появи съобщение, подписано от Харлой дьо Шевалон, архиепископ на Париж, и от парламентарния защитник Пиер Арно Д'Андили, което гласеше, че, скрепено с печата на тайната изповед, разкаял се грешник е предал на църквата голямо заграбено съкровище от скъпоценни камъни и накити. Всеки, на когото до края на 1680 година, предимно чрез уличен грабеж, придружен с убийство, е заграбена скъпоценност, нека се яви при Д'Андили, и ако описанието на заграбеното му украшение съвпада точно с някое от намерените съкровища, и ако не съществува съмнение относно законността на претенцията, ще получи обратно накита. Мнозина, за които в списъка на Кардийак бе съобщено, че са само зашеметени, се явяваха постепенно пред парламентарния защитник и за тяхно голямо учудване си получиха заграбените накити обратно. Останалото съкровище бе предадено във владение на църквата на Св. Евстахий²⁷.

БЕЛЕЖКИ

1. Мадлен дьо Скудери (1607-1701) - писателка, авторка на голяма поредица романи в приетия за тогавашното френско общество стил. Персонажите в повече от романите й са действителни лица, нейни съвременници. [обратно]

2. Франсоаз Добинье маркиза дьо Ментьонон (1635-1719) - първоначално съпруга на поета Скарон, после метреса на Луи ХIV. [обратно]

3. Улица в старата част на Париж, вдясно от р. Сена. [обратно]

4. Романът "Клелия" излиза през 1656 г. в десет тома. [обратно]

5. Площад Грев, в източната част на Париж близо до р. Сена, където са били изпълнявани екзекуциите на осъдените на смърт. [обратно]

6. Тогавашното наименование на конната полиция на Франция. [обратно]

7. При Луи XIV държавен затвор; на 14 юли 1789 г. атакуван и разрушен от народа. На тази дата се чества националния празник на Франция. [обратно]

8. Brinvilliers - известна като отровителка, изгорена на кладата в 1676 г. [обратно]

9. Пудра, предаваща се и използвана по наследство (фр.). [обратно]

10. Chambre ardente" - букв. превод "огнена камера". Така се е наричал съдът, който в заседателната зала, тапецирана цялата в черно и осветена с факли, е осъждал престъпниците на смърт чрез изгаряне на кладата. [обратно]

11. La Reyini (+1709 г.), началник на полицията. [обратно]

12. Франсоа Мишел дьо Телие, маркиз дьо Лувоа (1641-1691) - син на министъра на войната и канцлер на Франция Мишел дьо Телие (1603-1685). Като негов сътрудник в Министерството на войната въвежда реформи, чрез които Франция при Луи XIV се превръща в най-мощната военна сила на Европа. От 1688 г. министър на войната, оказал извънредно силно влияние върху краля. [обратно]

13. Лерна - древно име на област в Пелопонес (Гърция), на 10 км южно от град Аргос. В гръцката митология Лерна е мястото, на което Херкулес се е борил с лернейската хидра. [обратно]

14. Франсоаз Атене, маркиза дьо Понтеспан (1641-1707) - любовница на Луи XVI преди херцогиня дьо Фонтанж. [обратно]

15. Е. Т. А. Хофман е взаимствал името Кардийак от книгата на Франсоа Волтер "Векът на Луи ХIV", както и повечето от имената на историческите личности. [обратно]

16. В кръга на писателите около маркиза дьо Ментьонон, Расин се е ползвал с нейното особено благоволение. [обратно]

17. Maria Angelique de Scoraille (1661-1681), херцогиня дьо Фонтанж, пленила за кратко време с чара си Лудвиг ХIV преди приятелството му с маркиза дьо Ментьонон. [обратно]

18. Никола Боало-Депрео (1636-1711) - френски писател, следва теология и право, работи като адвокат. Заедно с Жан-Жак Русо назначен за кралски историограф. През 1684 г. приет за член на Френската академия. Водещ поет и художествен критик през XVII век. Известен със сатирите, епиграмите и хумористичния си епос, който има за прицел обществените порядки и творби на съвременни писатели. Основно съчинение "L´art poétique" (1674 г.), повлияно от творчеството на Хораций и на Квинтилиан, в което се позовава на човешкия разум като средство за опознаване на природната истина. Според него тя служи за ориентир и стимул за завръщане към класическото изкуство на античността. [обратно]

19. Пон Ньоф или "Нов мост" - централно място на уличното движение в Париж. [обратно]

20. Ла Шапел - псевд. на Клод Емануел Люилие - (1626-1686), френски поет, представител на либертинизма. Играл важна роля в литературния живот, близък с писателите Боало, Молиер, Сирано дьо Бержерак и др. Един от основните автори, ако не и единственият на "Ужасната книга", остра и груба сатира на управлението на Ана Австрийска, Колбер и йезуитите, станала твърде популярна като свидетелство за силната опозиционна литература през този период. Автор и на забавни стихове и саркастични поеми. [обратно]

21. "Колонадата на Лувъра" - поучително стихотворение от Клод Перо. [обратно]

22. Клод Перо (+1688), брат на автора на детски приказки Шарл Перо. Изтъкнат архитект, по негови планове е изградена фасадата на Лувъра. Боало е изпитвал към него неприязнени чувства. [обратно]

23. Лятна резиденция в парка Версай, построена от Луи ХIV за маркиза дьо Ментьонон. [обратно]

24. Хенриета Анна Английска, дъщеря на Карл I, родена на 16 юни 1644 г., омъжена за брата на Луи XVI херцог Филип Орлеански. Умира внезапно в 1670 г., вероятно вследствие отравяне. [обратно]

25. Истината не винаги е правдоподобна (фр.). [обратно]

26. Ла Валиер - любовница на Луи XIV, която дълго време е негова фаворитка, но губи благоразположението му след завръщането на Маркиза дьо Монтеспан, поради което се оттегля до края на живота си в манастира на кармелитките. [обратно]

27. Църквата на Св. Евстахий се намира в източната част на Париж вдясно от р. Сена. [обратно]

© Е. Т. А. Хофман
© Донка Илинова, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.03.2011
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.