HOMO HOMINI LUPUS
За немското издание на романа "Плячка" от Георги Гроздев

Ане Щурм

web

Романът „Плячка” на българския журналист, издател и писател Георги Гроздев е публикуван през 2005 г., а е преведен на немски от Габи Тийман през 2010 г. Така за първи път се открива възможност за немскоезичната публика да се запознае с творба на интересния и популярен на Балканите автор.

Романът започва с необичайно, етимологично въведение, което изброява значенията на думата „плячка” - както в българския език, така и покрай латинския корен на думата - и приготвя читателя за случващото се на следващите близо 200 страници. Плячка, така може да научим там, означава между другото „заграбено или отвлечено през време на война”, „придобито с грабеж”, „получено евтино, без труд”. Това начало не прекалява с обещанията си. Камък по камък романът съставя потискаща мозайка от ситуативни моменти и отломки - действия, които в края на четивото се обединяват в картина с голяма интензивност и злокобност. Миниатюрният свят на ловния резерват в Родопите, където се разиграва сюжета, е място на действието и на сблъсъка на минало с настояще, на добро и зло, на култура и природа. Тези прости и познати противопоставяния обаче все повече се разтварят в междинен свят, където границите се сливат, човеци стават зверове и животни действат като човеци.

Какво е човекът? - около този въпрос кръжат историите на романа.

Всички тези истории се кръстосват в персонаж на име Хънтъра, самотен ловец и горски скитник, ново въплъщение на митичния ловец Орион, но и на легендарния Орфей. В съчетанието на двете митични фигури Хънтъра, от една страна, закриля и опитомява животните, от друга страна, ги убива безсъвестно и печели пари, като води чужденци на едър лов в резервата.

Чужденците, които идват на лов в резервата, колкото са свръхекипирани, толкова са и без разбиране и усет за лова: „Банкерът Ханс от Мюнхен”, който ходи на лов да доказва мъжествеността си, или Вилхелм, който „прилича на манекен в ловно списание”, а задрямва постоянно в ловното си скривалище. „Страстта на чужденеца да стреля развеселява Хънтъра” и в описанията на злополучните ловни сцени романът не крие какво да се мисли за тези ловци. За Хънтъра, така разбираме, те са „клиенти и приятели”. Дори им дължи своя не особенно оригинален прякор. Ловът като изискано развлечение за чуждестранни привилегировани и прехрана за местните хора - дали това противоречие наистина може да се разреши с приятелство, остава под въпрос.

Конфликтът, който говори в крайна сметка и за властовото разслоение между запад и изток, се изостря във връзката между Хънтъра и Мери, единствената жена ловец. Чрез свободата и неопитомеността си Мери напомня богинята на лова Артемида, чиито знакови животни елен и мечка са и - какъв цинизъм - любимите жертви на взаимните ловни екскурзии. Колкото двамата се раздават в страстта си, която съчетава убиването с почти анималистична еротика, с пълно разтваряне в инстинктите, толкова и си остават чужди. В крайна сметка ги дели обстоятелството, че печелят един от друг.

Мери плаща, за да ловува в резервата, и това дава възможност на Хънтъра да живее по своя си начин. Едновременно с това обаче тя продава ловните снимки, а като имаме пред вид силната връзка между еротика и лов, това заприличва на разпродажба на интимността им. „Мери снима с цифров фотоапарат. С лаптоп праща порции екзотика по интернет на обратната страна на земното кълбо. Списанието, което я финансира, се възхищава на дивия свят. Надява се Хънтъра никога да не узнае, макар да ползва телефонната линия в ловната хижа.” Двамата се възприемат в идеализиран образ: Хънтъра вижда в Мери богинята на лова, възхищава се на ловкостта и жестокостта й. За Мери Хънтъра е възможност да избяга от цивилизования живот, което в крайна сметка личи в желанието й „да стане най-кръвожадният звяр в гората” и така да отмъсти за нараняването му от мечка. Но щом другият е само проекция на чуждите желания и фантазии, не може да има повече от временно сливане в половия акт - накрая двамата остават „неочаквано сродни. Толкова далечни.”

С желанието на Мери да се превърне в звяр се натъкваме на един принцип, който се открива в целия роман: взаимното превъплъщаване на хора и животни. Всичко се върти отново и отново около основния въпрос : какво прави човека човек и какво го различава от животните? Ловът дава безкрайни възможности да се тематизира размиващата се граница между ловец и плячка: особено впечатляващо в историята за бракониера Кебо, който в ловната си треска „става вълк”, убива без мярка и накрая Хънтъра го наранява с изстрел, маскиран като мечка. С подобен фатален финал е и разказът за търговеца на бели робини Златю, на когото всички викат Змей. Той води бизнеса си от отдалечена хижа в гората, подобно на змейска пещера. Докато превъплъщенията на човеците в животни ги сливат със звероподобното, животинските протагонисти са оборудвани с човешка психология, която открива майчини чувства при кошутата и кара заека от самота да се запъти към града. Животните в романа разполагат с по-голямо емоционално богатство от повечето човешки протагонисти, които, скрити, забравени или считани за мъртви, не живеят заедно с животните, а самите те живеят като животни. Съответно не ни учудва, че животните все повече се чувстват като у дома си в човешките подслони. За ловната хижа се казва още в началото: „Животните са у дома си. Хората тук са неканени.” Същото важи за изоставеното планинско село, където тревата струи до кръста. „Вратите на къщите са отключени. На закачалките в антрето висят дрехи. Покъщнината си стои. Пещта на селската фурна зее. В отколешна пепел личат следи на изчезнали мишки. Има вълци, чакали, лисици, а и един глиган. Той спи от време на време в училището.” Местностите, които се представят на читателя, са заредени с митично качество и едновременно с това ни се струват като последни постове на цивилизацията, насила взети от природата и сега на път да се върнат в нея, пак да станат част от нея.

Доказателството, че човекът, въпреки всичко, може да е нещо повече и нещо различно, се открива в романа чрез необичайните фигури на четирима луди, които по желание на лекарката им заселват изоставеното планинско село, за да си намерят простор и спасение далеч от институциите - критична нападка към институционализираната психиатрия, която „унищожава глупаво, но законно.” Съответно историите на болните се разкриват само стъпка по стъпка, как примерно Кукера е бил директор на фабрика, в която са работили затворници. Те са свободни след промяната, докато той остава без работа. Как Мълчаливата е изнасилена, а после скита с куфара си по улиците на града, докато загуби всичко. Как Нестинарката Ния пада в една яма, губи съзнание за дълго, а след това добива способност да ходи по въглени и да гадае. В четиримата майсторски се заплитат древни български традиции, свързани с ритуалите на кукерите или на нестинарите, с древни предания. Така и Родопите са хранилище на тези традиции, там е и легендарното място - гробът на Орфей. Мълчаливата, която е свързана с една змия, напомня за митичната фигура на Евридика, чието знаково животно е змията, тъй като тя губи живота си от ухапване на отровна змия.

В изграждането на четиримата най-ярко се изразява общественокритичния рефлекс, който всъщност изгражда подтекста на целия роман. По тоя начин не само се критикува обществото как разбира лудостта, но и как това се дооформя и чрез медиите, вестниците и телевизията, които превръщат живота в „некролог, писан от мародери”. Злоупотребите на властта в социалистическите времена, последиците от съпътсващата чиновническа мудност и корупцията оставят следи до ден-днешен. Най-силно е показана тази връзка във фигурата на бракониера Кебо, който всъщност е полицай, но продава месото от лова на черно по магазини и ресторанти да си оправи заплатата. Златю, търговецът на бели робини, който е продал и дъщерята на Хънтъра като проститутка, е в групата на печелившите: „Сред един продаден и предаден народ Змея бе от хората, които си правят пир.” В отчитането на тези неуредици и недъзи романът следва последователна логика: както Златю накрая и Кебо умират от ръката на Хънтъра, така и бившият кмет на изоставеното село, който има навик да изнасилва жените от селото под ред, се самоубива. И случайните бракониери в резервата са разкъсани от вълкодава Горбачов. Като че ли трябва да ни стане ясно: Правото съществува в света на резервата само като юмручно право.

Концептуалната, проблемна страна на романа се състои в силната фигура на разказвача, който не само разказва централните моменти на действието на текста, но и ги коментира, освен това ги гарнира с философски метавъпроси, които придават на текста известна тежест. Много често изреченията са безпощадно кратки, така че читателят не се намира в спокоен поток на разказ, а под градушка от куршуми. Пряка реч и диалози има много малко в романа - на тяхно място намираме оценките и психологизиращите описания на разказвача, съответно фигурите в известен смисъл остават чужди за читателя, запознаваме се с тях само опосредствено, чрез посредничеството на разказвача. Затова пък в романа се създава голяма гъстота на атмосферата и тя се изразява особено в описанията на природата: Тук краткостта на изреченията е особено подходяща, за да може читателят да изживее красотата и злокобността в света на резервата. Една от най-пластичните, “най-гъстите” сцени е и загадъчният край на романа, където четиримата „болни” голи орат нощна нива. Тук отново става дума за древния ритуал на кукерите. Символично се копае една нива, та да се изгони злото и да се засее доброто. Във въведението на романа пише, че „плячка” означава и „дреха”. „Онова, което е на гърба ни, и онова, което е заграбено, е едно и също.” В края на романа от дрехите на човека са останали само едни дрипи, които той намята при първи петли, преди да изчезне окончателно и да остави деня на дивите животни.

© Ане Щурм
© Габи Тийман, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2011, № 9 (142)