ИЗ "КОМИТАДЖИИ ИЛИ ТЕРОРИЗМЪТ НА БАЛКАНИТЕ"

Албер Лондр

web

Сянката...

Сянката на комитаджиите е легнала върху цялата страна. Ето я върху царския дворец, ето я върху стените на министерството, ето я върху Събранието. Влизате при министър-председателя: надвесена над перилата, тя ви гледа, докато се изкачвате. Виждам я как снове напред-назад под аркадите на Военния клуб. Ей я в църквата - танцува по свещеническите одежди. Ето я навита на рола заедно с хартията в подземията на редакциите. Какво строят тук? Съдебната палата. Сянката се люшка от върха на големия кран. По алеите на Борисовата градина тя седи на пейките или се крие зад яворите. Ето я, препречва входа на новата сграда на Университета. В Дипломатическия клуб за малко да я сгащя зад вратата, но тя е ловка. Ден и нощ броди из коридорите на хотела ми. Била е на фотьойла във фоайето, не съм я забелязал и съм я сплескал. На прага на тази бакалница... навред.

Разговаряте с някакъв политик? Внезапно чувате лек шум: сянката придърпва столчето си между вас. Погледнете тези посланици, които въвеждат в кабинета на министъра на външните работи: кога френския, кога английския, кога и двамата вкупом. Идват за двайсети път да настояват пред правителството да изгони сянката, която подскача като призрак в балканското небе. Или пък на вратата ви се чука. Отваряте, а очакваният посетител се шмугва в стаята ви така, сякаш сянката вече е изкачила стълбището след него. Той бързо превърта ключа и се затваря в собственото ви жилище. Ако прозорецът е отворен, втурва се да го затвори. Преди да седне, ще погледне и под леглото, да не би... Виждате Х да минава по булевард "Дондуков"; тъкмо сте искали да му кажете нещо, ускорявате крачка да го настигнете и сянката ви се изпречва, но се усмихва и се оттегля, извинявайки се с поглед: не ви била познала!

Кръстосвал съм улиците на София с привърженици на Михайлов и на покойния Протогеров, с неутрални, със сърби, с унгарци, с руснаци, с гърци, все хора, които познават страната и знаят как да се държат в нея. Разминавайки се с минувачите, те снишават глас, понякога дори прекъсват разговора. Сянката...

Седем часът вечерта. Той трябва да ми помогне да открия някакво кътче в бърлогата. Отначало не го познавам. Каскет, цигара, залепена за долната устна, кожена куртка - това променя до неузнаваемост господина, когото предишната вечер сте видели в смокинг.

- Вървете след мен! - прошепва той в мига, когато плътно се разминава с мен.

Хваща по улица "Искър", спира. Настигам го.

- Драги, за първи път виждам дипломат, облечен като вас.

Сянката, все тази сянка!

Тя е истинско страшилище. Тук децата нямат честта да познават нашия татко Фуетар¹. Щом българското дете започне да се глези, майката го сплашва: "Внимавай! Ако продължаваш да тропаш с крак, ще извикам комитаджиите!". През дългите зимни вечери дядото разказва истории край огнището, докато огънят танцува над цепениците. Това са все разкази за комити. Как през 1903-та за малко да пратят френския кораб "Гвадалкивир" на дъното на Егейско море. И какъв героизъм им трябвало, за да вдигнат във въздуха солунската Отоманска банка. И защо нападат влаковете между Серес и Константинопол². И как Крум отрязал главата на приятеля си Тодор и я отнесъл със себе си, та турците да не я поругаят. И как Апостол войвода и четата му от своето убежище на плаващите острови в Ениджевардарско³ цели две години вдъхвали страх у правителството на падишаха. И как умеели само да се преобличат като ханъми! И как селяните им се възхищавали и ги предупреждавали за присъствието на турците: "Козите опустошиха областта". Или - с друга буколическа фраза - за присъствието на гърците: "Овцете слизат от хълма". Куцовласите пък, за да се отърват от налозите, поверявали стадата си на хайдутите, а хайдутите в замяна получавали вълна да тъкат дрехите си!

Дядото знае всичко. От миналото се връща към настоящето. Ето историята за децата от Прилеп. Слушайте внимателно, милички, слушайте. Понеже вече не се говорело български в тяхното училище, децата решили да го опожарят. Хвърлили чоп. Момченцето, на което се паднало да е подпалвач, се изплашило и на другия ден подкладеният от него огън бил съвсем хилав. Училището било спасено. Невръстните патриоти се почувствали оскърбени и убили малкото си другарче, престъпило клетвата.

Ами скопският студент? "Приятели - казва той на младите съзаклятници от 1927-а, - викат ме при полицейския началник. Аз съм слаб, безволев, няма да издържа на мъченията и ще предам вашите тайни. А не искам това. Сбогом, другари!". И с един куршум си пръсва черепа. Ами най-скорошните атентати в Пирот, Кочани, Крива Паланка, Струмица, Ниш, Белград?

- Разказвай, дядо, разказвай...

Комитаджиите са във всички песни.

"Девойко, мори девойко, за кого везеш байрак със свила? За кого изписваш с коприна: "Свобода или смърт"? - "За комитаджиите" - отвръща крехката девица. А момците пеят: "Не жалиш ли за майка си? - Сабята ми е майчица. - Не жалиш ли за сестрица? - Пушка ми е сестрица. - Не жалиш ли за дома? - Планината ми е дом!" Ами тази легенда: млада девойка върви пред млад комитаджия; красива е и го изпълва с любовни помисли. "Що правиш по пътя ми? Махай се - казва й той. - Не знаеш ли, че си имам вече достатъчно грижи с Македония?"

Самата страна говори за тях. Тук паметници за поменуване на жертвите им, там паметници в чест на героите им.

Виждате оголена местност? Турците са изпосекли горите, защото едно време комитаджиите са се криели из тях. Виждате ли този манастир? За да не се свлече, се е вкопчил диво в планината. Подслонявал е монаси комитаджии. Какво е изписано на кората на това дърво? Ода във възхвала на природата? Не, последните думи на хайдутин, обесен на клона му. Накъде всяка година всенародното поклонение отвежда благоговейни тълпи? Към отшелническата обител на някой светец ли? Не! Там, далеч, в Македония, отвъд византийската каторга Мелник, по пътеки, където и козите ще си потрошат краката, към величествената самота, към гроба на непрежалимия Александров, безсмъртния хайдутин.

Обществеността непрекъснато бива занимавана с комитаджиите. Какво ще намерите под входната си врата, прибирайки се вечер вкъщи? Някаква рекламна диплянка ли? Наведете се: заслужава си трудът да бъде вдигнато. Това са прощалните думи на Кирил Григоров, разстрелян в Щип. "Като Христос и аз умирам на Голготата на моята раса с призив за свободна Македония". Какво известяват софийските вестници тази сутрин? Че старият македонец Коста Ичев не можел да чака повече и за да види родния си град Охрид, се самоубил - по-бързо да се сбъдне желанието му. Ще посмеят ли сърбите да откажат на трупа му онова, което са му отказвали като жив?

Смесвайки реалността с легендата, списание "Илюстровано издание" свързва настоящето с миналото. На корицата сред винетка е изобразена алегоричната двойка: Македония и комитаджията. Разчупила оковите си, Македония най-после може да вдигне ръце - първият й жест е да подаде корона на своя човек - съвременен комитаджия с каскет на колоездач. Но вътре е интересното! От 1893 до 1931 година, от Пере Тошев до Иван Михайлов, никой не липсва. И какви само физиономии! Ако кучето ми полюбопитства и разтвори тези брошури, ще се смрази на място. Истинска ретроспективна изложба на чорлави коси, бради и мустаци. Ето един Ван Дайк, ето скъпия ми дядо, този пък, ако го срещна в гората, ще си умра от страх. Тук един е същински Авесалом. Я, гледай, Кловис⁴ при Соасон! Много ми харесва и Верцингеторикс⁵ - тук казват, че бил убит през 1911-а! Всичките са тук: Атила, човекът лъв; Чингиз хан, брадатата жена, Абд ел-Кадер⁶! Пълна колекция на ловците на хора. А пък какви наивни пози! Държат пушката си, както селянинът - невястата си при фотографа в деня на сватбата. Има и представяне на саби - почти японски театър! По-нататък ги виждаме да пият като в картините на Франц Халс... Ето тримата анабаптисти, двамата осенени студенти, влъхвите. И накрая - Гранд опера: една чета с всичките си байраци се спуска от висока планина - и сякаш виждаме представянето на знамената в "Проклятието на Фауст" с акценти от "Унгарски марш"!

А сянката? Тя е по нивите, надзирава тютюневата и маковата реколта. Или в града, на прага на еврейския магазин. Или е рисувана на небето, защото и поповете... Ето я, разпалва въодушевлението на този млад съзаклятник. И - вижте я само как в градската градина утешава оня старец... Без нея щеше да е съвсем сам. Всичките му приятели са мъртви... мъртви... убити от сянката...

Другата сянка

Полунощ. Чакаме в края на Борисовата градина, която е и краят на София. Единият от нас е свикнал с предстоящата церемония. Дори е неин постановчик. Занаятът му не е от онези, които се отпечатват по визитните картички. Тук е, за да се опита да предотврати ударите, които ВМРО готви срещу страната му. Има среща с един от шпионите си.

Една още далечна сянка. Това е издайникът на ВМРО. Напредваме към него, докато той приближава към нас.

Спътникът ми избързва напред. Корумпиращият и корумпираният установяват контакт. Разговорът трае малко повече от десет минути. Сянката се изгубва под дърветата.

Връщаме се към оставената наблизо кола. Било е просто нощен ефект - в този балкански филм...

Белград, който ухае на победа

Белград! Победоносният змей, който с гръб към комитаджиите подигравателно маха с опашка.

Какво виждаме тук? Едно чудо.

Не беше толкова отдавна, можем да си припомним. Белград: една улица тръгва от полето и бързо опира в малък парк, наречен Калемегдан, който свършва отведнъж, нагазил във водите на Сава. И каква улица само! Улица за каещи се, осъдени да вървят боси по острите камъни. Такъв беше Белград: градче върху ивица суша между две реки. Дори царският дворец не беше довършен, липсваше му цяло крило. Един хотел обаче беше току-що построен - хотел "Москва": най-малко пет етажа и кафене отдолу, кафене като в Европа! Толкова беше красиво, че и воловете, които по цял ден лежаха на тротоара отсреща, мучаха от удоволствие.

Жителите трябва да са били към петдесет хиляди по онова време, около 1914 година.

После, септември 1915-а. Влаковете вече не стигаха дотам, спираха на Топчидер. Красивият хотел беше затворен. Евакуирана, малката столица на малкото сръбско кралство не изглеждаше по-голяма. Още ми е пред очите самотата й, още ми е в ушите тишината й. Толкова миниатюрна изглеждаше, че за да я спасим от бомбардировките на германците, предложих на събратята си, военни кореспонденти, да я овържем здраво, да я метнем на гръб и да я отнесем на смени далеч от Сава и Дунав. Но това беше само добро намерение, мъртвият град така и си остана на брега на своите реки. Прелитайки откъм другия бряг над водите, вражите снаряди дупчеха нейните бедни улици и отнасяха покривите на бедните й къщи. Едно точно попадение - и камбанарията на църквата се килва. Последните птици отлитат от Калемегдан. Някъде някакво куче вие за помощ. Вярно, полуразлепените афиши съобщаваха, че всички трябва да напуснат града, но бяха твърде нависоко, за да успее кучето да ги прочете... И както хвърляш камъче в кладенец, когато вече наистина не знаеш какво да правиш - едно захвърлено в ямата на изоставената поща писмо. Смрачава се. Ни светлинка, ни въздишка. По паветата стъпките ми отмерват моето бягство... Такъв е споменът ми от Белград.

Приятели, "сал туй ви казвам днес!"

Кой ми открадна малката столица с острите камъни? Няма я, някой я е скрил. Дано не е отнесъл и Сава с Дунав. Къде са ми селските улици? Воловете? Изгубеното куче? Дори трябва веднага да отбия встрани, иначе всички тези хора, които не познавам, ще ме смачкат. Неблагодарници! Да тъпчат човека, който през 1915-а отрони сетната си сълза над издъхващия град. А и какво са направили с него? Наистина го няма. Това доказва, че не е била чак толкова луда идеята ми да го отнесем на гръб!

Изпод войната, изпод цялата мизерия, отчаяние и ненужно четиригодишно страдание, изпод целия този кошмар, продължил над хиляда и петстотин нощи, изпод тифуса и изоставената страна, изпод оттеглящата се Албания, изпод камарите трупове, застилащи всички части на Европа, нещо най-накрая се надигнало - там, където Сава се влива в Дунав: една глава, главата на нова държава.

Столицата на Сърбия била заличена.

Столицата на кралството на сърби, хървати и словени надигала снага.

Победителите славяни градели със замаха на победители.

Белград ухае на победа.

Още със слизането от влака първото, което виждаш, са огромните сгради мастодонти. Яки, масивни, дръзки. Тук са схванали значението на думата "съграждам". Значи това са новите министерства на югославското кралство? Моите поздравления. Бива ви да работите с камъка. Още от тях, от тези огромни блокове, държавни палати, разбираш, че от два милиона жители през 1912-а, четири милиона през 1914-а, днес Белград управлява тринайсет милиона.

На мястото на някогашната скромна паланка днес виждаш град с всичките му труфила: кафенета, ресторанти, магазини, хотели. Вече знаеш къде ще положиш глава през нощта, а май ще е още по-интересно, ако решиш да не си лягаш... От хоризонтален Белград е станал вертикален. Избуял е като гъба след дъжд.

Асфалт! Драгоценните ви крака се плъзгат по асфалт. Та когато малкото пръстче от дъното на обувката разказва на другите четири какво е било преди Ньойския договор, да се чува как петте ви пръста се кискат по време на разходката!

Две статуи. Едната: Победителят. Този победител трябвало да се издига за вечни времена насред града, на площада с малкия водоскок. Няма го. Сръбските майки не го искали. Не можеш да си победител, ако не си се сражавал, а в сраженията губиш много неща. Пък той си беше изгубил гащите. Пристигнал си най-наивно, без лоши помисли, както си бил облечен, след като сразил неприятеля. И сръбските майки го погнали с камъни.

- Почакайте, госпожи, не ме ли познавате?

- Нахалник! - отвърнали те. - Прекалено добре те познаваме.

И го прогонили, преследвали го чак до Калемегдан. Когато се озовал сред листака, Победителят помислил, че се е спасил. Ами! Под градушка от камъни той бил изтласкан до бреговете на Сава. Нещастникът щял да се удави, ако не била една висока дорийска колона, която се издигала точно на това място. Той се покатерил на нея. И досега е там, не смее да слезе, стърчи прав и гледа към Земун отвъд Дунав, защото в неговото положение трябва да си даваш вид, че се занимаваш с нещо, нали?

Другата статуя е израз на благодарност към Франция. Тя представлява жена, която би изплашила не един мъж. Затова няма да казвам нищо за нея. Нищичко. За да си отмъсти, при някое мое следващо идване тук тя би могла да ме цапардоса с гърдите си по лицето. Ще си умра на място, без да гъкна. Трябва много да внимавам.

Триста хиляди жители днес, включително и контрольорите по Корсото. Това са все младежи, които работят по два часа дневно - от пет до седем вечерта. Мястото им е по бордюра на двата тротоара на голямата централна улица. Стърчат там най-самоотвержено, плътно наредени един до друг, по цялото протежение и през цялото време на вечерната разходка, натоварени - не успях да разбера от кого - със задачата да броят красивите сръбкини, които минават!

Но да погледаме още града: реките получават нови мостове, децата - нови градини, поповете - нови църкви, гражданите - нови квартали, войниците - нови казарми, а на високото царят получава нов палат.

Зидарите са продължили делото на дипломатите.

На новата Европа Белград отговаря с нова столица.

Ами комитаджиите?

Комитаджиите не изпълняват пируети по улиците на Белград. Дали в момента тук не се крие някоя тройка, изпратена от ВМРО? Възможно е.

В Македония, в Албания те работят; в Белград правят демонстрации. Ако бомбите, които поставят, можеха да говорят, щяха да кажат, избухвайки: "Добър ден, Белград, наистина добър ден! - Ах, ти столице, дето се пъчиш с красиви здания, големи булеварди и електрически глобуси, три пъти колкото луната! Охо, я го виж ти селянчето от едно време, зарязало си забрадката, така ли! Че и прожектори да й осветяват гърба си пуснала! Захвърлила си опинците и се кипри на високи токове!... Вече съседите са ти в краката, така ли! На ти! Да си спомниш коя си! Бум! (Трясък на избухваща бомба.) Чуваш ли! Ние ти говорим, ние, българо-македонските революционери! Охо, въобразяваш си, че със съгласието на света държиш Скопска, Монастирска и Охридска Македония - все едно ни е какво казва светът, ние не сме съгласни! Я, за да съблазниш по-добре жертвите и ласкателите на твоята победа, си поставила тази нова глава на раменете на страната си - ние пък плюем отгоре й! Войниците ти, топовете ти, мунициите ти, тринайсетте ти милиона жители, голямата ти приятелка Франция и цялото ти снаряжение - ето колко чинат (тук отново се чува избухваща бомба). Я се избърши, че по красивото ти лице тече кръв. Можеш колкото си искаш да ни забравяш, ние обаче не те забравяме. Доскоро! И не ни интересува никакъв Ньойски договор!"

БЕЛЕЖКИ

1. От fouetter (фр.): бия с камшик, шибам. [обратно]

2. През 1903 г. солунските атентатори, известни още като "гемиджии" - български младежи, почти юноши - организират серия от крупни атентати. Те взривяват жп линии, електрическата централа в Солун, разрушават чрез подземен тунел най-голямата банка в града, хвърлят бомби в някои увеселителни заведения, опитват се да взривят френския кораб "Гвадалкивир". Целта им е да привлекат вниманието на Европа към тежкото положение на българите в Македония. Почти всички "гемиджии" загиват. [обратно]

3. Енидженското (Ениджевардарското) езеро е най-прославеното от езерата в някогашния Солунски революционен окръг. Построените в езерото наколни колиби се превръщат в постоянно и непристъпно убежище на четите. База на Апостол войвода (Апостол Петков), един от най-легендарните бойци на ВМОРО, закрилник на местното население, което с любов го нарича "Ениджевардарското слънце". Виж Христо Силянов, "Освободителните борби на Македония", том II, и "Изповедта на един четник" на американския журналист Алберт Сониксен. На фотоапарата на Сониксен дължим редица ценни снимки, включително на Апостол войвода, на цели чети и четнически лагери в Блатото. [обратно]

4. Кловис, френски крал (около 481/482-511), победил последния представител на римската власт в Соасон (486) и разширил кралството си. [обратно]

5. Верцингеторикс, галски предводител, воювал срещу Юлий Цезар. След като е победен от него при Алезия, Галия става римска провинция. Убит по заповед на Цезар (вероятно около 46 г. пр.Хр). [обратно]

6. Абд ел-Кадер (1808-1883) е последният емир на Алжир след завладяването на страната от Франция през 1830 г. Като ръководител на освободителната борба на алжирците става национален герой. [обратно]

© Албер Лондр
© Нина Венова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2013, № 4 (161)