|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЕДЕМ ПОЕМИ В ПРОЗАЧарлз Симич * Старият фермер, облечен в работни дрехи, виси от гредата в плевнята. Кравите извръщат глави. Старата жена, в черната си неделна рокля, коленичи под люлеещите се крака и докосва с чело земята, като мохамеданка. Отвън небето е натежало от пенести облаци, надвиснали над безкрайните изорани ниви и нищо друго не се вижда.
* Преди го знаех, но вече съм забравил. Като че спя в полето и когато се събудя, ще открия дървета, израснали навсякъде около мен. "Не се съмнявай в нищо, вярвай във всичко", е виждането на мой приятел за метафизиката, макар че брат му избяга с жена му. А той все още й купува по една роза всеки ден и така изкара в празната къща двадесет години, през които й говори за времето. Вече заспивах под сянката; сънувах, че шумолящите дървета са мои двойници, говорещи на себе си безспирно, за да не мога да разбера нито една дума. Животът ми беше една красива мистерия, която почти щях да разгадая. Почти! Помислете си! Всички прозорци в къщата на приятеля ми са осветени. Мрачните дървета около нея се сгъстяват.
* Палецът ми потегля на величествено пътешествие. "Не тръгвай, умоляваме те", казват пръстите. Пристига черна лимузина, на задната седалка има жена, покрита с воал, но няма шофьор. Когато тя спира, жената изважда златна ножица от чантата си и отрязва палеца ми. Потегляме за Чикаго, а тя използва кървавото парче на палеца ми, за да начерви устните си.
* "Ще си развалиш очите, Хенриета, на тази лоша светлина", предупреждава я майката. И тя е права! Никога, от началото на света до сега, светлината не е била толкова оскъдна. Беше известно, че понякога зимните ни следобеди продължаваха стотици години.
* Идеалният зрител, който живее само заради изкуството, е с ръце зад гърба. Пред него има празно платно, надписано с подходящото име "Празно". Часът е точно 11 в провинциалния музей. Човек може да чуе къркоренето на стомаха на униформения пазач, чието лице наподобява някой, нарисуван под лунна светлина.
* Бяхме толкова бедни, че трябваше аз да заемам мястото на примамката в капана за мишки. Напълно самичък в мазето ги чувах как крачат горе, как се мятат и въртят в леглата си. "Това са лоши и мрачни дни", каза мишката, докато гризеше ухото ми. Минаха години. Майка ми носеше яка от котешка козина, която галеше, докато искрите осветят цялото мазе.
* Баща ми обичаше странните книги на Андре Бретон. Той си вдигаше чашата и пиеше за онези отминали дни, когато "пеперудите образуваха една непрекъсната панделка". Или излизахме да се изпикаем в задната уличка и той казваше: "Ето бинокъл за невиждащи очи". Живеехме под наем в порутена кооперация, която миришеше на стари хора и домашните им любимци. "Крачейки по ръба на бездната, покрити с парфюма на забраненото", ние се редувахме в рязането на пушената наденица на масата. "Обичам Америка", той ни казваше. Щяхме да направим милиони долари, произвеждайки нещата, които бяхме видели в сънищата си през тази нощ.
© Чарлз Симич |